ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

І. ЦАРСТВОТО

 

 

1. Държавата

Българската държава се възражда на 3 март 1878 г., когато под стените на Цариград столицата на свиващата се като шагренова кожа Османска империя, победителят и победеният подписват Санстефанския мирен договор. Турция признава поражението си в последната от поредицата руско-турски войни през ХVІІІ и ХІХ в., но запазва скрит коз. Той се съдържа в статута на документа, който е определен като прелиминарен, т.е. предварителен. Казано на дипломатически език, тези некатегорични резултати от руския триумф предпоставят очаквана и дочакана ревизия.

Тя се извършва на Берлинския конгрес през юни и юли 1878 г., който, без да променя чл. 1 от Санстефанския договор за България, наречена в него самостоятелно и трибутарно (данъкоплатно, зависимо от Турция б.р.) княжество, разкъсва страната на пет дяла и оставя единия от тях, Македония и Беломорска Тракия по това време с над 55% българско население под турско робство. Представителите на Англия, Франция, Германия и Австро-Унгария разчертават, с принудителното съгласие на Санкт Петербург, една нова карта на българската народна територия Северна България, или Мизия, както е назовавана тя през Възраждането, образува заедно със Софийска област българското княжество по дефиницията на споменатия чл. 1, докато Северна Тракия до Родопите с център Пловдив получава културно-адиминистративна автономия под васалното име Източна Румелия.

Унизени са паметта и достойнството на стотиците хиляди убити и осакатени руски воини, десетхилядното Българско опълчение, многобройните доброволчески чети и отряди, разузнавачите и водачите, превеждали освободителите през непознати местности, помагачите, санитарите и снабдителите. Унижението, което Историята обикновено спестява на цели народи, запазвайки го за урок на лидерите, този път трагично се разпростира над една цяла общност, на която позволяват да се изправи на крака, но заповядват да си остане приведена. Великите сили демонстрират по възможно най-жестокия начин присвоеното си право да се разпореждат със съдбата на България, и то така, че всяка от тях да държи и тоягата, и моркова на неосъществения национален идеал.

Затова Освобождението не слага начало на края, а край на началото, поставено, слава богу, върху стабилните основи на руската администрация в княжеството. Русия блестящо изпълнява и то в невероятно кратък срок задължението си по Санстефанския мирен договор да създаде държавно устройство. Негов венец са приемането на Търновската конституция (16 април 1879) от Учредително народно събрание и избирането на Александър І Български за княз от Първото велико народно събрание (26 юни 1879).

Основният закон е белязан с двойственост, която озадачава мнозина съвременници и по-късни изследователи. Александър ІІ, царят - освободител на руснаците от крепостничеството през 1861 г. и на българите от робство през 1878 г., е не само абсолютен монарх в буквалния смисъл на това определение, но и върл идеен поддръжник на тази форма на управление въпреки очевидното й изчерпване през последните десетилетия на ХІХ в. Този суверен допуска Търновската конституция да декларира права и свободи, които са еманация на най-демократичните възгледи от епохата. Същевременно спазена е неговата воля, подсказана при подготовката на текста, по силата на която българският монарх се сдобива с предостатъчно възможности да променя в своя угода конституцията и дори да я суспендира безнаказано.

Двойствеността на основния закон, която представлява фактически управленско кръвосмешение, предвещава тежки последствия за Третото българско царство, чийто дълготраен ефект се обуславя от загубата на съзнанието за държавност през петте столетия турско робство, от минималния политически опит, от унищожения респект към институциите, от острия недостиг на подготвени кадри във всички обществени сфери и от примиренческата психологическа нагласа да се оцелее с хитрини, формирана през цялото късно Средновековие от чужда и изостанала във всяко отношение имперска власт. Личността на монарха, държавническите му умения, политическите му пристрастия, човешките му качества и моралът на семейната традиция, в съгласие или в конфликт с нравствеността на българския народ и на политическия елит, оказват решаващо въздействие върху драматичното развитие на България до Втората световна война, още повече, че противопоставените им демократични ценности са твърде крехки за бурите на събитията.

Докато е жив, император Александър ІІ не позволява на българския княз да промени конституцията, но броени дни след убийството му Александър І Български извършва държавен преврат и я суспендира (27 април 1881). Установеният режим на пълномощията (до есента на 1883) не му донася лично удовлетворение, но предизвестява основната линия на бъдещо поведение на монархическия институт, който силом ще налага волята си. От април 1879 г. до Девети септември 1944 г. тримата български монарси назначават и сменят, открито или прикрито, 58 правителства. Изключенията са две - управлението на Стефан Стамболов (20 август 1887 19 май 1894) и на Александър Стамболийски (7 октомври 1919 9 юни 1923), които оглавяват по няколко кабинета. И двете обаче зловещо потвърждават безогледното властолюбие на Фердинанд и на Борис ІІІ. Стамболов и Стамболийски, единствените държавни мъже, които вземат самостоятелни решения за вътрешната и за външната политика на страната, са посечени от убийци, наемни или под пагон.

Още през първите години на възродена България едно друго противоборство между държавните дейци започва да очертава конфликт с дълготрайна продължителност, който минира единството на общество и държава. Българският народ и по-голямата част от неговите управници, както и от онези люде, с право наричани национален капитал, запазват благодарствената си привързаност към Освободителката Русия, но други бързо се ориентират към сътрудничество със западните Велики сили. Противоборството обаче не е само емоционална проява на духовна близост или конюнктурно предпочитание, то е заложено обективно в закономерното развитие през следосвобожденския период.

Докато административно-управленското и военно присъствие на руски аристократи и администратори продължава да упражнява благотворно въздействие в младата държава, финансово-икономическото ангажиране на руски банкери, предприемачи и производители с българското стопанство е слабо. Те нямат интерес да инвестират в България, защото Александър ІІ е твърд застъпник на държавния свръхпротекционизъм на вложените в руски промишлени отрасли капитали. Освен това руската външна търговия, традиционно насочена към Китай и средноазиатските страни поради предимно суровинния си характер, пренебрегва Балканите и развързва ръцете на България за отношения с Централна и Западна Европа. Германски и австрийски инвестиции, машини, съоръжения и стоки проникват в индустрията, селското стопанство, транспорта и съобщенията, в образованието и здравеопазването на България. Нейният елит политически, стопански и интелектуален, несъмнено изпитва въздействието на такова масирано европейско влияние, усилено от смущаващата позиция на новия руски император Александър ІІІ.

Той не скрива неприязънта си към българския княз, приема като знак на измяна и черна неблагодарност контактите със Запада, не признава за дълбоко разочарование на всички българи Съединението на Източна Румелия с княжеството (6 септември 1885), изтегля руските офицери от българската войска и едностранно прекратява официалните руско-български отношения. Неочакван удар нанася императорът на русофилите в България с организирания през следващата година военен преврат за свалянето на Александър І от престола и с принудителната му абдикация, въпреки че председателят на Народното събрание Ст. Стамболов връща княза в България с успешен контрапреврат. Особено опасен за българите е стремежът на определени сили в Сърбия да бъдат проводник на руската политика и присъствие на Балканите, което предоставя на русофобите великолепната възможност да минат в атака с необоримата теза, че именно Белград е най-сериозната пречка за присъединяването на Македония към България и следователно за осъществяването на националния идеал, от който още никой и не мисли да отстъпва. Русия решително се преориентира към Сърбия след 1903 г., когато на власт в Белград се връща династията на Караджорджевичите.

Двойствената конституция, арогантността на монарха, геополитиката на Санкт Петербург и схватката на филството с фобството придават на едно иначе нормално партийно групиране на обществото извънредна острота, твърде рядка в демократичните страни. Двете класически за епохата, пък и след нея, партии, каквито са Консервативната и Либералната, се създават с ясни платформи още в месеците на Временното руско управление. Консерваторите начело с Тодор Бурмов са икономически и финансово свързани със Запада и приемат абсолютния монархизъм като основен устройствен принцип на държавата. Либералите, чиито лидери губят състезанието по европейско образование и култура с консерваторите, неразумно бързо разделят масовата партия на дребните и средните собственици на три формации. Първата се оглавява от Драган Цанков, който, държейки сметка, че партията не е еднороден политически субект, предпочита компромисите с консерваторите. Петко Каравелов и П. Р. Славейков, които водят отряда на баланса между патриотизма и русофилството, предлагат либерална, по тогавашните разбирания, програма за развитието на страната. Третата формация, най-амбициозната от всички, е белязана с чара, волята и ината на Ст. Стамболов и на Захари Стоянов, националреволюционери със запомнящо се минало, болезнено чувствителни към посегателствата върху националната независимост, националното достойнство и националното единение на българския народ.

Обстановката на политическата сцена се усложнява от новопоявили се актьори. През август 1891 г. се ражда Българската социалдемократическа партия, която бързо се преименува в Българска работническа социалдемократическа партия (1894) заради нарастващата роля на българския пролетариат. През 1899 г. се появява политическият авангард на огромната селска маса Българският земеделски народен съюз, но роенето на зараждащата се политическа класа продължава с Демократическата партия (1896), Прогресивнолибералната партия (1899), Радикалдемократическата партия (1906).

Разноцветието на българската политическа палитра, далеч по-наситено в дясното й пространство, е най-скъпият подарък за новия български княз Фердинанд. Той и наследникът му Борис ІІІ, които обичат да се кичат с парадните одежди на Търновската конституция, се сдобиват с възможността да манипулират ласкатели и службогонци, но и при непослушание да насъскват предани офицери към силова разправа с неудобните и дори към физическото им унищожение. Демогогията, моралната корупция и полицейщината, галените деца на епохата на първоначалното натрупване на капитала, бързо вземат връх в политиката. Изпълнени с нетърпимост и ненавист към опонентите си, привърженици на принудата и насилието в противоборството, героите на политиканстването хвърлят върху историята на България петната на цинизма, некомпетентността, лакомата партизанщина и предателското безхаберие.

Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги пише големият познавач на миналото на България и приятел на българите Константин Иречек. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни Българе от самите Българе () главатарите на партиите не рядко имат лична омраза един към другий. Оттука бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хората, които известно време са се насладявали на най-голямо уважение, пък бърже ниско се струполяват от своя пиедестал Политическите страсти опорочават съжденията и чувството на справедливост. Политическите противници не само се целят да изтикат, но също да разрушат доброто, което те са направили или започнали, и освен това самите тях да оставят без хляб[1].

В същата тоналност е и оценката на А. Кояндер, руски дипломатически представител във васалното българско княжество. В поверително донесение до Санкт Петербург от януари 1885 г. той отбелязва: Възпитани от векове в ненавист към всичко, което се нарича власт, българите след Освобождението получиха правителството, съставено от хора неподготвени, които не се отличават с предишната си дейност, нито със своите административни способности могат да се отделят от тълпата и да заслужат нейното доверие и уважение. Виждайки, че да станеш министър в княжеството не е нужно да имаш нито особено развитие, нито образование, всеки българин счита, че е способен да застане начело на управлението на страната или, в крайна сметка, да получи място в нейната администрация. А ако управляващите не удовлетворяват това, според него, напълно законно желание, то той незабавно преминава в опозиция на правителството и напряга всички свои способности, за да може с интриги да подкопае положението на министрите, макар че само няколко месеца преди това е работил за издигането им на власт и се е считал за най-усърден техен партизанин[2].

Ако датата на цитата се постави със 120 години по-късно от написването му, може ли да се промени и една-единствена дума в него?

Мнозинството от българите в младото княжество недолюбват самата държава и нейните главни институции, изпитват неверие в политическата система и са убедени, че политиците са компрометирани от самото си решение да се занимават с политика.

 

Великото събрание - Оборище 1876 г.

Войводата Георги Бенковски зове на бунт

худ. Д. Гюдженов

 

 

 


 

[1] Иречек, К. 1899, 358.

[2] Куцаров. 2001, 57.

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени