ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

І. ЦАРСТВОТО

 

 

3. Културата

Духовният живот в първите десетилетия на самостоятелната държавност е подхранен от възрожденските традиции на будителството, от провинциализма на новобогаташа, от жертвоготовността на воините, от класовото разслоение на средняка, от жестокостта на онези, които клаха народа, както турчин не го е клал по израза на А. Страшимиров. Същевременно идейно-естестически и жанрови влияния, идващи вече не само от Русия, активизират вътрешния порив за творчество, което успешно се състезава с имена - еталони в Европа.

Най-напред покълва геният на Ив. Вазов, защото той издига на забравените мъченици на свободата неръкотворен паметник в проза и в поезия и митологизира образите им като светци на народа. Народ без мит е късоглед, той няма примери за подражание и не е в състояние да укрепва самочувствието си чрез постоянното духовно присъствие на своите собствени рожби, обрекли се на каузата му. Епопея на забравените и Под игото изпълняват предназначението си на непрекъснатото напомняне на великото в едно всекидневно отдалечаващо се минало, продължават да го изпълняват през десетилетията до днес и ще го изпълняват винаги.

Ив. Вазов не е обичан от творците и критиците на кабинетното вдъхновение, начело с Пенчо Славейков. Философско-поетическият принос на тези безспорни интелектуалци, твърде съществен, за да бъде анализиран в неспециализирано изследване, е от голямо значение за приобщаването на българската висока интелигенция към актуалните идейни настроения и школи на епохата от края на ХІХ и началото на ХХ в., но неговото въздействие върху неподправените импулси на мощно талантливи автори е скромно.

Дарбата на Алеко Константинов изригва далеч от Вазовия вулкан, но и от подражателството, което постепенно ще се превърне в раково заболяване на много представители на българската култура. Най-трудното четиво на българския език, непрекъснато предизвикващо противоречиви оценки до такава степен, че се превръща в платформа за класово-партийни обвинения, се появява под перото на Щастливеца, за да превърне героя в убиец на създателя си. Бай Ганьо, навлякъл потурите от робството и ботушите на буржоазната алчност, влиза в галерията от майсторски портрети на световни писатели, която служи за чистилище на самовъзраждащото се българско общество.

Това, което сближава прозата на двамата големи - на Вазов и на Константинов, е, че тя служи за коректив на поведение. Най-добрите мъже на България се оставят на нейното благотворно въздействие и срещу забравата и отказа от исторически оформили се добродетели, и срещу безскрупулното смазване на почтеността. Подобна характеристика може да бъде отнесена и към други големи имена до времето на Балканските и на Първата световна война. Надали има по-прелестен и по-искрен коректив на поведение от поезията на Пейо Яворов, който се самоубива, отчаян и неразбран. Но как и от кого да бъде разбран един лирик, който хваща оръжието на харамията, за да се опита да повтори подвига на Христо Ботев тогава, когато здравомислещите, култивирали в себе си примирението на послушници на Великите сили, вече са превърнали националния идеал в битка за материален стандарт. И все пак без Яворов никой не може да се вглежда в собствените си постъпки, за да търси в тях мотива на любовта към Отечеството, красотата, приятеля и жената.

Този импресионистичен мотив е обезличен от трагичните последици на войните, но се преражда в червения патос на Христо Смирненски, безсмъртния певец на пролетарската революция в българската поезия.

За кървавата разправа с противници и въстаници през юни и септември 1923 г. българските поети и писатели написаха своята вечна присъда. Септември не стана май за Гео Милев, който последва собствените си стихове в пещите на Дирекцията на полицията. Загинаха и други, които не можаха да се примирят, че държавата унищожава гражданите си като заразен добитък, и надигнаха глас с написаното от Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Антон Страшимиров. За да прогърми с динамита на предсмъртния си стих Никола Вапцаров, авторът на Моторни песни, предизвестили края на монархофашизма: Но в бурята ще бъдем пак с теб, народе мой, защото се обичаме.

Между двете световни войни се срещат отиващи си и настъпващи поколения творци, които, в сблъсък и взаимозачитане, обогатяват и всички останали области на културния живот както идейно-естетически, така и професионално. Силно се изявява това многостранно новаторство в живописта, карикатурата, графиката и скулптурата, чиито създатели твърдо отстояват високо заявената си гражданска позиция. Те не могат да бъдат изброени, но могат да бъдат, така да се каже, поведени от имена-пароли, каквито са Илия Бешков и Александър Жендов, Борис Ангелушев и Александър Божинов, Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, или Иван Фунев и Атанас Далчев.

Поколенията между войните и през времето на Втората световна съумяват да съхранят качеството си да се дистанцират чрез изкуството, на което служат, от търгаши, правителства и дворец. Това се отнася и за композитори и изпълнители - Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов, Петко Стайнов, и за богобелязани актьори от ранга на Кръстьо Сарафов, Владимир Трандафилов, Георги Стаматов и Константин Кисимов, наследили първопроходниците Васил Кирков и Сава Огнянов.

Особено подчертано е умението на българските просветни дейци, университетски преподаватели и учени да поддържат идеологическа и политическа дистанция между себе си и властта в духовна приемственост с възрожденското учителство, читалищното дело и зараждащата се българска наука, която през 1869 г. се институционализира в Браила под формата на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките). Това наследство, което на пръв поглед изглежда твърде бедно в сравнение с бурния разцвет на образованието и изследванията в други страни през ХІХ в., неочаквано плодотворно стимулира българските школи по математика, физикохимия, теория на кристалите, философия и в областта на свръхмодерните направления на приложните науки, каквото е въздухоплаването. По същия начин българската просвета изскача сякаш напълно готова за предизвикателствата на ХХ в. направо от знаменитото училище на даскал Ботьо Петков в Калофер, където питомците учат пет езика. На основата на руските педагогически принципи, съчетани с немската дисциплина и ред, училището, средното и висшето, произвежда през първите петдесет години на миналото столетие всички онези, които поемат щафетата от поколението на Симеон-Радевите строители и образуват най-мощния ресурс за тежкото историческо битие на България.

Постигнатото не е дело на затворени общества. Макар и често хулен, българският печат създава отношение и атмосфера, които в края на краищата отглеждат народното самосъзнание и чувството за отговорност пред националната, културната и религиозната самостоятелност, устойчивост и идентичност. Консервативният и либералният печат е съпътстван от изданията на Демократическата, Прогресивнолибералната и други партии, но започва да губи преднината си от последните десетилетия на ХІХ в. пред земеделския и особено пред социалистическия печат. В. Земеделско знаме (19021934) продължава да излиза и след 1944 г., докато още през 1885 г. Димитър Благоев учредява сп. Съвременний показател. Наред с другите органи стартира и революционно-марксисткият Работнически вестник (18971923), основан и редактиран от Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев. От него покълват или в полемика с него укрепват многобройните социалистически издания, с влияние върху обществения живот.

Изключителната ангажираност на хората на изкуството, науката, образованието и печата (от 1898 г. Българска телеграфна агенция, от 1935 г. Българско радио) се проявява в подкрепата им на нелегалната радиостанция Христо Ботев, организирана от БКП, на радиопредавателя Народен глас и на българската редакция към Радио Москва. Тази подкрепа на борбата за свобода и справедлив обществен строй е следствие от екстремната ситуация в страната, която е разлюлявана от антифашистката борба през периода 19411944 г., но нейните корени са в столетията на турското робство. Тогава българската култура носи белезите на напълно самодейна рожба на несломимата устойчивост на нацията, която се проявява и след Освобождението. Въпреки дългите години на ожесточено самоизтребление, на грешни, дори на предателски ходове на управляващи и монарх българската интелигенция постига всеобщо единение при Съединението, Балканската война, спасяването на българските евреи и разгрома на хитлеристка Германия.

Прав е Гоце Делчев, който вижда светлина и през времената на черна ярост и заявява, че според него светът е поле за културно състезание между народите. С други думи културата е поведение на духа. И затова би могло и би трябвало да се подчертае, че българската култура е достойният начин да се държи главата високо изправена независимо от състоянието, изразено в проценти, на брутния вътрешен продукт.

И когато главата е високо изправена, тя ще чуе думите на Яне Сандански: Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство! 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени