ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

ІV. ИНДУСТРИЯТА

 

 

4. Дулата

Изправи се, гора от стомана,

насочете се, бойни дула,

насочете се в гневна закана

срещу врага, който носи война

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война. През войната за нуждите на руската армия са организирани два арсенала. За сухопътната армия са създадени ремонтни работилници в Русе с филиали в Разград, Шумен, Плевен и по-късно в София. За руския флот, който заема черноморските пристанища и прогонва оттам турските кораби, се организира флотски арсенал на нос Галата при Варна. Флотският арсенал и до днес се намира там и служи за производство и ремонт на плавателни съдове за Българския военноморски флот.

По условията на Берлинския конгрес руската армия ускорено напуска България. В краткото време от година и половина се организира Българската войска. За нуждите на тази войска руската армия оставя за въоръжаване значителни количества оръжие.

Двата арсенала за сухопътната армия в Русе и за флота във Варна са предадени на българската войска с цялото си оборудване, като за известно време се ръководят паралелно от руски офицери и от млади български офицери и кандидат-офицери, които по този начин се обучават.

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия русенският арсенал е преместен в столицата като софийски артилерийски арсенал и огнестрелен склад. Русенският, а след това и софийският арсенал с право се считат за майка на отбранителната промишленост на България, но всъщност представляват само ремонтни работилници, в които се извършват поправки на стрелковото и артилерийско въоръжение и на патроните и снарядите за тях. Кадри за създаващата се военна промишленост се обучават главно в Руската стрелкова артилерийска школа в Царское село и в Михайловската артилерийска академия в Петербург.

Един от завършилите в Петербург е Стефан Македонски, който е назначен като офицер в софийския арсенал. Притежавайки чудесни певчески данни, той е привлечен за певец в зараждащата се оперетна група. Днес Оперетният театър в София носи неговото име.

В периода 1885-1912-1918 г. в армията започват да постъпват от внос нови системи оръжия: пушки от магазинен тип, автоматично оръжие, представено от картечницата тип Максим; оръдия с по-висока скорострелност и с противооткатни устройства.

Новото и по-съвършенно оръжие поставя и по-високи изисквания към работата на ремонтните работилници и арсенали. През време на войните 1912-1918 г. става много ясно, че на България и е необходима по-сериозна военна промишленост, която да се занимава не само с ремонт на вносна военна техника, но и да започне опити да произвеждат цялостни военни изделия. Поради наличието на добре обучени специалисти, главно в Русия, това се оказва възможно, но българските правителства не намират средства за построяване на заводи с което практически поставят въоръжените сили на страната в пълна зависимост от доставките от чужбина.

След Първата световна война България е поставена на колене по условията на Ньойския мирен договор. Един от важните въпроси за бъдещето й е създаването на собствена военна промишленост, която да осигурява армията с материално-техническо оборудване. В края на войната в ремонтните работилници и арсенала работят около 800 работници и военни специалисти, които започват да се преместват от столицата, която е твърде близко до западната и югозападната граница, в Казанлък, който е между Стара планина и Средна гора - естествени защитни рубежи от север и от юг. С царски указ от 1924-1925 г. заработват първите цехчета на територията на града. През 1926-1927 г. постепенно се пренасят повечето машини и оборудване от софийския арсенал. Така се създава Държавната военна фабрика в Казанлък (ДВФ), а от 1 януари 1930 г. и клон в Сопот, който става самостоятелна ДВФ.

Наближава Втората световна война. Въпреки че България закупува главно немска военна техника, немските военнопромишлени концерни с крайна неохота и нежелание предоставят на българската военна промишленост най-оскъдна техническа информация чертежи и помагала. Даже намесата на представители на българското правителство на високо ниво не дава никакъв резултат.

В София функционира още едно промишлено военно предприятие Военноинженерната свързочна фабрика, която от 1938 г. произвежда свръзочни средства - полевите телефонни апарати Б-ТИП-3Б и късовълнови радиостанции. Дрехи за армията се изработват в Калофер, а обувки - в Габрово.

България притежава високоинтелигентни и квалифицирани военнотехнически специалисти, които създават редица изделия на най-високо ниво, но поради неблагоприятните условия не намират приложение. Основната причина са липсата на развита индустриална база и непреодолимите бюрократични пречки. Като пример може да се приведе картечницата на талантливия конструктор Христо Николов, която не намира място в производството на ДВФ и въпреки редица патенти, които притежава, и високите си качества остава неизползвана. Конструкторът Димитър Рафаилов създава самозарядна пушка, но тя също не е приета на въоръжение. Ген. Владимир Заимов конструира високоинтелигентен автоматичен батареен показател носим прибор, показващ в графичен вид отклоненията при артилерийската стрелба и с отлични възможности за коригиране на огъня. Но и той остава само на хартия.

След Първата световна война в армията по-широко започва да се внедряват авиационна техника и танкове. Острата необходимост от създаване на ремонтни мощности се отнася не само за тях, но и за самолетите. Условия се създават в Божурище и в Казанлък. Българо-италианската фабрика Българско Капрони - бъдещият Завод № 13, по-късно обединение Хидравлика и пневматика, ремонтира и произвежда безмоторни самолети в Казанлък. Между двете войни се проектират авиационни работилници в Ловеч с успешни проби за производство на самолети. Те са двуплощни, с платнена обшивка, с вносни мотори и колесници. Тези държавни авиационни работилници по-късно се наричат Държавна военна фабрика - Ловеч, а след това - Завод № 14. Там работи българският авиоконструктор проф. Цветан Лазаров. Планира се ремонт на самолети и танкове в новопостроените хангари на летището край Карлово в ДВФКарлово, по-късно Завод № 15 и след това - Карловски тракторен завод.

Може да се направи заключение, че преди Втората световна война производствата на българската военна промишленост са в зародишно състояние или в детска възраст. Заради занаятчийския си характер военната индустрия може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея се трудят от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Правителството на Отечествения фронт включва България във войната против хитлеристка Германия на страната на съюзниците. Извършва се пълна мобилизация. Армията нараства до около 560 000 воини, наемат се нови работници във военните заводи. Числеността им достига до 10 000 души, които работят на три смени.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи - остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси. Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия - самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение Металхим, в което се включват: ДВФ - Казанлък (по-късно Завод № 10 и Арсенал), ДВФ - Сопот (по късно Завод № 11 и ВМЗ Сопот), ДВФ - Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ - София (по късно Завод № 12 и Завод Средец), фабриката в Казанлък (по късно Завод № 13 и Обединение Хидравлика и пневматика) и ДВФ - Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод Балкан).

През годините ДИО Металхим попада в различни държавни структури Министерство на отбраната, Министерство на тежката индустрия, Министерство на машиностроенето, Министерство на машиностроенето и електрониката, Министерство на машиностроенето и металургията, асоциация Машиностроене и други. В отделна група към Министерство на отбраната се оформят някои работилници и малки заводи: завод за ремонт на авиотехника Пловдив, завод за ремонт на радиолокационна техника Божурище, завод за телефонна техника, радиоапаратура и ремонт София, и други.

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно - и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Настъпва Златният век на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО Металхим създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери. Тази организационна форма на машиностроителните комбинати (МК) е почерпена от опита на Ленинградското оптикомеханично обединение (ЛОМО) и от ГДР. Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятиемайка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли съставни части на готовите военни изделия.

Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО Металхим се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО Електрон към Министерството на отбраната, в което темповете на развитие още повече нарастват. Образува се Институт за специална електроника - Електронпрогрес, който става един от водещите институти по специализирана електроника сред другите страни от СИВ. В ДСО Електрон в периода до 1989 г. работят много успешно следните заводи по определени специализации: Завод Сигнал - София, и радиозавод в Самоков по свързочна апаратура, радиолектроника и друга специална електроника; Завод за радионавигационна апаратура Варна; Завод за УКВ радиостанции Гоце Делчев; Завод за ядрени прибори и дозиметри Плевен; Завод за инструменти и манометри Кърджали; Завод за батерии и електромери Никопол;  Завод за инструменти и специално производство Дупница; Завод за радиоапаратура град Сандански; Завод Шумен за тренажори и апаратура - Шумен; Завод Мусала - Самоков, за малки акумулатори; Завод за електромери Драгоман; Завод за електронни съоръжения Твърдица; Завод за радиоизотопна апаратура Стара Загора, и други.

В общо 26-те завода в Електрон се трудят 29 000 работници, служители и специалисти.

ДСО Електрон и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти.

През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт, по-важни от които са: авиоремонтен завод в Пловдив и Граф Игнатиево; завод за ремонт на радиолокационна техника и други електронни прибори в Божурище; завод в Суходол; завод Ивайло във Велико Търново за ремонт на артилерийски материални части и оптични прибори; завод в Добрич; завод в Търговище - за производство на скоростни кутии; завод в Костенец снаражателен и лаборатории; заводи за производство на кораби и короборемонт във Варна Галата и Мичурин (дн. Царево); завод за дрехи Калофер, и други.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

През 35-40-годишното развитие на военната промишленост персоналът се увеличава 18-20 пъти. Заетите в нея  не са съсредоточени само в няколко завода, те са сравнително равномерно разпределени по територията на страната. Например комбинатите на Металхим са разположени по следния начин: Арсенал - Казанлък, Старозагорски окръг; ВМЗ Сопот, Пловдивски окръг; Карловски тракторен комбинат Пловдивски окръг; Оптикоелектрон Панагюрище, Пазарджишки окръг; ОМЗ Оптикомеханичен завод, и няколко други заводи в София и Софийски окръг; машиностроителен комбинат и заводи във Видински окръг; машиностроителен комбинат във Врачански окръг; машиностроителен комбинат в Михайловград (Монтана); машиностроителен комбинат Бета - Червен бряг, Плевенски окръг за производство на бронетанкова техника; машиностроителен комбинат Дунарит и редица други заводи в Русенски окръг за производство на боеприпаси, мини, авиобомби; машиностроителен комбинат Аркус Лясковец, Великотърновски окръг - за производство на взриватели; машиностроителен комбинат Точмаш, машиностроителен комбинат Текстилмаш и други заводи в Габровски окръг; машиностроителен комбинат Метал-Маяк Добрич; заводи във Варненски, Бургаски, Благоевградски, Смолянски окръг и т. н.

През 70-те години се създава свръхпрецизно електронно производство на оптически топлинни глави на зенитни самонасочващи се ракети Стрела 2М и Стрела 3 (ЗУРС). Оптическата глава на ЗУРС улавя топлинното излъчване от двигателите на самолета и го преработва на електронни сигнали. Те въздействат на кормилата на ракетата, която се самонасочва към самолета и попада в него. Това направление е вечно, защото е от типа стреляй и забрави, и ще го има и в далечно бъдеще. То се проектира от най-реномирания руски военен проектански институт и от НИТИ институт на Металхим, и се произвежда в "Оптикоелектрон" в Панагюрище с технология на много високо световно ниво. Комбинатът е построен в средата на 70-те години и е най-добрият в СИВ. Такава оптико-електронна мощност няма на Балканите, нито в страните от Централна и Източна Европа. Една от неговите възможности е годишното производство на няколко хиляди оптически топлинни глави за зенитните ракети тип Стрела и Игла, които са с по-високи качества от американските Стингер. Развива се и производството на лазерни уреди и елементи и тяхното приложение във военната техника (лазерни далекомери и други), създават се уреди за нощно виждане и прицели за нощно прицелване.

Ръководството на Металхим организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на Металхим заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните - членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества - годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Друго направление, което пак се създава по руска техническа документация, е от типа противотанкови управляеми ракетни системи (ПТУРС), а именно:

- ПТУРС Метис с дистанция на поражение до 1000 м;

- ПТУРС Фагот с дистанция на поражение до 2000 м;

- ПТУРС Фактория с дистанция на поражение до 2500 м;

- ПТУРС Малютка с дистанция на поражение до 3000 м;

- ПТУРС Конкурс с дистанция на поражение до 4000 м.

Усвоява се ПТУРС Бастион, чиято ракета се направлява по лазерен сноп. Той се насочва към вражеския танк и ракетата лети по него от дистанция до 4000 м. Лазерните уреди и противотанковите ракети се усвояват по руска документация.

Създава се ново направление неуправляеми ракетни системи (НУРС). Усвовят се и се произвеждат авиационни ракети от типове С5МО, С5К, С5КО и С5КПБ. Тези авиационни ракети са за въоръжение на руските самолети от фамилиите МИГ (МИГ-19, МИГ-21, МИГ-23 и други), а така също и от фамилията Су и друга руска авиационна техника.

   Основни купувачи са страните от третия свят, които са въоръжени с руска авиационна техника и затова потребяват тези ракети. Най-продължително и в големи количества купува Индия повече от четвърт век за годишна сума от 25-30 милиона долара. Индия е въоръжена с голямо количество руска авиационна техника. Може да си изчисли, че за 25 години Индия е купила от тези авиационни ракети продукция за стотици милиони долара.

   В направлението неуправляеми ракетни системи (НУРС) се усвояват 122 мм реактивни системи за залпов огън (РСЗО) тип Град с далекобойност 20 км от типа земя-земя. Това е много търсена ракета от системата за залпов огън. Исканията на международния пазар надхвърлят възможностите на производството, поради което се налага да се търсят количества от Министерството на отбраната или от СССР. За период от 15 години са продадени повече от 600 хиляди ракети тип Град.

   Устойчиво се развиват направлението радиолокация към обединение Електрон, ядрена апаратура и дозиметрия, лазерни технологични установки за обработка на метали и дърво, за които е обособен завод в Пловдив, и направлението електронна обработка на материалите с отделен завод в София.

   През периода след 1970 г. се създава ново направление бронетанкова техника, което се основава на сътрудничеството със СССР и на лицензионна безплатна документация. Български проектанти от централния научен и проектантски институт на Металхим (НИТИ), както и руски специалисти вдигат завод в Червен бряг, а също и завод в Търговище за скоростни кутии.

    Предметът на дейност на завода в Червен бряг е многоцелеви бронирани влекачи от тип МТЛБ, МТЛБ-ВМ, МТЛБ-У, самоходни артилерийски установки (САУ от типа Гвоздика-2С1), самоходни минохвъргачни установки в т. ч. 120 и 82 мм, командно-щабни машини, машини за управление на огъня на артилерията, свързочни машини, санитарни машини, бойна машина на пехотата БМП-23 и други. Тези бронемашини са нужни и на българската армия, и на страните от СИВ. СССР закупува огромни количества от тях. Силно се търсят те и по други континенти. Заводът се построява на два етапа - първи с производствен капацитет 1700 броя, втори - за 3600 броя бронемашини годишно. Такъв завод, много модерен, с високоточно и прогресивно оборудване няма в нито една страна-членка на СИВ и в СССР. Капацитетът му надхвърля този на заводите за леки бронирани машини в западните страни в тях годишният капацитет и на най-големите предприятия не надминава 300-400 броя. Съкооператор на завода в Червен бряг е заводът за скоростни кутии в гр. Търговище. Съоръжен с най-високоточни производствени машини и с висока технология, той произвежда 3600 скоростни кутии годишно. Такъв завод няма в нито една друга страна членка на СИВ, а така също и на Запад. Кооператори-доставчици на завода в Червен бряг са няколко завода от Министерството на отбраната, а така също почти всички заводи на Металхим. Създаването на направление бронетанкова техника е една от добрите страници в развитието на българската военна промишленост благодарение на много добрата интеграция със СССР и на специализацията в рамките на СИВ.

   За 15-16 години за СССР са изнесени над 24 000 бронемашини, няколко хиляди - за страните от СИВ. Заводът изнася машини и САУ срещу долари за развиващи се страни. Само от изнесената продукция в долари построените мощности се изплащат 1.5 пъти.

   В българската военна промишленост се създава направление танкови акумулатори за нуждите на българската армия и за износ в СИВ. Линия за танкови акумулатори е изградена в машиностроителния комбинат в Михайловград (дн. Монтана). Там по-късно се внася и модерна линия за автомобилни акумулатори. В заводите на Металхим се създава и направление за производство на звена за танкови вериги и за самите вериги (в завода в Лом към Машиностроителния комбинат в Михайловград).

   След Втората световна война се налага направлението стрелкови патрони и боеприпаси. С помощта на руски специалисти се прави проект от НИТИКазанлък и се внасят автоматични линии от СССР за производството на 300 милиона патрона годишно от две смени по 11 часа през седем дни в седмицата, както се работи по време на война. Това са линии за производствен цикъл, който е напълно автоматизиран. Този проект е реализиран в Завода в Казанлък и с това нуждата на армията от патрони във военно време е напълно задоволена. В мирно време се произвежда и за износ.

    За да се отговори на нуждите на производството на боеприпаси за артилерията, които се усвояват по руска техническа документация, се създава направление производство на артилерийски гилзи. Преди войната гилзите в артилерията са месингови, но този материал е крайно дефицитен. Затова през Втората световна война воюващите държави търсят други решения Германия например ползва картонени гилзи. Технологията за производство на гилзи от стомана е една от най-големите тайни през войната. В Съветския съюз е създадена отлична технология за такива гилзи от специална стомана. След войната СССР и другите страни преминават масово към производство на стоманени гилзи за артилерийски снаряди. НИТИКазанлък с помощта на съветски проектанти проектира крупен цех за производството на стоманени артилерийски гилзи във ВМЗ-Сопот със значителни мощности. Проектът е консултиран и с чехите. В края на 60-те години цехът заработва много успешно и по този начин се подсигуряват гилзи за разрастващото се прозиводство на артилерийски снаряди и за армията, и за износ. По-късно се проектира строителството на гилзови цехове към завода в Карлово и завода в Лом. Към края на 1989 г. започва строителството и на допълнителни цехове, но промените го спират. Днес там стърчат само колони.

   Много е остра нуждата от капсули за артилерийските боеприпаси. Налага се да се построи нов завод за капсули в Мъглиж към "Арсенал" - Казанлък. Крайно дефицитно е производството на нитроглицеринови и пироксилинови барути за боеприпасите, които се търсят все повече. Доставена е техническа лицензионна документация от СССР за над 30 вида барути, заедно с технологията за тяхното производство, стандартите и техническите условия, а така също чертежите на редица съоръжения. По проект на НИТИ следва да се извършва крупно и модерно разширение на барутното производство, но промените през 1989 г. спират реализацията му.

   Ускореното развитие на производството на боеприпаси изисква взриватели и запалки. Взривателят съдържа програмата на боеприпаса и затова е най-интелигентната му част - определя снаряда да не гърми в цевта и по траекторията над своите, а само при противника. Взривателят се търси много на международния пазар, защото младите държави трудно го усвояват поради сложността и точността му. Направлението взриватели най-напред се разширява в завода в Сопот, но след това НИТИ проектира и за няколко години се построява голям и модерен комбинат за взриватели, запалки, капсулни втулки за артилерийски снаряди и мини в Лясковец. В него са вложени високопроизводителни машини, с които се произвеждат взриватели за ракети, за авиобомби, капсулни втулки, а така също неконтактни (радио) взриватели. Заработва и взривателното производство в Севлиево, а като отделен завод към комбината в Лясковец се построява завод за капсулни втулки в с. Михалци, Великотърновско. Открива се и цех за часовникови взриватели в Габрово. В българската военна промишленост се създава (във ВМЗ-Сопот) направление пиезокерамика пиезоелементи и датчици, които са абсолютно необходими, защото са част от взривателите на ракетите. Това става по руски технологии и проекти. Започва и производството на боеприпаси за радиосмущение. Много солидно се развива направление снаряжателна дейност и производство. Към ВМЗ се построява съвършенно нов завод в района на Сопот Иганово. Той отговаря на всички изисквания за нормално производство, с конвейризация, охрана на труда и безопасност.

   След 70-те години планомерно се създава втори боеприпасен район на България на север от Стара планина. Нови снаряжателни заводи се построяват в района на Трявна, Севлиево и към комбинат Дунарит Русе. Снаряжателен завод има и в Костенец. Вторият боеприпасен район е от голямо значение за правилното разположение на мощностите на военната промишленост по територията на България от военно гледище, тъй като те са уязвими. В Габрово се оформя направление високоточни специални механизми. Създаден на базата на завод Импулс, в течение на 5-6 години комбинатът Точмаш започва да произвежда курсопрокарвач КП-4, навигационна апаратура за сухопътни обекти, брояч за бронирана техника, апаратурен блок за зенитни ракети, датчик за ъглови скорости на зенитни ракети, часовникови взриватели, координатор на противотанкови ракети ПТУРС, релета за време, броячи за часове и минути и други високоточни уреди. Към Металхим в Габрово се създава и комбинат Текстилмаш, предназначен за текстилна техника и специално производство със значителен износ за СССР.

    След 1965 г. силно се развива производството на леко стрелково оръжие. В продължение на две години НИТИКазанлък и съветски проектански институт изработвт проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към "Арсенал" - Казанлък. Заводът произвежда автомати Калашников калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници Калашников 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница Утьос, пистолети Макаров, Шипка и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен около 80 хиляди автомата годишно. В програмата е предвидено и производство на ръчни гранатомети РПГ-7 и на танков гранатомет СПГ-9. Произвеждат се зенитни оръдия ЗУ-32-Z и 30 мм оръдие. Гранатометите са снабдени с прицели за нощно виждане. Произвеждат се пускови тръби за ЗУРС Стрела и 60 мм миномет тип НАТО. Построена е линия за оръдейни тела до калибър 155. За целта се оборудва нов ковашки цех. Оръжеен завод има и в Тъжа, Казанлъшко. Към "Арсенал" се построява нов завод за пружини в с. Крън за цялата военната промишленост. Построява се и цех за лафети в Трявна.

   Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати Калашников са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

   Създава се направление производство на взривни вещества, което се осъществява в химическия комбинат в Смядово.

   Към Металхим заработват два завода за медицинска техника с военна приложимост в Тополовград и София.

   Металхим проектира завод за двигатели с вътрешно горене към машиностроителния комбинат Метал-маяк в Толбухин (дн. Добрич). Лицензът е на фирма МАN, програмата предполага производство за нуждите на бронемашините МТЛБ-броневлекачи, самоходни артилерийски установки - 2С1 и друга военна техника. Проектът е завършен, няколко опитни двигатели са изработени и успешно изпитани. Резултатът е напълно удовлетворителен. Настъпилите през 1989 г. събития ликвидират проекта.

   Военноморското корабостроене разполага със заводи във Варна и град Мичурин (дн. Царево). В град Мичурин се изработват пластмасови военноморски съдове по много успешна съветска технология.

   Многократното разрастване на военното производство поставя проблема за изпитанията на военната техника. Повечето военни комбинати разполагат със собствени полигони и лабораторни комплекси за изпитания, но те са недостатъчни и не отговарят на всички изисквания за безопасност, за отстояние от населените места и пр. Те са градени прибързано със заводски средства и не позволяват комплексни изпитания. Затова се проектира и построява Централен изпитателен полигон, който покрива всички условия за изпитание на военна техника произвеждана в България, и е снабден с пълен комплекс лаборатории и уреди за изпитание. На полигона трябва да могат да бъдат изпитвани и най-новите ракетни системи - зенитните ракети, Стрела 2, Стрела 3 и Игла, противотанковите ракети, както и тези, управлявани по лазарен лъч. Проектът е изработен с участието на съветски проектанти и от НИТИ-Казанлък, и е финансово осигурен от Металхим.

   Строителството се извършва с участието на Министерството на отбраната и завършва през 1985 г. в с. Змеево, Старозагорско. Полигонът отговаря на всички световни изисквания и е съоръжен с най-модерни уреди. Апаратите за контрол на летящи ракети и обекти са закупени от швейцарската фирма "Контравес" и от австрийската фирма АВЛ. В последните години там се провеждат учения на НАТО.

Извънредно богатото военно производство се обслужва технико-технологически. За целта се създават институти по различни видове военна техника, както и бази за развитие, лаборатории, експериментални цехове. Пръв заработва Централният институт към Металхим НИТИ-Казанлък, който създава новото изделие, но и технологията за неговото производство, а след това проектира заводите и цеховете и участва във въвеждането в експлоатация.

Министерството на народната отбрана и ДСО "Електрон" разполагат със свои институти. В София функционира НИИСКО - институт по специална оптика. Институт по оптика съществува и към "Оптикоелектрон" - Панагюрище. Към комбината по взриватели в Лясковец се причислява Институт по взривателни устройства, към ВМЗ - Сопот - Институт по специално производство и лагери, към комбината в Червен бряг - Институт по бронетанкова техника, към завода в Смядово - Институт по взривни вещества, към "Арсенал" - Казанлък - Институт по оръжейни системи и металорежещи машини.

В Габрово заработва Институт за точна специална техника (навигационна, курсоводеща апаратура, координатори и жироскопи), в комбинат "Дунарит"-Русе - Институт по боеприпаси и взривни вещества, в Добрич - Институт по двигатели с вътрешно горене.

Освен посочените в София, Видин, Плодвив, Габрово и другаде се създават Институти по лазери и лазерни технологични установки, по медицинска техника, по металорежещи инструменти, по авиотехника, по текстилни машини.

Институтите и заводите проектират и произвеждат много български разработки на оръжия: универсална капсулна втулка КВ-У, която замества КВ-4, КВ-5, КВ-13 и КВ-13У; серия взриватели от фамилията ОФЗ - ОФЗ-1, ОФЗ-2, ОФЗ-5 и други; осколочни гранати към гранатомети РПГ-7 и СПГ-9: ОГ-7 и ОГ-9; боеприпаси с готови поразяващи елементи, сачми и други, например ръчна граната със сачми Янтра; радиовзриватели Дунав-1 за 120 мм мини, Дунав-2 за 120 мм и 160 мм мини, а така също за 100 мм, 122 мм, 130 мм, 152 мм снаряди; радиовзриватели за ракети "Град"; осветителни мини за 82 мм, 120 мм калибър, 120 мм самоходна артилерийска установка "Тунджа" и 82 мм САУ; санитарна бронирана машина; аварийно-спасителна бронирана машина; бойна машина на пехотата с 23 мм оръдие - БМП-23; бойна машина на пехотата със 80 мм оръдие; радиосмутители; преработен автомат "Калашников" с натовска цев калибър 5,56 мм; 60 мм минохвъргачка тип НАТО и други; прибори за нощно виждане и прицели за нощно прицелване; лазерни далекогледи.

Във всеки комбинат на Металхим има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ - София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев - "Електрон", и Илия Гунчев - "Металхим", които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Бързото развитие на военната техника налага на металургията, химията, електротехниката и електрониката, леката индустрия и на други отрасли да усвояват редица нови материали за Металхим - метали и сплави с високи специални изисквания като снарядна стомана и стомана за гилзи, химикали, лакове, бои, пластмаси, каучук за безотказна работа в широк температурен диапазон. Във военното производство като във фокус се събират най-новите постижения на науката и техниката и благодарение на него се спира вносът на много суровини и изделия и се създава работа за българската индустрия. В България се усвояват и редица детайли и възли на оръжия тип НАТО. Така например българският автомат "Калашников" е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации - ДТП "Кинтекс" - за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия - за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия. Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение "Хидравлика и пневматика", което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страничленки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

Такава практика съществува и в други страни, в които процентът на гражданската продукция достига до 40% от общия обем на производството на военните заводи. Тази т. нар. конверсия се провежда и в България с постоянно увеличаващ се дял на гражданската продукция, достигнал 25-30%. Всички военни заводи усвояват гражданска продукция. В завода в Сопот се организира производство на търкалящи лагери с капацитет 36 милиона броя годишно, с автоматични линии от Япония, по специализация на СИВ. Продукцията обхваща автомобилни свещи, карбуратори, водни и бензинови помпи, амортизатори за автомобили, автомобилни акумулатори, газови уредби за автомобили, качествени бобини, които се изнасят за Франция, релета, леки коли Булгаррено, автомобилни ремаркета и много голямо количество различни автомобилни резервни части, които се изнасят. Произвеждат се граждански промишлени взривове и големи количества ловни патрони, предназначени и за износ. Развива се производство на металорежещи машини: обработващи центрове в Казанлък - "Арсенал", автоматизирани - в завода в Сопот, колонни бормашини в Арсенал и високооборотни бормашини в Сопот, агрегатни възли и машини, както и няколко типа фрези в завода в Казанлък. Той произвежда машини с цифрово програмно управление, ВМЗ - също. За нуждите на производството на металорежещите машини и за детайли за оръжейното производство се закупува и пуска в експлоатация в Завод №10 гъвкава автоматизирана производствена система ГАПС - връх на световната техническа мисъл. Пак там се организира производство на синтетични диаманти, във ВМЗ - на диамантни инструменти, Завод №11 - на абразивни инструменти за нуждите на лагерното производство, за специалното производство и за износ. Произвеждат се преси, струго-фрезови машини, линии за хлебопроизводството, мотокултиватори, сенокосачки, редосеялки, телфери, велосипеди, часовници, часовникови релета и други часовникови уреди, медицинска апаратура, инструменти, зъболекарски столове, зъботехнически, лаборатории, медицински хирургически инструменти, противопожарна техника, доилни инсталации и системи за капково напояване.

С ускорени темпове се развива гражданската оптика: ловни прицели, бинокли, микроскопи, лабораторни стъкла за очила, рамки за очила, стъклодувни машини за обработка на оптика, микроскопи - учебни, центриращи, за измерване на праволинейност, оптичен измерителен прожектор, оптико-електронни датчици, оптически уреди за очни лаборатории и кабинети, медицинска система от уреди за диагностика в офталмологията "Ирис", граждански прибори за нощно виждане, бифокални лупи и диоптомери.

В номенклатурата се появяват няколко вида текстилни машини - пресукална машина "Преномит", пресукало за двоен сук, рапирни станове и други, които се изнасят за СССР, произвеждат се противоградни ракети, машини за хранително-вкусовата промишленост със значителен износ за СССР, оптични датчици, инкрементални датчици за линейни премествания в металорежещи машини, двойнотарифни електромери, пътно-строителна техника тип "Фадрома", дърводелски машини, водни и други видове помпи, стоки за бита, доста широка гама от продукция на електрониката и електротехниката.

ВМЗ-Сопот създава Домостроителен завод за сглобяеми жилища с годишна продукция от около 240 апартамента. Всички комбинати на Металхим разполагат със собствени строителни организации и строителни групи, с които строят жилища, почивни станции на брега на морето, бази на планина и за балнолечение. Построените на брега на морето станции са с много добри условия - стаи със собствени санитарни възли и бани, също така апартаменти за по-многолюдни семейства.

Много от почивните станции сега са продадени на частни лица и по такъв начин повечето от военните заводи нямат почивни станции.

Собствените строителни организации построяват и филиалните цехове в пограничните окръзи с повече млада работна ръка. Само в Смолянски окръг се пускат в експлоатация над 30 филиални завода, построени за не повече от 10 месеца всеки от тях. В Кърджалийски окръг възникват филиални заводи в 15 селища.

Филиалните заводи в програничните окръзи създават поминък и укрепват българската държавност. След Десети повечето са разрушени и разграбени.

   През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство довежда до сравнително бързо усвояване на множество военни изделия, особено - на боеприпаси. България произвежда боеприпаси повече от всяка друга страна от СИВ, освен от СССР. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света. Страната осъществява активен баланс, износът значително превишава вноса на военна техника. С разликата се набавят метали, газ, дървесина, нефт, памук, хартия, химикали, метални сплави за стопанството, но се внасят и специфични метали, сплави, химикали, барути, състави, произведени в Русия по специални военни технически условия и стандарти, които осигуряват високо качество. Известно е, че руската военна доктрина изисква безотказно действие на изделията във всяка точка на земното кълбо, по всяко време на годината и в диапазона от минус 50 до плюс 50 градуса.

Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани.

Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас като управляеми противотанкови ракети, самонасочващи се ракети, ракети водени по лазерен лъч, лазерни уреди, лазерни далекомери, оптичните заводи, произвеждащи специална оптика, оптически топлинни глави за самонасочващи се зенитни ракети. Унищожен е холдингът на военната промишленост "Металхим" със 136 000 работници и специалсти.

Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка. Задушава демократичните придобивки с пълна стопанска и пазарна анархия.

Големият въпрос е обаче, да се възроди военно-промишленият комплекс в полза на българския народ и на българската държава в рамките на НАТО и Европейския съюз.  

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени