ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІХ. СВЕТЪТ

 

1. Интеграцията 

През ХХ век (както преди, така и след Втората световна война) обществените явления и процеси закономерно започват да се интернационализират и дори универсализират в определени държави на Европа, Америка, Австралия, Азия и дори Африка. Въпреки че се осъществява на приливи и отливи, това развитие поражда, укрепва и усъвършенства функционирането на механизмите на международните отношения извън традиционната дипломация, във всички икономическо-социални, производствени и културни области на връзките между хора и страни. Външната политика се превръща във фактор за успехите на всяка държава, колкото и тя да е зависима от "велики сили" и от промени в геополитическата конфигурация по региони и континенти. Тази характеристика в пълна мярка се отнася за България.

През ХIХ в. картата на Европа се изпълва с нови национални държави, но България се появява на нея осакатена след Берлинския конгрес 1878 г. Държавността приема модерна организационна форма, но националният въпрос остава открит и мъчително болезнен до такава степен, че предопределя за дълго време целите на българската външна политика. Тя обаче не може да се справи със задачата си, не само заради интересите на могъщи съперници и партньори и арогантните амбиции на княз, по-късно цар, Фердинанд. България не успява да създаде своя политическа и дипломатическа доктрина, съобразена със сложните тенденции в европейския и световния международен живот, не разполага с подготвени политици, нито с анализатори на бързо изменящата се обстановка. С аматьорска наивност, съчетана понякога със сляпа вяра, се митологизират субектите, от които очаква чудотворно спасение. И това като че ли продължава до днес?!

През 1885 г. със Съединението на Княжество България и Източна Румелия и през 1908 г. с обявяването на независимостта на страната българската външна политика отбелязва най-големите си успехи и създава надежди, че ще осъществи приоритетните си задачи за териториално обединение По-късно започва да става ясно, че повече от "позволеното" в рамките на уговореното между големите партньори и европейската политика не може да се постигне, но този извод се забравя. Българските политици, дипломати и военни постигат голям успех със създаването на Балканския съюз за война срещу Турция с помощта на Русия и на Великобритания, но еуфорията от триумфа ги заслепява и те подкрепят, с малки изключения, безумната идея на монарха да превземе Цариград и да стане император. Следват първата и втората национална катастрофа и абдикацията на цар Фердинанд.

Международните отношения и контакти на България от края на Първата до началото на Втората световна война са сведени до усилия за пробив във Версайската система. Създадена след победата на Антантата през 1918 г., новата военнополитическа структура на Европа поставя в крайно тежко положение победените страни, които едва през 1932 г., на конференцията в Лозана, са освободени от репарационните си задължения. Без да има пряка заслуга за това решение, българската външна политика го използва за повод да се преразгледат и териториалните загуби, но регистрира единствения си успех чак през 1940 г. Тогава в Крайова се подписва двустранната спогодба България - Румъния, по силата на която Южна Добруджа се връща към родината - един благоприятен резултат, станал възможен с подкрепата на Германия, СССР, Великобритания и Турция.

В сложната обстановка през Втората световна война българската външна политика се ориентира доста противоречиво. България влиза последна в агресивния съюз, воден от Германия и от Италия на европейска земя, поддържа дипломатически отношения със СССР до 5 септември 1944 г., когато той й обявява война, през декември 1941 г. обявява "символична" война на САЩ и Великобритания, не изпраща войски на Източния фронт и през август 1944 г. обявява неутралитет, започвайки разговори в Кайро с американски и английски представители. Благодарение на тази гъвкавост, страната влиза в летописа на международните отношения с уникалния факт да бъде във война едновременно с Германия, САЩ, СССР и Великобритания (от 7 септември 1944 г.), като печели приза за най-печални прояви на международната сцена.

На 17 септември 1944 г. правителството на Отечествения фронт обявява, че неговите приоритети са "сърдечното приятелство" със СССР, установяването на "приятелски отношения със западните демокрации и великата американска република", връзките с Югославия и другите балкански държави. За самостоятелни ходове и дума не може да става, защото съдбата на България е решена между Чърчил и Сталин в Москва през октомври 1944 г., след което се сключва и примирието между Великите сили победителки, и България. Известно отклонение от предопределеното очаквано поведение на страната е подписаният през август 1947 г. договор с Югославия, в който Йосип Броз Тито и Г. Димитров въвеждат идеята за Балканска федерация. Тя обаче скоро е изхвърлена от инструментариума на външната политика на България и е заменена с модела на "голямата тройка" - СССР, САЩ и Великобритания, който Сталин, Рузвелт и Чърчил начертават на конференцията в Ялта през февруари 1945 г. Без прибързани стъпки СССР постепенно налага този модел в "своя дял на света" и постановява функционирането му на основата на блоковото устройство.

Оформянето на Ялтенската система, която доминира в международния живот през втората половина на ХХ век, по замисъл предпоставя именно блоковото геополитическо и военно противопоставяне, както и надпреварата във въоръжаването и откритата конфронтация, наричани Студената война. Това обуславя и вдигането на "желязната завеса", която по-късно от метафоричен израз се превръща в охраняван зид, който разсича Берлин, Германия, Европа и света. В такава обстановка външната политика на България следва изцяло концепциите на съветската, които се основават на марксистко-ленинската доктрина за обществено развитие в национален, регионален и глобален план.

За последователното провеждане на такава външна политика се изисква взаимно доверие и сътрудничество на всички равнища между социалистическите държави и между управляващите в тях комунистически и работнически партии и взаимна помощ при защитата на новия обществен строй. Предприеманите мерки за функционирането на този тип взаимодействие укрепват интеграционните процеси в социалистическия лагер, които се съчетават с потоците в световния революционен процес и с активната подкрепа на неговите мирни или въоръжени прояви чрез средствата на външната политика. След средата на ХХ в. тя закономерно започва да се идеологизира, като се осланя не само на постигнатото премахване на експлоатацията на човека от човека и на предимствата на социализма в областта на здравеопазването, осигуряването, културата и образованието, но и на бързото внедряване на постиженията на научно-техническата революция за подобряване на условията за живот на хората.

България започва да изработва собствени политически виждания едва след 1956 г., и то с оглед на обстановката на Балканския полуостров. Те се основават на кръвопролитната предистория на балканските отношения и на геополитическото положение на страната в центъра на Югоизточна Европа като кръстопътно средище с връзки в Азия и в Африка. Такава позиция, обременена от етнокултурни и религиозни дадености, които в миналото пораждат кръвопролитни схватки в известния като барутен погреб Балкански полуостров, налага политическа и дипломатическа гъвкавост, разумни компромиси и консенсусни решения. Регионалният подход се оказва обоснован и от една твърде необичайна ситуация, която се създава след като югославският вожд Тито скъсва отношенията си със СССР, обявен е за ревизионист и попада в лагера на необвързаните страни. Югославия се възползва от това предимство и с Турция и Гърция учредява един нов, макар и неофициален, балкански пакт. Старата болест се възпламенява наново - пактът е насочен фактически срещу България.

Връзките с Албания изглеждат еднозначни и лесни за поддържане в рамките на социалистическия блок след края на Втората световна война. Съоснователка на Варшавския договор, Албания напуска обаче съюза и се отказва от подписа си под китайски натиск по време и като следствие на т. нар. културна революция, организирана и проведена от маоисткото ръководство в продължение на десетилетие от средата на 60-те години и съпроводена с големи загуби на хора и ценности. Тогава "страната на орлите", която изцяло попада под влиянието на екстремисткия маоизъм, се превръща от сигурен партньор в източник на размирна политика на Балканите и в двете направления - срещу членките на НАТО и срещу социалистическите страни. България се оказва в положението на гарант на статуквото благодарение на далновидността на първите си политици.

Ролята си българската държава поема още през 1947 г., когато Георги Димитров и тогавашният пръв партиен и държавен ръководител на Албания Енвер Ходжа подписват спогодба, известна като Кричимския договор. Той предвижда, че ако едната от страните бъде нападната, втората високодоговаряща страна ще окаже на нападнатата всякаква военна и друга помощ с всички разполагаеми средства. Валидността на съглашението е за двадесет години, но продължаването му става автоматично всеки път с по пет години, ако не бъде денонсирано година преди изтичането му. Значението на документа се изяснява от обстоятелството, че през 1940 г. Гърция е нападната от Италия през територията на своя протекторат Албания, която по този начин се оказва въвлечена във война на страната на Тройната ос срещу САЩ, Англия и СССР. Кричимският договор придобива огромна стойност за нея, когато тя се оказва сама както срещу Варшавския договор, така и срещу натовските държави. Въпреки всички превратности на двустранните отношения и на тяхната идеологическа и политическа сложност, договорът оцелява до 1989 г., тъй като е нужен на Албания - в краен случай на България. Дори по време на прекъсването на дипломатическите отношения през 60-те и 70-те години българското ръководство не денонсира договора, понеже правилно преценява, че той възпира силите, заинтересувани от локален конфликт с европейско ехо. Още през този период мъдростта надделява над противопоставянето и България се проявява като стабилизиращ фактор на Балканите.

Отношенията с Румъния напълно се вписват в модела, установен в границите на СИВ и от принципите на Варшавския договор, но поради естествените историко-географски и икономически условия не са пълноценни и се основават предимно на съвместни проекти. Връзките се поддържат и от честите срещи на най-високо равнище, съпътствани от работата на експертни групи и от конкретни съглашения по целия спектър от въпроси между съседни страни. Безпроблемното общуване във всички сфери на живота се заменя обаче със сдържана конфронтация след дистанцирането на Н. Чаушеску от страните на Варшавския договор и преди всичко от СССР. България се старае да запази позицията си на предпазливо сътрудничество, съчетано с добронамереност, въпреки че от румънска страна се проявяват прикрити агресивни действия особено към края на периода до 1989 г. Тогава българското ръководство поема риска да защити добрите си отношения с румънското при очевидното нарушаване на екологическите забрани за замърсяване на Русе и други крайдунавски градове от химическите заводи в Гюргево - риск, който катализира недоволството от тази държавна политика, прераснало в общо противопоставяне на властта на Българската комунистическа партия.

През дълги периоди от време през ХХ в. България е смятана за "врага от Изток". Такова схващане се всажда у югославските ръководители до и след победата над хитлеристка Германия, през годините на кралството и през годините на социализма. Враждата се корени още във Версайската система от договорни отношения, установени след края на Първата световна война, по силата на която български земи се предават на Югославия. Така наречените Западни покрайнини остават под югославска власт и по Парижката мирна уредба след Втората световна война, но още по-остър проблем се създава заради Македония. По времето на утвърждаващия се пролетарски интернационализъм при Г. Димитров и по времето на сталинския тип култ към личността на В. Червенков коминтерновският подход към българите в Македония допринася за заличаването на българското национално съзнание и стимулира сърбизацията на населението. След Априлския пленум от 1956 г. БКП фактически се отказва от този възглед и, макар и с голямо закъснение, сполучва да спаси Пиринска Македония от обезбългаряване като я интегрира в икономическия, политическия и културния живот на страната.

България се дистанцира от титовистите, но не скъсва отношенията си с Югославия, въпреки че този ход се очаква от съветското ръководство. Въздържането е добре премерено както за момента, така и в перспектива, понеже позволява все пак да се постигат компромисни решения между двете страни и в Западните покрайнини, и във Вардарска Македония, а така също да се поддържа съседското сътрудничество в областта на икономическите и на транспортно-съобщителните връзки. Прекратяването им би означавало затваряне на най-прекия път към Централна и Западна Европа. Стокообменът се запазва, макар и с не особено високи показатели, но така или иначе интензивността на отношения се увеличава, за да се стигне през 1980 г. до изложба на постиженията на Република Сърбия в София. Подобряват се и държавно-партийните връзки, благодарение на постоянството на българската дипломация. Тито посещава България през 1965 г., Т. Живков - Югославия през 1966 и 1967 г.

Като съчетава умело политиката на интереси в региона и като смекчава идеологическия сблъсък, българската външна политика следва един малко необичаен път на самостоятелни двустранни действия, които предизвикват неодобрения и открити критики от страна на Москва. Сътрудничеството на Балканите се дължи - като замисъл и изпълнение - на активността на българските държавни ръководители и на политическите дейци и може с основание да се оцени като голямо тяхно постижение през епохата на Студената война и добър влог за бъдещото развитие на отношенията помежду им в годините на демокрацията.

Прегледът показва възможностите на различните подходи във външната политика, дори когато тя се основава на единна стратегия и се ръководи от един център. Този извод е още по-важен за отношенията на България със СССР, които имат своя отделна и сложна история и не се вписват единствено в опростената схема поръчител - изпълнител. Още правителството на Кимон Георгиев, взело властта след преврата от 19 май 1934 г., установява дипломатически отношения със Съветския съюз и разменя пълномощни министри. Дори и след нападението на Германия срещу СССР и по време на войната между тях тези отношения не са прекъснати и в Москва и в София продължават да работят пълномощни представителства с всички правомощия и възможности за връзки. Този уникален факт в историята на съвременните войни се дължи на съвпадението на интереси.

За Съветския съюз пълномощното представителство в България е единствената институция в страните-съюзници на Германия, което се ползва с екстериториалност, поддържа редовна дипломатическа поща и куриерска връзка с Москва и разполага със свой шифър. Така се създават условия да се събира разнообразна информация за България и Балканите, както и за намеренията и плановете на Берлин, да се изгражда разузнавателна мрежа от сътрудници, набирани от комунистическите, русофилските и антифашистките среди, и да се установяват контакти с комунистически и с опозиционни на фашизма и на нацизма сили в Източна и в Югоизточна Европа.

За Германия българските представители в Москва са много полезни - те решават възникнали въпроси в отношенията между воюващите страни и поемат защитата на германските интереси в Съветския съюз. Обстоятелството, че СССР не отхвърля прокламирания български неутралитет във войната му с Германия, в определена степен гарантира поддържаното от Берлин статукво на Балканите и забавя откриването на втори фронт в стратегическия югоизточен европейски регион. Освен това германското разузнаване използва прикритието на българското знаме в съветската столица за свои цели.

Българското правителство също разчита на предимството да запази дипломатическите си връзки със СССР, за да гарантира по най-сигурния възможен начин, че страната няма да се превърне в арена на бойни действия. Изключение представляват тежките бомбардировки на съюзническата англо-американска авиация над София през 1943 и 1944 г., с които САЩ и Англия "наказват" България за неразумното решение от 13 декември 1941 г. да им обяви война, макар и "символична". След скъсването на дипломатическите отношения с другите съюзници от антихитлеристката коалиция легациите в София и в Москва стават особено важни центрове за неофициалните контакти между воюващите страни. Връзките с антифашистките сили придобиват извънредно значение след победата на Съветската армия при Сталинград през 1943 г., когато става ясно, че Германия и съюзниците й губят войната.

САЩ и Англия разбират, че СССР е в състояние да влияе върху събитията в България чрез легацията си в София, поради което на конференцията на министрите на външните работи на страните от антихитлеристката коалиция в Москва (октомври 1943 г.) и на срещата между Сталин, Рузвелт и Чърчил в Техеран (28 ноември - 1 декември 1943) те настояват спрямо България да се приложи искането за "безусловна капитулация" и Съветският съюз да скъса дипломатическите си отношения с нея. Сталин и съветското ръководство са наясно, че това настояване прикрива стремежа на Англия да изключи Балканите от бъдещата съветска сфера на влияние чрез десант в Беломорието. Москва не само отклонява искането, но дори активизира политиката си в България чрез засилен дипломатически натиск. Легацията в София изпраща през януари и март 1944 г. протестни ноти до българското правителство заради строителството на германски военни съоръжения във Варна. През април с.г. съветският външен министър Молотов връчва нота на българския посланик, в която се посочва, че българският неутралитет е несъвместим с използването на пристанищата на страната от германски военни кораби и подводници.

В тази връзка Молотов споделя с Г. Димитров: "Ние твърде дълго търпим българското правителство под маската на дипломатическите отношения да помага на немците срещу нас. По всяка вероятност в най-близко време ще скъсаме дипломатическите отношения и ще обявим състояние на война с България. Ние се убедихме, че запазването на тези отношения задържа развитието на антихитлеристкото движение в страната." Тези думи са потвърдени на 5 септември 1944 г., когато войната е обявена и след Яш-Кишиневската операция Съветската армия преминава северната българска граница. Дипломатическите отношения са възстановени на 14 август 1945 г., а от 6 януари 1948 г. са на равнище посолства.

Сталин и съветското ръководство не повтарят грешката на руския император и на правителството в  Санкт Петербург след освобождението на България от турско робство и не разчитат само на своето политическо влияние, временно военно присъствие, етно-езиковата, религиозната и духовната близост между българи и руси. Те веднага започват да утвърждават и да разширяват икономическото си внедряване както като гаранция за народодемократическата власт и за победата на социализма в страната, така и за реализиране на своите интереси в нея. Още по време на изпълнението на двугодишния стопански план (1947-1949) двустранни споразумения бързо развиват икономическите и търговските връзки. От СССР са доставени значителни количества продоволствия, съветските стоки започват да задоволяват нуждите от суровини, машини и други материали за промишлеността, транспорта и селското стопанство. Москва отпуска няколко заема за българската икономика, през 1947 г. се поставя началото на обучението на български младежи в съветските висши граждански и военни училища и академии, набира скорост научното, научно-техническото и културното сътрудничество между двете държави.

През 1948 г. е подписан първият Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между България и СССР, който е подновен през 1967 г. Документът облича в юридическа форма държавните отношения между Москва и София, които още тогава са всеобхватни, безалтернативни и решаващи за абсолютната власт на БКП и на нейните ръководители. Моментът на подписването не е избран случайно - демонстрирана е контрамярка на "плана Маршал", с който САЩ оказват икономическа помощ за възстановяването на Западна Европа, Гърция и Турция и налагат хегемонията си в тях.

Плътното обвързване на България в съветския блок от държави в края на 40-те и през първата половина на 50-те години превръща нейната външна политика във функция на съветското поведение в международните отношения. Както и обратното - поведението на правителствата на страните извън този блок е следствие и отражение на политиката им към СССР. Заключението може да се илюстрира достатъчно убедително с политиката на София спрямо Белград и на Вашингтон спрямо София.

След като Й. Б. Тито скъсва с Москва и става един от идеолозите и съучредителите на Движението на необвързаните страни българо-югославските отношения коренно се променят. Лозунгът "Сталин-Тито-Димитров" е изведен от идеологическия арсенал на БКП, идеята за Южнославянската федерация пропада, ръководителят на ЮКП и на СФРЮ е обявен за най-злия враг на България, договорите и споразуменията са едностранно анулирани, границата - затворена. Отношенията между двете страни започват да се нормализират едва след смъртта на Сталин, когато и Москва ги подобрява.

Отношението на САЩ към България се влошава заедно с нарастването на ролята на комунистите в управлението на страната, защото американското правителство разполага с предостатъчно доказателства за зависимостта на ръководството на БРП (к) от Сталин и болшевишката партия. С началото на Студената война тази тенденция се усилва и затвърждава, за да се стигне до дипломатическия разрив през 1950 г. и до денонсирането на двустранната търговска спогодба. Използвайки съдебните процеси срещу опозицията в София като аргумент, САЩ предприемат активни действия на основание Парижкия мирен договор за човешките права. Вашингтон не допуска България в ООН чак до десетата сесия на световната организация през декември 1955 г., когато страната става неин член заедно с още три съюзнички на Съветския съюз - Албания, Румъния и Унгария. САЩ откликват на предложението на НР България за възстановяване на дипломатическите отношения едва през 1959 г.

Изводът е, че резултатите на българската външна политика през социалистическия период, нейните успехи и поражения са в най-пряка зависимост от външната политика на СССР, се отнася изцяло и за военната сфера на международния живот. София приема безусловно съветската военна доктрина, съветската военна наука, съветските принципи за водене на бойните действия и строителство на армията, на обучение и възпитание на войските, съветската структура и военните устави. Като част от обединените сили на държавите от Варшавския договор, Българската народна армия е основна опора на военното противопоставяне и на баланса на силите между противниковите лагери в региона на Балканския полуостров.

През март 1953 г. умира Йосиф Сталин, но минават цели три години, преди новият първи секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушов да успее да отстрани верните му хора от най-високите етажи на властта и през 1956 г. на ХХ конгрес на КПСС да изнесе в секретен доклад някои данни за отрицателните последствия от управлението му. Конгресът дава сигнал за борба срещу "социалистическия абсолютизъм" във всички държави от съветската сфера на влияние. В София пристигат ръководители на ЦК на КПСС за среща с ръководството на БКП, в резултат от която се провежда Априлският пленум на българските комунисти. Той "разобличава" култа към личността на В. Червенков, приема по указание на Кремъл мерки за преодоляване на неговите последствия и избира Т. Живков за първи секретар на ЦК.

През втората половина на 50-те години и в началото на 60-те години две събития нажежават международните отношения. Суецката криза от 1956 г. възниква заради национализацията на канала от Египет и от последвалата я военна интервенция на Англия и Франция срещу арабската държава. В израз на външнополитическия си принцип да оказва всестранна помощ на народите, които се борят срещу колониалното господство, и на страните, тръгнали по некапиталистически път на развитие, СССР поставя ултиматум на Лондон и на Париж да прекратят агресията, защото в противен случай ще срещнат съветски войски. Великобритания и Франция отстъпват. Карибската криза през 1962 г. избухва в резултат на подкрепата, която Съветският съюз предоставя на Куба, като разполага свои ракети на острова - на 70 морски мили от американския бряг. Непредвидимият военен конфликт е избегнат с политически разум и хладнокръвие, проявени от двете страни.

По силата на съюзническите си задължения България струпва войски на южната си граница срещу членките на Северноатлантическия пакт Гърция и Турция и в първия, и във втория случай. Страната е въвлечена в най-големия водовъртеж на Студената война - надпреварата във въоръжаването, която до средата на 80-те години се обосновава с принципа на паритета между армиите на противостоящите системи, но и със стратегията на изпреварващия ядрен удар. От тези години започва създаването на българската военна индустрия, чието производство, наред с всепризнатите си качества и големи печалби, добива и нарастваща финансова тежест.

Развитието на България и през следващите години продължава да следва класическия съветски образец, щедро подпомогнато от инвестиции - през февруари 1964 г. например СССР отпуска дългосрочен заем от 300 милиона рубли при много благоприятни условия, който да бъде използван за изграждането на материално-техническата база през петата петилетка. Въпреки подкрепата, чиито параметри могат да бъдат оценени като изключително мащабни и ползотворни, съветският модел, прилаган и в България, не е в състояние да осигури интензивно икономическо развитие през 70-те и особено през 80-те години, когато това условие става решаващо на фона на стопанския и технологическия напредък на Запада. С тежки последствия за източноевропейския социализъм е и ограничаването на икономическите, търговските и финансовите връзки между Изтока и Запада. И все пак вътрешните причини и противоречия определят кризата в "реалния социализъм". Те рязко се задълбочават след смъртта на Л.И. Брежнев през 1982 г. независимо от опитите на новия партиен лидер Юрий Андропов (1982-1984 г.) да ги преодолее. След бързата кончина и на наследника му К. Черненко през 1985 г. за ръководител на КПСС е избран Михаил Горбачов.

Историческата заслуга на този последен съветски ръководител се състои в перестройката, но трагедията му е, че не разбира същностните причини за предизвестения крах на съветския тип социализъм и не успява - може би поради липса на воля и на кураж - да изиграе ролята си на реформатор на изгражданото в СССР и в европейските социалистически страни общество. Горбачов фактически срива съветската държава и обрича Русия на десетилетия разруха срещу "безплатните отстъпки", които той прави на САЩ и на Запада. Провалът на "горбистройката" предопределя и провала на комунистическите управници в европейските социалистически страни. Т. Живков призовава "да се снишим", докато премине бурята на промените в СССР, и след това да съберем нейните плодове. Те обаче се оказват катастрофално горчиви.

През декември 1989 г. в малтийски води на борда на съветския пътнически кораб "Максим Горки" пред световните телевизионни камери и американския президент Джордж Буш-старши М. Горбачов признава загубата на Съветския съюз и на източноевропейския социализъм в студената война. Ликуването на Запада е отразено в заглавието на един политически коментар - "Малта погреба Ялта". През август 1991 г. Горбачов подписва указ за разпускането на КПСС в качеството си на първи и последен президент на СССР. През декември 1991 г. е сключен Договорът за създаването на Организацията на независимите държави между Русия, Украйна и Беларус, към който впоследствие се присъединяват почти всички бивши съветски републики.

Започва нова епоха в развитието на Русия, България и на другите бивши социалистически страни, които тепърва уреждат отношенията си, съобразявайки ги с принципите на евроатлантическата система в международния живот. 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени