Спомени за стара София:

Проф. Димитър Михалчев

 






Доскоро, дори и в дните на абсолютното отрицание на идеалистическата философия у нас от страна на марксистите през отминалите почти 50 години, всички – включително и най-отявлените идеологически противници на проф. Михалчев – признаваха макар и с половин уста – този човек е знаменателен факт в нашата нова национална наука. Останалите ни философи обаче, на които бе по-ясно за какво става дума, добавяха – той е нещо много по-голямо от знаменателен български факт. Той е явление в мащабите на европейската философска мисъл от века.

Веднага трябва да добавя към всичко дотук – проф. Михалчев бе чудо и в генетично отношение. Защото всъщност и той като Ломоносов не беше издънка на някаква дълга поญредица от интелектуалци или учени, както е обикновено, а бе просто пряк потомък на търговци на добитък от тракийския Лозенград. Роден на 25 декември 1880 г. по стар стил в току-що споменатото „населено място", бъдещият бляскав учен завършва своето първоначално образование в него, а след това свършва и българската гимназия „Д-р Петър Берон" в Одрин. Приблизително по същото време баща му умира и неговата майка Ирина, на която той по-късно ще кръсти първородната си дъщеря, веднага го напътва към България. Заклева го със скътаните пари, които му дава, да постъпи в Университета в София.

Добър син, верен на обещанието си да стане „учен момък", двадесетгодишният Михалчев се записва веднага във Философския факултет и там за щастие негов пръв учител и професор – на практика Вергилият, който ще го въведе в лоното на философията – става не друг, а д-р Кръстю Кръстев, вдъхновителят и създателят на литературния кръжец „Мисъл", където са обединени чрез едно общо естетическо кредо той, Пенчо Славейков, Яворов и П. Ю. Тодоров. Това е може би първият голям и решителен шанс в живота на Михалчев по пътя на бъдещия му възход.

За щастие още през втората година от неговото следване проф. Кръстев предлага на новия си ученик да напише нещо за неговото списание „Мисъл" и ученикът му скоро донася в редакцията едно доста обемно есе, озаглавено „Диалектически материализъм и теория на познанието". Д-р Кръстев е смаян от дълбочината и компетентността, с която е написано есето на неговия ученик. Но още по-смаян от него остава марксистът Димитър Благоев. В критичните разсъждения на младия 22-годишен студент той веднага разбира – на сцената се е появил изключително умен противник на неговата социална вяра. И в отговор на младия философ в 7 поредни книжки на сп. „Ново време" се появяват неговите опити да защити диалектическия материализъм.

По същото време, за да преживее, студентът по философия Дим. Михалчев работи като коректор и преводач от немски във в. „Вечерна поща". Чрез редица публикации обаче в следващите две години той успява да се наложи и като автор. По време на Руско-японската война вестникът му дори го изпраща във Виена за свой специален кореспондент и там Михалчев широко се възползва от науката на старата столица.

През 1905 г., когато младият тракиец завършва университета, по препоръка на Пенчо Славейков проф. Иван Шишманов го назначава за учител в София и го изпраща за 4 години на специализация в Германия. Така бъдещият учен прекарва до 1909 г. в Берлин, Грайфсвалд, Фрайбург и Мюнхен. Личните контакти на българския специализант с големите имена на немската философия от началото на века скоро дават своите плодове. И в резултат – на съвършен немски език – на бял свят се появява неговият труд „Философски студии".

Отвсякъде отзивите са положителни. И това е може би причина още в предговора на същите студии неговият учител проф. Ремке да заяви в аванс: ...„Pater ante filius", т. е. „Син, роден преди бащата". Явно ученикът го е изпреварил в обобщението на неговата собствена теория с повече от година. Сложно е да се обясни ремкианството като философска система в няколко реда, затова аз ще прескоча тази подробност от моя разказ за проф. Михалчев и ще се опитам да ви покажа още няколко щриха от неговия целеустремен живот.

След завръщането си от Германия той е командирован за още известно време на специализация в Петербург, а през 1910 г., вече като член на „Кантовото дружество" в Берлин, бива избран и за редовен доцент в Университета в София.

Поема катедрата по систематическа философия. В този ваญжен за живота му момент избухва Балканската война. И Михалчев участва в нея. А след трагичния й край го включват в групата на българските учени, определени да отидат в разни европейски страни, за да обяснят на тамошните политици вероломството на гърци и сърби в Балканския съюз.

На младия доцент се пада Чехия, където той в Шандау се запознава и бързо се сприятелява с Тома Масарик.

По-късно, по време на световната война, Михалчев се заема с написването на една „История на българската философска мисъл", но не успява да я завърши, а след войната Ал. Стамболийски го включва през есента на 1919 г. в състава на своята делегация за мирния договор в Ньой. В същата година БАН избира Михалчев за свой член-кореспондент, а през 1922 г. той става и декан на Историко-филологическия факултет.

1923 година го заварва вече като пълномощен министър в Прага, където проф. Михалчев прекарва цели 4 години, а в 1927 г. се връща в София и две години по-късно полага основите на своето прочуто списание „Философски преглед", с което отрасна и моето поколение. То просъществува до 1943 г., когато бе спряно.

Най-общо казано „Философски преглед" се оказа първото българско философско списание. Проф. Михалчев обяви веднага, че неговият „Преглед" ще стои твърдо над философските течения у нас, но независимо от тази му декларация неговото намерение в горната насока не издържа докрай. Все пак благодарение именно на последователността на големия учен „Философски преглед" бързо стана един от най-значимите културни фактори у нас. И въпреки че загуби с годините своя чисто философски характер и даде път на редица идейни тенденции на своето време, това списание, което беше най-малко доктринерското от всички тогавашни негови събратя, се четеше масово.

„Златорог" на Владимир Василев посрещна „Философски преглед" „на нож". И имаше защо. Докато той бе създателят на елитарната тенденция сред пъстроцветното множество на авторите от онова време, „Философски преглед" държеше своите страници широко отворени за всеки от тях. И именно тази негова политика позволи на проф. Михалчев, макар и да не беше законодател, то поне да бъде изразител на културните тенденции в нашия живот от епохата. Така не другаде, а на страниците на неговото великолепно списание се появи още през 30-те години „феноменът Иван Хаджийски".

През 1934 г. – след 19 май – проф. Дим. Михалчев бе изпратен от Кимон Георгиев като наш пълномощен министър в СССР, но в 1936 г. Кьосеиванов тури край на неговата мисия там. И той се върна в университета. Продължи да се занимава активно със своята наука.

През лятото на 1944 г. правителството на Багрянов се опита да го изпрати отново в СССР при Молотов със специална мисия, но професорът отказа на Багрянов тази мисия. Той отказа дори и на поканата на Д. Гичев и В. Димов да влезе в последното българско правителство преди 9 септември.

След девети обаче новите властници го изпратиха мълниеносно в главната квартира на маршал Толбухин в Румъния и там благодарение на неговото участие редица от условията на примирието бяха уговорени относително благоприятно за България.

Последва назначението му за втори път като посланик в Москва. И Михалчев остана там до април 1946 г. До 1947 г. комунистите го изтърпяха и в катедрата му в университета и по същото време по „пределна възраст" заради антимарксизма му го освободиха и оттам, въпреки че по това време той беше междувременно и председател на БАН.

Поради връзките ми със семейството на проф. Станишев и съседството с проф. Михалчев аз имах много лични впечатления от него от онези дни и като човек. Той беше внимателен и любезен, добронамерен и честен. Беше винаги готов да подаде ръка на способния и не търпеше лъжата и двуличието. Около него през 30-те години израснаха много от значителните имена в нашата философска наука, а неговото научно наследство може да прави чест на всеки народ.

Проф. Михалчев почина на 18 януари 1967 година.

 

 

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 116-119./

 




Copyright 1998-2014OMDA Ltd  All rights reserved.