Спомени за стара София:

Проф. Александър Станишев






Римляните са признати от всички историци по света като най-прагматичния народ в историята на човечеството и на тях принадлежи определението: Човек това са делата му!"

Струва ми се, че ако ние приложим в случая професор Александър Станишев това тяхно правило на практика, то няма да има начин да му откажем правото да бъде наречен създател на новата българска клинична хирургия. При това създател, който няма абсолютно никакви причини да се срамува от своето дело. В подкрепа на последното ми твърдение ще спомена само мимоходом още преди Втората световна война в знаменития учебник по оперативна техника на американския професор Торек от Колумбийския университет в Ню Йорк са дадени най-подробно, като блестящи клинични примери три негови напълно оригинални операции.

Проф. Станишев е издънка на стар възрожденски род. Неговият дядо, описан колоритно в книгата на проф.Тончо Жечев Българският Великден", е видният борец за нашата черковна независимост Нако Станишев, баща на известния условно казано   руски" държавен деец Константин Станишев, който емигрира в Русия още далеч преди Освобождението, където свършва университет и по-късно се издига до върховете на нейната държавна йерархия.

Бащата на проф. Станишев, по-малкият брат на Константин Станишев, също е просветен за времето си български патриот. Той обаче продължава търговията на баща си, няма особени обществени прояви и главно става баща на осем деца! Едното от тях е именно бъдещият професор.

Александър Станишев се ражда в Кукуш на 15 декември (ст. ст.) през 1886 г. Детството му преминава в напълно патриархален кръг, почти изолиран от външния свят. По-късно той завършва успешно Българската гимназия в Солун, а след това Става студент в София. През учебната 1904/1905 г. учи естествена история в Държавния университет, а на следващата учебна година се прехвърля в Мюнхен. Постъпва в Мюнхенския медицински факултет. Пет години по-късно благодарение на своите способности младият българин вече е назначен за асистент в хирургическата клиника на същия факултет. Следват три месеца на специализация в Швейцария   в Женева и Берн и една година упорит труд в Линдау на брега на Боденското езеро.

По време на Балканската и Междусъюзническата война Ал. Станишев е лекар в армията. В това си качество той изпълнява своя воински дълг и през Първата световна война, в която убиват брат му.

След войната проф. Станишев прекарва две години на специализация в Хайделберг и Мюнхен, а в 1920 г. го избират за редовен доцент в Медицинския факултет в София. В 1923 г. вече е извънреден професор, а от 1924 г. до смъртта си редовен професор. Ръководи основаната от него Катедра по клинична хирургия в Медицинския факултет, чийто директор остава пожизнено. Талантливият лекар става два пъти декан на Медицинския факултет през 1930/1931 и през 1937/ 1938 г. А през 1938/1939 г. го избират и за ректор на Софийския университет. Именно по негово време се състояха големите университетски тържества по случай петдесетгодишнината на Софийския университет, на които имах щастието да присъствам благодарение на семейството му. Попаднах в тържествената аула на университета, когато в нея се събраха ректорите на много европейски университети, облечени в своите скъпи и пищно украсени тоги и ректорски огърлици, за да произнесат своите поздравителни речи.

Трудно е да се изброят всички почетни титли и членства на проф. Станишев в различните научни институции в чужбина. И все пак ето няколко от тях   подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева от 1935 г., почетен доктор на Берлинския университет, почетен доктор на Варшавския университет и т. н. Следват членства в много академии на Европа, на редица европейски университети, асоциации и дружества. На различни научни учреждения по света.

Още по-трудно от това е да се изброят и имената на всичките негови ученици, повечето от които станаха впоследствие знаменити хирурзи, пръснати из цяла България. От своя страна за щастие те също възпитаха мнозина млади лекари и така делото на прочутия хирург се мултиплицира" многократно, както казваме днес.

Сред най-изтъкнатите ученици на проф. Станишев навремето бяха д-р Иван Руменов, д-р Момчилов от Ямбол, д-р Алексиев от Кюстендил, проф. Владимир Томов, проф. Борислав Кръстев, проф. Ламбрев, д-р Емил Чернев, проф. Райко Райнов, проф. Марин Маринов и още мнозина други. Някои от тези лекари бяха изявени комунисти още в онези дни, но патронът им ги ценеше като медици и не позволи на никого да ги докосне с пръст   заслуга, която никога не са му отчитали.

Познавах проф. Станишев съвсем отблизо. Случи се така, че с големия му син бяхме съученици още от I отделение, сприятелихме се и до края на гимназията останахме близки приятели. Контактите ни, особено през време на гимназиалния ни живот, бяха много чести и през този период аз естествено можех да наблюдавам обвинения по-късно в какви ли не смъртни грехове човек отблизо. Вярно   той си беше македонски деец, но ми е абсолютно трудно да го нарека фашист", за какъвто го обвиняваха, че е, по време на Народния съд. Преценете сами   дали това е било възможно, когато негов кум и неразделен сърдечен приятел беше проф. Димитър Михалчев, когато в дома му един от най-честите гости беше проф. Александър Балабанов, непрекъснато идваше изтъкнатият демократ Григор Василев, радикалът Панайот Денев и още мнозина други като тях. Вярно, проф. Станишев беше германофил, но това е нещо съвсем друго. И от него например аз съм чувал лично да казва: А нима Гьоте не е също германец?", когато го провокираха волно или неволно, споменавайки името на Хитлер.

В моите спомени проф. Станишев е останал като грижовен баща.Той често водеше сериозни разговори със своите синове и не беше педагог-демагог, а се мъчеше да им внущи поука, изтъквайки пред тях най-откровено и най-вече своите собствени грешки. Домът му беше гостоприемен. И там аз съм имал много интересни разговори, по-специално с Григор Василев, който обичаше да беседва с млади хора. Бих могъл да разкажа редица интересни подробности от моите впечатления от Станишев като лекар и човек, но тук искам да спомена само един детайл от неговия политически" живот, в който по стечение на обстоятелствата съвсем неволно участвах и аз. Беше през зимата на 1944 г. Непосредствено след първата голяма бомбардировка в София. Бях се върнал у дома след евакуацията, за да прибера някои важни семейни документи и близо до Орловия мост срещнах Сашо, големия син на проф. Станишев. Заедно с него беше и една много елегантна, но не особено хубава жена, която той ми представи като своя годеница. Годеницата се оказа германка. Казваше се Ирмгард Лаут. След един дълъг разговор Сашо ме покани на гости у тях във вилата им в Банкя и аз се оказах още същата вечер там. Щях да остана да преспя в Банкя и на сутринта да си замина за Ямбол, където бяхме евакуирани.

На вечерята у Сашови се оказахме ние тримата млади, баща му, майка му и неговата баба г-жа Камбосева. Владо, по-малкият брат, беше по онова време войник. Започнахме вечерята, разговаряйки най-вече за бедата, която бе сполетяла София, за ужасното положение, в което се намираше България, обявила символична война" на Щатите и Англия. Разбира се, говорихме и за бъдещето. За желанието на Сашо да остане в Германия, където му се откриваше добро поле за работа като млад хирург. Докато разговаряхме, някой позвъни и най-неочаквано в дома на професора пристигна Иван Багрянов. Той беше първи братовчед на Сашовата майка и явно можеше да си позволи да се появи без покана. Като ме видя   съвсем непознат за него млад човек, Багрянов се поизненада, но Станишев му обясни, че съм един от най-близките приятели на Сашо и че ако има нещо да говори е него, може да говори спокойно и на масата. Пред мене. На шега дори му подметна: Този юнак е служил в Гвардията като тебе!" Разбира се, отначало разговорът се насочи главно около годежа на Сашо, но постепенно се политизира" и именно в тази му част аз чух от Багрянов   след един дълъг увод защо Германия не може да спечели, войната оттук нататък   следните думи:

В момента Райхът прилича на горящ влак, който лети към пропастта. За съжаление България не е последният вагон в този влак и сега дълг на всички ни, които обичаме отечеството си, е да го откачим от влака и да го спасим..."

Последва отново дълго обяснение на военното положение и тогава Багрянов допълни, обръщайки се към проф. Станишев:

Александре, може би у нас ще станат известни промени в управлението. Не е невероятно аз да застана начело. Разбира се, кога ще стане това, не знам, но вярвам, че ще ми помогнеш да спасим България..."

Станишев му обеща съдействието си...

На сутринта заминах от Банкя и повече не видях проф. Станишев. Когато той стана министър в кабинета на Багрянов, аз бях вече мобилизиран в полка си, а по-късно, когато го арестуваха, бях на фронта. Оттук нататък историята от последните месеци на неговия живот е твърде добре известна на историците и на обикновените хора. Признавам   когато научих за разстрела му след присъдата на Народния съд на фронта, ми домъчня за него. Прекалено дълго го бях виждал жив и жизнен. Бях го виждал няколко пъти да оперира в голямата операционна зала на неговата клиника. Беше ми се карал, като бяхме малки момчета със Сашо и правехме пакости. Но заедно с това и беше ни се радвал, защото се надяваше, че именно нашето поколение е поколението, което трябваше да направи България по-добра и по-щастлива...

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 306-310./

 




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.