Спомени за стара София:

Пианистът Димитър Ненов






Някога, в предвоенните години, София признаваше само двама големи български пианисти Димитър Ненов и Ото Либих. За съжаление на кореняците софиянци и двамата не бяха родени в столицата.

Ненов принадлежеше на Разград, макар и само по рождение, докато Ото Либих беше русенец.

Либих познавах предимно като концертиращ пианист, Като един проникновен изпълнител на Лист, а с Димитър Ненов се бях срещал често още от ученическите ми години. Той беше в приятелски отношения с родителите ми и понякога даже идваше у нас. Оставаше вкъщи на дълги разговори. В такива случаи аз виждах не пианиста Димитър Ненов, а архитекта и човека Димитър Ненов, необикновен ерудит, който можеше да разказва с часове за чудесата, сътворени от Пьопелман в дрезденския Цвингер", или за редица други произведения на архитектурата по света.

Тъй като бе учил близо година в музикалната академия в Болоня, маестрото говореше прилично италиански и това му даваше възможност понякога да му заговоря на този език, който по онова време вече знаех добре, и това някак ни сближи независимо от почти двадесетгодишната разлика помежду ни.

Въпреки дипломата на Димитър Ненов за завършено музикално образование в Италия като музикант той плуваше изцяло в немски води, що се отнася до личните му предпочитания. През 1937 г., когато маестрото както му виках стана главен музикален уредник на тогавашното Родно радио" в София, това пролича най-ясно. По същото време, ако не ме лъже паметта, го избраха и за редовен професор по пиано в Българската държавна консерватория, както се наричаше по онова време Музикалната академия в София. Една година по-късно, когато аз вече завърших гимназия и почнах да следвам, възможностите ми да се виждам с Димитър Ненов отпаднаха. После дойде войната, влизането ми в казармата, бомбардировките над София и евакуацията.

Така между 1938 и късната пролет на 1944 г. аз не го срещнах нито веднъж.

Тук трябва да отворя малка скоба и да съобщя един биографичен факт от моето житие-битие", свързан с бомбардировките над София и евакуацията на семейството ми в Ямбол. Именно в този град ми се случи да се срещна отново с Димитър Ненов, когото най-малко очаквах да видя в онези дни. На път за Бургас, където му предстоеше концерт, маестрото се бе отбил и в Ямбол, за да даде концерт и пред тамошната публика.

В Ямбол бяхме около десетина евакуирани софиянци, за щастие до един културни и просветни люде, и ние поддържахме помежду си много сърдечни връзки, въпреки че преди това в София не бяхме се познавали и не бяхме имали никакви контакти. Разбира се, на концерта на Ненов се събрахме всички вкупом и бяхме най-ентусиазираните му почитатели сред онази публика, на която нека ми простят тогавашните ямболци не й беше дотам ясно какъв голям пианист чува.

Веднага след концерта цялата ни група отиде при него и той много ни се зарадва. Тогава по инициатива на професор Томов, големия български филолог романист, ние поканихме Димитър Ненов на вечеря с нас в стария ямболски ресторант Нова Америка", където един готвач магьосник на име бай Злати ни поднесе такава вечеря, че всички забравихме военната гладория и недоимъка.

Прекарахме близо два часа в извънредно приятни разговори, в спомени за София и изпаднали дори в някакво особено носталгично настроение, начело с професор Томов, почнахме да пеем онези стари софийски песнички, с които дълги години бе живяла тристахилядната София на моята младост.

Ненов също пя с нас, въпреки че беше попресипнал, и всички се разчувстваха. Тогава аз, без много да му мисля, предложих:

Да вземем ключа от салона на Популярната банка и бай Димитър да ни посвири!

Всички подкрепиха идеята ми, професор Томов се обади по телефона на директора на банката и благодарение на неговия авторитет най-младият сред нас изтича до дома на разсилния, който пазеше ключа от концертната зала над банката, така че след не повече от половин час всички бяхме вече там.

Тази миниатюрна концертна зала в Ямбол бе едно от малкото помещения с абсолютни акустични качества, в каквото съм попадал през живота си, въпреки че съм посетил много от прочутите концертни зали на Европа.

Ненов бе усетил същото, а и великолепният роял Блютнер", за който ямболци не се бяха поскъпили да платят макар и само от суета огромна цена, беше сега на наше разположение.

Осветихме залата с минималната възможна светлина и Димитър Ненов седна пред рояла. Прекара пръсти през клавиатурата му.

Никой не изказа никакви предпочитания за автор или пиеси и оставихме всички на неговото желание и вкус. Междувременно беше станало вече полунощ, но всички бяхме се ококорили и никой не мислеше за сън.

Ненов започна с Дебюси.

Изсвири най-напред Хълмовете на Ана Капри", после явно следващата пиеса беше нещо от Шуман, а след това той продължи да свири толкова много и толкова разнообразни неща, че аз не бях повече в състояние да позная пиесите, които звучаха в полусветлината по един специфичен неновски начин, различен от всичко останало, което бях слушал дотогава.

Всъщност през онази нощ тъй като частният ни концерт продължи до разсъмване големият майстор на клавиатурата сякаш свиреше повече за себе си, отколкото за нас. Дали си даваше сметка, че присъстваме или не в полумрака на залата, не съм сигурен, но звуците, които идваха от пианото, изтръгнати от умелите му пръсти, бяха вълшебни и изпаднал сякаш в някаква особена еуфория, аз слушах прехласнат, потънал в размисли, в спомени за предвоенните дни, в спомени за италианските ми пътувания, за една малка продавачка от универсалния магазин Ринашенте" в Рим, за хиляди дребни неща.

При музиката привилегията за слушателя е в това, че тя не го задължава с темата на автора и му оставя вълшебната възможност да си мечтае за каквото иска или да си спомня каквото иска.

В един миг ми хрумна да погледна другите в залата и останах изненадан. Те ми заприличаха по-скоро на омагьосани хора, отколкото на хора, разумно възприемащи една музика, която звучи на няколко метра от тях чрез струните на великолепен роял, пеещи с необикновена мекота и блясък под чувствителните пръсти на изключителен майстор...

След този импровизиран концерт един от най-хубавите, на които съм присъствал в живота си ние вкупом отидохме с Димитър Ненов в ямболската градска градина, насядахме в беседката, където в неделя свиреше военната музика на местния гарнизон, и там, в утринната свежест, маестрото ни разказа много неща от своя живот. Разказа ни за баща си и майка си, за годините на своето следване в Германия, за материалните си несгоди, за мъката му не че домът му беше разрушен от бомбите, а че тези бомби се сипят в момента върху един народ, заслужаващ по-добри управници от онези, които го осъдиха на разруха и мъка.

Така минаха още близо два часа в разговори за дома, за нашата хубава София, която авиацията на англо-американците бе изпепелила и бе превърнала в купища руини.

Когато към осем часа стана време да изпратим Димитър Ненов до влака, ние се качихме на три файтона и като истински сватбари потеглихме към гарата. Благодарение на големия композитор и майстор на пианото бяхме преживели една вълшебна нощ, каквато нямаше да се повтори никога вече в живота ни...

Вече ви казах когато се обръщам към спомените си от времето на войната, ограбила младостта на цялото ни поколение, аз правя това с неудоволствие. Защото в такива моменти неволно пак се връщам в онази изпълнена с призрачен мрак София, в която царуваха гладът, мизерията и сълзите.

 

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 315-319./

  




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.