ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

І. ЦАРСТВОТО

 

 

4. Войните 

Вместо да насочат усилията си и целия потенциал на българската енергия за държавното, стопанското и културното благоденствие на Отечеството, поколенията, доживели свободата, и техните синове и внуци се изтощават физически и нравствено в борбата за обединяването на всички свои сънародници под едно знаме. Броени дни след оповестяването на Берлинския договор в княжеството и в Източна Румелия започват да никнат комитетите "Единство", за да си подадат ръце от двете страни на Балкана и Средна гора и за да подкрепят надигането на останалите под робство съотечественици.

Структурирането е много навременно, защото стихийните прояви на недоволство в Македония бързо приемат организирана форма. На 5 октомври 1878 г. отряд от около 400 въстаници разбива турска част и превзема хановете в Кресненското дефиле. Освободени са десетки села по поречието на р. Струма, българска власт е установена и по р. Места в Разлог и в Банско. През пролетта на 1879 г. редовната турска армия се възползва от предопределената пасивност на княжеството и на Русия и превръща оживелите от четите и техните семейства в потоци бежанци към свободните български земи.

Следващата битка за единение завършва обаче триумфално. На 6 септември 1885 г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на султанската провинция Източна Румелия с Княжество България. Съставено е Временно правителство, въведено е военно положение, обявена е мобилизация и се изготвят планове за отпор на евентуално турско нашествие с помощта на руските офицери, които командват ротите и дружините на източнорумелийската милиция. След манифеста на княз Ал. Батенберг, който приема държавния акт, и след появата на монарха заедно с министър-председателя П. Каравелов и с председателя на Народното събрание Ст. Стамболов в Пловдив става изненадващо ясно, че Русия не приема обединението, въпреки че предупреждава Високата порта да мирува.

Съседите се страхуват, че подготвяната за октомври 1885 г. нова конференция в Истанбул по българския въпрос може да не отмени Съединението и те да се окажат пред силна централнобалканска държава с аспирации за присъединяване на Македония, Източна и Беломорска Тракия. Най-напористият измежду противниците на мощна България - сръбският крал Милан, потегля към София с увереността, че българската армия е неопитна и че основните й сили очакват турско нападение далеч на югоизток. Крал Милан и неговият щаб се компрометират обаче не само с военните си пропуски, но преди всичко с непознаването на т.нар. морални и психологически фактори. След непостижим двудневен преход от Южна България българската войска достига позициите при Сливница, бранени на 5, 6 и 7 октомври от новобранци и доброволци, разбива неприятеля и за втори път го сломява при Пирот.

Спасена с австро-унгарското предупреждение, отправено към България, Сърбия подписва примирие и след това признава възстановяването на статуквото отпреди войната с мирния договор в Букурещ на 19 февруари 1886 г. Великите сили се примиряват с уголемяването на българската държава (96 345 кв. км и над 3 150 000 население) и дават благословията си на т.нар. Топханенски акт от 5 април с.г., компенсирайки Турция с Кърджалийска околия и поречието на р. Въча.

Съединението зачева новата буря в Македония, Източна и Беломорска Тракия, където над 2 000 000 души, все още обявявани за рая в края на ХIХ в., започват да се вълнуват от действията на своите бунтовни ръководители. През есента на 1893 г. в Солун се извършва първата крачка към масова въстаническа организация, след 1895 г. тайни комитети изникват в покорените области, през 1896 г. те се обединяват и разделят на революционни окръзи. Докато Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) създава многоброен и ефективен четнически апарат, който през 19021903 г. става истинска държава в държавата в големи дялове от поробените земи, бежанците в България също се сплотяват в комитети и дружества.

Многосъставността на организацията и твърде честите разногласия между централните и окръжните ядра на подготвяната офанзива причиняват прибързани и необмислени действия, както и несвоевременни решения. След солунските бомбени атентати за набавяне на средства за въоръжената борба обстановката в Македония рязко се изостря и Битолският революционен окръг започва битката на Илинден 1903 г., подкрепен само от българите в Одринско, които се вдигат на Преображение, 19 август 1903 г. Независимо от бързите успехи в Битолската, Леринската, Костурската, Охридската, Кичевската околия и обявяването на републиката в Крушево успехът остава изолиран заради бездействието на другите окръзи, сметнали, че не са готови. Така угасва и Странджанската република.

Големи съединения на редовната турска армия с общ брой над 120 000 души само в Битолско водят повече от стотина сражения с близо 20 000 бойци, които в крайна сметка не могат да защитят населението от зверствата. 201 селища са изпепелени, хиляди са изклани и живи изгорени, десетки хиляди бягат към България. Вече не само на по-прозорливите, но и на слепците става ясно, че Великите сили ще бъдат неми свидетели на трагедията и с това си поведение ще я продължат. Българите осъзнават този факт и покрусата им ги отвежда по най-естествен начин към последвалите войни.

Те пламтят между 1912 и 1918 г., наречени Балканска, Междусъюзническа (Втора балканска) и Първа световна. Така ги знае военната история. Политическата ги описва по два начина като щурмови опит на България да използва благоприятната обстановка на съгласие за подялба на европейските владения на Високата порта, за да освободи съотечествениците си, но и като престъпно безразсъдство на цар Фердинанд. Той се изправя срещу съюзниците си на Балканите, хвърля им като плячка завоюваното от българския народ, а после се опитва да го възвърне с фанфаронско перчене зад гърба на Централните сили Германия и Австро-Унгария.

На военен парад в Лондон през 1936 г. английските военни знамена са свалени в знак на уважение към появилия се там като гост ген. Георги Вазов, победил начело на няколко оредели дивизии британските части при Дойран в последните часове на Първата световна война. Това признание на българския военен гений и на железните качества на българските войници е оглушителен шамар за политиката на монархическия институт и на верните му министри, чийто позор е кодифициран на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой с договора, подписан от българския премиер Александър Стамболийски.

Българската история брои това поражение за втора национална катастрофа, след загубата в Междусъюзническата война през лятото на 1913 г., но тя сигурно е първа по обхвата, размера и последствията на загубеното в хора, територии, суровини, финансови средства, промишлена и селскостопанска продукция, полезни изкопаеми и чудовищни репарации от 2 милиарда и 250 млн. златни франка. Паметта на хората е къса твърди една стара сентенция, която, изглежда, се препотвърждава от българския опит двадесетина години по-късно отново да повтори в други мащаби същия крах. Единственото извинение за присъединяването на страната към Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония срещу Англия, Франция, САЩ с решаващото участие и съюзничество на СССР е може би плахата надежда, че обединението на българските земи все още е възможно. То обаче и този път не се осъществява въпреки смелостта на самата титла, с която цар Борис III се величае Цар Обединител. На 1 март 1941 г., когато монархът включва гражданите си, превърнати в поданици, във Втората световна война и Народното събрание не гласува, а ръкопляска, мечтаното единство е вече осъдено на смърт от самия характер на антихуманната агресия на хитлеризма в Европа и на претенциите му за расово превъзходство.

Благодарение на Москва след краха на хитлеристката коалиция за България е съхранена поне Южна Добруджа отсам граничната бразда. Турция безмилостно обезбългарява Източна Тракия. Гърция асимилира българите в Егейска Македония и Беломорска Тракия. Румъния изселва населението на Северна Добруджа.  Югославските ръководители подхващат всестранно обмислена ликвидация на българското съзнание във Вардарска Македония и я правят свой сръбски протекторат създават там република в състава на Социалистическа федеративна република Югославия. За да проговори тя на македонски език.

Войните с външните противници пораждат бунтовете, които не са друго освен граждански войни. Поне такова е закономерното явление в България след Освобождението, тъй като бойните действия обикновено са водени на върха на човешките възможности, но техният успех е помрачаван и дори изкористяван от политическата върхушка. От всенародния ентусиазъм до отчаянието се люшкат обществената нагласа и общественото мнение, но по-дълго и по-трайно остават те белязани от стихията на отрицанието. И с основание.

Гладът вдига първите селски бунтове през пролетта на 1900 г., когато след Българо-сръбската война и през настъпващата преустройствена криза, свързана с първоначалното натрупване на капитала, едрата буржоазия прокарва закон за натуралния данък омразния десятък от турско време. Селският митинг във Варна прераства в открит бунт, 5000 селяни, въоръжени със сопи, се стичат в с. Тръстеник, Русенско, разпръснати от войска, в Дуранкулак жертвите са над 90 души, загинали при схватка с редовни части.

Недоимъкът изтощава страната през пролетта и лятото на 1918 г. Хлебната дажба е определена едва на 300 г дневно, за неработещите 200 г. Спекулативните цени на килограм брашно скачат с 15-20 пъти по сравнение с довоенните, захар, ориз, газ се намират само на черно, месото, млякото и млечните продукти почти изчезват. Тогава започват бунтове, наречени женски поради това, че в тях участват предимно жени-майки. Те избухват в цяла България, но масови и продължителни са в София, Пловдив, Сливен, Стара Загора, Бургас и други големи градове. Срещу жените войска отново!

Този развой на събитията на недоволството е предусетен още при споровете за и против присъединяването на "България на Фердинанд" към Централните сили, срещу което повечето от опозиционните партии се обявяват с контрапредложението за съюз с Русия, Англия и Франция. Становището им, понякога колебливо, е повече декларативно, отколкото конструктивно, за разлика от платформата на българските тесни социалисти, които застават категорично против войната, но допускат, ако тя се разрази, да бъде използвана като катализатор на социалистическата революция. Както е известно, тази перспектива В. И. Ленин обосновава теоретически и осъществява практически през 1917 г. в Русия.

Развоят на събитията на недоволството започва да става неудържимо мощен заради окаяното състояние на армейското снаряжение и изхранване и с ускорение обхваща бойни съединения като 5-и, 8-и, 27-и, 34-и, 49-и, 61-и, 83-и и други полкове. Смъртните присъди на мнозина от организаторите на бунтовете не забавят непоправимото, което се случва след пробива на българските позиции на 18 септември 1918 г. при Добро поле в Македония. Подвигът на генерал Владимир Вазов, начело на Девета Плевенска дивизия, и непоклатимите Първа Софийска, Шеста Бдинска и Сборната дивизия не могат да променят хода на разпада и на надигането срещу властта в София. На 24-25 септември въстаническите отряди са формирани и за пръв път се издига лозунгът да се свали правителството и да се накажат виновниците за участието на България във войната. Докато в Кюстендил въстанически отряд арестува офицерите от Главната квартира на армията, а друг, от над 5000 отстъпващи войници, се насочва към Радомир, хитрият монарх освобождава от затвора лидерите на БЗНС. Той изпраща Александър Стамболийски и Райко Даскалов да спрат настъпващите към столицата и да ги върнат на фронта.

Ал. Стамболийски, който още през септември 1915 г. заявява на Кобурга, че ако той присъедини страната към Централните сили, ще изгуби не само короната, но и главата си, оглавява ликуващите въстаници и на 27 септември обявява монархията за свалена. За председател на републиката е провъзгласен Стамболийски, за главнокомандващ Р. Даскалов. Настъплението на републиканците е поведено през Перник и Владая и след известна реорганизация достига в три колони от около 8000 души Княжево, Горна баня и Бояна. Отказът от нощно нахлуване в София заради опасенията от безредици и кланета се оказва фатален. Рано сутринта на 30 септември правителствените войски, с подкрепата на германски части, преминават в контранастъпление при превъзходство в артилерия и картечници. Въстанието е потушено със стотици убити, чиято смърт е единственият изпращач на Фердинанд, който абдикира на 3 октомври 1918 г. Появява се синът му.

Войнишкото въстание през 1918 г. доведе до абдикацията на цар Фердинанд

худ. И. Петров

Сега идва историческият шанс на БЗНС. Коалиционното правителство на Ал. Стамболийски не изневерява на традицията и срещу митингите, стачките и демонстрациите в края на 1919 г. хвърля полиция и т.нар. оранжева гвардия. Транспортната стачка от същата година, тази първа по рода си национална изява на хората на наемния труд, променя тактиката на земеделския лидер, който подготвя изключително благоприятните резултати от изборите за Народно събрание на 28 март 1920 г. БЗНС си осигурява 110 депутати, БКП 50, Демократическата партия 24, Народната 14, и т.н.

Практиката резултатите от изборите да стоят в пряка зависимост от силата на натиска върху гласоподавателите придава на всяка парламентарна победа характера на кратковременна еуфория. Този характер се усилва от заплашителното присъствие на новосформирания Военен съюз, който от създаването си през септември 1919 г. постепенно обхваща офицерския корпус, често обиждан, пренебрегван и обвиняван за военните загуби от земеделците. Те получават смазващо превъзходство на изборите на 23 април 1923 г. с помощта на манипулиран от тях избирателен закон и със своите 212 мандата в Народното събрание предизвикват противниците си към преврат.

Военният съюз го провежда на 9 юни същата година, но го вписва в историческите хроники с една рядка особеност подло успокоителното посещение на цар Борис III на 7 юни в дома на Ал. Стамболийски в с. Славовица, ще рече два дни преди ареста и седем дни преди касапското убийство на земеделския водач. Ръководството на БКП, намиращо се в изострени отношения с него, обявява неутралитет пред акциите на превратаджиите въпреки подкрепата за БЗНС от местни комунисти в Плевенско, Шуменско, Пазарджишко и на други места. Тази неутрална позиция е прибързано коригирана от Изпълкома на Комунистическия интернационал в Москва, който налага на БКП, ръководена от Георги Димитров, да започне подготовка за масово въстание и изпраща в помощ генералния секретар на Коминтерна Васил Коларов. Нечути и неразбрани са внушенията на патриарха на социалдемокрацията в България Д. Благоев, който предрича неуспех.

Думите му се сбъдват. Още на 12 септември 1923 г. правителството арестува изпреварващо около 2500 комунисти, повечето от които са ръководители на местните структури на партията в страната. В отговор въоръжен отряд превзема с. Мъглиж, Старозагорско, през нощта на 13-и срещу 14-и, но войската го отхвърля в Стара планина. Работническо-селска власт е установена на 19 срещу 20 септември в Нова Загора, докато в Чирпанско и Казанлъшко вилнее стихията на неорганизирания бунт. В тези райони и другаде в Южна България войската лесно се справя с непокорните.

Главният революционен комитет в състав В. Коларов, Г. Димитров и Гаврил Генов обявява вече късната дата 22 срещу 23 септември за начало на въстанието, което фактически отцепва Северозападна България. Завзети са Фердинанд (дн. Монтана), Берковица, Оряхово, Бяла Слатина, Кнежа, десетки села, ожесточени боеве се водят в Лом, гара Бойчиновци и другаде. Тези действия са обаче предизвестия за загубата, която е заложена и в пасивността на комунистите от големите градски центрове, и в пропуска на БКП да спечели войнишкия състав на армията на своя страна.

Септември ще бъде май - написа поетът Гео Милев. Поп Андрей - худ. Даскалов

Гражданската война завършва с парламентарни избори през ноември 1923 г., благодарение на които Александър Цанков, окървавеният професор, закрепва властта си и за да я гарантира занапред, прокарва през Народното събрание прословутия Закон за защита на държавата (ЗЗД). Всички леви формации са поставени на подсъдимата скамейка, срещу тях и техни ръководители се хвърлят екзекутори, предимно членове на ВМРО. Отговорът на БКП е нещастно пресметнат, тъй като атентатът в софийския храм Св. Неделя на 16 април 1925 г., в който загиват над 140 души, но не и цар Борис III, тръгнал със закъснение, предизвиква нова вълна от масов терор и изменение на ЗЗД смъртно наказание се предвижда както за извършителите на обществено опасно престъпление, така и за техните помагачи и укриватели.

 

Белият терор 1923-1925 г.

Арестувани комунисти и земеделци

Терорът сваля Ал. Цанков, чиято оставка благоприятства нормализацията на политическия живот в условията на традиционната парламентарна демокрация. Тя обаче не е в състояние да издържи между два огъня сектантския курс на БКП, която, командвана от Москва, обявява БЗНС за агрофашистка партия, а БРСДП (ш.с.) за социалфашистка, и деветоюнците, привърженици на силната ръка в управлението. Те подкрепят създаването на политическия кръг Звено с участието на членове и симпатизанти на Военния съюз, запасни и действащи офицери и представители на т.нар. политически елит, който в нощта на 18 срещу 19 май 1934 г. взима властта без нито един изстрел. Архитектът на преврата полк. Дамян Велчев определя Кимон Георгиев, също офицер от запаса, за министър-председател.

Съставено от застъпници на надпартийната власт, правителството, отначало благосклонно подкрепяно от царя, съсредоточава правомощия в избрана група от доверени и подготвени хора и започва да се разпорежда с постановления и декрети, които имат силата на закони. То забранява политическите партии, конфискува имуществото им, спира изданията, агитацията и събранията. Ударени са и националноосвободителните организации, и на първо място ВМРО, която е в конфликт и с Военния съюз, и със Звено. Нейните структури са ликвидирани, оръжието конфискувано, заловените ръководители изправени пред съд.

 

Студентски вълнения през 30-те г. на ХХ в.

Въпреки че К. Георгиев фактически стабилизира властта му, монархът е обезпокоен от външнополитическата ориентация на звенарите към Франция за сметка на Германия и от възстановяването на дипломатическите отношения със Съветския съюз. Царят подхваща подмолни действия, които дублира с награди, повишения и ласкателства, за да привлече висшия команден състав на армията. Министър-председателят, заплашен от преврат, подава оставка, ген. Пенчо Златев го наследява за кратко, през декември 1935 г. се организира закрит съдебен процес срещу деветнадесетомайци, през март 1936 г. Военният съюз е разтурен, а на военните чинове се забранява под каквато и да е форма да се занимават с политика. Десетки генерали и полковници са изпратени в запаса.

ХХV обикновено народно събрание (19401944) влиза в българската парламентарна история с утвърждаването на протокола за присъединяването на България към Тристранния пакт, подписан от министър-председателя Б. Филов във виенския дворец Белведере. Подписът е положен на 1 март 1941 г., утвърждаването е гласувано на следващия ден, 2 март. Тази обяснима бързина е помрачена за управниците от неколкократните опити на народни представители да разискват декларацията на правителството, съставена по повод на предприетата стъпка към погрома. Исканията за обсъждане са отхвърлени, което предизвиква Н. Мушанов, един от най-активните противници на присъединяването, ясно и точно да формулира присъдата на събитието: В този момент се върши едно историческо предателство към българския народ!

България срещу световната демокрация.

Проф. Богдан Филов - министър-председател, подписва във Виена присъединяването на страната към Тристранния пакт. 1.ІІІ.1941 г.

 

 

Богдан Филов с идеолога на италианския фашизъм Бенито Мусолини, Рим, 1941 г.

 

Правителството, приветствано с хитлеристки поздрав, София, 1941 г.

 

Борис III развързва ръцете си за самостоятелни решения, но е принуден да се съобразява както с обстановката в страната, така и с традиционното русофилство на народа. Той успява да устои на натиска на Хитлер и нито един български войник не се сражава на Източния фронт, но обявява война на Англия и САЩ. Царят не се противопоставя на акцията за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта, но не се спира пред никаква жестокост при опитите си за потушаване на антифашистката борба след 1941 г. Още до смъртта му на 28 август 1943 г. една митологизирана в благоприятна светлина смърт България е обхваната от политическа криза, усилвана от загубите на най-боеспособните немски съединения при Сталинград, Курск, Северна Африка, от дебаркирането на съюзниците в Сицилия и от предстоящия десант в Западна Европа.

Още на 22 юни 1941 г., деня, в който хитлерофашистка Германия нахлува в СССР, ръководството на БКП призовава българския народ да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм, а два дни по-късно е оповестен официално и курсът към въоръжена борба. Партизански чети се появяват в Разложко, Дупнишко, Баташко, Севлиевско, Габровско и в други райони още същото лято, но през първата година основна роля играят бойните групи, главно в София и в по-големите градове. Държавна сигурност и полицията успяват да разкрият и да унищожат повечето от тях, дори и онези, които задграничното ръководство на БРП (к) прибързано изпраща от Москва чрез парашутни десанти и подводници.

Партизанска клетва - 1943 г.

 

Сражението при Жабокрек. Партизани срещу германски части - 1944 г. - худ. Кожухаров

По идея на лидера на българските комунисти и генерален секретар на Комунистическия интернационал Г. Димитров този етап е последван от изграждането на единен народен фронт срещу фашизма и антидемократизма. На 17 юли 1942 г. нелегалната радиостанция Христо Ботев, която излъчва от СССР, огласява програмата на Отечествения фронт. В нея се апелира да не се въвлича България в престъпната война, да се изтеглят българските войски, които са изпратени да потушават борбата на югославските народи срещу германската окупация, да се скъса съюзът с Германия, да се търси споразумение с балканските народи, да се установи сътрудничество със СССР, Англия, САЩ и други свободолюбиви страни и т.н. От август 1943 г. започва да функционира Национален комитет на Отечествения фронт с представители на БРП (к), БЗНС Пладне, Звено, Социалдемократическата партия и хора със свободни професии. От лятото на 1944 г. антифашистките сили учестяват акциите си, на много места изникват комитети на ОФ.

Отговорът на властта се ожесточава от януари 1944 г., когато новосъздадената специализирана военно-полицейска структура, наречена жандармерия, започва да избива без съд и присъда партизани, ятаци, цели семейства, опожарява домовете им, излага телата на жертвите по градски и селски площади за назидание, разнася отрязани глави, плащайки за всяка една по 50 хил. лв. от бюджета. Затворите са натъпкани с хиляди, други са интернирани в концентрационните лагери.

В края на август 1944 г., след капитулацията на Румъния, Съветската армия достига Дунав и заставя регентите на малолетния престолонаследник Симеон II да съставят ново правителство, което още през първия ден на едноседмичното си управление възстановява конституционните права и свободи на гражданите, разтуря фашистките организации и ХХV народно събрание, обявява политическа амнистия, прекратява войната с Англия и САЩ. Но вече е късно. На 5 септември, когато България скъсва дипломатическите си отношения с Германия, Съветският съюз й обявява война. На 8 септември войските му преминават границите на царството.

Здраствуйте, братушки!

В 16 ч. на същия ден в дома на К. Георгиев се провежда последното нелегално заседание на Националния съвет на Отечествения фронт, в което участват земеделецът Никола Петков, социалдемократът Григор Чешмеджиев, комунистът Добри Терпешев. В къщата е и звенарят Дамян Велчев. На това заседание се определя и съставът на бъдещия Министерски съвет: министър-председател Кимон Георгиев, министър на вътрешните работи Антон Югов (БРП-к), министър без портфейл Добри Терпешев (БРП-к), министър на външните работи Петко Стайнов (безпартиен), министър без портфейл Никола Петков (БЗНС), министър на образованието проф. Станчо Чолаков (Звено), министър на правосъдието Минчо Нейчев (БРП-к), министър на здравеопазването д-р Рачо Ангелов (БРП-к), министър на войната Дамян Велчев (Звено), министър на промишлеността, търговията и труда Димитър Нейков (БРСДП), министър на земеделието и държавните имоти Асен Павлов (БЗНС), министър на пътищата, благоустройството и съобщенията Борис Бумбалов (БЗНС).

Главният щаб на Народноосвободителната въстаническа армия (НОВА) решава да атакува правителствените сили в София още през нощта на 8 срещу 9 септември. Бойните групи и Шопският партизански отряд начело с Иван Бонев-Витан не са в състояние сами да вземат властта, поради което на сцената отново излизат опитните превратаджии Д. Велчев и К. Георгиев. Те са привлекли на страната на Отечествения фронт офицери, близки до Военния съюз, които разполагат армейски части при ключови обекти. Нощта е победна и сутринта на 9 септември 1944 г. в 6,15 ч. К. Георгиев прочита по радиото прокламацията на първото правителство на Отечествения фронт. Освен нови министри, нови регенти на цар Симеон II заемат постовете си проф. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и проф. Цвятко Бобошевски.

В България започва бърза и коренна държавно-политическа промяна.

 

9.ІХ.1944 г. София

Победителят!

Чапай - командир на Беловската чета

 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени