ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІХ. СВЕТЪТ

 

2. Противостоенето

Българската външна политика изживява всички промени, поврати и преврати, през които преминава българската държава в бурната епоха на модерното си съществуване. Нейните основни насоки и тенденции естествено са повлияни от желанията, намеренията и симпатиите на сменящите се политически режими. Много важна роля обаче има и един постоянен фактор геополитическата позиция на България в югоизточната част на стария континент, в сърцето на Балканския полуостров, на границата между Европа и Ориента. Именно той предопределя възможностите за избор на външнополитическа ориентация. Вече 125 години те са обусловени и ограничени от политиката, съюзите, конфронтацията и дори от закачките между Великите сили, които имат свои интереси на Балканите. Върху българската външна политика влияят действията и стремежите на другите балкански народи и държави, европейското, а по-късно и глобалното съотношение на военните и на политическите сили. Важен е и фактът, че в региона (невинаги мирно) съжителстват католицизъм, православие и мюсюлманство, налице е взаимно проникване, но и сблъсък между две цивилизации. С други думи, България е орисана постоянно да балансира между съюзници и противници в състояние на динамично противостоене.

Когато външната политика на страната в периода 19441989 г. се разглежда към днешна дата, трябва да се помни, че нейна доктринална основа е концепцията за социалистическата външна политика с няколко основни характерни черти и принципи. В програмните документи на БКП външната политика на Народна република България се характеризира като последователно интернационалистическа, истински демократична и дълбоко миролюбива. Основните й характерни черти са: градена върху научни основи; активна и настъпателна; реалистична и гъвкава; открита и честна. Основните й принципи са: пролетарски интернационализъм; солидарност и подкрепа на народите, борещи се за независимост, дружба и сътрудничество с новоосвободените страни, които вървят по пътя на национален и социален прогрес; мирно съвместно съществуване на държави с различни обществено-политически системи.

През годините след Втората световна война във външната политика трябва да бъдат откроени три периода. Първият е най-кратък от 9 септември 1944 г. до 1948 година, когато страната е под управлението на Съюзната контролна комисия, състояща се от представители на Великобритания, СССР и САЩ. Той се характеризира с процеса на дефашизиране и с дейността на Народния съд. Вторият продължава две десетилетия от края на 40-те до края на 60-те години, когато страната живее и се развива в условията на Студената война. Третият също обхваща две десетилетия 70-те и 80-те години, когато набира сили процесът на разведряване в международните отношения.

През цялото това време за българската външна политика, както и за всички останали сфери на политическия, обществения и икономическия живот е характерно силно идеологизирано отношение към съюзника и противника. Почти безпрекословното приемане на съветското мнение е резултат от редица исторически обстоятелства традиционното русофилство, освобождението от османско иго през 1878 г. в резултат на Руско-турската война, катастрофалните последици от участието на България в двете световни войни в лагера на противниците на Русия/СССР, необходимостта след края на Втората световна война страната да намери защитник на националните си стремежи, липсата на достатъчно желание и възможности от страна на Великобритания и САЩ да й съдействат и др. Но и през трите следвоенни периода, т.е. при съвсем различни условия, българската външна политика има една главна цел постоянно търсене на възможно най-добрата защита на националните интереси и упорита работа за разширяване международните контакти и връзки с цел утвърждаване ролята на страната в международната общност.

В тогавашния свят изпълнението на тази задача не е никак леко. Световната система за сигурност е създадена от страните-победителки във Втората световна война на срещите на олямата тройка" конференциите в Техеран (1943), Ялта (1945) и Потсдам (1945). През 1944 г. при визитата си в Москва Уинстън Чърчил предлага и Сталин приема разпределение на сферите на влияние между западните страни и СССР на Балканите и в Източна Европа: в Гърция - 90% за Запада и 10% за Москва, в България и Румъния обратно 90% за Москва и 10% за Запада, в Югославия и Унгария 50 на 50. През следващите години и десетилетия съотношението между западното и съветското влияние в Източна и Югоизточна Европа не е точно в тези граници, но договореността ясно сочи, че съдбата на народите, включително и на българския, в тази част на европейския континент е предрешена от Великите сили. С разпределянето на зоните на влияние е предопределен въпросът за социалния строй в европейските държави и за разделението на стария континент политическо, икономическо и идеологическо.

Това разделение неминуемо води до политика на противопоставяне. В Европа развиват своята понякога твърде бурна дейност двете най-могъщи военнополитически групировки Варшавският договор и НАТО. Политиката на студената война дава тук своите плодове трудно контролируема идеологическа и психологическа война, всевъзможни пречки за нормално икономическо и научно-техническо сътрудничество, постоянно увеличаване на въоръженията. В края на 40-те години, институционализирайки формирането на социалистическата общност, СССР сключва двустранни договори за дружба, сътрудничество и взаимна помощ с народнодемократичните европейски страни. Първият такъв документ между България и Съветския съюз е подписан през 1948 г. През 1949 г. е направена следващата стъпка в този процес въз основа на принципите в двустранните договори България, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия основават Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). По-късно към него се присъединяват Виетнам, ГДР, Куба, Монголия. Със създаването на тази организация започва формирането на единно икономическо пространство и на общ пазар на социалистическите страни. Прилага се централизирано планиране, управление и финансиране на икономическото и научно-техническото сътрудничество, осъществява се коопериране на цели отрасли и изграждане на огромни производствени мощности, които са обща собственост. Отделните национални икономики се специализират в производството на различни групи изделия (включително оръжия и военна техника) за нуждите на цялата общност, както и за износ в страни извън СИВ.

Между СИВ и формираната по-късно икономическа организация на западноевропейските държави Европейската икономическа общност (ЕИО), има прилики, но и съществени разлики. За столица на социалистическата икономическа интеграция е определена Москва, което ясно сочи избора на модел хегемония на СССР като най-силна държава в общността. За да подчертаят своя подход отсъствие на доминация от големите и зачитане интересите и на малките страни, западноевропейците правят своя икономическа столица Брюксел. ЕИО (по-късно Европейският съюз) избира консенсусния път за взимане на решения, като планирането, развитието и финансирането са в полза и на по-бедните държави с цел те да достигнат равнището на развитите. СИВ не тръгва към наднационално политическо, икономическо и финансово регулиране, а оставя формирането на общата политика да бъда осъществявано чрез двустранни договори.   

Междувременно с водещата роля на Вашингтон започва формирането на западен военнополитически блок. През 1949 г. е създадена Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Италия, Белгия, Холандия, Норвегия, Дания, Исландия, Португалия, Люксембург. През 1952 г. към тях се присъединяват Гърция и Турция, а през 1955 г. в нарушение на Потсдамските споразумения за демилитаризиране на Германия в Алианса е включена и ФРГ. С бързи темпове продължава създаването на военнополитически съюзи, които обграждат отвсякъде социалистическия лагер: 1951 г. АНЗЮС (САЩ, Австралия, Нова Зеландия), 1954 г. СЕАТО (САЩ, Великобритания, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Пакистан, Тайланд), 1954 г. СЕНТО (Великобритания, Турция, Иран, Пакистан).

През 1955 г. в отговор на тези системни действия начело със СССР европейските социалистически страни: Албания, която по-късно напуска, България, ГДР, Полша, Румъния, Унгария и Чехословакия, създават свой военнополитически съюз Организацията на Варшавския договор. Оттук нататък българската външна политика се определя в рамките на Варшавския договор и на СИВ организации, доминирани от СССР. Външната политика на социалистическата общност се формира в Москва и се съгласува и координира на редица ежегодни форуми заседания на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор на равнище държавни и правителствени ръководители, срещи на министрите на външните работи и на министрите на отбраната, съвещания на секретарите по международните въпроси на управляващите партии.

България излиза от Втората световна война като победена държава, която трябва да плаща репарации, а съседни страни претендират за части от нейната територия. Благодарение на подкрепата на СССР (и на участието във военните действия срещу хитлерофашизма във втората фаза на войната), условията в мирния договор не са толкова тежки, колкото първоначално искат някои от страните-победителки. Въпреки това до средата на 60-те години българската външна политика е съсредоточена главно върху усилията за преодоляване на негативните последици от участието в Тристранния пакт. В условията на международна изолация, предизвикана от блоковото противопоставяне, страната ни е приета за член на ООН едва през втората половина на 50-те години.

През първите следвоенни десетилетия България действа и бива възприемана много повече като част от съветския блок, отколкото като самостоятелен субект на международните отношения. Изключително близките българо-съветски връзки контрастират с напрегнато-подозрителното отношение на останалите източноевропейски съюзници на СССР и със сериозните проблеми, които те създават. Достатъчно е да припомним събитията в ГДР 1953 г., Унгария 1956 г., Чехословакия 1968 г., Полша началото и края на 70-те години. Историческите обстоятелства правят мястото на България в социалистическата общност уникално. Тя стриктно следва съветския модел и действа като най-горещ защитник на СССР във вътрешноблоковите отношения. Нашите политици и дипломати приемат българската позиция да е идентична или близка до съветската и благодарение на това постигат политически и особено икономически преимущества в двустранните отношения с водещи западноевропейски държави.

В западните медии България често е наричана сателит на СССР. По този повод западногерманският външен министър Ханс-Дитрих Геншер при една от срещите със своя български колега Петър Младенов в началото на 70-те години отбелязва, че в близостта на България със Съветския съюз няма нищо осъдително. В нея той вижда нещо, по което България и ФРГ си приличат и с което могат да се гордеят лоялност към съюзниците. Да бъдеш лоялен към съюзника си не значи да бъдеш сервилен и безкритичен към него и политиката му, смята той.

Българската позиция на най-верен и близък съюзник на СССР е съзнателно търсена. Тенденцията не просто принудително да се съобразяваме с геополитическия императив на съветското господство, каквато е политиката на Полша и Унгария например, а доброволно да следваме Съветския съюз, е особено силна при дългогодишното управление на Тодор Живков. В известен смисъл тази позиция изглежда благоприятна, тъй като страната получава сериозни икономически изгоди. Не бива да се забравя, че мощната за мащабите на България индустрия е създадена почти изцяло със съветско оборудване и технологии, а българската икономика е тясно обвързана със СССР не само като пазар за реализация на продукция. През 70-те години страната ни развива крупномащабна преработка и реекспорт на съветски нефт, който получава в рамките на безвъзмездната помощ. Става дума за т. нар. изравняване на търговския баланс в края на всяка година, известно още като споразумението Живков-Брежнев. Така се създават условия за изплащане на стари валутни дългове към западните държави. Друг съществен източник на конвертируема валута е износът на оръжие, произвеждано у нас изцяло по безплатни съветски лицензи.

През втората половина на 60-те години съветското ръководство започва постепенно, понякога мъчително бавно и със страх, да реализира концепция за устройството на света, която изхожда от постановката, че ако противопоставянето се запази, е само въпрос на време студената война да прерасне в гореща. Тази гледна точка е подкрепена от ръководствата на другите социалистически страни. Промяната в политиката среща разбиране и сред западните партньори отначало отношението им е плахо и изчаквателно, изпълнено с предразсъдъци, подозрение и недоверие, за да се стигне накрая до ангажирането на двете световни системи в широкомащабни разговори по въпросите на мира, сигурността и сътрудничеството. Новата политика, насочена към създаването на нови отношения в света си поставя като крайна цел изработването на нова система за колективна сигурност, изисква от държавите и от техните правителства голяма активност, динамизъм, гъвкавост и конструктивност в международните отношения.

Като цяло българската външна политика от тези години успява да отговори на новите изисквания. Налице са редица факти, които илюстрират този извод. Статистическите данни показват, че от началото на 70-те до края на 80-те години България е изпратила в чужбина близо 350 държавни делегации на политическо равнище водени от държавния глава, министър-председателя или външния министър, и е приела над 400 чуждестранни делегации на същото ниво. Реалната оценка на възможностите изисква българската външна политика да не се увлича по грандомански проекти, а да решава проблемите, които са най-тясно свързани с интересите на народа. При такова разбиране е естествено усилията да се съсредоточат преди всичко в Европа и особено на Балканите. И тук статистическите данни разкриват една благоприятна картина. През тези години са разменени делегации на политическо ниво с 31 от съществуващите тогава 34 европейски държави. С всички (по онова време 16) държави от НАТО са осъществявани размени и посещения на политическо ниво, като с 6 от тях са били на равнище държавни глави. Показателен е краткият количествен анализ на отношенията през този период с четири европейски държави ФРГ като една от водещите страни в НАТО и ЕИО, Гърция и Турция, членуващи в НАТО и наши непосредствени съседи, Австрия като неутрална държава. България е посетена от президента и канцлера на ФРГ и 9 пъти от външния министър. Българският държавен глава прави две визити във ФРГ, а външният министър 6. Това означава, че посещения са били разменяни по-често от веднъж годишно, без да се броят около 40 срещи между външните министри по време на различни международни форуми.

Малко известен е извън тесните професионални среди фактът, че България е активен участник в т. нар. тиха дипломация неофициални двустранни срещи на външните министри, на които се обсъждат важни въпроси и се набелязват пътища и подходи за бъдещото им благоприятно решаване. Състояли са се 23 неофициални срещи Младенов-Геншер, като някои от тях са при посещения инкогнито в едната и другата страна.

Подобна е картината и в отношенията с Турция (17 разменени посещения на високо политическо равнище държавни глави, министър-председатели, външни министри), независимо че за известно време има смущения в двустранните връзки. Много динамични са и отношенията с Гърция взаимните визити на високо политическо ниво стават средно веднъж на 9 месеца. С неутрална Австрия през този период са разменени общо 12 посещения на всички равнища.

Това са години на активно българско присъствие в международния живот. Постоянни теми при всички срещи със западните партньори са развитието на сътрудничеството в различни области, производственото коопериране, създаването на смесени предприятия, трансферът на технологии, излизането на трети пазари със съвместно произведена продукция, премахването на двойното данъчно облагане и взаимното гарантиране на инвестициите. От международната проблематика в разговорите винаги присъстват темите за мира, сигурността и разоръжаването, неизменно се обсъждат проблемите на Балканите.

Отношението на САЩ към България след края на Втората световна война е обратно пропорционално на нарастването на ролята на българските комунисти в управлението на страната. Още в дейността и поведението на американския представител в Съюзната контролна комисия ясно се очертава тенденцията към влошаване на отношенията между САЩ и България. С началото на Студената война тя все повече се развива, за да се стигне до скъсване на дипломатическите отношения от страна на Вашингтон (февруари 1950 г.) и денонсиране на двустранната търговска спогодба.

Факт е, че отношенията със САЩ се развиват сложно, противоречиво и нееднопосочно. Причините са много и разнообразни като се започне от различието в обществените системи и се свърши с взаимното непознаване. Представата един за друг се гради едва ли не само от медиите. Българските средства за масова информация имат грях към българо-американските отношения невинаги пишат и говорят за другата страна достатъчно внимателно и толерантно. Явлението не е случайно и за него не бива да бъдат винени само журналистите. По същество то е плод на дълбоката идеологическа ангажираност, която невинаги се съобразява с реалните национални интереси. Същото може да се каже и за създадения у нас по онова време медиен образ на другите страни от НАТО, както и на Китай.

През целия период след Втората световна война отношенията със САЩ са в почти зачатъчно състояние, но вината за това не е само на България. Нещо повече, изхождайки от разбирането, че е важно да имаме добри отношения с великата държава САЩ, нашата страна нееднократно поема инициативата за тяхното развитие. В подобни действия се включва и държавният глава Тодор Живков, като тези стъпки не са дискретни, а всичко става открито. Заинтересоваността от добри отношения със САЩ е подчертавана нееднократно пред петима държавни секретари и няколко техни заместници, както и пред акредитираните в София посланици. България признава интересите на САЩ на Балканите и заявява решимост да се съобразява с тях, изразява готовност за съвместна работа против контрабандата на наркотици и тероризма. Прави се нещо непрекъснато, но като цяло предложенията остават нечути и неразбрани, винаги се намира повод да бъдат замразени и забравени. В същото време много влиятелни лица у нас членове на управляващото Политбюро на ЦК на БКП, министри, служители на отговорни постове в държавния и партийния апарат, виждат в САЩ най-големия враг на България, свеждат въпроса за двустранните отношения само до идеологическо и пропагандно противопоставяне и успяват още в зародиш да омаловажат практическата стойност на усилията за нормализиране на връзките. Въпреки това в стремежа си да не се откъсват от мощната икономика и от прогресиращата наука на САЩ, а така също и от тяхната полиетническа и многообразна култура, България предприема нестандартни неофициални стъпки. След срещата на Т. Живков с президента Х. Форд в Хелзинки през 1972 г., Л. Живкова посещава частно президента Дж. Картър, който изпраща поздрави на баща й и се ангажира да съдейства за подобряване на отношенията с България. Междувременно в хода на описаното отваряне, Л. Живкова открива в Метрополитен музеум Ню Йорк, Тракийска изложба и подписва културна спогодба с Вашингтон.

София не си прави илюзии, че ще се регистрират невиждани успехи, но постига немалко чрез политиката на възможното, противостоейки на негативните тенденции. Въпреки тежката дискриминационна бариера България започва отново да продава тютюни в САЩ. Модернизираната българска тютюнева промишленост произвежда цигари от марките Уинстън и Марлборо и с американски тип обла и твърда цигара завладява много пазари в СССР, ГДР и на изток до Иран и Афганистан. През 60-те години започва да се внася кока-кола, а срещу износ на български вина и пепси-кола. Културните връзки и общуването между университети, сътрудничество в областта на селското стопанство и взаимните посещения на упълномощени представители на материалната и на духовната сфера стават все по-чести. Американски министри и заместник държавни секретари посещават България. Успешно работи смесеният Българо-американски комитет за икономическо сътрудничество и дейността му е подкрепена от показателни визити на големия банкер Дейвид Рокфелер, на близкия до Никсън и Форд президент на Пепси-Кола Доналд Кендъл, на икономическия магнат Сайръс Итън и на един от ръководителите на Дженерал Мотърс Ал Кънингам - внук на бившия министър-председател на България Александър Малинов. По свое желание те разговарят с Т. Живков, обсъждат съотношенето между проявен интерес и разумен подход в условията на глобална конфронтация.

Възможно нормалните връзки със САЩ са предпоставка и за участието на България в международните организации, в които те доминират политически и финансово, и преди всичко в ООН и ЮНЕСКО. Докато членството на страната в ООН общо взето може да се характеризира като подходящо за мястото й в ранглистата на членките, работата в ЮНЕСКО заслужава по-висока оценка. България е активен партньор във всички големи инициативи и международни проекти, включително и такива като Да спасим Картаген (в Тунис), в който включва преподаватели и студенти, организирани в интердисциплинарна експедиция. България е и домакин на многостранни форуми на ЮНЕСКО, на културни и научни прояви и на световна конференция на министрите на висшето образование. Българските международни чиновници, както по линия на ООН, така и в системата на ЮНЕСКО са винаги отличавани за висококвалифицирана работа.

От началото на 70-те години разведряването започва все по-осезаемо да въздейства върху отношенията с развитите капиталистически страни от Европа, Америка и Азия. България изхожда от постановката, че с тези държави има съществени различия по редица принципни въпроси на международната политика, но има и общи интереси. На първо място сред тях са укрепването на мира и развитието на взаимноизгодни отношения върху принципите на мирното съвместно съществуване. Смята се, че особено важна роля за създаване на необходимите предпоставки и условия за развитие на двустранните отношения и за по-нататъшно укрепване на мира и сигурността играят разширяващите се лични контакти и срещи на високо равнище.

Очевидно е, че резултатите на външната ни политика през социалистическия период, нейните успехи и поражения са в пряка зависимост от външната политика на Съветския съюз. С отслабването на противопоставянето и развитието на разведряването в международните отношения българската външна политика добива все по-голяма самостоятелност и собствен облик, национална специфика. Постепенното разтапяне на ледовете на студената война между Изтока и Запада активизира и динамизира отношенията между страните от двата военнополитически съюза Варшавския договор и НАТО. Тази тенденция се развива особено силно след 1970 г. и достига своя връх през първата половина на 80-те години. България е органична част от този процес и развива дипломатически и политически отношения на различни равнища с всички държави от НАТО.

През тези години много неща в двустранните отношения се случват за първи път:

- български държавен глава посещава Гърция, Италия, Турция, ФРГ;

- официални визити в България правят държавни глави на Гърция, Португалия, Турция, Франция, ФРГ;

- на международен форум се срещат и разговарят български държавен глава и американски президент;

- България е посетена от министър-председатели на Гърция, Турция, Франция, ФРГ;

- разменени са официални посещения на ниво външни министри с Белгия, Великобритания, Дания, Испания, Люксембург, Норвегия, Португалия, Холандия, Япония.

Бързо се развиват отношенията с неутралните и необвързаните страни в Европа. Много срещи на всички равнища са осъществени с Австрия, Ватикана, Кипър, Сан Марино, Финландия, Швейцария, Швеция. В резултат на българските усилия и на проявения от тези държави интерес е постигнато добро равнище на двустранните връзки. Трябва да се подчертае, че за първи път в своята история България поддържа нормални и взаимноизгодни политически, икономически и културни отношения с всички държави на стария континент. Това е неоспорим исторически факт, който трябва да се каже ясно, за да няма повече място за спекулации, че в периода след Втората световна война страната ни била международно изолирана и извеждането й от тази изолация започнало едва след 1991 година.

Движейки се в рамките, установени за социалистическата общност като цяло, българската външна политика има своите характерни и специфични черти. На първо място това е балканската политика. Следват отношенията със страните от "третия свят" и по-специално с арабските държави. После идват контактите с държавите от Движението на необвързаните. И накрая, но не по важност, са специалните отношения с Германия, които се развиват видимо по-активно и в по-голям обем, отколкото с която и да е друга държава извън социалистическата общност.

Първостепенно значение се отдава на развитието на отношенията със съседните страни. Балканската политика на социалистическа България се определя като принципна, последователна и неизменна, следвана неотклонно и с дълбоко осъзната отговорност. Водеща е постановката за жизнената заинтересуваност на българския народ от запазването и укрепването на мира и сигурността в района, в който живее, от развитието на приятелство, разбирателство и сътрудничество със своите съседи. Същевременно това отговаря на коренните интереси на останалите балкански народи. Стремежът на страната е с активна конструктивна политика да дава съществен принос за укрепване на разведряването на Балканите, за утвърждаване на добросъседството, приятелството и широкото равноправно и взаимноизгодно сътрудничество. В тази светлина трябва да се разглежда и инициативата за превръщане на Балканите в зона, свободна от ядрено оръжие.

Още през 60-те години е подчертан стремежът за развитие на отношенията с южните съседки Гърция и Турция, като България винаги се стреми към баланс, изхождайки от своето централно място в политиката на Балканите. Поддържат се добри контакти с водещите политически партии в двете страни, независимо от това дали са на власт или в опозиция. За партньорите това е солидно доказателство, че нашата политика на добросъседство и взаимноизгодно сътрудничество наистина е принципна и последователна, а не се ръководи от конюнктурни съображения.

С подписването през 1964 г. на пакет от споразумения, уреждащи нерешените следвоенни въпроси с Гърция и създаващи правна база за развитие на сътрудничество в различни сфери, е постигнат първият пробив за развитие на добросъседски отношения в разделената на противостоящи военнополитически блокове Европа. Голям е приносът за това на министъра на външните работи Иван Башев. Няма да е пресилено, ако се каже, че за Балканите този факт има същото историческо значение, каквото има за Западна Европа постигнатият от Де Гол и Аденауер поврат към сътрудничество в отношенията между вечните врагове Франция и Германия.

Идеята е в политиката към Турция да бъде използван  моделът за решаване на проблемите с Гърция. Предприети са редица стъпки в тази насока. Това дава добри плодове в най-неочакван момент в началото на 80-те години, когато военните начело с ген. Кенан Еврен взимат властта в Анкара, за да прекъснат продължаващият няколко години политически хаос и очерталата се опасна тенденция за прерастването му в социален. Очевидно турските военни също са оценили последователната българска политика на добросъседство и това прави възможно решаването в кратки срокове на редица двустранни въпроси, някои от които датират още от първите следвоенни години. По-късно обаче общите промени в политиката за начина на социалистическо развитие и особено насилствената смяна на турските имена у нас замразяват развитието на българо-турските отношения.

България се ръководи от политиката на мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй и последователно демонстрира искрено желание за добросъседство и взаимноизгодно сътрудничество. Израз на тази политика са подписаните през 70-те години с Атина и Анкара декларации за принципите на добросъседство, разбирателство и сътрудничество, както и множество договори, спогодби и споразумения, които правят възможно активното сътрудничество в различни области. Това се оценява като принос за осъществяване на Заключителния акт от Хелзинки и задълбочаване процеса на разведряване в международните отношения.

Специално внимание заслужава ролята на България в общоевропейските процеси в ерата на разведряването. Страната ни е един от инициаторите за свикване на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Българската външна политика има законни основания за гордост, че още от самото начало (в края на 60-те години) е активен и конструктивен участник в един процес, материализиран първо в подписването на Заключителния акт от Хелзинки, а на по-късен етап в създаването на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). На практика този процес стартира създаването на Европа на всестранното сътрудничество, на обединена Европа от Атлантика до Урал.

Отношенията с развиващите се страни са устойчиви и възходящи. Показателни са данните за количественото развитие и географската насоченост на дипломатическите отношения. За малко повече от шест десетилетия след възстановяването на независимостта си (18791941) страната ни установява дипломатически отношения с 39 държави, от които само 8 са извън Европа. За по-малко от три десетилетия след Втората световна война (19481974) дипломатически отношения са установени с 96 държави, от които 90 не са европейски. Това дава основание да се каже, че докато за предвоенна България основен дипломатически акцент са европейските страни, то в следвоенните години страната ни решително разширява присъствието си на дипломатическата карта на света: към 1 януари 1989 г. имаме дипломатически отношения със 121 държави от всички континенти (Европа 27, Азия 30, Америка 18, Африка 45).

България не само декларира, но и на практика проявява искрена симпатия към развиващите се страни и им оказва морално-политическа и материална подкрепа, придържайки се към принципите на равноправието и взаимноизгодното сътрудничество. Страната приветства и поддържа естествения стремеж на развиващите се държави да установят пълен контрол над своите природни ресурси, да развиват производителните си сили и националната култура, подкрепя исканията им за преустройство на международните икономически отношения върху справедлива и демократична основа, подпомага техните усилия да укрепват държавната си независимост.

С почти всички новоосвободили се страни осъществяваме интензивни, многообразни, разширяващи се контакти и сътрудничество. През годините десетки хиляди български инженери, лекари, учители и други специалисти работят в Алжир, Тунис, Мароко и Либия, в Ангола, Мозамбик, Конго, Судан, Етиопия и Йемен, в Ирак и Иран, в Куба и Никарагуа. В същото време няколко десетки хиляди младежи от развиващи се страни получават своето висше образование у нас.

Специално внимание се отделя на Близкия изток. Страната ни последователно се стреми да свърже своето участие в търсенето на решение на близкоизточния проблем със защита на националните си интереси, като си дава сметка, че това може да стане единствено по пътя на взаимноизгодните двустранни отношения. Изнася се машиностроителна, химическа, селскостопанска и друга продукция, строим предприятия, летища, язовири и болници, продава се на абсолютно законно основание оръжие срещу валута и стоки за милиарди долари: от Египет дълговлакнест памук и петрол, от Ирак също петрол и памук, от Мароко фосфати, от Сирия петрол и кожи, от Судан памук, от Либия петрол, от Мавритания рибено брашно, и т. н.

Арабското направление е едно от най-важните за българската външна политика, но веднага трябва да се подчертае че то не се поддържа на антисемитска основа. Тъкмо обратно. Майсторството на българските ръководители от това време се състои в установяването на трайни и добри взаимни отношения с Израел, които имат своята щастлива предистория в акцията за спасяването на българските евреи от немските концентрационни лагери през Втората световна война, и с арабските държави независимо от нарастващото напрежение между двата народа. България се оринтира към арабското партньорство по две основни причини общата подкрепа на националноосвободителните движения, която социалистическите страни оказват по принцип в третия свят, и икономическата изгода от сътрудничестовото с богати на суровини райони. Втората причина поражда висока активност от българска страна на всички равнища, от официалните посещения на държавни ръководители и делегации до обучението на кадри в средни, специализирани и висши училища и школи. В отговор на потребностите от строителство на стопански и социални обекти и на въвеждането в експлоатация на сложни машини и агрегати, България изпраща едни от най-опитните си специалисти, които се превръщат в добри и обичани нейни посланици.

Докато в Китай присъствието на България е малозначително и сведено до нула през времето на откритата конфронтация с маоизма, отношенията с Индия оставят дълбоки следи, които се чувстват и днес. Личната привързаност между ръководителите на двете страни и взаимното зачитане се проявяват най-силно при управлението на Индира Ганди и на сина й Раджив Ганди. Забележителна роля за разцвета на българо-индийските връзки през 70-те години изграва Л. Живкова, тъй като тя става радетел за дълбокото опознаване на двете култури, които се създават на индоевропейска етно-езикова и светогледна основа и между които се установяват много допирни точки. Уважението към другия и към неговата ценностна система - едно от най-великите постижения на религиозно пъстрата индийска духовност, Л. Живкова пропагандира в България и предприема дейности в международен мащаб, каквито са Детската асамблея Знаме на мира и световните писателски срещи в София. Разменени университетски преподавания, Културен център в Делхи, преводи на философска и на художествена литература, обмен на опит в областта на образованието са едни от най-значителните прояви на връзките между двете държави.

Япония е също една обособена цел на българската външна политика, но с по-други параметри от Индия. Делегации на най-високо дипломатическо и експертно равнище, водени и от Т. Живков, проявяват постоянен интерес към организацията и механизацията на труда, към изработката и въвеждането на високите технологии, към структурата на предприятията и обучението на работна ръка и специалисти, включително и на мениджъри. Изучаването на японските постижения и опит се обосновават с потребността в България те да се  използват, за да се преустрои и модернизира стопанството заради предизвикателствата на научно-техническата революция, чийто резултати да се прилагат не само на държавно макрониво, но и в малките и средните предприятия. Сътрудничеството с Япония, подхранвано и от много добри лични връзки между дипломати и ръководители на научни институти и отделни отрасли, широко отваря врата към завоеванията на съвременната цивилизация, но същевременно предизвиква отрицателни реакции в някои управленски среди на социалистическите страни и преди всичко в СССР. През първата половина на 80-те години, в навечерието на перестройката и на първо време при Горбачов българо-японските връзки са оценявани като търсене на решения извън принципите на социалистическата икономика или казано на идеологически език - като прокапиталистическа ориентация.

Диалогичните контакти и неприкритите намерения да се намират решения за преодоляване на глобалното противостоене с отстъпки от двете страни постепенно се налагат като практика на българските участници в международния живот особено след 1975 г., когато в Хелзинки е прокламирано разведряване на атмосферата на студената война и държавните лидери от Източна и Западна Европа, както и презокеанските им съюзници си подават ръце. На българския политически жаргон процесът се нарича отваряне към Запада, което предизвиква несъгласие и критики от съветските управляващи, но въпреки това се провежда с неотслабваща настойчивост поне до 1981 г. През юли същата година Л. Живкова умира и тази смърт отнема мозъка и мотора на отварянето организирано и целенасочено осъществяван показ на българското културно-историческо наследство. Добри примери в това отношение са и обиколилата всички световни музеи Тракийска изложба, планираното привличане на българската политическа и икономическа емиграция за съдействие, перспективното създаване на научни и културни средища под различни форми в чужбина с издания на езика на приемащата ги страна, стимулирането на творчеството на децата без оглед на раса, пол, националност и вероизповедание, налагането на София като световно средище на творчески прояви. Тази активност е съчетана с гостувания на изложби, оркестри, известни личности, с преводи на големи автори и с мащабни инициативи, каквато е построяването на монумента Знаме на мира край София, за който изпращат свои традиционни камбани страни от цял свят.

Камбанният звън е преценен обаче като увлечение по национализма по терминологията на съветската и част от българското партийно ръководство и затова след кончината на Л. Живкова е заставен постепенно да заглъхне. Благодарение на усилията на Т. Живков увлечението не предизвиква извънредно тежки обвинения и обичайните сърдечни партийни и държавни отношения със СССР се запазват поне до първите години от управлението на Горбачов.

Закономерен е изводът, че като цяло българската дипломация успешно се справя с изпълнението на поставените й от държавното ръководство външнополитически задачи. През 70-те и 80-те години израстват кадри, способни и подготвени да бъдат достойни партньори в двустранните и многостранните преговори по различни проблеми.

Въпреки всичко би било невярно да се твърди, че през тези години външната ни политика е низ от непрекъснати победи и успехи. Има и неуспехи, и сривове, и пропуснати възможности. Едни от тях се дължат на обективния факт, че някои партньори ни смятат за свои противници. Отделни незадоволителни резултати са плод на подценяване на партньора, на високомерно отношение към него, на недостатъчно познаване на законите и условията в страната, с която искаме да градим отношения.

Какво не достига на българската външна политика в онези години, за да бъде още по-успешна? Преди всичко липсва достатъчен баланс политиката и икономиката са прекалено еднопосочно ориентирани към СССР, и това е съществената разлика с подхода на другите социалистически страни. Не е достатъчно участието ни в международното разделение на труда и на световните финансови пазари. Има и определено недооценяване на необходимостта в рамките на своите възможности страната да играе по-самостоятелна роля на Балканите, в Близкия Изток и в Европа.

Трябва да се каже, че през тези години България изживява и своите тежки моменти като участник в международните отношения. Обективността обаче изисква да се посочи, че те не са резултат само от пропуски, слабости и грешки на българската външна политика. Причината е и друга при изостряне на противопоставянето между свръхсилите България на няколко пъти става жертва на кампании за дискредитиране. Избирането й за мишена се дължи главно на нейната репутация на непоколебим съюзник на Москва.

Първата такава кампания е в края на 70-те години, когато страната без доказателства е обвинена в убийството на работещия в Лондон писател-дисидент Георги Марков и в опит за отстраняване на друг дисидент живеещият в Париж журналист Владимир Костов, първият бивш агент, а вторият - бивш офицер от Държавна сигурност. В световните медии е лансирано пропагандното клише за българския чадър. Тези обвинения не само че не са доказани и до днес, но данни от различни източници сочат като автори на покушенията противници на България. Много по-мащабна е кампанията в началото на 80-те години за българската следа в атентата срещу папа Йоан-Павел Втори. Отново без доказателства България е обвинена, че е помогнала на турския терорист Мехмед Али Агджа в опита му да убие главата на Римокатолическата църква. Така българските специални служби изпълнили поръчка на Москва, която била силно разтревожена от подкрепата на папата за независимия профсъюз Солидарност, заплашващ устоите на социализма в родната му Полша. Като съучастник на атентатора в Рим е арестуван служителят на авиокомпания Балкан Сергей Антонов. С усилията на дипломацията и други държавни органи, както и на обществени организации е проведена широка кампания в цял свят за доказване невинността на България и нейните граждани. След съдебен процес Антонов е освободен поради липса на доказателства. Но за истински край на тази клеветническа антибългарска кампания може да се говори едва през 2002 година, когато при посещението си у нас папа Йоан-Павел Втори заявява, че никога не е вярвал в участието на България в атентата срещу него.

По-особен е случаят с негативното влияние, което оказва върху международните ни позиции т. нар. възродителен процес насилствената смяна на тюркско-арабските имена на български граждани през 1984-1985 г. От една страна провеждането на тази политика отключва и подхранва процеси на дестабилизация в обществото, които имат сериозни социално-политически и икономически последици, т.е. отслабват фундамента на външната политика. В същото време масовото нарушаване на човешките права бива осъдено от САЩ и западноевропейските страни, а мюсюлманските държави и техните организации застават в защита на българските граждани, изповядващи исляма. България губи позиции в Близкия Изток и целия мюсюлмански свят, които са райони на нейни традиционни икономически интереси. Най-сериозно се влошават отношенията с Турция, особено през лятото на 1989 г. времето на голямата екскурзия, когато за броени дни над двеста хиляди български турци се изселват в южната ни съседка.

Разбира се, нещата са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед, особено за Европа. Мерките на властите спрямо турскоезичното население в средата на 80-те години имат много аналози в балканската история отношението към малцинствата на Балканите по правило е дискриминационно. Именно по такъв начин са претопени огромните български групи в повечето балкански страни и по-специално в Турция. Акцията по преименуването има и непосредствен повод в засилената антибългарска дейност на турските специални служби сред българското мюсюлманско население. Независимо от обосновката и основанията обаче насилствената смяна на имената сериозно снизява външнополитическия престиж на България. Въпреки огромните усилия на нашата дипломация този път страната е поставена на подсъдимата скамейка. Политиката на държавата към турското малцинство трудно получава подкрепа дори от социалистическите съюзници. Вярно е, че в отношението и на западноевропейските държави по въпроса има нюанси и някои от тях заемат неутрална позиция, призовавайки да се реагира по-спокойно. И все пак в този период определено се наблюдават признаци за международна изолация на страната нещо, което не се е случвало от първите следвоенни години.

През годините на социализма България е активен участник в живота на международната общност както на равнище двустранни отношения, така и като член на международните универсални и специализирани организации. През 1989 г. количествените измерения на тази активност са: дипломатически отношения със 121 държави; 90 мисии посолства, постоянни представителства и генерални консулства, в цял свят. Своята мисия изпълняват и българските културни центрове, включително извън Европа. Страната има договори за дружба, сътрудничество и взаимна помощ с държавите-участнички във Варшавския договор ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия, както и договори за дружба и сътрудничество с Ангола, Афганистан, Виетнам, Етиопия,  Йеменската арабска република, Йемен, Кампучия, КНДР, Лаос, Либия, Мозамбик, Монголия и Сирия. Широка договорноправна база е създадена и за развитие на отношенията в различни области с десетки други държави от всички континенти.

Активна е и многостранната дипломация. Както в ООН, така и в специализираните международни организации България играе важна роля. Тя е член на Съвета за сигурност на ООН през 1966-1967 г. и 1986-1987 г., дългогодишен председател на Конференцията по морско право и др. От значение е дейността й като председател на различни Комисии на ООН. Внимание заслужава активната позиция на страната в Комисията по деколонизацията (показателен за мащабите на процеса е фактът, че само за една година 1960-а, само в един континент Африка, независимост получават 17 държави). Така външната политика създава предпоставки за бъдещите добри отношения с редица държави от Движението на необвързаните и с развиващите се страни като цяло. Съществена е ролята на България в процеса на разоръжаване и в световен мащаб, и в регионален аспект, преди всичко по време на Виенските преговори за съкращаване на обикновените оръжия в Европа.

През целия период 1944-1989 г. външната политика решава няколко основни задачи: първо, съхраняване териториалната цялост на държавата; второ, гарантиране националната сигурност на страната; трето, създаване на икономическа сигурност за населението; четвърто, участие на националната култура в световните процеси. Фактите сочат, че тези задачи са решавани успешно.

Да излезем от международната изолация е лозунг, който принадлежи на репертоара на митинговата битка с думи и с партийни пледоарии след Десети ноември. Лозунгът е, колкото и парадоксално да звучи, дори скандиран или най-малкото лансиран от дотогавашни ръководители на БКП и на държавата, между които са и външнополитически дейци. Този неверен повик обаче само подвежда незапознатите със събитията и фактите, които бележат поведението на България на международната сцена от втората половина на 60-те до втората половина на 80-те години.

Макар че дистанцията във времето от някои събития още не е достатъчно голяма за окончателни оценки, вече може да се каже, че има няколко личности, чиято дейност остави ярка следа във външната политика на Народна република България. Това са първият министър-председател на републиката Георги Димитров, наследилият го на ръководните постове Васил Коларов, дългогодишният правителствен и държавен ръководител Тодор Живков, рано и нелепо отишлият си от живота външен министър Иван Башев, дългогодишният министър на външните работи и първи български президент Петър Младенов.

Георги Димитров (доколкото е възможно в условията на сталинизма) налага в политическата теория и практика понятието народна демокрация, чието основно значение е избягването на болшевизма и търсенето на нов, различен път на развитие.

Васил Коларов като министър на външните работи и ръководител на българската делегация на Парижките мирни преговори, успява да съхрани териториалната цялост на България след края на Втората световна война.

С името на Тодор Живков в продължение на три десетилетия и половина са неразривно свързани успехите и неуспехите на социалистическа България като цяло и на нейната външна политика в частност.

Значението на пробива в българо-гръцките отношения, постигнат през 1964 г. с водещата роля на Иван Башев, надхвърля двустранните измерения. На практика е реализиран умален модел на разведряването. Доказано е, че е възможно и полезно развитието на добросъседски, взаимноизгодни отношения на приятелство и сътрудничество между държави с различен обществен строй, принадлежащи към различни военнополитически блокове. Така са заложени принципите на Хелзинкския процес за сигурност и сътрудничество в Европа. Това става с участието на Тодор Живков, който успява да убеди Москва в жизнеността на модела. А СССР го развива и способства за налагането му в европейски и световен мащаб.

Начело на българската външна политика в продължение на 18 г. и осъществявайки нейната приемственост, Петър Младенов развива тези принципи като активен участник в общоевропейския процес и като един от архитектите на промените, демократизацията и ликвидирането на блоковото противопоставяне в международните отношения. Всичко това е предпоствака за радикалните обществено-политически промени през 1989 година, в които той активно участва.  

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени