Спомени за стара София:

Първите дни на септември 1944-а






Вече ви казах когато се обръщам към спомените си от времето на войната, ограбила младостта на цялото ни поколение, аз правя това с неудоволствие. Защото в такива моменти неволно пак се връщам в онази изпълнена с призрачен мрак София, в която царуваха гладът, мизерията и сълзите.

През онези дни още от месец май бях мобилизиран като офицер в царския лейбгвардейски конен полк в София. Полкът, разбира се, беше евакуиран в село Горубляне на брега на Искъра, но независимо от всичко по един взвод от личния състав редовно даваше наряд в развалините на помещенията му в София, които се намираха тогава на мястото на днешното чехословашко посолство, младежкия дом в район Васил Левски" и английската гимназия, или с други думи, в огромното каре между тогавашните улици Регентска", Карл Шведски" и П. Волов", в съседство с 4-и артилерийски полк. Нарядът на всеки взвод траеше по петнадесет дни и от 1 до 15 септември 1944 г. се падна на мене и на моите войници да охраняваме" онова, което бомбите бяха пощадили от построените още по времето на Батенберг казарми на неговия личен конен конвой. За щастие във взвода заедно с мене бе мобилизиран и един запасен подофицер Тодор Костов, също софиянец като мен, студент в бившия Свободен университет. Тошката беше не по-висок от метър и шестдесет, но беше готино момче", както казваха софиянци по онова време, и освен че свиреше прекрасно на китара и пееше, бе и много умен и начетен. Дружбата ни възникна още в деня на нашето мобилизиране през май същата година и аз го извиках да живее заедно с мене в дадената ми в Горубляне стая в дома на бай Лазо Мършакчията, нещо, което шокира силно командира на полка и някои офицери. За тях беше необяснимо как един годподин", макар и запасняк, може да живее заедно с такъв нисш чин. А и аз от своя страна нямах особено голямо желание да им обяснявам как. Нямаше да се разберем.

Междувременно още с мобилизирането ми аз бях пренесъл от София в Горубляне нашия мощен Крослей", разпечатах внимателно восъчната му пломба, след като се превърнах от цивилна гарга" в офицер на негово величество, и почнах най-редовно да го употребявам! Слушах Лондон и изобщо всички станции, от които човек можеше да получи някаква информация, различна от онази, изригвана ежеминутно от тогавашното българско радио.

Тошко ми се стори доста разтревожен от моето нахалство да ловя предателските станции" в нашето обкръжение.

Тогава му предложих най-приятелски, ако го е страх, да иде да живее на друго място. И от този ден научих, че е комунист. Той престана да се крие от мене и дори ми каза, че във взвода ни имало още много комунисти сред войниците.

Изброих имената им.

Той ме погледна изумен. А аз само се засмях и му обясних, че не са нужни кой знае какви разузнавачески способности, за да се отгатне подобно нещо.

И така, заедно с Тошката и с взвода се озовах в София на 1 септември 1944 г. и приех караула от моя предшественик. Едва тогава разбрах, че оръжейният склад на полка е пълен не само с оръжие, но и с много взривни материали.

Атмосферата сред развалините на потъналата в мрак София беше зловеща. Войниците, които тръгнаха още първата вечер към постовете в различните краища на полковия район, отиваха към тях със свито сърце, макар и да се стараеха да го прикрият. Страх ги беше.

Мене също ме беше страх от зловещата тишина, настъпила над бомбардирания град, но сред мрака в стаята ни на втория етаж с Тошко се закрепихме пред синята скала на радиото и това ни даде смелост. Настъплението на Червената армия в Румъния вървеше с мълниеносно темпо и съветските войски наближаваха Дунава. Краят на войната поне за България вече се виждаше...

На 2 септември правителството на Багрянов беше заменено с ново правителство, възглавяванр от Константин Муравиев. По същото време съветските войски бяха излезли вече на румънския бряг на Дунава.

Изведнъж в притихналите развалини на София стана шумно. Появиха се много хора, сякаш изникнали изпод земята. Полуразрушеният град се оживи. Явно развръзката наближаваше! На 4 септември научихме, че пред Съдебната палата е станал митинг, а по-късно неколкостотин души са се упътили към германската легация на Граф Игнатиев" и изпочупили прозорците й с камъни. Станали кървави сбивания между демонстрантите и полицията.

Оставих караула в полка и сам отидох да проверя какво точно е станало пред германската легация. Прозорците й наистина бяха изпочупени до един. Около сградата имаше силен кордон от полиция. Прибрах се в полка и веднага пуснах радиото. Ефирът гъмжеше от различни гласове. Извиках свободните от наряд войници в стаята да чуят и те какво става...

На 5 септември Съветският съюз обяви война на България.

Същия ден надвечер при мене дойде Ангел Ватмана, войник от редовния набор, който бе работил преди това в трамваите именно като ватман, откъдето идваше и казарменият му прякор. Доста смутен, той каза:

Господин подпоручик, можех да избягам, но не го направих заради вас, а непременно трябва да изляза в града! Моля ви, пуснете ме!

Лоялността и доверието му в мене ме трогнаха. В такива моменти разбираш дали хората, които са ти подчинени, наистина те обичат и уважават. Без да му задам въпрос, го пуснах да излезе и дори му разписах билета за отпуска, за да не го спипат" някои комендантски патрули. Помолих го само, щом свърши работата си, веднага да се върне. От щаба на полка можеха всеки момент да дойдат на проверка, а в такъв случай нямаше да имам никакво оправдание, че съм пуснал караулен войник в отпуск.

Той обеща да се върне и изпълни обещанието си. Прибра се рано призори на другия ден. От него научих, че през деня трамваите в София няма да вървят. Въпреки това някъде към девет часа по линията на тройката се зададе един трамвай. Когато колата се изравни с полка, видях как Ангел изскочи на улицата и се метна на трамвая. Малко по-късно колата спря и от нея скочиха един млад ватман, Ангел и някакви цивилни.

Почна сбиване.

Хукнах веднага към тях. Офицерските ми пагони подействаха. Изкомандвах Ангел да се прибере в полка, но един от цивилните го хвана за ръкава и каза:

Той е арестуван!

Пусни войника веднага! изрекох колкото мога по-спокойно. Как си позволяваш такова нещо в присъствието на офицер?

Аз съм полицай, господин подпоручик. Вашият подчинен взе ръчката от мотора и колата не може да върви без нея. Той е арестуван! отвърна мрачно цивилният.

Междувременно няколко от моите войници се бяха приближили вече около нас с карабините си. Това ме окуражи. Бях почнал веднъж. Връщане нямаше.

Слушай, човече рекох с пламнало лице и откопчах кобура си, ако моментално не се махнеш, ще те застрелям като куче. Кой си ти, та да арестуваш войник от Царската гвардия? Марш оттук!

Ще се оплача срещу вас! изсъска полицаят, но му беше пределно ясно, че в момента аз съм по-силният. Той подви опашка"и си тръгна. А трамваят остана там, където си беше, въпреки че Ангел върна ръчката на младия ватман по мое нареждане.

Значи затова излезе снощи? рекох му, като влязохме в казармата.

Затова... призна той развълнуван. Благодаря ви, че дойдохте. Това куче...

Не бой се, куче, дето лае, не хапе! успокоих го. По-добре ела да чуем докъде са стигнали русите...

Някъде към четири следобед по улица Регентска" изведнъж се появиха много граждани. Те всички се движеха някъде към центъра на града. Не издържах и отново напуснах поста си. Тошко остана при войниците и във всеки случай щеше да се оправи някак. Пък и момчетата също чакаха да им донеса новини отвън. Тръгнах с гражданите към центъра. При улица Раковски" видях, че в градинката пред Военния клуб са се струпали стотици хора. Погледнах часовника си. Беше близо пет следобед. Неочаквано събраните се отправиха към хотел Славянска беседа", където по това време квартируваха някакви немски щабове. Къде щяха да отидат после?

Пред хотела се чуха викове. Някъде по улицата оратор говореше нещо. В това време от прозорците на Славянска беседа" немците откриха огън с пистолети.

Настана суетня. Инстинктивно посегнах към кобура си, но една млада и много хубава жена ми каза:

Недейте, другарю!

За пръв път някой ме наричаше другарю". Думата ми прозвуча особено. Несвойствено. Откъм улица Иван Вазов" се зададе плътен полицейски кордон. Той явно щеше да се опита да изтласка тълпата" към булевард Цар Освободител".

Докато хората около мене бавно почнаха да отстъпват, във въздуха се разнесе зловещият сигнал въздушна тревога". Всеки, който е преживял бомбардировките в София, знае как в такъв момент човек инстинктивно се втурва към първото скривалище. Естествено, при сигнала хората се разбягаха, но в настъпилата паника аз чух как някой викаше с цяло гърло:

Това е фалшива тревога, другари! Не се поддавайте!

Въпреки това мнозина бързо потърсиха укритие във входовете на околните здания. Виждах как кордонът на полицията се приближаваше с палки и пистолети в ръка. Усетих, че някой ме държи за ръката. Обърнах се. Беше младата жена, която ми беше казала да не стрелям. Лицето й бе бледо и тя трепереше като лист. Хванах здраво ръката й и тръгнах право срещу кордона от полицаите. Благодарение на гвардейската ми униформа стражарите ни пропуснаха и аз и непознатата ми спътница се вмъкнахме във входа на кооперацията на улица Раковски", до Базовата къща. Тук вече бяхме на безопасно място, но тя продължаваше да трепери от страх. Вкопчи се в мене и взе да стене. Явно нервите й не бяха издържали. Тогава наместо да я плесна, както правят лекарите, аз я целунах и тя се умири.

Когато излязохме от входа, на улицата беше настанала тишина. Манифестацията бе се отправила в друга посока.

Къде искаш да те заведа? попитах.

Ще се оправя и сама усмихна се тя. Благодаря ти, беше много, много мил. Благодаря ти, другарю...

Беше тъпо да й кажа Моля" и затова рекох:

Надявам се пак да те видя някога.

Непременно! отвърна тя, махна ми и забърза по Раковски" към площад Славейков". Не я срещнах никога повече.

На 7 септември дойдоха на инспекция" от полка. Предупредиха ме, че ще отговарям пред военен съд, ако с оръжието в склада стане нещо. На края на езика ми беше да кажа на инспектиращия, че това е глупост, но вкоренената в мене дисциплина ме накара да се въздържа. Нима тези хора все още мислеха, че фашистка Германия ще спечели войната? Във всеки случай той си отиде. Явно полицаят не беше се оплакал още срещу мене. За инцидента с трамвая при инспекцията не стана и дума...

На 7 септември съветските войски бяха вече на наша територия. Кога ли моторизираните им части щяха да пристигнат в София?

Осми септември мина съвсем тихо поне в онази част на София, където се намираше нашият полк. Тишината показваше ясно, че се готви нещо голямо. Но какво и къде никой от нас не знаеше. Тошко ми каза, че един танков полк от моторизираната бригада също бил преминал на страната на въстаническите войски. Сигурно главният удар на тези сили щеше да се насочи към Говедарци, където бяха щабът на армията и правителството...

Стъмни се. Разставих постовете и седнах в двора на полка. Беше необикновено тихо. В топлата септемврийска вечер не се чуваше никакъв звук. Тошко дойде при мене и останахме на двора до полунощ.

Не стана нищо!

Тогава решихме да лягаме да спим.

Трябва да минаваше два часът след полунощ, когато почувствах, че някой ме буди. Беше един от постовите войници.

На портала има войскова част, господин подпоручик. Искат да излезете навън.

Слязох бързо долу. На портала наистина имаше много пехотинци. Водеше ги офицер на кон, запасняк като мене. При светлината на фенерчето видях, че е софиянец, когото бях срещал много пъти в университета.

Какво има? попитах тихо.

Той също ме позна и рече дружелюбно:

Нищо особено само правителството падна и нашите завзеха Военното министерство! Ти какво смяташ да правиш?

Отговорих:

Как какво нищо!

Е, тогава честита ти свобода! протегна той десницата си. Бъди жив и здрав и утре се прибери в полка си с войниците. Всичко хубаво...

Довиждане стиснах ръката му. Лека нощ! Или почакай по-скоро добро утро. Вече е три часът сутринта!

Да, днес е ден първи! рече той, обърна се и бавно си тръгна. Войниците му го последваха в походна колона...

Да, днес е ден последни"! Последният ми буржоазен ден... казах на глас и аз...

На него ден току-що завършвах двадесет и пет години, четири месеца и седемнадесет дни.

 

Скоро след това се ожених. И тръгнах за фронта като доброволец. София остана зад мене. За пръв път заминавах от нея, без да знам дали ще я видя отново...

 

 

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 319-325/

 



Стара София


Copyright 1998-2014 OMDA Ltd  All rights reserved.