ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

Х. РАВНОСМЕТКАТА

  

2. Посоката  

Господстващото мислене сред левите движения през ХІХ в. и началото на ХХ в. изхожда от убеждението, че тенденцията към мнозинство на работническата класа в капиталистическото общество ще продължава да се утвърждава. И още: работническата класа е не само експлоатирана, но тя ежедневно се доказва като превъплъщение на овладяването на природата и на нейното променяне и на тази основа именно е единствен господар на производството и творец на всяко богатство.

Без да се гледа на смазващата мизерия, работническата класа създава своя цивилизация, която процъфтява до края на първата половина на ХХ в. Тя има своите артисти и театри, своите философи и интелектуалци, своите взаимоспомагателни сдружения, свои силни политически партии. Тя е проникната от своя идеология на съпротивата. Това формира у работниците самочувствието за принадлежност към една могъща колективна самоличност, различна и противопоставена на капиталистите, смятани като ненужни паразити.

Като такъв господар на производството и на обуздаваните от него природни сили и като очаквано мнозинство в обществото, работническата класа се определя за призвана да завладее политическата власт, да присвои колективно средствата за производство и да ги застави да работят в полза на всички. И още да подчини икономическата рационалност (максимална печалба на капитала) на човешки и обществени цели, критерии и измерения. Тази конструкция влиза в схемите на К. Маркс и става традиционна, класическа парадигма на марксизма, приет по-късно да се нарича социализъм. И това понятие се изпълва с позитивно съдържание до рухването на Съветския съюз и социалистическата общност.

Изхождайки от Ю. Хабермас, социализмът може да се дефинира като опозиция на капитализма, като радикална критика на формите на общество, където отношенията на обществените сили, процесът на вземане на решения, техниката, трудът, ежедневната цивилизация, моделите на консумация и всякакво развитие се формират под натиска на гонитбата за максимална рентабилност, където икономическата рационалност се идентифицира единствено с валоризацията на капитала. Системата остава по такъв начин капиталистическа дотогава, докато силата на икономическата рационалност остава доминираща.

Но ако социализмът се разбира като общество, в което диктатът на икономическата рационалност се подчинява на обществени и културни изисквания, то актуалността на социализма днес трябва да изглежда по-голяма от всякога. Защото никога комерсиализацията не е завладявала обществото така пълно и повсеместно, както това става днес, в това число и за дейности, некомерсиални по своята същност. Кой казва, че социализмът е мъртъв?

Основният въпрос, който трябва да си постави една осъвременена концепция за посткапитализма, би могъл да се формулира така: как може да се ориентира развитието на икономиката в един социален и екологически смисъл, освободено от диктатурата на валоризацията на капитала, без в същото време да се разрушават относителната автономност и креативният предприемачески потенциал за еволюция на икономиката? Това очертава истинските територии на историческите действия на съвременната глобализирана левица за всеки социалистически (посткапиталистически) проект. Главното в конфликта между капитализма и социализма - като социално движение за преодоляване на капитализма - е обсегът на сферата, в която икономическата рационалност може да се развива, а не самата икономическа рационалност.

Точно в това се крие реалната алтернатива както на капитализма, така и на административно-бюрократичния социализъм. Такава битка, без да е някога спечелена, не е и никога дефинитивно загубена. Нея просто я няма. Тя тепърва ще почне да се води, защото всякакви други пътеки са затворени.

Към това трябва да се добави и историческата мисия на социалистическия посткапиталистически проект да приключи започнатата модернизация от капитализма, но недовършена от него. Както е известно, капитализмът навсякъде донася моменти на радикална еманципация, като в същото време утвърждава нови форми на потисничество, на експлоатация и отчуждение. За първи път в историята именно капитализмът освобождава индивидите от деспотизма и произвола, признавайки им правото да следват своите собствени материални интереси. Но пак той именно донася борбата на всеки срещу всички. Капитализмът е и си остава единствената форма на общество, в което собствените рандеман, печалба и валоризация на капитала доминира над всичко без ограничения и без скрупули. Социалистическият посткапитализъм има велика историческа мисия по завършването на капиталистическата модернизация до пълната еманципация на човека.

След провала на съветския социализъм въпросът вече не е в това да се знае дали социалистическият посткапитализъм сам по себе си има още бъдеще. Става дума да се знае дали и в каква форма продължават да се развиват противоречията, потребностите, конфликтите, въжделенията, които изискват социалистическо преодоляване на капитализма и имат в корените си една антикапиталистическа концепция, един проект за нови социални отношения, както и за нови отношения на обществото с природата, с околната среда.

Историята поиска да направи от традиционната марксистка парадигма един исторически преходен феномен. Развитието тръгна в посоки, различни от очакваните.

Тенденцията към очакваното мнозинство на работническата класа в обществото остава далеч в миналото. Задействаха се обратни закономерности. Ефективите на индустриалната работническа класа през втората половина на ХХ в. намаляват драстично във всички развити страни: в Англия с 60%, във Франция с 45%, в Германия с 40%, в Швейцария с 41%. За същото време обемът на годишния труд на 1 работник се намалява с 30%. Според разчети на Жак Делор в 1946 г. наемникът на 20 г. трябва да очаква да прекара в работа 1/3 от будния си живот; в 1975 г. вече само 1/4, а днес по-малко от 1/5. Днешният европейски юноша на 15-годишна възраст ще прекара в работа по-малко, отколкото в гледане на телевизия.

Настъпват и съществени качествени промени. Трудът престава да бъде главният социален цимент, главният фактор на социализация, главен източник на богатството. Голямото мнозинство на трудово активните хора днес е заето в администрацията, банките, търговията, транспорта, учебното, здравното дело и др., където индивидуалният рандеман не може да бъде измерен, а и трудът е дематериализиран. Дълбоки промени настъпват в техническата власт върху производствения процес. Икономическата и социалната власт, която решава, ориентира, организира и командва производството, е преместена извън работния процес. Изправени сме пред една социално-икономическа конфигурация, съвършено различна от тази, която съществува при Маркс и на която се основават неговите очаквания в описаната по-горе традиционна парадигма.

Цялостното оспорване на капиталистическата система не може вече да остане, да се развива и решава на работните места. Разбира се, работниците се сблъскват с проблеми, но повече в качеството им на граждани, консуматори, наематели, родители, жители на определено населено място, т.е. като членове на едни по-широки от предприятията общности. Хората се вълнуват от цените, фалшификацията на хранителните продукти, от епидемиите, от санитарни и здравни въпроси, от увеличението на престъпността, наемите, наркоманията, обществения транспорт всичко в някаква степен свързано с капитала, но и с обществените служби, видимо далеч от класовите антагонизми.

Посочените обективни проблеми в труда, обуславящи една дезинтеграция на класата, негативното влияние на упадъка, а след това и на сриването на съветската европейска система (чието присъствие десетилетия подкрепя надеждите на работническата класа), загубването на социалистическия характер на социалдемокрацията, отказът й да изпълнява ролята на реална лява алтернатива на либерализма, кампанията по неолибералното промиване на мозъци и т.н. довеждат до развалата на системата на работническата цивилизация, до лишаването на бедните от предишните идеологии на съпротива, от всякакви морални репери. Смазано е самочувствието на работническата класа за принадлежност към една силна колективна самоличност. На тази основа изчезва историческият и социалният субект на промяната към преодоляването на капитализма и физически, и духовно.

Наистина изчезва първоначалният исторически субект на промяната, но историческата необходимост от нея остава и се задълбочава, а развитието през втората половина на ХХ в. превръща капитализма от опонент на работническата класа (по традиционното разбиране) в опонент на цялото общество, на човечеството. В това е същността на съвремения модел на промяната, но кои са двигателните сили на този модел?

Съвременният капитализъм се оказва трайно в невъзможност да оползотворява целия наличен труд в обществото, създавайки все по-големи маси от излишни хора, включително и в периоди на икономически подем. Количеството на излишните хора днес в развитите страни се измерва не само с милионите напълно безработни, но и с милионите заети временно или с непълно работно време. Това са 3550% от активното им население. Всяко повишаване на производителността на труда задължително резултира в създаването на нови контингенти безработни. Капиталистическият свят излиза от цивилизацията на труда и навлиза в друга - на свободното време, показвайки пълна неспособност да разпределя цивилизовано и работното време, и свободното време, и общественото богатство. За повече от половината от човечеството идентификацията с труда става просто невъзможна. В това се крие първата голяма конфронтация на съвременния капитализъм с цялото общество.

Капиталистическата форма на индустриализация се сблъсква с всички екологически изисквания, спазването на които е условие за съществуването на живота на планетата. Вече е установено, че антиекологичното поведение на съвременния капитализъм води човечеството до катастрофа и гибел. В това е втората непреодолима конфронтация на господстващата система с обществото и човечеството.

Глобализираната финансиаризация периодично привежда в алогични движения огромни потоци спекулативен и фиктивен капитал, хвърляйки в опустошителни кризи отделни региони и цялата планета, при което се стига до нулифициране на огромни части от националното богатство, до нарастване на неравенствата и разширяване на бедността. Това е третата конфронтация на капитализма с обществото и човечеството.

Господстващата неолиберална глобализация довежда до неприемлива комерсиализация на фундаментални обществени услуги и дейности, каквито са образованието и здравеопазването, като лишава големи маси от населението от тези услуги. В това се състои четвъртата конфронтация на съвременния капитализъм в цялото общество и човечеството.

На пето място идва неприемливо високата степен на нарастване на престъпността и антисоциалните прояви, деградацията на културата и нравите, от което наново страда цялото общество.

Както се вижда, изчезва един класов субект, но възниква друг по-могъщ исторически субект на оспорването и промяната.

Превръщането на капитализма от опонент на работническата класа в опонент на цялото общество и на човечеството, разпада на старите съпротивителни идеологии, безпомощността на политическите партии пред днешните предизвикателства пораждат нови непартийни социални движения по целия свят. Тези стотици социални движения образуват в наши дни едно ново планетарно гражданско общество, което в различни форми и степени оспорва господстващата световна система.

За първи път в историята оспорването на капитализма е изправено пред необходимостта да превъплъщава и защитава не само класови цели и интереси, а всичко, което е същностно важно за съвременното човечество, за живота. Територията, убежището и центърът на антикапитализма се премества извън предприятията, вън от традиционните синдикати, вън и далече от политическите партии.

Кои са тези организации на новата социална съпротива и база на новото планетарно гражданско общество? Накратко: това са различни работнически организации и обновени синдикати, или части от тях, движенията на селските работници, лишени от земя в Бразилия, Еквадор, Боливия, Колумбия и др., френската селска федерация на прославения Жозе Бове, женските съпротивителни движения, традиционните движения на т. нар. местни народи, като сапатистите в Мексико, аймарското движение в Боливия, подобни движения в Парагвай, Южна Аржентина и юга на Чили всички невъоръжени, екологическите движения от целия свят, голямата група на неправителствените организации (НПО), сред които челно място заема френското АТТАС със стотици поделения и асоциации не само във Франция, но в почти целия свят, с мощен научноизследователски потенциал, оспорващ господстващата система, подчинена на световния капитал. Следват организациите в Англия, САЩ, Южна Корея, Тайланд, Малайзия и др., които се борят за незабавното заличаване на външните дългове на бедните страни. Тук е организацията Амнести Интернешънъл, която по инициатива на бившия си генерален секретар Пиер Сане взе решение занапред да се бори не само за спазване на гражданските и на политическите права, но и за спазване на икономическите, социалните и културните права за защита на народите срещу тиранията на олигарсите на глобализирания световен капитал. Действат стотици студентски организации против глада, експлоатацията и злоупотребата с труда на децата, организации като Европейски съвет за водата, Азиатския съвет за земеделието и още множество социални и граждански движения.

Стотиците хиляди и милиони разнолики привърженици на новите социални движения се стремят да изработят съгласувани отговори по фундаменталните въпроси на времето, на които нито синдикатите, нито партиите стигат до глобално решение. Четири убеждения събират тези движения в едно единно планетарно гражданско общество:

- необходимостта да се установи и утвърди основната демокрация в колективния живот;

- отхвърлянето на социалните неравенства между индивидите, между поколенията, между социалните класи, между половете;

- запазването на природата, въздуха, водата, почвите, за да са годни да защитават живота. Те заедно с храната, правото на подслон и на образование са обявени за публични блага и права;

- противопоставяне срещу приватизацията на света.

Тази глобализираща се съвкупност от социални движения използва различни прийоми за мобилизация и за пропагандиране на своите цели и борба:

- организирането на паралелни (на официалните световни) форуми за обсъждане на дневния ред на планетата;

- масови походи и шествия, събиращи стотици хиляди и милиони привърженици от петте континента;

- издаването на голям брой вестници и друга литература в защита и разпространяване на тези идеи и пр.

Дейността на новите социални движения е ориентирана към защитата на човешките права - граждански и политически, но особено икономически, социални и културни, индивидуални и колективни. Формулирани веднага след края на Втората световна война, човешките права носят социална, антикапиталистическа насоченост. Към Декларацията на ООН за човешките права от 10 декември 1948 г. сега се прибавят и правата по други международни конвенции, както и тези по националните законодателства. В техния завършен вид човешките права превъплъщават един съвършено друг свят солидарен, свободен от омразата, по-пригоден за човешкото добруване. Неслучайно новите господари на света изпитват ужас от човешките права, защото е очевидно, че една икономическа, социална, финансова, екологическа политика, спазваща буквата и духа на всички човешки права, ще разчупи сегашния абсурден световен ред и ще предизвика промени в посока на едно по-справедливо разпределение на благата.

На първо място това се налага от спешната потребност от екологическото преструктуриране на съвременното общество. Устойчивото развитие и грижата по опазването на ресурсите, природата и околната среда отдавна обосноваха нуждата от налагането на една нова философия за развитието. Доказано е, че съвременното човечество може да консумира по-малко, но по-добре, ако просто другояче консумира. Това означава, че новите инвестиции трябва да бъдат насочвани невинаги и не единствено към разширяване на икономиката, но понякога и към нейното свиване. Разбира се, това трябва да става само на базата на едно просветено демократично самоограничаване.

От друга страна, обществото трябва да разполага с общоприети механизми за оптимално решаване на съотношението производителност безработица. То трябва да осигурява непрекъснато разпределение на обществения труд, за да се скъса дяволската връзка между производителността и създаването на излишни хора. В негови ръце трябва да бъде възможността да налага справедливо редуване между периода на заетост и периода на незаетост, като се използва широко инструментът за всеобщи намаления на работното време. При всички случаи такова редуване трябва да бъде за сметка на обществото. Обратното ще води до върховенството на несправедливостта и неравенства до непоносими граници.

Днешният свят е изправен пред необходимостта от постепенното преобразяване на наемничеството, до превръщането на наемното общество в кооперативно общество на сътрудничество между финансово-веществения капитал и капитала на труда.

При всички посочени случаи не става дума да се притиска икономиката, да се смазва автономията на предприятията, на капитала. Става дума само да се постави икономическата рационалност на мястото й и да се сложи край на доминацията на икономиката над политиката. Просто това значи, че не всички дейности трябва да бъдат подчинени на диктата на голата икономическа рационалност, че тя не трябва да доминира над всичко в обществото, включително и над неговата система от ценности. Впрочем така вече е формулиран този въпрос в Програмата на Германската социалдемократическа партия от нейния конгрес през ноември 1989 г.

И когато такива критерии се налагат в публичните решения и определят на икономическата рационалност една подчинена на неикономически цели роля поне в отделни сектори на живота, тогава капитализмът е задминат, преодолян е в полза на едно различно общество, дори на една различна цивилизация. В светлината на настоящите мисли въпросът за ролята на частната собственост трябва да получи други измерения в сравнение с класическите.

Разбира се, такава политика е възможна за реализация, когато глобални региони, например Европейският съюз, се превърнат не само в единно икономическо пространство, но и в единно социално пространство с единен социален договор. Както казваше бившият председател на Социнтерна и лидер на ГСДП Вили Бранд, само една социална и екологическа Европа би могла да допринесе за политиката на развитие, справедливост и равновесие в рамките на нов икономически ред.

В този смисъл би било израз на слепота, ако левите политически партии останат безучастни към новоформиращите се фактори за световните промени.

Глобалната революция в техниката, технологиите и познанията води до отвъдиндустриализма, което съвсем не е идентично с отвъдкапитализма. Обратно, капитализмът в епохата на протичащата велика глобална революция е повече отвсякога именно капитализъм. Ще сгрешим, ако разглеждаме тази революция вън от икономико-социалната рамка, в която тя протича и още не успява същностно да променя. Социалистическото движение, разбира се, трябва да се адаптира към постулатите на техническата и научната революция. Но без да се забравя, че те ще трябва да бъдат преведени отвъд капитализма, в това число и с помощта на лостовете на самата революция и в хармония с нея. На глобалната революция предстои да й се помогне да обслужва освен производството, комуникациите и пр., но още и въпросите на собствеността или най-малкото на разпределението, както и да реши по приемлив начин дихотомията производителностзаетост. Без това всички останали постижения ще бъдат деформирани и едностранно използвани. А търсенето на други радикални некапиталистически решения ще продължава да натрупва напрежения по-опасни отвсякога в човешката история.

В областта на идеите симптоматично за залеза на социализма се оказва безуспешното младежко надигане в края на 60-те години и затихващите му прояви през 70-те години. Едновременно в областта на икономиката практикуваният до 1989-1990 г. социализъм показва своята невъзможност да се съревновава с капиталистическия Запад във всички области, с изключение на въоръженията. Все повече се множат белезите на историческо оспорване на съществувалия модел на социализма. Като не създава специфични, адекватни и работещи механизми и критерии, системата започва да търси спасение в усвояването на капиталистически прийоми на управление на стопанството. Социализмът бе започнал да вижда бъдеще за себе си само като имитира капитализма, постепенно прераствайки в един антикапиталистически развиващ се държавен капитализъм в обстановка на неприемлива диктатура. Независимо от постигнатите социални цели, личността на човека при социализма не се превръща цялостно в обект на социална еманципация, оставайки до голяма степен средство за реализиране на модернизацията и наваксването на изоставането в сравнение с напредналите страни в света.

В края на 80-те години социализмът в Европа започва ускорено да губи своята историческа реалност, за да изчезне почти безшумно, непретенциозно и без съпротива в историята. Съревнованието между автентичния капитализъм и неговата некачествена алтернатива, естествено, се печели от автентичния вид. При тези условия социалистическата практика и свързаният с нея традиционен марксизъм като че престават да бъдат научни и исторически аргументи. Заедно с това потъва и идеята за антикапиталистическата алтернатива, идеята за марксисткия модел за изменението на света. Изглежда като че не само антикапиталистическата практика, но и нейната марксистка критика на капитализма загубват своята основателност и се доказва тяхната погрешност. На висок глас е прокламирано, че марксизмът влиза в своята историческа и теоретическа смърт. Всичко изглежда загубено

Всъщност това е само едната половина от истината. Другата половина, по-съществената, е не по-малко важна.

Проваля се не автентичната историческа алтернатива на капитализма, а съветската авторитарна практика на един съчинен модел, съответстващ повече на целите на наваксването, модернизацията и натрупванията, отколкото на социалната еманципация на трудовия човек.

Октомврийската революция 1917 г. в Русия и практическият социализъм до 1989 г. загубват на собствен терен в Европа, но спечелват целия свят на капитализма. Какво значи това?

Октомврийската революция и реалният социализъм (въпреки всичките му недостатъци), повлияните от съветската практика парасоциалистически и антипазарни практики на кейнсианството, с помощта на които е преодоляна голямата депресия от 19291933 г., а по-късно и антикапиталистически оцветената в много европейски страни победа над нацизма във Втората световна война всички те в своята съвкупност поотделно и последователно продуцират и задълбочават процеси, които водят до дълбоки и необратими промени в световния капитализъм. Тези промени могат да бъдат твърдо определени като социална реформация на капитализма. Примерите са многобройни:

през 40-те години се лансират идеите и практиката на "държавата на всеобщото благоденствие" на Беверидж в Англия;

социалното пазарно стопанство и социалната държава през 50-те години в Германия и скандинавските страни;

вълната от национализации и планиране в редица европейски държави;

мощното трудово и социално законодателство, в това число и особено революционният Закон за наемния труд в САЩ през 1946 г.;

силните и законно институционализирани синдикати, овластени с много права, в това число и по въпросите на участието на наемниците в управлението, както и в разпределението на печалбата на предприятията;

социално ориентираната политика в областта на образованието, културата, транспорта, електро- и водоснабдяването, жилищното строителство от държавата и общините;

създаването на мощни колективни системи за здравеопазването, за пенсионното дело, обезщетенията при безработица, държавните и обществените ангажименти по преквалификацията, детските надбавки и други социални помощи и т. н. В своята съвкупност всички те са едни от най-големите завоевания на човешката цивилизация. Затова има нещо перверзно в прибързания отказ от левите идеи от страна на довчерашните им привърженици, както и в неоснователния триумф от страна на техните опоненти. Можем да заключим този кръг от мисли със съждението, че ако Октомврийската революция и роденият от нея реален социализъм имат генетични, а след това и придобити недостатъци, то от своя страна капиталистическата система още в 20-те и 30-те години на ХХ век започва да се разпада.

Същността на социалната реформация на капитализма включва:

Първо, новата и увеличената роля на държавата в областта на заетостта (тенденция към пълна заетост), засиленото участие в изграждането на колективните системи, функцията й в икономиката като регулатор и собственик и т. н.;

Второ, допълнителното преразпределение на част от брутния вътрешен продукт (или по-просто казано на част от националния доход), който преди това е бил първично разпределен между труда и капитала по законите на капитализма;

Трето, разпределението да се извършва по непазарни и некапиталистически прийоми, критерии и техники, т.е. да наруши самия интегритет на капитализма;

Четвърто, по законодателен път да се институционализира нормативно обществената солидарност, която преди това се осъществявала в посочените области само под формата на благотворителност;

Пето, занапред - независимо кой е на власт - капитализмът да не може вече да се управлява без прилагането на мощни социални техники, т. е. вън и независимо от социалната му реформация.

Но това е съвършено нов капитализъм, нова система. Дали социалната реформация на капитализма щеше да започне (и каква точно) без Октомврийската революция и без реалния социализъм, може само да се гадае. Но със сигурност може да се каже, че социалната реформация се състоява и става такава, каквато тя се знае, само като пряк продукт на влиянието на Октомврийската революция и на реалния социализъм. Октомврийската революция и социализмът правят велика инвестиция за промяна към по-справедлив свят. Социалната реформация всъщност се оказва главният, трайният и перспективен резултат на Октомврийската революция, на реалния социализъм и на марксизма.

Доказателство за тясната връзка между реалния социализъм и социалната реформация на капитализма се вижда в това, че след изчезването на реалния социализъм, в отсъствието на опонент се започва мощна атака срещу всички придобивки на социалната реформация: възстановяване на пазарния диктат, комерсиализиране и приватизиране на колективните системи, отдръпване на държавата от ангажиментите си в социалните плащания, стремеж към заменяне на част от завоеванията на социалната реформация с оскърбителната частна благотворителност.

Атаките срещу социалните завоевания изхождат от позициите на една нова идеология, което води не само до реставрация на дореформения капитализъм, но и до опит за ново дълбоко разместване на социалните отношения между труда и капитала, до промени в структурата на съвременния капитализъм. Капитализмът и след реформацията запазва главните си деструктивни страни и задълбочаващите се неравенства.

Аргумент в борбата срещу социалната реформация е, че държавата не може вече да издържа на социалните разходи. Всъщност днес обществото разполага с несравнимо по-големи ресурси от оскъдното следвоенно време, когато се ражда и утвърждава социалната реформация. Достатъчно е да се каже, че за последните 25 години брутният вътрешен продукт на капиталистическите страни (без тези от третия свят) се увеличава 6 пъти.

Ето защо по целия свят след краха на реалния социализъм се води борба срещу повторната варваризация на капитализма, за защита на завоеванията на социалната реформация, за нейното разширяване в нови области. Оставайки в границите на капитализма, днес се повдига въпросът за изработването на социална конституция. Тя трябва да регламентира:

- пълната заетост на работни места, защитени от произвола на работодателите, осигуряващи професионално и творческо развитие и достойно заплащане;

- намаляването на всички видове неравенства при разпределението на доходите, от несигурните условия за работа, от растящата относителна бедност и т. н;

- повишаването на степента на участие на трудовите доходи в общата новосъздадена стойност;

- поемането от предприемачите на социалната цена при преместване на бизнеса в други страни;

- предотвратяването на комерсиализацията и приватизацията на съществени части от колективните системи;

- установяването на стандарти за социални разходи по страни, преди всичко за здравеопазване и за защита на децата;

- осигуряването на безусловен минимален доход на всеки гражданин на ниво, обезпечаващо достоен живот за всички;

- приоритет на въпросите за разпределение на богатството и доходите пред въпроса за растежа;

- увеличаването на ролята на колективното потребление, универсалните обществени блага и обществените услуги и т. н;

- засилването и подпомагането на сдруженията на консуматорите, екологичните организации, също съседските, ученическите, санитарните и други обединения.

В много райони и страни по света (например в Латинска Америка) историята показва, че държавата е единствената институция, която може да централизира ресурси в размери, необходими, за да противостои и балансира икономическата сила на частния капитал и на частните интереси. От друга страна, за да изпълнява успешно своята увеличаваща се по необходимост регулативна функция, държавата трябва повторно да бъде особствена, т. е. да стане наново субект на собственост в решаващи отрасли като енергетика, транспорт, военна индустрия, осигурителни и пенсионни фондове, образование, култура, базово здравеопазване и пр. общо не по-малко от 30% от БВП, за да реализира икономически и социални практики с достатъчна ефективност.

Друго много важно направление на разширяването на социалната реформация трябва да бъде насочено към дълбокото преустройство на международните икономически отношения, за да станат те по-демократични и по-справедливи. Примерно могат да се посочат следните мерки:

- създаване на Съвет за икономическа сигурност при Общото събрание на ООН (по Жак Делор и Рикардо Петрела);

- предоставяне на преференциални права и изключения от някои правила на международната търговия за слаборазвитите страни до достигане на конкурентоспособност;

- установяване на единна такса ("такса Тобин") върху всички сделки на фондовите борси, което, от една страна, ще обезсърчи спекулативните и взривоопасни операции, а от друга страна, при едно ниво от 0,25% тази такса ще осигури годишно около 280 млрд. долара за реализиране на програми за ликвидиране на бедността;

- въвеждане на такси за ползване на невъзстановими природни богатства също с оглед на социализиране на световните недра и подпомагане на световни програми;

- намаляване на военните бюджети с 20%. Това ще осигури годишно по 120 млрд. долара, а за 10 години астрономическата сума от 1 трилион и 200 милиарда долара;

- участие на всички страни при вземане на решенията на международните финансови институти и т. н.

И тук е важно да се подчертае, че тези промени в международните икономически отношения могат успешно да се реализират само по извънпазарни и извънкапиталистически механизми и принципи, т. е. чрез стесняване на територията на безусловното им действие, или с ново нарушение на интегритета на капитализма.

Всичко посочено до тук се отнася повече или по-малко до сферата на преразпределението на националния доход, поради което остава в рамките на капиталистическите обществени отношения, т. е. в границите на социалната реформация на капитализма. Една съществена стъпка към подготовка на неговата трансформация може да стане постепенното преобразяване на наемничеството, на наемното общество (със специфичните му и неприемливи днес социални йерархии) в кооперативно общество на сътрудничество. Толкова повече че научните исторически, икономически и юридически анализи доказват, че срещата на труда и капитала в индустриалното общество, за да започнат стопанска дейност, не е и не може да бъде покупко-продажба на работната сила (за това не съществуват юридически основания), а среща на два равностойни капитала - натурално-веществени капиталови компоненти и капитала на труда. Поради което между предприемачите и работниците законно могат да съществуват само отношения на съвместна дейност, за която всяка от страните апортира (внася) своя капитал. Новите технологии, заедно с интелектуализацията на производството и труда както нищо друго и както никога досега дават възможност двата равностойни субекта да се договарят за обща, за съвместна дейност с всички произтичащи от това коопериране последици. Така системата ще се освободи от своята категорийна криза, не препъвайки се повече в остатъчните форми на трудовото робство. Не се ли направи това капитализмът все повече ще засилва своята дълбоко ирационална, деструктивна и саморазрушаваща форма на обществото. Една система, която приема технологическата модернизация, но отказва да променя обществено-икономическото статукво, обявявайки с това края на обществената метаморфоза, се самодисквалифицира. Това е една нова световна криза на ХХІ в., която разкрива, че са остарели общите основи на досегашната модернизационна история.

Появило се още при разлагането на робството и поради това включващо остатъци от това робство, наемничеството се превръща в господстващо отношение при капитализма, превръщайки се в модерна метаморфоза на робския атавизъм. Неговото премахване чрез трансформирането му е отвъд хоризонта на капитализма. То се превръща в една общоисторическа и общочовешка задача за освобождаване на човека от всякакви остатъчни форми на свободно обсебване на човека при капитализма. Категорийната критика на капитализма в посока на опразване на наемничеството такава е главната същност в научното и революционното завещание на Маркс.

Теорията за принадената стойност трябва да се обогати и конкретизира с фактите на двойното нелегитимно обезсобствяване на труда от капитала: първият път чрез незаконното присвояване на личността на работника (с фалшивата формула за покупката на работната сила) и вторият път чрез също толкова незаконното присвояване на целия краен продукт, на цялата новосъздадена стойност в процеса на производството. Нещата, както се вижда, са много по-драматични от присвояването на принадената стойност.

Само така капитализмът може да се декриминализира при едновременното използване на креативността на частното предприемачество. При това само по такъв начин ще се социализира производството и собствеността, без да е необходимо да се прибягва към експроприация на средствата за производство и да се елиминират условията, при които капиталистът не толкова присвоява принадената стойност, колкото двукратно обезсобствява работника. Такъв анализ, при който няма табу за нито една категория на традиционния марксизъм, няма "саморазбиращи се" категории и понятия и всичко трябва наново да се доказва, поставя край на отбранителната позиция на марксизма и на левите идеи, слага началото на един нов техен научен и обществен ренесанс в развитие. Това може да даде повод за ново самочувствие на по-старите поколения марксисти и социалисти и да стане едно ново, надеждно начало на визия към "лявото" за младите поколения. Защото, днес, след срива на "реалния социализъм", само големи идеи с необорима обективна валидност могат да превърнат един реалистичен ляв проект за промени в света в завладяваща и обществено призната антиутопия. В такава светлина ще се разбере, че наложената реставрация на капитализма в бившия социалистически свят не е край на левите идеи, а е просто едно ново начало към изграждането на социалната държава.

Включително и за България, където голяма част от обществото днес страда не толкова и не преди всичко от развитието на капитализма, колкото от липсата на такова развитие, от неговото недостатъчно развитие. Трябва да стане ясно, че въпросите на днешния ден на България могат да намерят решение не чрез стопирането на капиталистическото развитие, а обратно при неговото всестранно развитие в контекста на изложените тук хипотези.

Европейската левица, в това число и особено нейната социалдемократическа част ще спечелят, ако се обявят ясно и недвусмислено в защита на постигнатото по пътя на социалната реформация на капитализма, за нейното непрекъснато разширяване и задълбочаване, а в перспектива - и за прерастването на реформацията в същинска трансформация за преодоляване на капитализма по демократичен път и в рамките на закона! Тези рамки позволяват постигането на тази цел! При това левите сили могат да работят за тази цел не задължително от позициите на управляващи. Трябва да се помни, че по-голямата част от великата социална реформация е осъществена по времето на управленията на консервативни правителства под напора на мащабни социални фактори.

Във връзка с това може да се съжалява, че официалната левица в Европа се присъединява (най-често без уговорки) към философията и практиката на съвременния пазар и пазарната икономика, а неолиберализмът под етикета на социаллиберализъм става не само прагматична политика, но идейно-теоретична основа на множество партии от левицата. Затова толкова повече се налага левицата да не се отказва от формулирането на нови и големи идеи, свободни както от стария догматизъм, така и от догматизма на модерния неолиберализъм под прикритието на социаллиберализма като идейна платформа. Във всеки случай тя се нуждае от формулиране на своя адекватна програма, а не от събиране на износените и изоставени вехтории от буржоазната икономическа теория, рискувайки да загуби ролята си и да се превърне в историческа бележка под линия.

Законно и напълно оправдано е да се търсят пътища за сближаване на световната социалистическа левица, на марксизма и неомарксизма с "антиглобалистичните" неформални движения. В тази симбиоза антиглобализмът ще получи научна перспектива, ще се откаже от неразумните силови моменти в своите акции, без от това да намалява силата им. Левицата и неомарксизмът от своя страна ще се подхранят с нужната им извънпарламентарна активност, ще увеличат обществената ефективност на своята дейност. Няма нищо по-важно от такава стъпка в днешния ден.

Двадесетият век бе век на социалната реформация на капитализма. Двадесет и първият век има всички шансове да стане поле на неговата пълна трансформация, което означава, че социалистическите идеи имат реалната възможност да се реализират по мирен път в хармонични и високо развити социални общества и държавни обединения. 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени