Спомени за стара София:

Музикантските ученици






За пръв път в живота си срещнах военни музикантски ученици, когато завърших своята редовна служба в Школата за запасни офицери и ме изпратиха на стаж за една година като фелдфебел-школник в Гвардейския полк в София.

В полка се оказа, че има голяма военна музика. Повечето от четиридесет души плюс няколко малки военни музикантчета. Слабички, явно расли не в разкош хлапаци на възраст до шестнадесет години, които бяха зачислени на обучение към нея, за да се научат на занаят" и да могат по-късно да си изкарват хляба.

Дребничките на ръст деца, облечени в тъмносини униформи, ми напомняха по-скоро миниатюрните оловни войници от приказките на Андерсен и винаги ми беше особено приятно, когато те минаваха покрай мене и със старателно изработена сериозност ми отдаваха чест. Разбира се, отдавах им и аз. Макар че, да си призная, ми беше малко смешна тази игра на войници. Но старшинството в казармата си е старшинство. И правилниците трябваше да се спазват.

Веднъж спрях едно такова учениче в района на полка. Попитах го как се казва. Момченцето, което беше тогава около петнадесетгодишно, застана мирно", отдаде чест и рапортува съвсем по войнишки. Нямаше как не бях очаквал такова нещо, но и аз застанах мирно" и приех рапорта му. После подадох ръка и му казах и моето име.

Музикантското учениче беше много смутено. Не знаеше как да реагира по-нататък. Не беше подготвено за граждански обноски" и се отпусна едва когато почнах да го разпитвам на какъв инструмент се учи да свири,

На тромбон, господин фелдфебел... отвърна то, смутено от моето държане на равен с равен, на каквото не беше свикнало.

Минаха доста минути, докато го предразположа да почнем да си говорим човешки. Без стандартните тъй вярно" и съвсем не".

И така, Иванчо Асенов, мъничкият ученик от военната музика в Гвардейския полк, постепенно се сприятели с мене. Отпусна се и дори един ден ми разказа, че бил без баща. Че вкъщи били много деца, че той обичал да си свири на някаква малка свирчица, когато го изпращали да пасе говедата, и че най-накрая убедил майка си да го дадат във военната музика, за да се научи да свири на някакъв инструмент. Така се озовал в Гвардейския полк благодарение на ходатайството на някакъв познат от техния край.

Историята на малкия музикант, на когото децата на село викали Контуранто, ме впечатли силно! И то ме впечатли не заради неразбираемия му прякор!

Колко различни бяха условията на неговото и на моето детство. На неговите първи стъпки в живота и на моите. А, по дяволите, и той, и аз в еднаква степен имахме право на успех. И такова право освен нас двамата имаха по същото време и всички останали младежи по света, които се биеха по фронтовете на Европа без право на лични претенции...

Благодарение на Иванчо Асенов, който впоследствие стана един от най-добрите тромбонисти в България и дълго време беше несменяем тромбонист в Народната ни опера, аз се запознах постепенно с Марко Минев, някогашен фаготист в Софийската филхармония, с нисичкия Данчо Събчев, все още първи кларнетист в Пражкия симфоничен оркестър, и с още някои техни другари.

Днес тези бивши музикантски ученици от гвардията са отдавна вече лауреати на много изпълнителски конкурси у нас и в чужбина. И са гордост за музикалноизпълнителския ни свят. Но тогава те бяха просто деца, дошли от угарите на България или от градските й периферии, и срещу храна и помощ в полковата кухня се мъчеха и се стараеха с цялата си душа да овладеят изкуството на звуците, започвайки от нищо.

От алфа.

Тъй като и зад гърба им нямаше нищо, което да ги подпомогне.

За щастие в онези тъжни военни години първи музикален педагог, общ баща" и върховен повелител на бедните момчурляци бе полковият капелмайстор капитан Никола Цонев, на когото всички в полка от състава на младшите офицери викаха бай Кольо".

Професионалните музиканти, които ще прочетат тези мои скромни редове, знаят превъзходно кой е този бай Кольо". И още по-добре знаят какво е направил той за нашата българска музика и специално за създаването на музикално-изпълнителските й кадри.

За онези от вас обаче, които не го познават, ще кажа само този скромен капелмайстор от Русе, горещ поклонник на Бакхус и приятел на баща ми от нашата махленска кръчмичка на бай Ангел, където се събираше всяка вечер истински елит от знаменити мъже, беше преди всичко човек с главна буква.

И после съвършен музикант.

Именно той успя да даде на не едно сиромашко дете на България не само хляб за бъдещето му, но и сигурен път в изпълнителското майсторство...

Но от прохождането на моите нови приятели в музиката до деня, когато те щяха да станат звезди" на концертните подиуми, имаше още много време и през онези далечни дни на моя полкови стаж никой не им обръщаше особено внимание. Подчертаното ми желание да ги приближа към себе си, изглежда, ги поласка. И така почти неусетно ние почнахме често да сядаме зад конюшнята на Първи саблен ескадрон и да прекарваме дълго време в сърдечни разговори.

Момчетата много обичаха да слушат разказите ми за Италия. И за другите страни, където бях ходил, преди да вляза в казармата. Те жадно поглъщаха всичко, което чуваха, и аз виждах в очите им непреодолимата им носталгия по широкия свят и жаждата им да научат повече за него.

За изкуството и културата му.

За неговото минало.

Напоследък, без да искам, взех често да си мисля, че може би именно светлината в очите на тези хлапета е била още една искра, запалила по-късно у мене онова непреодолимо желание да споделям с другите всичко, което главно поради стечението на множество щастливи обстоятелства в моя живот съм могъл да науча или видя в повече от тях.

Днес, когато вече е изтекло толкова много време от разговорите ми с малките музикантски ученици зад конюшнята на първи ескадрон в полка през военните дни на 1941 г., аз би трябвало да призная, че съм им благодарен за това, че ми откриха една голяма житейска истина, за която не бяха ми споменавали нищо нито в училище, нито в университета. И затова като че ли точно те ми помогнаха да разбера още по-ясно думите на моя дядо, който ми беше казвал някога, когато и аз самият бях още малко момче като тях:

Синко, запомни човек е бил истински щастлив през живота си само ако го е преживял за полза на другите! Парите, жените, властта и славата всичко това е преходно! Единствено доброто човешко дело преживява всичко...

Много вода е изтекла от 1941 г. до днес.

Сега и аз, и някогашните малки музикантски ученици от полка сме вече стари хора. Но колкото и странно да ви прозвучи, оттогава от нашите срещи у мене е останала частица от онази човешка топлина, за която, повярвайте ми, си струва човек да живее...

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 303-306./

 




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.