Спомени за стара София:

Децата, детските игри, детските списания, магазините за играчки






През двадесетте и началото на тридесетте години, когато бях ученик в отделенията и прогимназията, София гъмжеше от деца. В повечето семейства на града имаше по две, по три и дори по четири. Случаи като моя, да бъда единствен", бяха рядко явление.

Трябва веднага да кажа, че безбройните малчугани на тогавашната, приближаваща се бързо към своя тристахиляден жител столица никак не се различаваха от сегашните млади софиянчета, що се отнася до желанието им да играят непрекъснато. По тази причина улиците и дворищата на града от сутрин до вечер бяха огласяни от детски смехове, от викове и глъчка.

Не знам дали възрастните хора от времето на моето детство бяха по-толерантни към нашите безобидни игри и малки пакости, но ще ви кажа нещо друго никой никога не ругаеше децата, както ги ругаят сега някои съвременници. Верно условията на живот тогава бяха по-други. Имаше многобройни големи дворове и много места за игра, включително прашните улици, но също така е верно, че в моите детски дни имаше сякаш и някаква по-голяма веротърпимост между различните поколения. Дори и при най-малката забележка на някой възрастен ние знаехме нямаме избор! И веднага преставахме да вършим онова, което го дразнеше. А ако някой продължаваше да бъде многознаещ или нахален да оспорва мнението на възрастния, както правят обикновено днешните шумотворни малчугани, тогава тежко му. Наказанието идваше не от друго място, а от собствените ни родители, които не пропускаха да ни натупат в такива случаи. В моралните правила на онова отшумяло време възрастният човек имаше правото на почит от страна на по-младите. И което беше още по-хубавото младите не му оспорваха тази почит никога. При това я демонстрираха доброволно...

Игрите на децата от тогавашната тристахилядна София бяха доста по-различни от игрите на моите сегашни съграждани от младата възраст на милионната вече столица. Преди шестдесет години ние нямахме нито техните електронни игри, нито грамофонните им плочи с драматизирани детски приказки или техните транзистори. А да не говорим за велосипедите тип Балкан", за летните ролкови кънки и изобщо за каквото и да било от обикновените" играчки, които непрестанно им купуват. [1]

Разбира се, по мое време в София също имаше магазини за играчки, но те бяха всичко на всичко три в целия град. Неоспорим първенец сред тяхната тройка бе магазинът на братята Гершон най-луничавите хора с огненочервени коси, каквито съм срещал в своя живот. Той се намираше до бомбардировките на ул. Леге" и ул. Клементина". Този тесен, продълговат и не особено добре осветен дюкян" от моето детство приличаше на вълшебна пещера. В него беше пълно с чудеса. Влакови композиции с локомотивче и няколко вагончета, движещи се посредством пружини по елипси от тънки като канап телени релсички с тенекиени траверси. Детски кинопрожекционни апаратчета. Безброй кукли с руси, черни и червени коси. Кукли със затварящи се очи, някои от които дори казваха мама". Миниатюрни велосипедчета с три колела. Тротинети. Шарени обръчи. Въженца за скачане с красиви дървени дръжки, боядисани в зелено, червено или синьо. Кукленски сервизи и безброй още красоти", които братята Гершон внасяха предимно от предхитлерова Германия.

Естествено, всички тези играчки бяха скъпи! И на практика представляваха недостъпен лукс за повечето софийски деца. Напъните на тримата братя да спазват златното търговско правило: Голямо джиро малка печалба", за да конкурират по този начин магазина на Вебер" от площад Александър" и магазина на Никола Тодоров от пл. Бански", не помагаха особено. Скъпото си беше скъпо. И техните усилия не променяха статуквото" в тази насока. Стотици деца минаваха покрай витрината на магазина им, подсмърчаха и отминаваха, проклинайки празните джобове на своите родители, които иначе сигурно искаха да им купят целия магазин, ако можеха...

При това фактическо положение", както казват правниците, повече от девет десети от някогашните софийски маляци" дори не можеха да мечтаят за купешки играчки", поради което сами се мъчеха да произвеждат" онова, което трябваше за техните игри. И кога по-добре кога по-зле, те го произвеждаха" с удоволствие. С плам и страст.

По мое време, както и сега, футболът и футболните топки пак заемаха призовото място в нашите игри. Разбира се, ние играехме футбол не с кожени кълба", както се изразяват днешните телевизионни коментатори по мачовете, а просто с парцалени топки, произвеждани от самите нас. И то в домашни условия". Тези топки не бяха големи, нито пък угледни, но те покриваха напълно нуждите ни за игра по импровизираните футболни игрища из улиците. По тях вратите" се обозначаваха с шапки или с по-едри камъни.

Междувременно много футболни звезди" от онази епоха бяха започнали своята кариера именно от уличните игрища с парцалените топки. Такива бяха например Толето, дясното крило на Славия", Жабчо и Мазника от Левски", Дермонеца, Пальо, Здравко, Старото и десетки други любимци на тогавашните софийски запалянковци от стадионите. Впрочем последните четирима футболисти, които споменах преди малко, бяха от клуба АС-23", в чийто баскетболен тим по-късно като нападател влязох да играя и самият аз.

Днес мнозина вече са забравили, че някога е съществувал АС", роден" през 1923 г. от сливането на клубовете Атлетик" и Слава", но въпреки това сега неговото игрище в Парка на свободата се използва от Централния спортен клуб на армията.

След парцалените топки сред старите софийски игри най-популярни бяха ашиците" ставните кокалчета от задните агнешки крачета. Децата ги събираха старателно вкъщи след Гергьовден, когато непременно се ядеше печено гергьовско" агне, или пък ги изпросваха от касапите", както наричаха месарите в онези дни. След като се изваряваха старателно, ашиците се боядисваха разноцветно с бои за яйца и бяха готови за игра.

С ашиците се играеше на танал", т. е. на малък, разполовен на две правоъгълник, изписан с тебешир върху някоя мазулка". Днес този термин би означавал гладко циментово тротоарно покритие", каквито по мое време правеха пред богатските" къщи. Върху средната линия на танала се нареждаха заложените" от играчите ашици, а самите играещи момчета заставаха зад него и хвърляха коняците" си в обратна посока. Междувременно конякът беше кози ашик, по-голям и по-тежък от агнешките. В средата му обикновено се изливаше капчица олово, за да стане още по-стабилен. Играта се започваше от звука", т. е. от момчето, което се е решило да захвърли коняка си най-далече от танала. То заставаше на неговото място, приклякаше, завърташе коняка по гладкия цимент по посока на танала и колкото ашика успяваше да извади от него, те веднага ставаха негови. Естествено, за втория, за третия или четвърти играч вече беше по-мъчно да извадят повечко.

Ашици не се продаваха никъде и пазарът им беше между нас самите. Те вървяха по десет за лев и някои мои приятелчета, майстори в играта, си изкарваха чрез тях пари за кино.

Освен на ашици софиянчетата от мое време играеха и на копчета. Сега тази игра непременно ще се стори скучна на децата, но за нас тя беше приятна и забавна. За да започнем самата игра, най-напред бяха нужни играчи. На второ място стари копчета. И най-вече една дълбока десетина сантиметра дупка на земята, в която се пускаха заложените" от играчите копчета. Поредността в играта се определяше по жребий. Когато тази процедура свършеше, всички момчета падаха на колене около дупката и подпрени на ръце, се навеждаха и духаха силно в нея. Всеки получаваше толкова копчета от залога", колкото успяваше да издуха. Печалбата му се наричаше спечелена стока"!

По едно време аз бях почнал да залагам в дупката за игра една гуда" почти двадесетграмово стъклено копче, което намерих от някакво палто на баба ми, шито към края на миналия век. Скоро обаче това копче стана причина да ме изключат" от играта именно заради него. Постави ми се ребром" условието или да играя като всички с нормални копчета, или край! Аз незабавно се подчиних на общата воля и този моментален отказ дори ми спечели известен престиж на сговорно момче" сред моите другарчета.

Ако трябва да продължа хронологическата класация на игрите на софиянчетата от моето поколение, аз непременно ще спомена няколко думи и за игрите на градове и осемнадесет, които се играеха със стъклени топчета. Самите топчета за тях се купуваха от книжарниците и не бяха скъпи, а понякога можеха да се доставят и от счупени лимонадени шишета. Навремето те се затваряха със също такива топчета посредством вакуум.

През двадесетте и тридесетте години в София много модна беше също така и играта на свинкя. Тя напомняше донякъде американската игра плейгранбол.

Играеше се и на прескочикобила, но децата предпочитаха пред нея киселото една от най-емоционалните игри от онези дни. За магаре" в тази чудесна игра по жребий се избираше някой от самите играчи, а той от своя страна добиваше правото сам да си избере магарищар", който да го пази". Магарищарят подкиселяваше" магарето с ритник по задника, а после самото магаре безропотно се подпираше, опряно с рамо на някое дърво, като се привеждаше, и играта почваше. Всеки от играчите се стремеше да възседне магарето, без да бъде докоснат от магарищаря, и пипнеха ли го, той лягаше за магаре.

Понякога върху приведеното магаре" успяваха да се метнат по трима или дори по четирима играчи един връз друг и тогава то бездруго падаше на земята заедно с товара си. В такъв случай наставаха кански смехове. А щом се насмивахме до насита, играта почваше отново.

Понякога, макар и рядко, се налагаше да поиграваме и с момичета от нашата махала. В такива тежки случаи" ние изведнъж ставахме внимателни кавалери. И независимо че играехме с известна обида за мъжкото" ни самочувствие на двама са малко трима са много" или на пръстен", ние изтърпявахме всичко докрай, макар и да ни беше скучно. Бяхме научени от къщи на правилото Благородството задължава!" и покорно го спазвахме в ролята си на необходими партньори от силния пол. За щастие по мое време всеки мъж от най-бедния и най-простия до милионера, професора или съвършения джентълмен знаеше, че жената трябва да се уважава!

Независимо че споменавам играта на стражари и апаши" на едно от последните места, трябва да ви уверя, че тя също се числеше сред нашите любими игри. Играехме я обикновено привечер. С толкова много страст и вживяване, че понякога играчката" се превръщаше на плачка", тъй като често всичко свършваше с бой, но това не ни пречеше на другия ден пак да си бъдем добри приятели.

Разбира се, по мое време много момчета се занимаваха усърдно и с колекционерство. Някои от тях например събираха хербарии от цветя или треви, които им влизаха в работа и в училище, други които имаха възможност си подбираха книги за лична" библиотека, а трета група колекционери събираха капаци от цигарени кутии.

Такава колекция се попълваше главно от захвърлените по улицата кутии от пушачите. При известна пълнота на старателно изрязаните капаци на кутиите тя представляваше приятно цветно петно, тъй като цигарените амбалажи през онези години обикновено бяха доста приятно оформени.

Ценност тогава представляваха и колекциите от главички", за които ви разказах преди малко. А в началото на тридесетте години, когато шоколадовите фабрики в София пуснаха малоформатни шоколади по 3 лв. парчето с различни картинки, те също се превърнаха в приятни вещи за колекциониране. Срещу пълна колекция от споменатите картинки шоколадовите производители даваха привлекателни премии. Но не беше лесно да се събере такава колекция. Най-скъпата и много рядка картинка в колекцията на Фабрика Пеев", която се състоеше от националните знамена на почти всички държави в света, например беше Канада". А Фабрика Балъкчиев" затрудняваше колекционерите със своето Последно сбогом" картинка, на която имаше нарисуван войник от Първата световна война край гроба на свой убит другар, с когото се прощава.

Балъкчиев беше измислил още една хитрина, за да се купува повече шоколад. За един килограм станиол от обвивката на шоколада той обещаваше да даде по едно кило шоколад на събирача" от своята фабрика. Е, това вече не беше игра, но въпреки туй ние събирахме станиол с надеждата някой ден да се пооблажиме", но докато бях малък, аз поне не видях нито един от моите другари да успее да събере цяло кило станиол!

Да, драги читателю от наши дни така беше по времето, когато бях още малък и когато на пазара не се продаваха електронни играчки.

В онези дни обаче ми се струва, че ние си играехме доста по-щастливо и безгрижно на игрите, които току-що ти описах, а по същото време възрастните софиянци вече бяха почнали да танцуват под звуците на:

0, дона Клара, мечта на моите мечти, о, дона Клара, ти ме покори,

и ей-богу, май че и на тях не им е било лошо!

 

 

=-=-=-=-=-==-=-=-=-=-=

 

 

Всяко поколение деца расте със своите списания. В моето детство и юношество най-популярни списания за тази категория граждани на София бяха Светулка", Детска радост", Венец" и Природа". Техните абонаменти не бяха високи и хиляди деца на хора от средна ръка ги получаваха. А чрез тях те обикаляха и техните другарчета, така че ставаха достояние на най-широк кръг от деца и юноши.

Нещо, което беше много характерно за отношението на малките читатели към тези списания през онези дни, бе фактът, че те ги пазеха чисти, а приятелчетата им, които ги заемаха, винаги ги връщаха на техните собственици в същия вид. Изобщо отношението на децата от моето поколение към книгите и списанията беше много почтително" и всеки от нас се стремеше да си създаде собствена библиотека независимо от библиотеките вкъщи. Подобна библиотека се смяташе от всички нас като мерило за интелигентността и любознателността на нейния собственик.

Разбира се, и в онези отминали години много книги и списания можеха да се получат и от библиотеките в училищата, в кварталните читалища, а и непрекъснатият книгообмен" помежду ни беше също така доста активен. Взетата за прочит книга от друго място обаче се подвързваше акуратно с цветна хартия и се четеше най-грижливо, с цялото старание да не бъде повредена. Като мерило за отговорно поведение към чуждата книга беше непрегъването на ъгълчето на страницата, до която читателят е стигнал.

Списанията Светулка" и Детска радост" даваха на своите абонати всяка година специални папки, в които абонатът можеше да съхрани отделните книжки за дълго и да образува от този свитък истинска книга в края на абонаментната година.

Сътрудници на Светулка" и Детска радост" по мое време бяха едни от най-добрите тогавашни български писатели и на първо място Дора Габе, Калина Малина и Ангел Каралийчев. Разбира се, преди всички тях и най-известният сред някогашните български деца писател Ран Босилек бащата" на Патиланчо Данчо", на Смехурко" и на другите непрекъснато присъстващи по страниците на Детска радост" герои, измислени от него. 

Когато отидохме да живеем на улица Иван Асен II", ние станахме съседи с Ран Босилек. Делеше ни само една дървена ограда и аз можех да го виждам, кажи-речи, всеки ден. По онова време той беше относително млад, но косата му беше вече побеляла и на моите единадесет години чичо Генчо" ми изглеждаше твърде стар, въпреки че синът му Босилко бе значително по-малък от мен.

Ран Босилек беше добър познат на мама, която от време на време сътрудничеше на Детска радост", и ме прие за приятел". Почна да ми подарява разни свои авторски книги или пък книги, преведени от него, с автографи. Така в библиотеката ми постепенно се озоваха много от историите на Смехурко и верния му приятел Патиланчо Данчо, изящните книги с преразказани народни приказки Неродена мома" и Незнаен юнак", а така също Том Сойер" и Без дом", върху които и до днес си стоят посвещенията На Драганчо Тенев", както ми викаше самият той.

Много години по-късно, когато почнах да следвам право, разбрах, че и Ран Босилек е също така юрист, че е доктор на правните науки от един от големите белгийски университети и че се е отказал от правото заради страстта си към детската литература.

Когато преди известно време напривах една Дядова ръкавичка" в Радиото, озаглавена Юристи в изкуството", и включих и доктор Негенцов в огромния списък на световните и български светила в изкуството, завършили правни факултети, мнозина останаха изненадани, че и Ран Босилек е бил юрист по образование.

Не мога вече да си спомня дали това беше в Детска радост" или пък в Светулка", но от самото начало на двадесетте години съм запомнил от техните страници част от едно стихотворение. Впрочем чуйте го и самите вие:

...На ти, Чочо, тоз геврек,

той е топъл, сладък, мек.

Чочо взе геврека сладки,

но видя в реката патки...

Оттук нататък следващите редове както и в началото на самото стихотворение ми се губят, но тези четири реда са останали като най-скъп спомен от моето детство, подарен ми от едното от споменатите списания.

Що се отнася до списание Венец", то бе вече за по-големички деца. Или ако щете за юношите в прогимназията и гимназията. Негов главен редактор беше историкът Никола Станев и това, разбира се, не можеше да не се отрази и на характера на самия Венец", където се поместваха много исторически четива. Може би те не бяха най-забавното, което едно подобно списание би могло да предложи на своите млади читатели, но в замяна на това ползата от тях беше очевидна. Колкото до мен, моята подчертана пристрастност към историята освен на моя дядо се дължи до голяма степен и на Венец". Началото или подробностите на много исторически събития за юношите от моето поколение започнаха именно от неговите страници.

Във Венец" сътрудничеха също много добри писатели и автори с други специалности. В него често се публикуваха разкази или кратки новели от световната литература и Венец" стана за мнозина от нас вратата" към света на класиката. Някога особено силно впечатление в това хубаво списание ми правеха и очерците за великите хора от науката или историята. И това също беше обогатяване, тъй като биографичната проза у нас преводна или българска в онези времена беше доста оскъдна. Тя се появи и размножи в книжарниците на София главно в навечерието и по време на Втората световна война.

Аз не харесвах особено списание Природа" най-вече заради големия му квадратен формат, а донякъде и заради неговото специфично съдържание. Явно, въпросите на естествената история не са ме интересували особено още оттогава. Въпреки това обаче аз го четях. Така, без да искам, доста неща от него останаха в главата ми и днес, когато около мене се говори по подобни въпроси, аз не гледам като изтърван".

Списанието Природа" беше основано от Георги Христович. Неговият син и внукът му Гошо Христович живееха точно срещу нас, на Иван Асен" № 5, и ние с Гошо пораснахме заедно.

Веднъж, когато отидохме у тях, той ми показа портрета на своя дядо, рисуван от някакъв художник реалист от типа на Николай Павлович или на Станислав Доспевски. В онези години този портрет ми се стори като жив". А Гошето дори ми дообясни", че портретът на дядо му бил нарисуван веднага след като старецът се бил обръснал, та на него личала и свежата белота на кожата му. Всъщност тя наистина личеше...

Щом веднъж заговорихме за художници, трябва веднага да ви кажа, че детските списания по мое време имаха не само много добри художествени оформители, но и превъзходни илюстратори. Вярно те не бяха така многобройни като днес, но за двама от тях смея да твърдя, че бяха големи майстори. Става дума за руския емигрант Вадим Лазаркевич, един от главните илюстратори на Детска радост", и за неговия събрат от същото списание Георги Атанасов изключителен майстор на приложната рисунка. За щастие техните рисунки живеят и до днес в спомените и в сърцата на много старци, били деца преди 50-60 години, и това е все пак награда за тяхната памет. И за изключителното им майсторство.

Днес и четирите списания, за които ви казах по няколко думи, повече не излизат. За съжаление и ние, тогавашните им читатели, които ги четяхме жадно, също сме остарели безнадеждно. Но в историята на българската периодика за деца и юноши техните заглавия ще останат завинаги на едни от най-почетните места през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години...

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 31-37; 95-98./


[1]Авторът прави сравнение от гледна точка на 80-те години на миналия век. Днес различията са още по драматични. (Бел. на Омда.)

 




Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.