ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

Х. РАВНОСМЕТКАТА

  

1. Отговорността  

Политиката на перестройка, формулирана и провеждана след 1985 г. от съветския ръководител М. Горбачов, не дава очаквания резултат социалистическата система не се подобрява, а обратно - засилват се хаосът и центробежните сили. Преките следствия от отстояването на тази политическа линия са събарянето на Берлинската стена, което съвпада и с отстраняването на Т. Живков на Десети ноември 1989 г. от най-висшия партиен и държавен пост в България, изчезването на реалния социализъм в Централна и в Източна Европа и разпадането на държавата СССР. Във всички социалистически страни, както и в България, започва преходът от тоталитаризъм (авторитаризъм, социализъм) към демокрация и пазарна икономика.

Комунистическата партия сама подхваща реформирането на създадения от нея строй под натиска на възстановени стари и нововъзникнали партии и движения, които действат като нейна открита опозиция. Началото на реформите е поставено през 1990 г. на т. нар. Национална кръгла маса, на която се водят преговори и се постигат договорености между комунистическото ръководство и новите политически сили. Постигнатото съгласие по няколко поправки на Живковата конституция от 1971 г. отприщват законовите действия за демократизирането на обществения живот. Отменя се ръководната роля на БКП, закрепена в чл.1 на основния закон, обявява се частната собственост за икономическа основа на гражданското общество, въвежда се разделението на властите и се обосновава политическият плурализъм. За първи път в конституционната история на България се учредява президентска институция, но първият държавен глава не се избира с пряко гласуване от правоимащите граждани, а от Народното събрание с косвен вот. Така се стига до съгласието президент да стане лидерът на опозицията и най-известен дисидент д-р Жельо Желев, а вицепрезидент - бившият началник на Генералния щаб на БНА и министър на вътрешните работи ген. полк. Атанас Семерджиев, правоверен комунист. През 1990 г. се провеждат свободни и демократични избори за Велико народно събрание, което е и законодателен, и учредителен орган. То създава и гласува новата българска конституция.

Продължителността на прехода, който 15 г. след началото му не се смята за приключил, подлага на тежко изпитание издържливостта на нацията. За българите или поне за огромното мнозинство от тях няма никакво съмнение, че Живковият социализъм, каквито и характеристики да му отреди историята, е напълно преодолян етап. Без драматични вайкания за изгубени или неосъществени мечти, българският народ бързо се адаптира към предимствата на политическия плурализъм, свободата на словото и на печата и частната собственост. Тези завоевания на пазарното развитие, което трябва да бъде енергично задълбочавано, за да даде добри плодове в бъдеще, променят живота на хората. Те възприемат спокойно новите външнополитически приоритети на страната, заменили вечните дружби с прагматични отношения в рамките на обединена Европа и на евроатлантическите й структури. Разбира се, свръхочакванията, че проблемите ще бъдат решени със задокеанска помощ, каквито впрочем обещания има, но не се изпълняват. След първоначалното яростно отрицание на просъветската ориентация между 1944 и 1989 г. настъпва времето на преоценка, равносметка и подем на връзките с нова Русия, за да може да се провежда една по-балансирана политика на равноправно партньорство с всички основни участници в световноисторическия процес.

Този процес е белязан с т. нар. глобализация, която има както привърженици, така и противници. Защото е ясно, че големият проблем, който тя поражда и предизвикателно поставя пред страни и нации, е съхраняването на тяхната идентичност в условията на глобалното село. Сега се вижда, че е вредно да се отричат както социалните завоевания между Девети и Десети, така и научните, образователните, културните и творческите постижения, които подхранват националното самосъзнание и самочувствие и допринасят за запазването на отличителните народопсихологически черти на българите и на тяхното поведение в Европа и в света. Периодът след Девети е богат на такива постижения и тяхното пренебрегване, породено от отрицанието на тоталитаризма и на авторитаризма, бавно се компенсира.

Остава обаче открит въпросът дали и с какво загубата на една ценностна система ще бъде заменена и какви са моралните устои на времето, което живеем. Този въпрос е извънредно тревожен и предизвиканата от него тревога нараства, тъй като той все още няма решение. Отговорът не ще бъде еднозначен и ще се състави само ако духовно просветени хора и разумни държавници бъдат в състояние не толкова да констатират явленията, колкото да ги подхранват и направляват, т.е. да се грижат за развитието и укрепването на една модерна нравственост, необходима за равноправното и достойно участие на България и на българите в световните дела.

Прибързаносттта и емоциите следва да отстъпят пред опитите за търпелива оценка на направеното и завоюваното през социалистическия период. За това се изисква и освобождаването от елементарното мислене, че всичко започва отначало тогава, когато нови действащи лица заменят старите на сцената на историята.

Краят на социалистическия период, настъпил на Десети ноември, има своето начало преди 45 години, но това начало се подготвя още половин век по-рано. Активен субект на подготовката, реализацията и провала на социалистическия проект е партията на българските социалисти с нейните четирима най-изявени ръководители Димитър Благоев, Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков. И за да се разбере правилно ходът на историческия процес с неговото интернационално съдържание и национална форма, - трябва да се направи една рекапитулация. А за да може да се отвори път или поне пътека към бъдещето на България като демократична правова и социална държава, тази рекапитулация трябва да придобие формата на своеобразно разчистване на сметките с отминалия етап.

Да, всеки път, пътека всяка,

Човекът е прокарал на Земята.

Брадясъл, бос, с топор в ръката,

Върял е той и сякъл, сякъл

И нови пътища прорязвали планетата!

Тази поетическа алегория на Димитър Методиев дава опорна точка за разчистването.

Българските социалисти създават една от първите социални партии в Европа и света. Основана е, за да отговори на определени икономически и политически потребности на нацията в процеса на формирането на модерната българска държавност. През дългия си живот партията е променяла и наименованието, и политическите си методи, в зависимост от социалните задачи, които е решавала, и от кадрите, с които е разполагала през отделните етапи от развитието на българското общество. Учредената на 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа организация е наречена Българска социалдемократическа партия. Рожба на интелектуалци, тя си поставя въз основа на учението на Маркс и Енгелс също интелектуалци, задачата да реши най-наболелите социално-икономически въпроси на българското общество, с което се самоопределя като партия на трудовите хора. Без да отговарят ясно на въпроса дали марксизмът е привнесен отвън в редовете на работническата класа, или е роден от нейните недра, създателите и ръководителите на Българската социалдемократическата партия показват, че тя е партия на ума, образованието и модерното социално чувство. Взаимно обусловени и интелектуално, и социално са растежът и развитието на партията, вътрешните й спорове и противоречия, разцепленията и обединенията й от първите години до ХХІІ конгрес през 1919 г., когато се преименува в Българска комунистическа партия тесни социалисти.

 

Бузлуджа, 2 август 1891 г.

Димитър Благоев създава социалистическа партия

худ. К. Буюклийски и И. Петров

 

Дом-паметникът на българските социалисти на Бузлуджа - шедьовър на архитектурата

 

 

Символи - рубинена звезда и алени макове

Тази промяна в името отразява промяна и в задачите, и в кадровия състав. Краят на Първата световна война предизвиква дълбоки икономически и политически промени в европейските общества, в това число и в българското. Народите, изтерзани от разрухата и лишенията, не желаят вече да живеят по старому, а управленските екипи не могат да ръководят по новому. Октомври 1917 г. е начало на епоха от въстания, въоръжени борби и кървави сблъсъци в разделените на класов принцип европейски нации. В продължение на три десетилетия бавно, но неотстъпно, партията се превръща в комунистическа, нещо повече в болшевишка. Промяната в нейната същност рефлектира и върху ръководството. Мястото на хората с европейско образование и модерно възпитание се заема от самообразовали се и с революционна нравственост кадри. Закономерно следват Войнишкото въстание от 1918 г., Деветоюнското и Септемврийското въстание от 1923 г., четите и априлският атентат през 1925 г., жестоките стачни и студентски борби през 30-те години, въоръжената антифашистка съпротива 1941-1944 г., разгромът на антикомунистическата опозиция 1945-1947 г., борбата срещу врага с партиен билет и репресирането на партийните кадри до 1956 г.

През 60-те и 70-те години партията поправя редица свои грешки при опита си теоретически да обоснове и практически да изгради развито социалистическо общество. Болшевизмът - господстващата теза на изминалите 4 десетилетия (1917-1956), отстъпва място на социализма, т.е. на дейности за решаване на общонационални задачи с лостовете на овладяната политическа власт. За това обаче не съществуват нито международни, нито вътрешни условия и ресурси. То се извършва половинчато поради липсата на политическа и духовна свобода и при един обществен модел, който е в остро противоречие със стандартите на живот в икономически развитите и с политическа демокрация държави.

Така се взимаха решенията

Именно достигането на това познание и осмислянето му в контекста на извършващите се демократични промени в Източна Европа са истинските причини за провеждането на Ноемврийския пленум (1989 г.) на ЦК на БКП. Този форум полага началото на демократическия период на развитие и съвсем естествено партията променя името си и се нарича социалистическа. Тя провежда няколко бързи конгреса, подменя ръководния си състав, спечелва парламентарни и местни избори, съставя правителство и изпада в криза, което поставя въпроса каква партия е БСП, каква е нейната същност:

- ръководеща се от учението на марксизма-ленинизма за класите и класовата борба?

- челен отряд на работническата класа и всепризнат ръководител на народа в борбата за победата на световната революция?

- поставяща си за цел построяването на безкласово комунистическо общество на всеобщо благополучие, социална справедливост и равенство?

- подчиняваща се на демократическия централизъм, който превръща нейния ръководител в безконтролен и често безотговорен фактор?

- провеждаща зависима и обвързана външна политика?

Или БСП ще бъде партия:

- работеща в условията на парламентарна демокрация;

- вписваща се в системата на политическия плурализъм и партийното многообразие;

- изграждаща на власт или в опозиция гражданско общество;

- работеща активно за формиране на модерни икономически отношения в условията на пазарна икономика;

- познаваща и активно участваща в преструктурирането на обществените групи с оглед подкрепяне на онези икономически, политически и социални фактори, които осигуряват национален просперитет;

- осъществяваща национално отговорна външна политика с ясни евроатлантически приоритети.

Отговорът може да бъде само комплексен, защото обхваща упражняването на държавната власт, каквато е целта на всяка партия. Властта е поемане на отговорност за състоянието на държавата и обществото от една политическа сила за определен период от време. Остава да се допълни от чие име и в чия полза се упражнява тази власт.

Тези две уточнения очертават разделителната линия между дясното управление и неговата лява алтернатива в България. Лявата алтернатива, която тепърва ще се доказва на практика в новите обществени условия, не се изчерпва с дейността на БСП постановка с принципно значение за правилното разбиране на политическите процеси, още повече че в своето развитие през ХХІ век България очевидно няма да се движи на един крак.

Развитието на политическата обстановка след поредица от неуспешни и полууспешни опити за управлението на страната от демократични правителства изисква ясно разграничаване на лява и дясна политическа тенденция при реализацията на управленските програми. Дясната политическа тенденция търси аналог между себе си и десните политически партии в Европа за утвърждаването на дясната политическа ориентация. Кадрите й сигурно и твърдо заемат позиции в стопанския и обществения живот, в централната и местните администрации, в магистратурата, медиите.

Дясната програма предвижда пълна реституция и приватизацията на промишлеността, раздробена собственост в селското стопанство, ограничаване на социалните фондове и дейности, навлизане на чужди капитали в структуроопределящите отрасли, обвързана външна политика, водеща до нарушаване на исторически обусловен баланс на външнополитическите фактори (Русия - Европа - САЩ), неконтролирано чуждо културно-информационно проникване, слаба защита на родното призводство, комерсиализиране на здравеопазването и образованието.

Не така програмно ясна е ситуацията в центъра и вляво от него. И ако успехът на политическия център няма да се появи преди формирането на средна икономическа класа, осъзнаваща себе си като обществен фактор, то въпросът за лявата алтернатива може да бъде решен по-бързо. Защото практически съществуват необходимите предпоставки икономически, политически, организационни, морални. Нужна е политическа отговорност и воля от лидерите на българската левица, за да се отговори на трите въпроса:

- за теоретичните корени, историческата приемственост и политическо бъдеще на лявата идея;

- за интересите, които изразява и защитава българската левица;

- за политическите партньори в лявата алтернатива на власт и в опозиция.

Историята на лявата алтернатива в България води своето начало от Възраждането. Тя минава през програмните различия в националноосвободителното движение с оръжие или чрез просвещение, политическите борби след Освобождението и достига до монополното й налагане в условията на държавата на деформирания социализъм. Такъв грапав и неравен е пътят и на политическите партии от левицата, започнали живота си от една структура през 1891 г. и достигнали за повече от век завидна пъстрота и многобройност.

В напрегната стогодишна борба и жестока конкуренция и дясната, и лявата политическа тенденция имат успехи и понасят убийствени удари. На едната страна са няколкото потушени с огън и меч въоръжени въстания, на другата терорът на народния съд, лагерите и затворите.

След възстановяването на политическия плурализъм, при формиращо се гражданско общество и пазарна икономика балансът между двете политически тенденции е отново нарушен от негласната подмяна на политическата демокрация с политически авторитаризъм, на равните права за всички с правото на малцина да ползват активите на държавата, на свободата на гражданите - с административен произвол.

Постепенно и необратимо тоталната власт на парите заема мястото на политическия тоталитаризъм от миналото. Диктатът на външни и вътрешни капитали с неясен произход отнема възможността за стопански възход на широки обществени слоеве от обществото.  Разбира се, отговорността за това положение не могат да носят само формациите и дейците от дясно. Сред основите причини е и липсата на контратеза от ляво и объркаността в екипите на Андрей Луканов през 1990 г., в правителството на Жан Виденов през 1995 г., и в другото, несъставено правителство от Николай Добрев през януари 1997 г., в отсъствието на историческа памет и на възглед за бъдещето на много леви дейци.

Тази констатация неизжебно налага съпоставянето между вождовете на БКП през периода на изграждането на социализма. Но разчистването на сметките не би било пълно, ако не се започне от Димитър Благоев. Той въплъщава в себе си големия теоретик, най-добрия пропагандист и упорития организатор на работническото движение. Той се отличава със своята принципалност и никога не се ръководи от съображенията за лични удобства и моментни настроения, казва за него Георги Димитров.

Плодотворна и разнообразна е дейността на Благоев в зората на социализма. Това проличава от публикациите му в левия печат, чийто създател и ръководител е, от дейността му като градски съветник в София и народен представител от Ямболска околия, като учредител на първите кооперации и синдикални организации на наемните работници. За тази своя дейност той е уволняван, арестуван, интерниран. Често е обект на остри нападки в проправителствения печат. Но пътят, избран в студентските кръжоци в Русия, дава своите обилни плодове на родна земя: Насилственото ми завръщане в България имаше за мен решително и много важно значение. То ме накара да посветя всичките си сили на българското социалистическо движение, въпреки моите намерения да ги посветя на руското.

В редица статии във в. Работник Д. Благоев доказва историческата необходимост от партия, която да организира и възпитава работническата класа на борба за защита на правата си. През 1893 година той издава брошурата Социализмът и градските съвети, в която развива програмните начала на партийната работа и на дейността на социалистите съветници в общинските и окръжните съвети. Тази политическа стратегия довежда на власт комуни в редица селища, в това число и в София, през първите десетилетия на века. Тогава социалистите, сами или в коалиция, печелят местни избори.

По инициатива на пловдивската партийна организация начело с Д. Благоев през лятото на 1893 г. в Пловдив се учредява кооперативно дружество Работник, което наскоро след това открива собствена фурна. Ролята на кооперациите за препитанието и възпитанието на хиляди бедни хора е очевидна, но особено значима е тя във финансово-стопанската дейност. Показателен е примерът с построяването - със собствени средства - на внушителен партиен дом на Лъвов мост в столицата само две години след като политическите противници са опожарили стария партиен дом на ул. Пиротска.

Благоев организира и сътрудничи на Журнал съвременний показател, на вестниците Работник, Социалист, Работнически вестник, на списанията Ново време , Ден, Дело, пише брошури и статии по различни въпроси на теорията и практиката на социализма. Макар да говори, че партията е революционна, Благоев многократно обосновава възможността за разрешаване на най-острите противоречия между труда и капитала по мирен път. Той е последователен миролюбец, противник на войната и това проличава най-ясно в отношението на партията към войните, в които България е принудена да участва.

Димитър Благоев е първопроходник на марксистката икономическа мисъл в България. Той разглежда марксизма като комплексен и научнообоснован метод за промяна на съществуващите обществено-икономически отношения. В редица свои разработки прави анализ на икономическото развитие на страната и доказва, че то неминуемо води към смяната на капиталистическия начин на производство със социалистически. Но тази смяна задължително ще премине през етапа на едрия капитализъм и развитието на работническата класа.

Партията на Д. Благоев застава начело на разрастващите се борби на трудещите се. Постепенно засилва парламентарната си дейност, която през периода 1913-1923 г. е най-активна. Димитър Благоев е непосредствен участник и централна фигура на двете балкански социалдемократически конференции в Белград през 1909 година и в Букурещ през 1915 година. Макар че планираното създаване на Балканска социалдемократическа федерация се отлага за по-добри времена, срещите имат важна роля за укрепването на солидарността на работническата класа от балканските страни. На митинг в София през август 1915 година той предлага да се приеме резолюция против войната, за мир и за Балканска федеративна република. В деня на мобилизацията на българската армия за участие в Първата световна война социалистическата партия разпространява в хиляди екземпляри позив против войната. За този позив парламентарната й група от 18 депутати е дадена под съд за държавна измяна.

Ръководството на социалистическата партия начело с Д. Благоев се солидаризира с първите актове на съветската власт в Русия - Декретът за мира и Декретът за земята се радват на широката подкрепа на социалистите и на техните съмишленици. Заради големите му заслуги към младата съветска власт през 1922 година Петроградският съвет на работническите депутати избира Благоев за свой почетен член.

В началото на 20-те години партията на Благоев, който вече е болен и на 7 май 1924 г. умира, достига предела на своето организационно-политическо развитие и под напора на силно променящия се революционен свят, по законите на същата наука, която я е създала, преминава в ново качество. Става комунистическа, поема друт курс и постига други резултати, но съхранява спомена и преклонението пред своя Дядо.

Димитър Благоев е цяла вселена от идеи, чувства и действия. Той оставя след себе си толкова ярък спомен, че дори десетилетия по-късно хиляди вървят по неговата пътека. И вярват в приказката за красивата идея, наречена свобода, справедливост, равенство. Защото величието на предците се измерва не с височината на надгробната могила, а с големината на сърцето и на ума им.

Има хора, които изживяват времето си в тишина и спокойствие, отдадени на себе си. Има други, които търсят неспирно лъча на прожектора с едничката цел да останат в историята. Защото тя е тази, която отмерва кой колко е заслужил пред човечеството, кой е пример за подражание и кой за отрицание. Макар че обикновено това, което остава от големите люде, е и в двете посоки. Те са като магнита от една страна привличат, а от друга отблъскват. Делата им обаче придават формата и съдържанието на личността в историческо време.

Човекът, за когото ще стане дума по-нататък Георги Димитров, е с щастлива съдба. За него се пише и говори, нещо повече за него се спори. А щом има спор, значи се търси истината. Истината, която не е като златно руно, за да се качиш на един кораб, да отидеш до Колхида и да го прибереш. Истината не се пипа с ръка, нито се вижда с око, тя е това, което остава в сърцето. И в колкото повече сърца остава истината, толкова по-голяма е тя. Поне така казва Историята учителката на народите по смисъла и на Цицерон, и на Маркс. Споменаването на Маркс е заради ролята му в израстването на Г. Димитров. Животът и на двамата учител и ученик е подчинен изключително на едно действие борбата, която научният социализъм води век и половина и след низ от победи е... победен. Но в историята последна дума не съществува, точка не се слага дори и след изреченето, което изглежда най-завършено. Днес сме в началото на новото изречение, наречено демокрация, и то е продължение на един стогодишен диалог.

Георги Димитров оглавява революционното движение в България на границата между социалдемокрацията и болшевизма, на предела между еволюционното и революционното - тогава, когато вече няма отсам класовия сблъсък, а има само оттатък него, където ще лумнат пламъците на два септемврийски пожара.

Нещо повече Димитров е начело на революцията в продължение на десетилетия, но без много възможности за избор. Макар и наследник на водач с безукорен обществен морал Благоев, той е зависим от друг водач, за когото моралът е единствено класов и партиен Сталин. И между тези два полюса, които, ако не се персонифицират, се наричат теснячество и болшевизъм, Димитров запазва като че ли равна дистанция и сам изгражда образа си - в един голям житейски двубой, започнал от сблъсъка с фашизма през 1933 г. и продължил до взривяването на мавзолея му през 1999 г.

За или против Георги Димитров? Няма еднозначен отговор. Има история, има и човешка памет или забрава. За мнозина той е образ, вожд, учител, ръководител, характеризиран с епитети от един словесен арсенал, който вече не е в широка обществена употреба. За други мнозина той е комунистически сатрап, национален предател, дори човек с лош морал.

Истината от дистанцията на последните 50 години изглежда някъде по средата, но натежава в негова полза. Вероятно ще бъде така и през следващите десетилетия, когато условията на живот до голяма степен ще повторят диалектически онези, в които Димитров е работил и живял - незрял капитализъм, очебийно социално-класово разделение, растяща бедност и естествено отговарящи на тях надстроечни реалности.

Щом става дума за политика - събирателно название на част от тези надстроечни реалности - тук вече Димитров е неоспорим.

Лайпцигският процес през 1933 г. прави от него световна личност, но и прочува България. След смъртта на Стамболов през 1895 г. европейската политика и европейската преса забравят България. В продължение на три десетилетия - с три войни и три въстания - нашата родина се споменава рядко, и то само в контекста на други държави и други събития. За три месеца Димитров не само връща името България в международната политика, но и го прави популярно сред милиарди хора от няколко поколения в четирите посоки на света. Това е може би една от обективните причини за формиралия се по-късно култ  към неговата личност.

Като генерален секретар на Комунистическия интернационал през последните 8 години от съществуването му (1935-1943 г.) той набира допълнителна популярност сред левите движения в Европа и двете Америки. Може би това пък го прави достатъчно силен и вътрешно освободен, за да има самочувствието на световен лидер. Ако се преодолеят теснопартийните пристрастия, ще се види, че не са много българите в 13-вековната ни история, имащи основание за такова самочувствие.

С оглед на потребностите на демократичния етап на развитие, в който българското общество бавно пълзи, особено значима е частта от наследството на Г. Димитров, отнасяща се до възможността за широко народно управление. Най-озлобените му критици могат и да не знаят, но последователите му помнят онези негови постановки, които биха могли и сега да дадат историческо ускорение на прехода. Така, както вече са го давали. Става дума за разработките Единният фронт август 1923 г., и Отечественият фронт юли 1942 г., които все още звучат актуално. Защото развитието на политическия процес в България от тоталитаризъм към демокрация е силно затормозено. Десет правителства не успяват да отместят отломките на социализма, та като че ли ще се наложи да се възстановява част от счупеното и на негова основа да се гради по-доброто бъдеще.

Историческата аналогия между ситуациите през 1923, 1944 и 2004 г. е съвсем осезаема. Известни са и резултатите от първите два опита за създаване на лява управленска коалиция. И ако този през 1923 г. е потушен с кръв, то вторият - през 1942-1944 г., се реализира, за да бъде по-късно деформиран.

Характеристиките, светлите и тъмните страни на тази реализация са концентрирани най-пълно в образа на Г. Димитров. Наред с установяването на народнодемократичната власт, която в българския си вариант е значително по-мека от Сталиновия режим, с приемането на републиканския модел на държавно устройство и с постиженията в стопанското възстановяване на страната той допуска и тежки грешки: по националния въпрос във връзка с Македония, репресиите срещу демократичните партии довчерашни съюзници, преследването на съпартийци като врагове с партиен билет.

Затова за Георги Димитров и неговата дейност мненията ще продължават да са различни, с изключение на едно че е сред историческите лидери, участвали в градежа на българската държава.

Размислите за съдбата на Вълко Червенков за живота и дейността му налагат формулировката необходимият грешник. Дали е грешник, доколко и спрямо кого е грешил, е все още трудно да се определи. За едромащабните хора като него историята се произнася след време, но и днес е ясно, че това, което се е случило, е било закономерно и необходимо в исторически план. Червенков и цялата плеяда дейци на БКП от поколението му дължат и възхода, и залеза си на онази теория и съпътстващата я практика, която едни с гордост, а други с горест наричат болшевизъм. Пълната оценка на болшевизма също се нуждае от времева дистанция. Важно е да се отбележи, че слизането на Червенков от политическата сцена, както това се случва с Антон Югов, Георги Чанков и други комунистически ръководители, не е в зависимост от личните качества или превъзходството на наследилия ги Тодор Живков, а е резултат от обществените процеси в международен и във вътрешен план. С други думи след смъртта на Сталин историческото време е изтекло за тези хора, които са негови най-верни ученици и поддръжници. За съжаление, това не се разбира тогава, не се разбира и днес от някои политически мъже. Приемайки марксизма и ленинизма за своя библия, те не проумяват (може би само Червенков проумява и затова се примирява със снемането си), че именно диалектиката - сърцевината на маркисзма, е техният основен противник. И то противник, който няма как да бъде победен. Особеното в този случай обаче е, че с личната си съдба заплащат несъвършенствата на една политическа практика, която те не са създали, но са провеждали упорито и безпощадно дори и към най-близките си, заслепени от идеализъм, смятайки, че така най-добре служат на народа и държавата.

Има хора, които правят историята и с достиженията, и с провалите си. В нова България те са единици Левски, Стамболов, монарсите Фердинанд и Борис, Георги Димитров. Има хора обаче, които историята повиква, за да въплатят в плът и кръв предначертаното. Един от тях е Вълко Червенков.

Биографията му не е изключителна. Едва на 50 години той става национален фактор, при положение че преди това 30 години служи на идея и на партия, които се формират и ръководят от други. При него като че ли всичко става бавно и с много труд - от 19-годишен е комунист, бунтар, масовик. Участва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г., начело е на бойна група в София, охранява лично Георги Димитров, по-късно се жени за сестра му.

На 25 години емигрира в Москва, получава смъртна присъда, учи марксистко-ленинска философия, преподава я, става директор на Академията за червена професура, преживява сталинските репресии през 1937-1938 г., ръководи задграничната радиостанция Христо Ботев през 1941-1944 г. и се връща в страната след 20-годишно изгнание. Пет години е висш партиен функционер, а за известно време и министър на културата, науката и образованието, работи целеустремено и упорито и надживявайки вождовете Георги Димитров и Васил Коларов, на 3 февруари 1950 оглавява БКП и правителството на България. Ръководи ги до Априлския пленум през 1956 г., когато слиза на втора позиция във властта, отстъпвайки мястото си на Тодор Живков. През 1961 г. е отстранен от него от всички длъжности, изключен е от партията по обвинения за еднолично ръководство на партията и държавата, за налагане на култ към собствената си личност, за неправилна икономическа политика, за нарушаване на законността и репресии срещу политическите противници. Преминава в пенсия и живее в изолация 19 години до смъртта си.

Дали е успешен или не животът на държавните мъже, зависи от това не колко са живели, а как са живели и какво са оставили след себе си. След свалянето от власт и особено след смъртта на Т. Живков например бивши негови съратници и сътрудници написват хиляди страници мемоари. И голяма част от отправените критики към Живков имат за скрито основание съпоставянето с управленската дейност, политическия морал и личното поведение на Г. Димитров и В. Червенков. Но понеже става дума за трима държавни мъже, управлявавали един един след друг от името на една партия и градили държавност с проекция за столетие напред, е важно това, което е общо, а не това, което ги различава помежду им. Разликата е вече отбелязана от историята. И че тази разлика е важна във връзка с поведението и морала на следващите управници на България, ще става все по-ясно.

Вълко Червенков е един от лидерите на левицата, ярък и запомнящ се. Съвременниците са благосклонни към него - определят го като искрен патриот и способен държавник. Но изпълнил ролята на необходимия грешник, провеждайки идеология и политика, налагани от друг.

 

ВОЖДОВЕТЕ

Георги Димитров, Вълко Червенков, Тодор Живков

 

Тодор Живков е третият по ред след Димитров и Червенков социалистически ръководител с кариера и на държавник. По продължителност на управлението в 1300-годишната история на българската държава той се нарежда в първата петица, а в рамките на социалистическия лагер, съществувал между 1944-1989 г. в Европа, е на първо място 33 години и 7 месеца. Това не е случайно стечение на обстоятелствата. Живков е явление в европейския политически живот през втората половина на ХХ век.

Роден е на 7 септември 1911 г. в Правец. Според познаващи го отблизо, наследява от предците си здравата и стабилна психика на потомствените балканджии. Дори тежката политическа работа и непрестанните управленски борби не се отразяват на функционалното му състояние.

Произходът му е селски, но той не остава при земята и отива да учи. Посредствен ученик е и завършва на частни начала гимназия. Записва право, но няма взет и един семестър. През 1932 г., на 21 години, постъпва на работа в Държавната печатница. Тогава е приет за член на комунистическата партия. До 1944 г. Живков развива обществено-политическа дейност от легални позиции, което е необичайно, особено в периода на въоръжената борба. С изключение на два-три ареста през 30-те години, когато се среща и с известния полицай Никола Гешев, той остава невредим до 9.ІХ.1944 г. Тези срещи с Гешев са използвани след снемането му от власт за обвинения в агент-провокаторство.

След победата на социализма Живков става член на Щаба на народната милиция. Твърди се, че заедно с Мирчо Спасов са преровили архива на полицията, за да го прочистят от уличаващи ги факти, и са ликвидирали полицейски служители, които са можели да свидетелстват срещу тях. Тези действия, както и изчезването на началника на Отделение А на Държавна сигурност Никола Гешев, им дали възможност да направят успешна политическа кариера. Документално обаче нищо не е потвърдено. Последователно Живков е избиран за кандидат-член на ЦК на БКП през 1945 г., за секретар на Софийския областен и Софийския градски комитет 1948 г., за секретар на ЦК 1950 г., за член на Политбюро 1951 г., за отговорник за работата на Секретариата 1954 г. Пръв ръководител на Партията става на 6 април 1956 г. и остава на поста до 10 ноември 1989 г. След тази дата е арестуван, съден в продължение на седем години, но оправдан.

Следственото делото срещу Тодор Живков се води изцяло на тъмно, но под огромния натиск на А. Луканов и П. Младенов се търсят данни за:

- присвояване в особено големи размери на движимо обществено имущество;

- превишаване на властта с цел набавяне на облаги за себе си и за трети лица, в резултат на което са настъпили значителни вредни последици;

- проповядване и възбуждане на национална вражда и омраза.

Интерес във връзка с обвиненията срещу Тодор Живков, които обратно на правилата първо са формулирани, а след това трябва да се доказват, представлява прокурорската характеристика: Обвиняемият Тодор Христов Живков се проявява като сложна и противоречива личност опитен и гъвкав политик, с голяма работоспособност и усет към новото, но наред с това властолюбив, мнителен и нетърпящ чуждо мнение. Считал се за реформатор, непрекъснато излизал с нови идеи концепции за реформи, които не издържали в практиката. В заседанията на Политбюро на ЦК на БКП допускал дискусии, но винаги налагал своето становище. Намирал начин да се освободи от всеки, който се противопоставял на мненито му. Постепенно, особено от средата на 70-те години, у него се създало чувството на непогрешимост и убеждение, че е най-компетентен при разработването на основните проблеми в нашето общество, проявявал самонадеяност.

Освен че не е ясно дали образът е отрицателен, тези редове имат един основен дефект те са политическа характеристика. А за политика не може да се съди поне според българските закони.

Тодор Живков поема властта в партията, а оттам и в държавата, в резултат на решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП 2-6 април 1956 г. Решенията на този пленум са отглас от решенията на ХХ конгрес на КПСС, когато съветският ръководител Никита Хрушчов разобличава култа към личността на Сталин и дава указания това да се извърши и спрямо ръководителите от сталинистки тип в другите социалистически страни. Така Живков сменя Вълко Червенков, чиято дясна ръка е бил, и слага началото на своята линия в БКП, която три десетилетия е възвеличавана като Априлска. Протоколът с решенията на пленума не е огласен пред обществото и партията, така че Априлската линия е това, което Живков каже или направи.

На пленума и след него Живков показва, че е силен политически играч. Критиката към миналото е премерена, с изключение на В. Червенков не се допуска разправа със старите кадри. С ловкост и уважение той ги спечелва на своя страна. Бруталните действия за потискане на други мнения и несъгласия отиват в историята, Държавна сигурност влиза в рамките на закона. С годините Живков формира свои ясни политически, идеологически и управленски принципи, съставя си екип, с който работи отблизо и продължително. Периодично сменя отделни ръководители, като непременно държи сметка за техните политически и делови, но и морални качества. След собственото му снемане той спокойно приема различни обвинения, но по две неща не участва в дискусии за ролята на Априлската линия в развитито на България и за т. нар. възродителен процес. И едното, и другото той смята за правилни и насочени към добруването на българския народ.

Т. Живков си отива от политиката и от живота на 5 август 1998 г., изпратен от десетки хиляди хора, без да разполага със собственост. Може би, след като е притежавал в продължение на толкова дълъг период властта над България и над гражданите й, материалните блага за него са били без значение. Плод на своето политическо време, стегнат в рамките на политическата линия на Москва, подвластен и на личните си недостатъци, той обаче не допуска действия, попадащи под ударите на закона. А деянията, укорими от морала, са подсъдни единствено на човешката съвест и памет. Това се отнася както за Живков, така и за тези от семейството му, които успяха да се преборят с превратностите на времето, носейки неговото име.

Обладани от неоправдан ентусиазъм в духа на "нежната революция", ловци и риболовци изключват от съюза си един от най-изявените и заслужили негови членове и заличават името му от списъка на световните рекордьори, отличени за уникални ловни трофеи. Било предложено и било прието на мястото на задрасканото име Тодор Живков върху табелките на отстреляните експонати да бъде записано "неизвестен стрелец".

Другите, "известните стрелци", вероятно са прави в порива си да зачеркват това име, защото утрото на новата епоха в историята на България е посрещнато с лозунга "Да разрушим системата!" В този призив, издигнат едновременно от марионетки и от кукловоди, както и от присъединили се зрители, желаещи да получат платена роля в представлението, не се уточнява какво е система. Поради този терминологически пропуск са избити, например, расови стада от едър и дребен добитък и са изкоренени лозя с традиционни за България и редки за света сортове грозде.

Съсипването на основните отрасли на икономиката което се извършва по парламентарен и извънпарламентарен ред, набързо новоучреден от повече от 300 партии, не интригува толкова главните рушители, колкото изтриването на спомените от паметта на обществото. Те интуитивно разбират, че историческата памет съхранява познание по-дълбоко от вестникарските анализи на поръчкови журналисти и от декларациите на неправителствени институции с правителствени намерения. Който не иска да помни, той руши!

Само че Историята познава и друга формула-оценка за същото деяние: който го е страх да помни, той руши! И се оказва, че мнозина от онези, които заличават имена, възкачени върху крехкия пиедестал на властта, са просто страхливци.

Страхът, прерастващ обикновено в паника пред паметта-познание за идеите, събитията и човеците, се ражда у раболепните, които не се свенят от унижението си в краката на силните на деня и които, превърнали се в лешояди на падналите от власт довчерашни свои господари, оцеляват и дори наддават телом край трапезата на новите управници. Обругаването компенсира ласкателството. Такава е надеждата на хулителите, които обаче, след време са поразени от ефекта на бумеранга: колкото повече са ругали те стопанина на намордника им, толкова повече се втвърдява образът им на блюдолизци във възпоминанията на бъдещето.

Най-дълго управлявалият България държавен глава след освобождението от турско робство, низвергнатият, Т. Живков задвижва бумеранга на паметта с делата си. В кръга се завъртват периодът на "култа към личността" на Вълко Червенков, Априлският пленум от 1956 г., заговорите на последователните болшевики за свалянето на Първия, пренебрежението към ниското му образование и подозрението за хитра кариера - до ръководител на БКП и на държавата.

От 1929 до 1989 г. - през шестдесет години от един живот пред погледа на всички - недоизказани сплетни и подхвърляни съмнения витаят около личността, която изтегля себе си нагоре с воля и последователност. Обявен за "доморасъл комунист", той е подигравателно характеризиран, макар и шепнешком, от тъй наречената червена аристокрация. Тя се състои от интернационалисти и верни последователи на Сталин, от две-три поколения възпитаници на Москва, от коминтерновци и революционери в перманентната класова борба, от социалистически мениджъри, които използват Отечеството за стартова площадка на рисковани проекти - скрити и явни, скъпи и опасни, конспиративни или обидно декоративни.

"Червената аристокрация" във властта от Девети до Десети не може да му прости факта, че той олицетворява аксиомата за държавник не се учи, държавник се ражда. Докато набедените идеолози, висши администратори и функционери-апаратчици имат един-единствен проблем от капитална важност за тях - как да се харесат в две столици, но да бъдат любимци на по-голямата, строителят, каквато е хубавата дума на Симеон Радев, е надарен да държи в полезрението си всички въпроси-предизвикателства. И да предвижда, дори преди да го е намерил, отговора на всеки от тях!

Същите висши администратори и функционери-апаратчици тайно го наричат "селски хитрец", за да обяснят еднозначно, по номенклатурному, умението му да генерира нови идеи и да организира внедряването им. Но "селската хитрост" не е отцеругателско определение за България, в която селянинът е персонажът на столетия българска история, спасил родината и създал нейното съвремие. Високомерието, което се съдържа в това определение, само подчертава, че онези, които го употребяват охотно, са преди всичко партизанстващи политикани, а после - назначени политици и щедро обкичени с медали и ордени "държавни мъже".

"Селският хитрец" - за разлика от партийните "столични тарикати" - се досеща, че сталинският социализъм е губещият вариант на великото верую за справедлив обществен строй. Затова когато Горбачов и перестройкаджиите се кълнат, че създават "социализъм с човешко лице" той възразява: какво му е било човешкото на този социализъм, щом като едва тепърва щял да придобива хуманни черти.

Призваният да бъде държавник-строител - без да е учил за държавник-чиновник - създава идеологията на "човешкия социализъм" преди откривателите му в КПСС. Той затваря лагерите, щади личните си вътрешнопартийни врагове (с много малко изключения), радее за национално помирение, бори се за съгласие в обществото - единствената гаранция за напредъка на една страна, и създава условия за подготовка на талантливи специалисти. По времето на управлението му израстват такива хора, с които всяка държава би могла да се гордее и чиито ученици днес са едни от най-добрите експерти в Европа и САЩ.

Хората, твърди той, са истинският влог в бъдещето на България. Поради което неговата социална политика остава стабилна и еднозначна дори и когато я характеризират с горчивата шега "всички сме еднакво бедни". Когато обаче се произнесе в общество с безплатно здравеопазване и образование, с гарантирано пенсионно спокойствие и право на редовен отдих, както и с грижи и организация на свободното време, тогава шегата става истина и звучи "всички сме еднакво богати". И какво от това, че "равнището на богатството" е по-ниско от белгийското?

Той се възползва от методите на "диктатурата на пролетариата", тъй като ги смята за оправдани средства на "диктатурата на мнозинството" заради благополучието на държавата. Той я нарича мост на три континента в прекия - в транспортния, смисъл на думите, когато по негово предложение България се превръща в най-мощния автомобилен превозвач в света, но и в преносния. В метафората за трите континента се съдържа осмислянето на географските предимства на страната и геополитическото им използване.

В рамките на железния диктат на СССР и на договорните отношения със страните от социалистическия блок - членки на Варшавския договор, България все пак извоюва самостойно място. Тя провежда своя политика в областта на многостранното сътрудничество, често критикувана от съветската дипломация, както и своите строго специфични взаимни контакти с всички съседи. Тази самостоятелна позиция се утвърждава тогава, когато дъщеря му Людмила Живкова влиза във властта и той не й попречва да подхване битка срещу денационализацията на България, зачената още през 1946 г. под напора на сталиновия интернационализъм. При това развитие на нещата срещата на Людмила с президента на САЩ Джими Картър се превръща в символично събитие за отварянето на прозорци към други държави, региони и мирогледи. През 70-те години това отваряне достига зенита си.

Процесът не е задвижван от единици, близки приятели или силом натоварени с него дейци. В цялата духовна сфера е въведено обществено-държавното начало на управление, което няма нищо общо с министерските разпореждания за мероприятия и кампании, нито с механичното разпределение на бюджетните средства - тогава впрочем в изобилие! Обществено-държавното начало означава творци и общественици, интелектуалци и професионалисти пряко да участват във взимането на решения за хода на преобразуванията в областта на културата и да им влияят положително с личното си консултативно и понякога ръководно участие.

Отварянето към нови източници на светлина поражда нуждата от привличане на политическата и на икономическата емиграция след Девети септември 1944 г. Тя връща в България големи личности като Петър Увалиев. В такава перспектива се ражда българската информатика, започва компютризацията на средните училища, въвежда се (най-напред в Математическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски") тристепенната структура на висшето образование с бакалавърска, магистърска и докторантска степени, за които и днес още се води сражение с рутинните стереотипи на обучение.

Този списък може да бъде твърде дълъг и да включва постиженията в театралното дело, в литературата, във филмопроизводството, т.нар. българска културна инвазия с изложби и комплексни прояви в Европа, САЩ и Япония, международните писателски срещи "Изток-Запад" в София, Световната детска асамблея "Знаме на мира, която дъщерята на Людмила Евгения Живкова, възстанови през 2002 г. По-същественото е да не се забравя, че зад прожекторите, осветяващи активността на Людмила и на нейния екип, се възправя сянката на неговата фигура, която императивно внушава да се работи за утвърждаването на българско национално самочувствие. Затова програмата "1300 години България", предвиждаща кулминация през 1981 г., обхваща всички основни направления на развитието на духовната сфера след 1971 г. Тя е замислена като изстрел в една главна цел - самосъзнанието за принадлежност към висока цивилизация, към "държавата на духа" с многовековни приноси в европейската и световна култура.

Камбаните на младостта и мира

И когато Людмила си отива от живота през юли 1981 г. и програмата е фактически ликвидирана от идейните й противници - партийни чиновници, предчувствията започват да взимат връх, за да се превърнат в прозрения. Въпреки че през 1984 г. външният дълг на България се стопява до 1 милиард, а валутният й резерв възлиза на 2 милиарда долара, неговите думи тогава са: "В Европа и в света нещо се промени. Настават тежки времена!"

Времената действително стават тежки, защото перестройката на социализма в СССР се ограничи единствено в "горбистройка". Още през 1985 г. Т. Живков напълно осъзнава задължителната промяна на социалистическия модел на фона на изостаналостта спрямо ЕИО (сега ЕС), на партийната показност и скритото сребролюбие на много първенци, на липсата на свобода да се взимат самостоятелни решения, адекватни на националните условия, на невъзможността да се води искрен диалог между ръководителите на социалистическите страни и - съдбоносно-определящото - на некомпетентността към проблемите на собствеността. През същата 1985 г. системата вече наистина заприличва на самолет, който няма летище за кацане, защото съветският лидер не иска да чуе за изменения в статута на собствеността, което блокира икономическото развитие, и да обсъжда опита на Китай в създаването на симбиозни структури. Когато на Горбачов е казано на български език в превод на руски, че "партията не бива да бъде повече главен субект на властта", всякакво доверие към Живков е вече преломено.

"Ако Горбачов не беше извършил предателство, ние, страните от социалистическата общност, щяхме не само да спасим социалната система, но и да я реформираме всестранно!" Но Рубикон е преминат. На 21 юни 1989 г. той казва: "Съветският съюз е в криза. Ние сме на прага на кризата." Тези думи са признание за закъснение с цяла историческа епоха.

И по същия демократичен начин, по който застава начело на властта през 1956 г., той се прощава с нея през 1989 г. На 10 ноември е снет онзи, който през 1988 г. заявява: "Горбачов ни изкара на пазара, за да ни продаде."

Силата на по-слабия държавник, победен от мощен противник, е единствено в истината. Направеното до Десети е една глава от българската история, чиято емблема е неговото име - Тодор Живков.

Невъзможно е всичко съградено сега да бъде зачеркнато и обявено за напразно изгубено историческо време, пред което не се очертава никакви перспектива. В историята празни ходове няма. Всяка епоха е бременна с нова, двадесет и първият век е създаден от двадесетия. 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени