ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІІ. РЕПУБЛИКАТА

 

1. Съветизацията

 На 9 септември 1944 г. партията на българските комунисти за първи път заема позиции в централната власт. Освен четиримата министри комунист е и един от новите регенти Тодор Павлов. Позициите изглеждат скромни за антифашистките заслуги на БКП, която до декември 1949 г. запазва старото си име Българска работническа партия (комунисти). В двете първи правителства на Отечествения фронт от 9.ІХ.1944 до 23.ХІ.1946 г. партията получава място, което не съответства на реалния й принос във въоръжената борба срещу едноличния монархически режим, но външни и вътрешни причини обуславят този факт.

Сред външните би следвало да се изтъкнат широките прерогативи на Съюзната контролна комисия, която се председателства от съветския маршал Ф. И. Толбухин. Този орган обаче функционира като колективен изразител на волята на страните победителки, поради което нейните членове английският ген. Оксли и американският ген. Крейн (по-късно ген. Робертсън), са изключително активни. Именно тяхното поведение подхранва надежди у някои политически дейци, че страната може да тръгне по пътя на западните демокрации. За разлика от ръководството на БКП тези хора не знаят, че до 28 октомври 1944 г.,  когато България подписва в Москва мирно споразумение с Англия, САЩ и СССР, Сталин и Чърчил вече са се договорили за бъдещите сфери на влияние в Европа. България влиза в съветската сфера, но решението не се обявява, а се чака зрелият плод сам да падне в ръцете на онези, които се подготвят за този момент.

Внимателното поведение на БРП (к) се дължи и на вътрешнополитически причини, валидни поне до есента на 1946 г. На Девети партията излиза от продължителна нелегалност, останала само с няколко хиляди членове и без особен опит за политическа дейност на светло.

Към януари 1945 г. броят на членовете вече надхвърля 250 000 и на централно и на местно равнище започва усилена подготовка на кадри за всички области на обществено-икономическия и политическия живот. Търпеливостта се вижда най-ясно в поведението на Г. Димитров, безспорния лидер. Той се завръща в страната от Москва на 4 ноември 1945 г., но оглавява управлението й едва след една година на 25 ноември 1946 г. Този подход е оправдан и от необходимото съобразяване с безспорния авторитет на коалиционните партньори на партията в Отечествения фронт.

Бърза и безмилостна е разправата със свалените от власт. През първите няколко дни и седмици без съд и присъда са избити и репресирани уличените като палачи на партизаните, на техните ятаци и семейства, най-жестоките мъчители в полицейските участъци и затворите и най-алчните слуги на монархическата власт. За съжаление изчезват и погиват и хора, чиято единствена вина е, че имат лични неприятели сред победителите или разполагат с неудобна за тях информация. Според някои автори общият им брой е около 20 000 души.

Беззаконието е прекратено с издадената от правителство на Отечествения фронт наредба-закон за създаването на народен съд над фашизираните престъпници (6 октомври 1944). Наредбата-закон обаче в определена степен възпроизвежда сталинските методи на насилие и репресии срещу противниците на комунистическата партия. Въз основа на документа под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г.

Народът иска съд

Съдът започва работата си на 19 декември 1944 г. и я завършва в края на април 1945 г. Съставен от съдии, избрани от областните комитети на ОФ, и от съдии, назначени от министъра на правосъдието, този временен, но мощен орган на властта е предопределено субективен. Двата му върховни състава в София, които разглеждат делата на бившите царски регенти, на министрите, народните представители, дворцовите съветници и висшите военни и духовни лица, и над 60-те областни състава, на които са предоставени по-незначителни или местни извършители на престъпления, се занимават с общо 21 024 души. Осъдените на смърт са 2730, на доживотен затвор 1305, на затвор от 1 до 20 години 4348, условно 808, оправданите са 11 833. Конфискувани са над 200 предприятия, голям брой недвижими имоти и вещи. Половин век по-късно, също под влияние на политически фактори присъдите на Народния съд са отменени с решение на Върховния съд на Р България, взето през 1996 г. Наред с несправедливо осъдените са реабилитирани и истинските убийци и народни мъчители.

Консолидацията и единодействието, постигнати от партиите в Отечествения фронт през началните месеци на съвместното им управление, започват бавно да се пропукват заради най-съществения белег на всяко революционно преустройство отношението към различните видове собственост. Комунистите, по примера на съветските болшевики от годините на Гражданската война в Русия (1918-1922), настояват държавната и кооперативната собственост да се разширяват, но да се съпровождат поне за известен период от поддържането на частната инициатива. Социалдемократите противопоставят становището си за бързо "преодоляване на капиталистическата стопанска система" и за "социализиране на средствата за производство". Земеделците застават зад платформата за премахване на частната собственост, но в рамките на възгледа на Ал. Стамболийски за максимално разширяване на кооперативната. Звенарите, превърнали се вече в партия, се въздържат от крайно мнение и призовават към внимателни и не толкова радикални промени в икономическия живот.

Споровете от такова естество се оказват прелюдия към необратимото ликвидиране на частната собственост и към утвърждаването на господството на държавната. Въпреки декларираните различия правителството на ОФ одържавява комуникациите, железопътния, морския и част от автомобилния транспорт, Българската народна банка и Българската земеделска и кооперативна банка, най-големите мини и машиностроителни предприятия и собствеността на Германия и на германските поданици в България, която, както и в другите бивши нейни съюзници, преминава във владение на страните победителки във Втората световна война. Към края на 1945 г. съществуват 425 земеделски кооперации, част от които са основани още преди 9 септември 1944 г., с над 43 000 домакинства, и с близо 1 600 000 дка земя.

Обективно, макар и неусетно за обществото, противоречията, заявени или все още премълчавани, започват да придобиват характеристика на политическо противопоставяне с приближаването на първите парламентарни избори, насрочени за лятото на 1945 г. Констатацията се отнася преди всичко за БЗНС, чийто лидер Георги М. Димитров се завръща от емиграция в края на септември 1944 г. и се опитва да настрои земеделците срещу БРП (к). Комунистите отвръщат с непосредствен натиск и БЗНС избира ново свое ръководство, в което водещата позиция заема утвърдилият се през антифашистката и антимонархическата съпротива лидер Никола Петков.

Той обаче се изявява като твърд опонент и вдъхновител на политическата опозиция не приема решението Отечественият фронт да участва в изборите с единна листа, изисква самостоятелни кандидатури за партията си, отделен вестник и отделна пропагандна кампания. Тъй като исканията му не се приемат, Н. Петков официално информира Съюзната контролна комисия за ситуацията и настоява за отлагането на изборите и за международен контрол над тях. Москва се съгласява, което заставя БРП (к) да приеме по-късна дата на гласуването  за ХХVI обикновено народно събрание.

94 срещу 94 мандата е разположението на силите между комунисти и земеделци в него, което изравнява показателите на влиянието на двете парламентарни фракции и на двете партии в обществото. Примирието между тях се дължи и на несигурните 46 звенари, 31 социалдемократи, 11 радикали и 1 независим, но временният му характер става все по-очевиден въпреки първоначалното депутатско единодушие, което се демонстрира в законодателната дейност. Законът за трудово-поземлената собственост постановява групирането на държавен поземлен фонд от 1 200 000 дка, от който се предоставя земя на безимотни и малоимотни селяни при максимален размер на частните парцели до 200 дка за страната и до 300 за Добруджа. Законът за спекулата е друг успех на ХХVI обикновено събрание, което с текста му нанася тежък удар на едрата градска и селска частна собственост в духа и традицията на първите актове от управлението на Ал. Стамболийски.

Два закона се смятат с основание за безспорна победа на комунистите, за тяхна правова придобивка. Със Закона за изменение и допълнение на Наредбата-закон за защита на народната власт те си осигуряват юридическата основа на предприетите съдебни мерки и репресии срещу противниците на доминирания от БКП Отечествен фронт. Законът за ръководството и контрола на войската изземва тези функции от царя и регентите и ги предава на правителството. Извършените в институциите чистки и преди всичко в армията, за да се предотврати всяко намерение за преврат, започват да придобиват законова основа.

Работата на това Народно събрание е увенчана обаче от историческия документ, наречен Закон за допитване до народа за премахване на монархията. Референдумът е проведен на 8 септември 1946 г. с предизвестено единодушие както на парламентарите сили и на партиите, така и на гражданите. То е изразено в забележителните 92,7% гласували срещу монархията. На 15 септември България е провъзгласена за република, на следващия ден 9-годишният Симеон II и царското семейство са прогонени в изгнание. След 55 години българският гражданин Симеон Сакскобургготски печели парламентарните избори начело на създаденото от него Национално движение Симеон Втори (НДСВ) и от бивш цар става настоящ[1] премиер. Историята на първото Народно събрание в републиканска България фактически завършва с референдума, който ознаменува и края на единството в състава на Отечествения фронт.

Георги Димитров обявява България за Република

По-нататъшните събития представляват перипетии от настъпващия нов световен разрив, чийто детонатор е поставен в САЩ през март 1946 г. от Уинстън Чърчил. В присъствието на американския президент Хари Трумън най-опитният и най-авторитетен антисъветчик удря камбаната на нов поход срещу комунизма в СССР и в неговите съюзници и сателитни държави. Този ход е извънредно добре пресметнат не толкова към момента на оповестяването му, колкото към перспективата на последствията от него. Чърчил и неговият щаб изправят идеологическия си противник пред необходимостта от непрекъснато въоръжаване и превъоръжаване, за да не позволи стратегическата ножица да се разтвори дотолкова, че да не може да бъде затворена.

Сега вече този замисъл изглежда ясен и прост, тогава е посрещнат от изстрадалото човечество като безразсъдство и като политическа кампания. Студената война, веднъж обявена и обоснована, бързо набира скорост. В страните от съветската сфера отговорът е: играта на демокрация приключи. Москва не сдържа вече комунистическите партии, напротив тласка ги към окончателно завземане на властта във всички сфери на държавната структура и на всички нейни равища.

В изборите за VІ велико народно събрание (27 октомври 1946 г.) БКП участва със самостоятелна листа и печели абсолютно мнозинство от 270 мандата. Обединената опозиция около БЗНС начело с Н. Петков получава 90 мандата и доверието на 1 215 000 избиратели, което е знак за тревога за комунистите. Останалите партии от Отечествения фронт, които се явяват с една листа, се сдобиват с общо 91 мандата. Този резултат е с тройно следствие.

Най-напред той окончателно стабилизира изпълнителната власт под ръководството на Г. Димитров, който оглавява третото правителство на Отечествения фронт (23.ХІ.1946 11.ХІІ.1947), увеличава броя на министрите-комунисти и внася в парламента първия план за развитие на страната с обявена продължителност от две години. По силата на документа преходът от частна към социалистическа собственост би следвало да завърши в предвидения срок, макар и не в селското стопанство. Проблемът тук ще получи друго решение, чрез колективизацията.

На второ място, VІ велико народно събрание изработва и гласува (4 декември 1947 г.) новата конституция на държавата, наречена Димитровска. В нея все още не е декларирана ръководната роля на БРП (к), която обаче се реализира фактически чрез установения пълен монопол върху законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Този мащабен процес приема много подходяща форма на Втория конгрес на Отечествения фронт, проведен през февруари 1948 г., на който под диктата на БКП политическата коалиция се реорганизира в единна масова обществено-политическа организация с програма за изграждане на "народна демокрация". Социалдемократическата партия се влива в БРП (к), звенарите и радикалите се саморазпускат и изчезват в преобразения ОФ, докато част от българските земеделци запазват фиктивна юридическа самостоятелност. С този ловък политически ход Народна република България се обявява за страна на двупартийна управленска система, а казионният БЗНС получава постоянна квота във всички институции и нива на властта, която той с пълни шепи консумира до падането на комунистическия режим.

И на трето място - безмилостната ликвидация на опозицията, водена от Н. Петков. През юни 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е арестуван, през август е осъден на смърт и скоро след това обесен. Партията на т.нар. земеделци-николапетковисти е обявена извън закона и е силом разтурена. Осъдени са и други лидери на довчерашни отечественофронтовски партньори земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и т.н. Мнозина изстрадват присъдите си в лагерите, чието официално наименование е трудововъзпитателни общежития (ТВО). Устройвани още от монархическата власт, те са възстановени, със съгласието на Н. Петков и другите министри от правителството на ОФ, като най-голям и най-страховит е лагерът на остров Белене на Дунав. От 1949 г. в него се изпращат противници на властта, които не могат да бъдат съдени по обикновения ред или които по политически или други държавни съображения не е целесъобразно да бъдат съдени по обикновения ред. Броят на въдворените в тези лагери класови врагове намалява от около 4500 души през 1949 г. - до 2323 през 1952 г. ТВО са закривани два пъти, през 1962 г. от Т. Живков окончателно, но остават зловещ символ на съветския тип социализъм.

Пълното господство и власт на една политическа сила и на нейните ръководства на национално, регионално и местно равнище се определя в политическия речник като тоталитарна форма на обществено устройство и на управление. Ръководната роля на БКП се дефинира окончателно през 1971 г. в член първи на приетата с всенароден референдум конституция, наречена Живковска, но и дотогава властовата прегръдка на партията обхваща целия обществен живот и всички държавни институции. Над четири десетилетия решенията за България и за живота на нейните граждани се взимат от Централния комитет на БКП, от неговия Секретариат, от Политбюро, и в крайна сметка от комунистическия лидер. Този основен принцип на управление е валиден и за средните административни структури, каквито са областите или окръзите, съобразно промените в районирането на страната, и за най-малките, за околиите и общините. За всички звена на властта БКП оставя само правото да облекат в подходяща форма решенията на нейното ръководство и безпрекословно да ги изпълняват. Партийните комитети по цялата йерархична стълбица не просто наблюдават и контролират това изпълнение те пряко го ръководят. Затова в тях се обособяват отдели с право на последна дума по въпроси на промишлеността, строителството, селското стопанство, транспорта, здравеопазването, образованието, културата, отбраната и националната сигурност.

Еднозначни оценки в историята обаче не могат да се предлагат така, както те се появяват под перата на политици, общественици, партийни дейци и автори, изразяващи своята гражданска позиция. Тоталитарният период е и социалистически. БКП и ръководствата й получават уникалната възможност да реализират в живата действителност теорията за общественото развитие, чиято върховна цел е утвърждаването на свободата, братството, равенството и благоденствието на всички, всестранното израстване на човека, гарантиране на основните му права на труд, безплатно образование и здравеопазване, на лично мнение и свободна волеизява, на участие в управлението на държавата. Ключовото преустройство, осигуряващо условия за постигането на една толкова богато наситена с конкретни задачи цел, се състои в премахването на експлоатацията на човек от човека и на господството на малцинството, което присвоява огромния дял от обществения продукт, над мнозинството, което го създава.

Въз основа на своя блестящ анализ на общественото развитие през XIX в. в Европа и в света Карл Маркс и Фридрих Енгелс създават стройно учение за осъществяването на този идеал, наречен от самите тях комунистически, в съответствие с една древна традиция да се предначертават утопични държави, които да бъдат градени в communio, т.е. в общност, с общо участие. Обоснованата неизбежност на социалната революция, която ще замени последния експлоататорски строй - капитализма, с комунистическото обществено устройство, изисква и ясното определяне на ролята на политическия авангард на работническата класа, на комунистическата партия. К. Маркс и Фр. Енгелс предвиждат, че този авангард превежда социума през относително краткия период на диктатурата на пролетариата към първата фаза на коренна промяна, която те наричат социалистическа. Тя е мислена като продължителен напредък, който на основата на наследената от капитализма материално-техническа база би следвало да достигне степента на удовлетворяване на най-важните жизнени потребности на всички граждани. Втората фаза, комунистическата, е предположена като непрекъснат процес на усъвършенстване на личността и на обществото, на разгръщането на способностите на индивида и на пълното удовлетворяване на неговите материални и духовни нужди.

Двете фази, разглеждани в пряка зависимост от замяната на частната собственост с обществената и от премахването на социалното неравенство, са доразвити в теоретическо отношение от В. И. Ленин (1870-1924) заради изменените условия в самия капиталистически строй, навлязъл в края на XIX и в началото на ХХ век в империалистически стадий. При засилените противоречия между капиталистическите държави Ленин предвижда, че противоборството им ще прерасне в световна война, вследствие на която могат да избухнат граждански войни и властта да премине в работническата класа, водена от своя комунистически политически авангард и подкрепена и от бедните селяни, и от революционно настроените войници по фронтовете. Такава ситуация създава предпоставки за победата на пролетарската революция в няколко и дори само в една страна.

Теорията се сбъдва в родината на своя автор, в Русия, където през февруари 1917 г. буржоазната революция премахва монархията и през октомври въстаналите работници, войници и селяни взимат властта. Под ръководството на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), начело с Ленин, те побеждават в четиригодишната гражданска война и пресичат няколкократни международни интервенции. От 1921 г. в Съветска Русия, която през 1922 г. е обявена за Съюз на съветските социалистически републики, започва първият в света опит, и то върху една шеста от земната територия, да се реализира в обществено строителство т.нар. марксистко-ленинска теория.

Няма нищо по-практично от една добра теория гласи старата сентенция, която през първата половина на ХХ век и през четири десетилетия от втората, изглежда, се потвърждава. Втората световна война донася още по-големи промени в политическата карта на планетата. Колониалната система започва да се разпада и много от старите капиталистически подвластници избират социалистическия път на развитие. В края на 40-те години на века във втората по територия и първа по население държава в света - Китай, комунистите след гражданска война взимат властта. Опитът е заразителен и същото се повтаря в северните части на Корея и Виетнам, после и в Камбоджа. В Западна Европа комунистическите партии натрупват ненадминат морален и политически авторитет заради участието си и фактическото ръководство на въоръжената съпротива срещу хитлеристката окупация. Международното комунистическо и работническо движение достига невиждан апогей. Гигантският социален експеримент, подхванат в СССР, се разпростира и на американския континент: в Куба побеждава добрата теория, в Никарагуа в продължение на повече от десетилетие шества революционният подем, а в Чили левите сили завземат властта по парламентарен път., за да я загубят чрез първия военен праврат, подкрепян от САЩ и други развити капиталистически държави.

Големият победител във Втората световна война побеждава и на срещата на тримата големи Сталин, Рузвелт и Чърчил, в Ялта (4-11 февруари 1945). СССР официално получава правото да включи в зоната си на влияние европейските държави на изток от разделения Берлин, с изключение на Гърция и Турция. С благословията на западните лидери и заради тяхното безсилие пред СССР, през първите месеци след развяването на съветското знаме над Райхстага в този дял на континента идват на власт комунистическите партии и се оформя ядрото на изграждащата се световна социалистическа система.

БКП е винаги сред най-верните съюзници и следовници на партията на руските болшевики. Голям брой от нейните ръководители емигрират през 20-те и 30-те години на ХХ в. в СССР и дори членуват във ВКП (б), много българи участват в Гражданската война на страната на червеногвардейците и в социалистическото строителство до 1941 г. Десетки са българите офицери в Съветската армия през Втората световна война. В Третия комунистически интернационал, доминиран от болшевиките, българските комунисти са сред най-активните членове. Те постоянно имат свои представители в Изпълнителния комитет и в другите му ръководни органи и излъчват двама генерални секретари Васил Коларов през 1922-1924 г. и Георги Димитров от 1935 до 1943 г. Димитров, героят от Лайпциг, е с безспорен авторитет в международното комунистическо и работническо движение. Огромният му престиж се дължи и на приноса му за развитието на марксистко-ленинската теория и за приложението й в новите довоенни и следвоенни исторически условия.

Тези обстоятелства и факти не бива да се забравят, когато се прави анализ на предпоставките за възприемането на болшевишкия опит от БКП. Възприемането е безкритично и буквално повтаря съветските начини на действие във всички области на обществото, което цялостно се променя. Без реален успех остават намеренията и дори начинанията на някои ръководители на партията творчески да приложат постановки на теорията. Г. Димитров например определя властта на БКП, както и на другите източно-европейски комунистически партии, като народна демокрация, която според него е конкретно-историческа форма на диктатурата на пролетариата през преходния период към социализъм. Ръководството на ВКП (б), с една дума Сталин, първоначално не реагира на това отклонение от съветския възглед, но след отказа на Тито, югославския лидер, да се подчинява на диктата на Москва (1948), всички замисли за самостоятелност във вътрешната и във външната политика на източно-европейските страни от съветската сфера са смазани със сила.

С най-тежки, но предварително преценени последствия, е жестокият финал на епизода с Трайчо Костов. Секретар на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет на НР България, този млад и талантлив комунистически ръководител престъпва постулата на пролетарския интернационализъм, т.е. на господстващата роля на съветското ръководство, и на практика поставя интересите на родината си над тези на Съветския съюз. Ликвидирането му е по съветски образец той е обявен за агент на империализма, заставен е да направи "пълни самопризнания", осъден е на смърт и е екзекутиран (декември 1949).

Екзекуцията му поставя началото на познатата от съветската история борба срещу "враговете с партиен билет", обоснована от Сталин със засилването и изострянето на класовата битка в процеса на социалистическото развитие. Тази псевдотеория въоръжава с основания ръководството на БКП да изключи от партията близо 100 000 души за времето от Девети септември до април 1951 г. Стереотипната оценка за тези хора, които най-често само открито заявяват несъгласие с възгледи или постъпки, е "класово чужди, кариеристични и случайни елементи".

Сталинистката изходна позиция за унищожаване на "враговете с партиен билет", която представлява същностно изкривяване на марксистко-ленинското учение, изключително много подпомага утвърждаването на едноличната власт на лидера на БКП както в партията, така и в държавата. При неоспоримия авторитет на Г. Димитров и заради господстващия многогодишен култ към Сталин в СССР постигането на такъв модел на управление никак не е трудно. В. Коларов, който оглавява България само една година до смъртта си в началото на 1951 г., и Вълко Червенков, зет на Г. Димитров, с когото дълго време живеят и работят заедно в Москва, налагат този модел във всичките му измерения. Въпреки че след смъртта на Сталин през март 1953 г. "култът към личността" на първия ръководител е отречен, той продължава да съществува под една или друга форма на еднолична власт както в СССР, така и в социалистическите страни до падането на комунистическите режими.

По тази характеристика тоталитарният социалистически период от историята на България се определя и като авторитарен. Всеки от тези три същностни белега на изживяното между Девети и Десети време е дефиниция на част от цялото. То все още не е пълноценно изучено, за да подлежи на обобщение. И все пак понастоящем със сигурност може да се каже, че съветският вариант на социализма и неговото мултиплициране в други страни е исторически отречен. Бъдещето на най-хуманния обществен строй се разполага в друга перспектива, чиито нови кълнове вече изникват независимо от противоборствата, често пъти и кървави, в глобализиращия се свят. 

 


 

[1] В периода 2001-2005 - бел. Омда.

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени