ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІІІ. УПРАВЛЕНИЕТО

 

 

2. Планирането 

    Успехите се дължат на труда на две поколения българи, които са и носители на развитието от прости към по-сложни явления в обществото, намиращо се в процес на изменение и преобразувание. Тази обективна закономерност изисква управлението на икономиката и на обществения живот като цяло непрекъснато да се усъвършенства и да се повишава научното му равнище. Сред неговите конкретни задачи се откроява определянето както на стратегическите цели и тактическите задачи на всеки етап на общественото развитие, така и на методите, подходите, средствата и формите на организация на практическата дейност на хората при специфичните условия на отделно взета държава.

През май 1945 г. се създава Върховен стопански съвет, орган на Министерския съвет, с планови и координационни задачи. От 1948 г. функциите му поема Държавната планова комисия. Институционализацията на плановото начало в икономиката поражда предпоставки за първия по рода си двегодишен план за възстановяване и развитие на народното стопанство в Република България за 1947-1948 г., който е приет от Великото народно събрание на 1 април 1947 г. В документа се предвижда да се възстановят разрушенията в народното стопанство вследствие на Втората световна война, да се облекчат продоволствените затруднения, да се повиши производството в индустрията, земеделието и занаятите, като се достигне и задмине довоенното ниво, и да се създадат условия за по-нататъшното икономическо развитие на страната.

Резултатите от изпълнението на двегодишния план са извънредно обнадеждаващи националният доход се увеличава в сравнение с 1939 г. с 10%, промишленото производство надминава довоенното с 71,5%, растениевъдството с 3%, железопътната мрежа с 13%, броят на заетите лица се увеличава със 15 000 души, построени са десетки работнически столове, хиляди жилища, нови училищни сгради и детски домове.

На 29 декември 1948 г. Великото народно събрание гласува Закон за първия петгодишен план на Н Р България (1949-1953). Този акт е качествено различен от предишния, тъй като постановява изграждането на основите на социализма чрез индустриализация и електрификация и чрез коопериране и механизиране на селското стопанство. При голям ентусиазъм, с масови инициативи за съревнование за предсрочно изпълнение на плановите задачи, с участието на над 300 000 младежи-бригадири на строителните обекти, основните показатели са постигнати за четири години. В експлоатация влизат 700 новопостроени промишлени предприятия, докато в отрасъла производството се увеличава над 2 пъти в сравнение с 1948 г. и 4,3 пъти в сравнение с 1939 г. Съотношението между промишлената и селскостопанската продукция от 33,6:66,2% през 1939 г. се променя 69,7:30,7% през 1952 г., което превръща България в индустриално-аграрна страна. Националният доход нараства със 140%.

Въпреки грешките и слабостите - главно поради липса на опит и заради некомпетентност, изпълнението на двегодишния, след това и на първия и втория (1953-1957) петгодишни план, осигурява онези количествени и качествени структурни изменения в държавата, които й придават напълно нов социално-икономически облик. Общата продукция на промишлеността през 1957 г. е с 8 пъти по-висока от тази през 1939 г., а с най-ускорени темпове на растеж се отличават цветната и черната металуртия, металообработването, машиностроенето, стъкларската и порцелано-фаянсовата промишленост, химията, производството на строителни материали. Броят на индустриалните работници, регистриран в края на 1957 г., е над 808 000 души в сравнение с около 362 000 през 1948 г. Относителният дял на промишлеността в обществения продукт е вече 55%.

Независимо от обстоятелството, че процесът на коопериране на селското стопанство в ТКЗС протича с някои деформации в отделни райони, общата продукция на растениевъдството се увеличава за същия период с 125,7%, на животводството с 120%. Мащабни изменения настъпват в строителството, транспорта, вътрешната и външната търговия, образоването, науката и културата. Трудът става главен източник и мярка за благосъстояние, основен критерий за общественото положение на личността. Успехите предоставят възможности да се подобри материалното състояние на хората по градове и села, техният социален статут и духовният им живот. Освен новите жилищни квартали в работническите центрове се вдигат нови частни къщи, започва масово строителство на морски и планински почивни станции, профилакториуми, здравни заведения, търговски обекти.

С изпълнението на втория петгодишен план завършва преходът от капитализъм към социализъм в България. Новите обществено-икономически условия изискват нови научно-обосновани решения и разширяване на хоризонта на икономиката чрез изработката на дългосрочен план за времеви отрязък от 10-15-20 години. Такъв документ е Генералният план за развитието на народното стопанство за периода 1961-1980 г. с цел по-нататъшно развитие на материално-техническата база и на основните темпове и пропорции, подаващи се на координация, както и на ефективността на общественото производство. Практическата необходимост и предназначението на един подобен стратегически документ са мотивирани с по-пълното опознаване на механизма на действие на системата от обективни закономерности при конкретните външни и вътрешни условия, със създаването на по-добри предпоставки за повсеместна интензификация на стопанството върху основата на най-новите постижения на научно-техническата революция, с определянето на по-ясна програма за преструктурирането на икономиката и на отделни производства, с осигуряването на по-добро териториално разполагане на производителните сили, с активизирането на страната в международното разделение на труда и на кооперирането с държавите-членки на СИВ.

Поради нуждата от съчетаване на стратегическите цели и задачи с тактическите подходи и средства за изпълнението им и от адаптирането към променящите се външни фактори и вътрешни изменения, дългосрочният план неизбежно се актуализира и доуточнява. През 70-те години на ХХ в. се пристъпва към подготовката на Основни насоки за развитието на народното стопанство за следващите 10-15 години. Тези разработки не подценяват петгодишното планиране, напротив те го утвърждават като основна форма на планово управление и в центъра, и по места. За първи път в теорията и практиката на планирането в България се осъществява идеята да се състави държавен план и за икономическо, и за социално развитие, т.е. да се обхванат не само материалните, но и социалните и духовните потребности на хората.

Планирането се нуждае от прогнози, към изработването на които се пристъпва в края на 60-те години. Изходно начало в плановата дейност, те я обогатяват, показват какво и как може да се направи и се натрупват като входна информация, като водещ команден сигнал, който предшества плана. В България се съчетават главно научно-технически, социално-икономически и демографски прогнози, основани на постиженията на световната научно-техническа революция с използването на икономико-математически методи и на електронно-изчислителна техника.

В началото на 60-те години пред България се очертават благоприятни перспективи за икономически растеж и за избор на оптимални пропорции в развитието и структурата на общественото производство, но при усложнени процеси и явления в социалния живот. Тази констатация води до извода за нуждата от нови подходи, средства и форми на организацията на плановото управление със задължително повишаване на неговото научно равнище. Затова се прави радикална стъпка с изработването, експериментирането и прилагането на нова система на ръководство на стопанството.

Ядрото на новата система се състои в заменянето на административното въздействие от горе с използването на икономически методи и средства в управлението на обществото. На практика това означава да се съчетае централизираното планиране със стоково-паричните категории в ролята им на икономически регулатори, да се преодолее фетишизирането на плана, значително да се намали броят на централно утвърждаваните показатели, като се измени характерът им, да се въведат държавните поръчки и да се променят функциите на централните органи. Самоиздръжката, материалната заинтересуваност и отговорността стават принципни постановки на стопанската система, чрез която дейността на всяка единица се свързва с крайните резултати, с действителния принос на колектива на предприятието за обществото. Обективен критерий за оценка на предприятията и на техните работници и ръководители да става обществената оценка признанието на пазара, а не изпълнението и преизпълнението на утвърдените планови показатели.

Разработката на конкретните нормативни актове за прилагане на новата система и за нейното експериментиране се възлага на работна група към председателя на Министерския съвет, съставена от хора с висока теоретична подготовка, които заемат и отговорни държавни постове. Нормативните актове са утвърдени с постановление на МС през февруари 1965 г. По този начин България се оказва първата страна от социалистическата общност, която създава и прилага такава система на управление и ръководство на стопанството. Тя започва да се експериментира от април 1964 г., разширява се през 1965 г. и от началото на 1966 г. цялото народно стопанство започва да работи съгласно нейните нормативи. Тя определя условията на петия петгодишен план (1966-1970). Общественият продукт нараства средногодишно с 9,5%, но докато по първия петгодишен план всеки процент означава 35 800 000 лв., по петия зад всеки процент стоят 200 000 000 лв. Националният доход постига средногодишен темп от 8,75%. Абсолютното увеличение на всеки процент от 18 400 000 лв. по първия петгодишен план (по съпоставими цени от 1962 г.) надхвърля 75 000 000 лв. за петия. През 1970 г. е произведен 1234 лв. национален доход на човек от населението срещу 221 лв. през 1948 г. Номиналните доходи нарастват средногодишно със 7,8%, реалните с 6,0%. Външнотърговският стокообмен отбелязва средногодишен растеж 14,6%.

В началото на 70-те години нови задачи възникват пред плановото управление на общественото развитие, тъй като са създадени предпоставки за хармонично функциониране на организма на стопанството и за многостранен напредък. През този етап от развитието на страната на преден план излизат проблемите за задоволяването на потребностите на хората от висококачествени стоки и услуги. Повишаването на жизненото равнище на населението се превръща от функция в цел и фактор на общественото производство и в изходен момент за плановото управление на стопанството. Тази цел е записана и в чл. 22 от новата конституция на България, приета през 1971 г.

Тази качествено нова ситуация намира отражение в шестия петгодишен план (1971-1975), който има за задача да осигури комплексно и още по-пълно задоволяване на нарастващите материални и духовни потребности на народа и да издигне неговата социалистическа съзнателност. Аналогични са и целите на седмия (1976-1980), на осмия (1981-1985) и на деветия (1986-1990) петгодишен план. В такива условия отново възниква острата необходимост от обогатяване на методологията на планово управление с нови подходи. Сред тях се налагат програмно-целевият, мултипликационният и новият икономически подход с неговия механизъм.

Програмно-целевият метод е инструмент за изработване на системата от цели на обществено развитие за определен предстоящ период съобразно конкретните исторически особености и условия и реалните ресурси. Този метод на осигуряване на непосредствената връзка между цели и ресурси вгражда в себе си всичко положително от балансовия, нормативния, сравнителния, аналитичния, итеративния и други методи, включително и от икономико-математическите.

Методологията предполага създаването на целеви комплексни програми за практическа работа. През 1972 г. се изработва и приема т.нар. Национална програма за повишаване на жизненото равнище на народа, известна и като Декемврийска програма, която обхваща не само материалните и социалните, но и културните потребности на хората и още по-точно повишаването на реалните доходи, задоволяването на платежоспособното търсене на населението с необходимите по количество и качество стоки и услуги, осигуряването на жилищна площ, удовлетворяването на духовните потребности, създаването на съвременни условия за работа и живот, грижи за жената, децата и старите хора, подобряването на жизнена среда.

В програмата за първи път се залагат научно-обоснованите норми за хранене на човека и рационалните нормативи за задоволяване на неговите нужди от облекло и обувки, от жилища, на културните и духовните му изисквания. С това се премахва критерият за оценка на жизнения стандарт в сравнение с миналото или в сравнение с други страни. Комплексно и взаимообвързвано с оглед на историческите особености и на традициите в България, жизненият стандарт се разполага в баланс с материалните, трудовите, финансовите и валутните ресурси. Програмата предвижда мерки за подобряване на платежоспособността на населението, за осигуряването му със стоки и услуги, оптимизирана е пропорцията парични доходи на населението стокови фондове и услуги, обоснована е единната система на търговското, комуналното, здравното и битовото обслужавне, на транспортните и съобщителните услуги, както и развитието на образованието, културата, изкуството.

При прилагането на мултипликационния подход икономиката се разглежда като единно цяло от взаимносвързани производствени стопански единици. При решаването на всеки отделен въпрос се подхожда не само от гледна точка на стопанската организация, на предприятието, фирмата, а от гледна точка на целокупното народно стопанство. Целта е да се получи т. нар. мултипликационен ефект, т. е. ефектът, постигнат в едно звено на икономиката, да се умножава многократно, за да се осъществи най-висок краен народностопански резултат. През 1976 г. и следващите години този подход се прилага в машиностроенето, електрониката и електротехниката, химията, леката промишленост и другаде. Създават се условия за оптимална специализация и концентрация на производството в мащаба на цялото стопанство, за широка стандартизация и типизация на елементи, възли, детайли и изделия, за групиране на много производства и дейности по ешелони според мястото им във възпроизводствения процес.

Новият икономически подход и неговият механизъм на действие се изработва и прилага в плановото управление през 70-те и особено в началото на 80-те години. Този подход обема цялостна система от икономически средства за въздействие и регулиране, която обхваща комплексното производство, разпределението и управлението. Приложим във всички сфери на обществения живот, подходът свързва по нов начин производството с вътрешния и с международния пазар и установява нов механизъм на стопанисване и в материалната, и в извънпроизводствената област.

Икономическият механизъм е конкретен управленски инструментариум, изграден на правна основа, за реализиране на всички съставни части на новия икономически подход, а именно:

- последователно прилагане на принципите на стопанската сметка и на пълното самоиздържане на всяка стопанска единица;

- гъвкавото използване на икономическите лостове като цена, печалба, кредит, лихва, данъци, мита, експортни премии, такси, стопански договори, валута и други;

- разширяване на демократизма при плановото управление чрез съчетаването му с централизма;

- резултативност и остатъчност на фонд Работна заплата, които се разпределят между членовете на предприятията/стопанските единици според количеството и качеството на вложения труд.

През 80-те години все повече се налага да се изоставят критериите за оценка на развитието, които се основават на сравнения с постиженията от вчерашния ден. Като обективен критерий за оценка е възприето сравнението както на всяка стопанска единица, така и на народностопанско равнище с постиженията в технологично, техническо и организационно отношене на най-силните конкуренти на международния пазар по аналогични производства. Отрасловите министерства и ведомствените структури изработват и използват научно-обосновани норми за разход на ресурси за прозводството както в напредналите в научно-техонологично отношение държави и водещи фирми в света. Тази силна тенденция се отразява положително на научните изследвания, средствата за които се увеличават и през 1981-1985 г. достигат средногодишно 2,5% от националния доход.

В заключение следва да се подчертае, че се създават необходимите предпоставки и условия за състезателност между стопанските единици за най-бързо внедряване на постиженията на научно-техническата революция и за постигане на максимални резултати при минимални разходи. Така расте и производителността на труда, и се подобрява качеството на продукцията. Състезателността е изворът, от който се черпи живителна сила за доближаването, постигането или надминаването на чуждестранни и национални постижения в съответната област, за качествено нов растеж във всички сфери на живота.

На такъв фон обаче особено ясно изпъкват нерешените проблеми, негативните тенденции и деформации в обществения живот между 1944 и 1989 г. Дълго време се подценява ролята на закона за стойността и стоково-паричните отношения, поради което недостатъчно гъвкаво се използват стойностните категории като икономически регулатори в плановото управление. Надценяването и силното стимулиране на държавната и на кооперативната собственост ограничават до минимум частната. Проявяват се деформации при кооперирането на земята, впоследствие неоправдано се окрупняват ТКЗС, създават се аграрно-промишлени и промишлено-аграрни комплекси и други недостатъчно ефективни форми на организация в селското стопанство. На широк фронт се разгръща строителството на нови и то големи обекти за сметка на оптималните по размер мощности. През 1989 г. незавършеното строителство надхвърля 14 млрд. лв. Това обстоятелство е причина за скрита инфлация.

Съществен недостатък на разпределителните и преразпределителните процеси е уравниловката и криворазбраната социална справедливост. Въпреки принципа на всекиго според количеството и качеството на вложения труд, материалното стимулиране в голяма степен започва да възпира високоефективния труд. Това довежда и до продължително съществуване на скрита безработица.

Осигуряването на високи темпове на икономически растеж забавя качествените му параметри. Бавно се подобряват и те, и естетичният вид, и надеждността на стоките и на услугите. Незадоволително остава стоковото покритие на търсенето, което е израз на желанието на хората повече да се трудят, но и по-добре да живеят. Вътрешният пазар често страда от дефицит. На външния България не е достатъчно конкурентен партньор с националните си стоки.

Независимо от тези слабости, към които трябва да се добавят незадоволителното внедряване на високи технологии и честите реорганизации на управлението на народното стопанство, България все пак печели име сред индустриално развитите държави в света - с развита индустрия, модерно земеделие и висока култура. Страната стои редом с водещите по основни параметри на икономическото си развитие, постига качествено нов жизнен стандарт на населението, създава интелектуален потенциал и нормални условия за многостранното развитие на личността и за пълноценната й реализация в живота.

Без да се изучава богатият исторически опит на плановото управление, натрупан в България от 1944 до 1989 г., не ще бъде възможно творчески да се решават сегашните и бъдещите проблеми на обществения й напредък. 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени