Спомени за стара София:

Кръчмите






София от двадесетте, тридесетте и четиридесетте години беше извън всичко друго и изтъкнат град на махленски кръчми! Във всяка махала имаше поне по две-три такива богоугодни" заведения. И те бяха единствените, които никога не изпитваха финансови затруднения или липса на клиентела. Дори и през най-тежките години на прочутата някога световна криза, когато в Ню Йорк ежедневно се самоубиваха милионери от Уолстрийт.

В нашата махала, която в края на двадесетте години беше почнала вече претенциозно да се нарича квартал Иван Асен ІІ", също имаше няколко такива кръчмици. Баща ми и неговите приятели обаче признаваха от тях само кръчмата на дебелия бай Ангел. Тя се намираше по онова време на ъгъла на улица Иван Асен II" и улица Черно море", прекръстена сега на улица Виктор Юго". Днес на нейно място в същите помещения е настанена една ужасно грозна и безлична бозаджийница, където влизат само приходящи клиенти. А хоата, влизащи някога при бай Ангел, бяха в постоянен състав. Няколко занаятчии от махалата. Няколко видни университетски професори. Няколко известни артисти и художници. И разбира се няколко рошави студенти. Нямаше случайни посетители. И ако някой чужд" все пак влезеше в кръчмицата, той можеше да пийне най-много нещо от крак", тъй като още в ранните вечерни часове всичките столове около нейните няколко маси бяха отдавна заети от така наречените абонати". Външният човек просто нямаше къде да седне.

 

=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-

 

 В кръчмарската история" на всяко заселище винаги е имало по един първенец в един определен период от време. Е, добре ако става дума за София от щастливите й дни преди войната, такъв първенец бе прочутата Широка механа", която се намираше в самия център на града, на ъгъла на улиците Позитано" и Лавеле".

В дните, за които разказвам, Позитано" беше доста по-различна от сега. Няколкото триетажни барокови постройки по дължината й приличаха на някогашните софиянци по-скоро на самотни ихтиозаври", отколкото на обитаеми здания. Иначе всичко друго по улицата си беше в човешките мащаби на стария град едноетажни, семпло построени без лукс и излишна украса къщички и дюкяни. Нямаше ги нито Дом на профсъюзите", нито помпозното и претенциозно здание на бившия Съюз на активните борци против фашизма и капитализма".

Широката механа" се помещаваше в най-долния етаж на един от триетажните ихтиозаври", който французите наричат ре де шосе". Вратата се намираше на самия скосен ъгъл на двете пресичащи се улици, тъй че когато човек влезеше, оставаше удивен от широките" размери и от огромния тезгях". На турената пред него изрезка от дебел дънер, подпряна на четири железни крачета, винаги стоеше печено прасенце, от което всеки можеше да си поръча порция. Отсичаха я с миниатюрна брадвичка пред очите му.

Публиката в механата беше, направо казано, много шарена" състоеше се от каруцари, хамали и различни работници, артисти, писатели, професори и дори академици. И най-хубавото в тази социална шарения" беше, че всички се чувстваха равни. Никой не държеше да покаже на другия, че е макар и с един пръст по-горе от него.

Разбира се, гроздовата, сливовата и вината в механата се сервираха само в юзчетата от по сто и двеста грама и това придаваше особен колорит на просторната кръчма, която винаги беше препълнена и шумна.

Освен печените прасенца Широката механа" като другите две комшийски конкурентни механи Дългата механа" и Кебата" се славеше и с превъзходната си скара. Ето една подробност, която си заслужава човек да узнае: каймата за кебапчетата и кюфтенцата в заведението не се правеше от смляно на машина месо, а от кайма, накълцана на сатър, както казваха тогава. При това каймата се приготвяше от три вида месо телешко, свинско и агнешко. Опитните ръце на майсторите готвачи превръщаха тази смес", съответно подправена със сол, пипер и разните му други подправки, в нещо, което както казваха тогава   изпива" доста винце!

Тъй като около механата имаше много адвокатски кантори, а и Съдебната палата бе само на крачка разстояние, в прочутата кръчма често идваха доста адвокати, съдии и прокурори, за да се подкрепят" било след работа, било в някоя случайно открадната пауза". Между другото, освен всичко казано дотук, в механата ставаха и доста сделки на търговци, тъй като Позитано" беше улица близо до Женския пазар", а от друга страна, и по нея също имаше много и най-разнообразни магазинчета.

За старите софиянци Широката" беше свързана най-вече с гостуването на десетина прочути гости на столицата наши или чужди и във вестниците често пишеха за тяхното възхищение от кръчмата и специалитетите й. Впрочем сред гостите на старата механа най-прочут се оказа световноизвестният бас Фьодор Шаляпин, който посети София през есента на 1934 г. Аз съм разказвал не един път в печата, радиото и телевизията за визитата в града на този голям певец и никога не съм пропускал да отбележа, че той похвали Широката механа" c всичките суперлативи, които е знаел и познавал. Разбира се, Шаляпин надали щеше да я открие сам в нея го заведоха гусларите", певците от хор Гусла", с които той яко се сприятели не само на професионална база, но и по кръчмарска линия". Естествено, когато Шаляпин беше гост на механата, в нея не можеше да се припари. И то не защото Някой я охраняваше, а по простата причина, че още от обяд я окупираха най-запалените му почитатели. Те упорито го чакаха до късна вечер, за да свърши представлението си в операта и да дойде придружен от гусларите" в кръчмата. Аз, разбира се, бях на онова време петнадесетгодишно хлапе и не можех дори да мечтая да видя прочутия певец, но баща ми, който бе успял да се вмъкне една вечер в механата заедно със своя приятел скулптора Петър Балабанов, разказваше чудеса не само за певческото можене" на великия руски бас, но и за неговото огромно можене" във винопиенето"...

След бомбардировките над София, макар сградата на механата да не пострада, самата кръчма престана да работи. В етажите над нея се нанесе една от първите адвокатски консултации в София, част от канторите на която настаниха дори в бившия салон". За нас, старите софиянци, това изглеждаше като кощунство, но нищо не можеше да се направи. Вече важеше римското правило: Ребус сих стантибус!" т.е. Нещата според условията!"...

 

=-=-=-=-=-=-=-=-=-=-

 

Как и защо бяха кръстили точно така тази кръчма, не мога да ви кажа, но трябва веднага да добавя, че в края на 30-те години тя беше любимото място за вечерни срещи на художниците Дечко Узунов и Руска Маринова, на писателя Светослав Минков и на актьорите Константин Кисимов и все още много хубавия в онези години Владимир Трендафилов. На тяхната маса обикновено седяха и двама редови хора" известният софийски рентгенолог д-р Александър Николаев и запасният полковник Кямилев, един от героите на Добруджанския фронт през Първата световна война.

Собственик на Казака" колкото и чудно да ви се стори, беше евреин. Нещо съвсем необичайно за едновремешна София. Той се казваше Цико и бе женен за една много хубава българка бивша бардама, към която всички се обръщаха с прозвището Мадам Кети". Именно заради тази красавица Цико бе скъсал не само със семейството си, но дори със своята еврейска духовна общност друг, още по-необичаен факт и бе станал православен кръчмар" от еврейски произход, както се майтапеха мнозина.

В годините, за които става дума, Казака" се намираше на ул. Витошка" между Солунска" и Гладстон", но след войната в неговото помещение настаниха някакъв РП, а сега вече само дявол знае в какво се е превърнал.

 

 

=-=-=-=-=-=-=-=-

 

През двадесетте години и до 1936 г. Дивите петли" една от най-прочутите кръчми в централната част на столицата се помещаваше в две много уютни помещения до ъгъла на улица Преспа" и Граф Игнатиев". В онези години тя беше собственост на пазарджишката кооперация Тракийски грозд". През 1936 г. обаче разрушиха малката къща с двор, която приютяваше Петлите", и на същото място издигнаха голямата кооперация, която си стои там и до ден днешен. Тогава кръчмата се премести на днешното си място на ъгъла на улиците Цар Шишман" и Граф Игнатиев", където е и до днес, но само като помещение, без типичния си въздух на интелектуално сборище", каквото беше до края на Втората световна война.

Една от типичните подробности в Дивите петли" беше така наречената стая на постоянните посетители, където не допускаха да влизат случайни клиенти. В тази своеобразна светая светих" на кръчмата, върху покритата тогава с ламперия стена към улицата на специални връвчици висяха юзчетата" на първенците" на заведението. Към всяко двестаграмово юзче" беше прикрепено и изящно картонче с името на онзи, който консумираше с него. Но освен тази своеобразна украса" в кръчмата висяха и няколко картини от известни български художници, които ги бяха подарили на заведението, така че въздухът в него някак омекваше. Придобиваше особен чар, още повече че на стената имаше окачени един препариран глухар с разперени криле.

Главата на постоянната компания в Петлите" някак по най-естествен път беше станал скулпторът Кирил Шиваров, а заедно с него и около него винаги насядваха почти едни и същи посетители. Най-старият сред тези приятели на Бакхуса беше нашият много известен карикатурист Александър Божинов, ученик на Николай Павлович от най-старата I мъжка гимназия в София, а по-късно студент и при Иван Мърквичка. До него обикновено седеше архитект Стоян Димитров, бащата на днешния драматург и писател Димитър Димитров, а като неразделна част в тази своеобразна тройка" беше и господин Мишайков професор по статистика в Софийския юридически факултет и в Свободния университет. Разбира се, извън тези трима постоянни" в Дивите петли" много често идваше и Илия Бешков, който понякога свиреше на приятелите си на рвоя прочут дудук", нерядко там можеше да се види и талантливият Райко Алексиев, издателят и собственикът на вестник Щурец", който той списваше почти сам и оформяше с помощта на своята сестра. Друга много колоритна фигура от ^постоянните" беше и проф. Андрей Николов, големият български скулптор, който щом пийнеше малко, винаги предлагаше на някой от по-младите посетители да се бори с него. Поради това, че той бе живял дълго време в Италия и говореше прекрасен италиански, бай Андрей ме караше понякога да му изпея по някоя италианска канцонета нещо, което правех с удоволствие. Разбира се, това ставаше, когато попадах в Петлите" заедно с баща ми приятел на повечето от постоянните". Един от най-интересните посетители, които съм запомнил от това богоугодно заведение", беше Георги Каназирски, авторът на книгата София от преди петдесет години", която се бе появила на белия свят още през 1934 г. Господин Каназирски беше бродил много по широкия свят и беше превъзходен говорещ пътеписец. Можеше да накара човек да го слуша със зяпнала уста. Впрочем може би неговата София" един великолепен портрет на столицата ни от края на миналия и началото на нашия век ме е карала още в най-ранна младост да помисля някога и аз да създам една книга за моята София" между двете войни. Друг също много интересен посетител на кръчмата беше и големият ни живописец Борис Денев, умишлено премълчаван от нашите всезнаещи" изкуствоведи. Той беше благ човек и пееше чудесно стари народни песни. Сред по-нередовните, но доволно чести посетители бе и професор Александър Балабанов, който макар и абонат" в нашата махленска кръчма на бай Ангел, понякога идваше и тук в компанията на изброените досега хора заедно с приятелката си поетесата Яна Язова, висока повече от една глава от него. Той носеше неизменно със себе си претъпкана с книги чанта, в която, когато и да бръкнеше човек, винаги можеше да открие парче халва и хляб. Последният от групата на Петлите", който познава цяла България, беше чичо Димитър, или Елин Пелин, както го знае цяла България. От него в прочутата кръчма съм чувал следната история. Чичо Димитър се бръснел от години все при един и същ бръснар. Разбира се, бръснарят знаел, че той е писател, но никога двамата не били разменяли нито дума за това. Един ден берберинът" му рекъл най-неочаквано: Димитре, да знаеш, че прочетох една твоя книга, и трябва да ти кажа много ми се хареса. Усукал си я майсторски. Четох я без прекъсване почти цяла нощ!" Елин Пелин се почувствал много поласкан, че е създал такова голямо удоволствие на своя разкрасител", и го попитал коя е книгата, която е прочел. Бръснарят му се усмихнал топло и рекъл с възторг: Конникът без глава"...

Отдавна вече не съм млад студент, годините са отминали и от хората, за които ви споменах, няма никой жив. Въпреки това споменът за Дивите петли" живее в сърцата на много стари софиянци, от които останахме вече една шепа...

 

 

-=-=-=--=-=-=--=-=-=-

 

Някога почти 20 години преди 10 януари 1944 г., когато бомбите на англо-американската авиация сринаха центъра на София тази малка, но много колоритна кръчмица се намираше точно зад римската Ротонда", превърната някъде към V в. от н. е. в християнски храм, познат и до днес под името Свети Георги".

Входът на Мечата дупка" бе откъм тясната уличка, която се провираше между храма, желязната ограда на бирарията Батенберг" и улица Клементина", и всъщност се намираше там, където днес, условно казано, е задният вход" на луксозния Шератън". Въпреки своята затънтеност" Мечата дупка" беше любимото кътче за мнозина софийски пиячи и нейната сравнително малка заличка с тезгях, пред който се мъдреха не повече от десетина маси, винаги беше пълна с клиенти.

Тъй като тогавашният битпазар на София се намираше от другата страна на бул. Дондуков" в пасаж Свети Никола", т. е. горе-долу на мястото на сградата на сегашния Министерски съвет, доста от посетителите на Дупката" идваха оттам, но имаше и други, които извървяваха дълъг път, за да се доберат до нейните превъзходни и евтини напитки. В кръчмицата нямаше оркестър. Понякога влизаха случайни свирачи на акордеон, някой гъдулар или често посещаващият я сляп флейтист, който между другото свиреше великолепно и това беше предостатъчно за непретенциозната публика, която никога не се скъпеше да подпомогне своите увеселители" с по някой и друг лев. Или пък да ги почерпи с чаша вино.

На практика Мечата дупка" си беше изключително мъжко заведение. В нея никога не влизаха жени, но там, както във всяка друга софийска кръчма, си имаше постоянни клиенти търговци и продавачи от близките магазини, по някой и друг хамалин или каруцар и между тях по някой и друг университетски професор или виден софийски адвокат, които разбираха от хубаво вино и никога не се правеха на важни господа", а сядаха направо на масите на народните хора и се чукаха с тях на драго сърце, щастливи може би за миг, че са се отделили от своите ежедневни задължения. Разбира се, и тук както навсякъде имаше случайни клиенти, но не те придаваха колорита на Дупката".

Както във всички кръчми по време на войната, особено пък след 1943 г., когато София се принуди здраво да стегне колана, мезетата в Мечата дупка" станаха съвсем скромни и единствено хубавото вино, което собственикът й намираше, пак я пълнеше с клиенти. Въпреки това Дупката" бая опустя. По същото време ме мобилизираха и заминах за Сливен. Трябваше да прослужа там цели два месеца в Кавалерийската школа. Завърнах се в София някъде през ноември 1943 г. и констатирах, че градът е станал не само по-гладен, но и по-унил. Единствените места, където все още бяха останали капчици от пресилено веселие", бяха скъпите, луксозни ресторанти като България", Савоя" на Карло и Юнион Палас", за който Мишо Топалов обяви наскоро във вестник Телевизия и радио", че сервирали по това време повече от 750 вида ядене! Явно сиромахът не бе влизал там нито в добрите дни на Юнион", когато ресторантът предлагаше не повече от 10 до 12 яденета в листата си, нито пък по времето, когато в него се сервираше само фасул и като върховен деликатес делфиново филе" едно наистина вкусно деликатесче" от онези тъжни дни.

Времето си течеше. Мина новата 1944 година. И ето че дойде и вечерта на 10 януари. Една от най-страшните нощи, които помня в живота си. Когато на сутринта тръгнах към центъра на София, за да видя какво се беше случило с дома на един от моите най-близки тогавашни приятели, случайно минах и покрай площад Св. Неделя", зад който се намираха Ротондата", Батенберг" и Мечата дупка". Любопитството ми надделя и се опитах да се промъкна до тях. За щастие Ротондата" си беше на мястото, но всичко наоколо й, включително Мечата дупка", представляваше купчина от развалини, сред които тук и там все още димеше от пожарите през нощта. Продължих пътя си. За моя радост домът на приятеля ми беше непокътнат, а семейството му и той живи и здрави. Завърнах се у дома с поолекнало сърце. Родителите ми се бяха приготвили вече за евакуация, взехме каквото можехме да носим и изчезнахме от София.

Около месец след евакуацията ни, при едно от моите завръщания вкъщи, чух най-фантастичната новина във връзка с бомбардировката над София на 10 януари. В нея Мечата дупка" имаше първостепенна роля. В един от ъглите на малката й заличка, оцеляла като по чудо, макар и затрупана от купища тухли на старите двуетажни сгради около нея, спасителните команди намерили трима граждани. Гражданите спели непробудно и не реагирали на нищо. Когато лекарят на спасителната команда се навел да види дали са живи, той инстинктивно се дръпнал назад. И тримата му пациенти" се оказали мъртвопияни. По-късно те разказвали, че през няколкото дни, преди спасителите им да ги открият под развалините явно без особени усилия, изпили цяла бъчва вино и така някак си се удържали на левия бряг на Лета, без да преминат на десния, откъдето започвал оня свят" според старите гърци...

Днес на мястото на Дупката", както вече ви казах, се издига бившият грандхотел Балкан", станал преди няколко години Шератън". Въпреки целия му лукс, мога да ви уверя, че той не притежава нито капчица от чара на старата Меча дупка", която спи вечния си сън под неговите основи...

 

 

 

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 133;  169-171;. 254; 268-270; 313-315/

 

 




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.