Спомени за стара София:

Чудаците






Когато бях малко момче и се разхождах по софийските улици, свирукайки си все още безгрижно, моят роден град се славеше с истинска плеяда невероятно колоритни и причудливи личности. Познаваше ги целият град. И те сякаш бяха неразделна част от него и от неговата атмосфера.

Разбира се, първото място сред тази пъстроцветна група по право се падаше на познатия още на предишното поколение софиянци вестникар Даскала с медалите. Неговият страшно улучен прякор се беше родил още по времето на нашите бащи някак естествено и спонтанно. И то благодарение най-вече на безброя значки, които красяха гърдите на неговата овехтяла, останала от памтивека офицерска куртка без пагони. Старецът не се разделяше с нея никога. И никога не я переше!

Прегърнал своя неотменен куп вестници под едната си ръка, Даскала ежедневно обикаляше и по мое време софийските кръчми и ресторанти и усърдно пласираше своята евтина стока, предлагайки я на клиентите си обезателно в звучни рими. Попаднеше ли обаче на маса, където забележеше пълна с вино чаша, предназначена явно не за него, вестникарят поет я сграбчваше моментално и заявяваше на всеослушание: Чаша празна е омразна! Чаша пълна ще погълна!" После бързо надигаше чашата и я гаврътваще без никакво усилие на един дъх. Ала никой не се сърдеше на Даскала за тези дреболии. Виното не струваше бог знай колко в онези дни. А, от друга страна, и софиянци си го обичаха. Бяха свикнали с чудатостите му и понасяха добронамерено неговата тиха лудост. Тя не вредеше никому. Пък и в края на краищата нали и той беше един от тях.

В плеядата от стари софийски чешити номер две" през моето юношество беше без конкуренция всеизвестният тогава Кокон Харизанов, юнак" на около шестдесет години. Коконът ходеше облечен винаги в своя вехт редингот модел 1910 г., нахлупил леко кривнатото си надясно отдавна избеляло бомбе и с набучено на ревера му вечно цвете, обърнато нагоре знак, който казваше: Аз съм свободен!" На практика бай Харизанов беше безобиден флиртаджия. Мажеше се обилно с избелваща кожата женска помада и най-много се заглеждаше във войничетата, които минаваха край него.

Не по-малко колоритен от споменатите дотук екземпляри бе и вестникарят Георги черен като циганин мъж на около петдесет години. Той стоеше винаги в студ и пек до вратата на сладкарница Цар Освободител" и снабдяваше интелектуална София" с вестници. Бай Георги притежаваше колекция от девет негови деца и как ги изхранваше, не можах да разбера никога. Този героичен субект обаче не се оплакваше от живота и гледаше с вяра в бъдещето. Знаеше, че децата му щяха да живеят един ден по-добре от него.

Ами като си припомня и някогашната прочута луда Вера на улица Шипка", която по цял ден сновеше край Перловската река? Или пък Мито пияницата от Подуяне? Той започваше да реве като ранен звяр още от сутринта, когато минаваше покрай Военното училище на път към някоя подранила софийска кръчма. Или пък всеизвестния Стойно келнера от ресторант Славянска беседа", който макар че тежеше цели сто и четиридесет кила, беше пъргав като сърна?

Естествено, тук няма да забравя и чалнатия Теди Браун, млад, много богат и красив момък от село Вълчедръм, който поразително приличаше на Гари Купър? Той се явяваше често на баловете в зала България" полугол, с боксьорски обувки, гащета и ръкавици, наметнал хавлиен халат. В такива случаи Теди Браун заставаше пред някое огледало и почваше да нанася удари" сам срещу отражението си в намазаното с амалгама кристално стъкло. Скоро около него се събираха група млади красавици в дълги бални рокли и захващаха да му ръкопляскат, а Теди сияеше от удоволствие. И още по-усърдно почваше да нанася крушета или аперкъти сам на себе си.

Много години по-късно смахнатият на американска тема

Теди се прекръсти сам на полковник Джек O'Xapa" и твърдеше в рима, че е ... шеф на банда в пустинята Сахара!"...

Да, драги читателю, повярвай ми, някога тази София, в която живееш сега и ти, никак не беше лишена от екстравагантни теркове", както казвахме тогава. Те придаваха на нашия град онзи специфичен колорит, характерен за всеки малък град.

Във всеки случай длъжен съм да допълня пред теб, че сред тази пъстроцветна плеяда тогава имаше и трима много популярни народни трубадури. Това бяха русокосият Сергей Бартениев, високият хитряга" Джип и най-талантливият сред тяхната тройка бай Стоян Миленков любимецът на софийската периферия. И едновременно с това и на центъра, благодарение на своя изключителен талант да напипва безпогрешно пулса на аудиторията си. С ръка на сърцето никога повече в живота си не срещнах друг такъв импровизатор като него. Нито у нас, нито пък в чужбина.

Съвсем наскоро попаднах случайно на Научния бюлетин на Института по музика при Българската академия на науките. Останах приятно изненадан. Един много сериозен изследовател на нашия градски фолклор се беше поровил солидно в миналото на Джип и Стоян Миленков, пропускайки кой знае защо Сергей Бартениев. Явно професор Николай Кауфман си беше дал доста труд в своята студия като научен работник, но в много детайли и подробности личеше ясно, че той не е очевидец на миналото на София, което искаше да възкреси в памет на самите негови създатели.

Ще се опитам да допълня учения мъж като очевидец. И то не с нещо повече във фактическо отношение от казаното в неговата студия, а главно със силата на спомена, оставили у мене тези певци от ресторантите, кръчмите и улиците, където народът им ръкопляскаше. И където често търсеше у остро сатирични куплети, бичуващи недъзите на времето.

За щастие в новата ни енциклопедия България" бай Стоян е намерил най-после официално признание на таланта си, подчертан така цветисто при честването на деветдесетгодишнината от рождението му в град Брезник. Официалната чест му беше дадена посмъртно, но голямата част от нея той бе получил още приживе от хората. От онези, които го бяха слушали и му бяха припявали тихичко.

Но да ви представя сега най-напред Сергей Бартениев.

Той беше син на акгьори от Одеския драматичен театър и сам беше бивш актьор на неговата трупа. Бартениев не знаеше добре български и така и не го научи до края. Винаги рецитираше и пееше своите иначе много остроумни куплети с подчертан руски акцент. Високата му артистична култура обаче си личеше във всичко и той си оставаше в края на краищата драматичен актьор, принуден поради стеклите се обстоятелства да играе не на сцената, а по цирковите арени или в ресторантите и това явно го гнетеше. Бартениев страдаше за загубената си родина и туй личеше особено ярко, когато почваше да пее някоя популярна руска песничка от старите одески дни. В такива моменти очите му овлажняваха и хората почваха да му ръкопляскат френетично, за да му покажат, че разбират неговата мъка...

Джип трубадурът номер две" също не беше българин, а румънски евреин. Как и защо беше попаднал именно у нас, не научих дори и по-късно. Пък и не знам някой изобщо да е разбрал защо, но това не е важно. По-важно е, че Джип представляваше абсолютен антипод на Бартениев. Той беше слаб и висок, имаше леко изгърбен нос и хитри, светещи очи. Обличаше се за представленията си" винаги с костюми с десен Пренс дьо Гал" на по-едри карета и носеше неизменно сиво бомбе. Разбира се, на бутониерата му стоеше и дежурната" хризантема, която най-вероятно беше изкуствена.

Особено в началото Джип почти не знаеше български и научаваше своите куплети направо наизуст, като произнасяше българското л" с особена мекота, типична за румънския изговор, но хората го възприемаха и така. Ръкопляскаха му лудо. Особено пък когато той почваше да пее своя хит" Щом видиш някой млад да куца, без да иска...".

От студията на професор Кауфман разбрах, че автор на някогашните куплети на Джип, които разсмиваха България в края на двадесетте и през тридесетте години, е бил дребен пощенски чиновник от Враца. Името му не мога да се сетя, но непретенциозните му стихчета бяха чудесни. Харесваха се на масовата публика в онези отшумели дни.

За разлика от споменатите дотук двама софийски трубадури, третият Стоян Миленков бе от онези градски шансониери", влагащи особено остър социален смисъл в онова, което привидно изглежда невинно, а всъщност представлява бич срещу неправдата. Може би затова най-вече софийската беднота направо го боготвореше.

Миленков беше високообразован човек. Това личеше във всичко, което той правеше и създаваше. Маестрото бе играл няколко години преди Първата световна война като драматичен актьор в Народния театър. Всички знаеха, че е автор на първата българска оперета, че е специализирал няколко години актьорско майсторство в Париж. София го запомни и В това, че през 1941 г. той напусна работата си в Радио София, където на негово място дойде Душко Георгиев. Именно Душко Георгиев, а не Миленков, както мислят мнозина, запя тогава куплетите за Рим, Берлин и Токио", скалъпени набързо от посредствения поет Борис Маковски под псевдонима Борис Струма.

Бях слушал Миленков много пъти на различни места, но не го бях виждал отблизо, а още по-малко пък на улицата. Срещнах го за пръв път още докато бях ученик в прогимназията. Вървях си аз един ден кротко по Клементина", която днес се нарича Александър Стамболийски", отправен нанякъде. Бях достигнал вече близо до магазина на Тевекелиев, когато неочаквано видях как покрай мене притичаха няколко ваксаджийчета, представители" на улица Татарли" от циганската махала. Четките в сандъчетата им шумно тропаха. Циганчетата настигнаха един едър мъж, който водеше със себе си русокосо момиченце на около десетина години, заобиколиха го и почнаха да викат в хор:

Бай Стояне, бай Стояне, кога ще дойдеш пак в кино Хъмус" (не Хемус") да ни попееш?

Останах силно изненадан от тази случка!

Защото всъщност това беше първата ми среща с популярността сред народа и първата ми среща отблизо със Стоян Миленков на улицата макар и като непознати.

Много години по-късно момиченцето с русите коси, което беше тогава с него и се оказа дъщеря му, именуваща се Чайка-Манон, кацна на рамото на един мой колега по юридическа линия. Така се запознах и с нея, макар и с много голямо закъснение...

В памет на нейния баща един от .любимците на стара София ще ви припомня само няколко реда от припева на неговата прочута песен Апаши", написана още през 1921 година.

 

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 207-212/

 

 



 


Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.