ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

 

VІІ. ДУХЪТ

 

2. Вярата

 На Девети септември около 85% от населението на страната изповядва православната вяра, над 10% - исляма, от останалите около 48 000 души са юдеи, 50 000 - католици, 25 000 - армено-григориански монофизити християни, 40 000 са последователи на учението на учителя Петър Дънов, 5000 са протестанти. Веротърпимостта е отличителен белег на отношенията между тези групи, които се ползват с пълни религиозни права и свободи по Търновската конституция.

Конституционно утвърденият държавен характер на православието обаче изправя БКП срещу църквата в сблъсък, който е прикрит в текстовете на двете конституции - Димитровската и Живковата, и в Закона за вероизповеданията от 1949 г. Текстовете декларират еднакво положение на вярващи и невярващи спрямо законите и равни техни права и свободи, независимо от това дали те са православни, католици или мюсюлмани. Религиозното убеждение като личен въпрос става постановка, която естествено се подкрепя от обявената ненамеса на светските институции във вътрешните дела на вероизповеданията и от отделянето на църквата от държавата. Разрешава се безпрепятственото изпълнение на религиозни обреди, освен ако те не накърняват правата, честта и достойнството на човека. Извършването на ритуално-църковни кръщавания, венчавки и погребения е допустимо, след като гражданите, които ги организират, са изпълнили задълженията си към административно-правните органи. В същото време и църквата няма право да се намесва в държавните работи, да използва религията за политически цели и да създава партии на религиозна основа. Постановява се, че гражданите на НР България не могат да се отклоняват от своите трудови, служебни и патриотични задължения по религиозни убеждения. Училището се отделя от църквата, която изгубва религиозно-възпитателната си функция към подрастващите поколения, но не се забраняват средните и висшите училища за подготовка на свещенически кадри. Категорично се санкционира оскърбяването на религиозните чувства на вярващите и проповядването на омраза по религиозни мотиви чрез слово, печат, действие.

Реалността обаче не се покрива изцяло с постановките, които се обезсилват от нетърпимостта на комунистическата партия към всяка идеология извън нейната. В отношението си към църквата и вероизповеданията в България БКП се ръководи от становището на В. И. Ленин, че религията е действително частно дело на хората, но не може да бъде частно спрямо партията. При такова разбиране, за което влиянието на религиозните институции в страната следва да бъде сведено до нула, вярата и нейните организационни форми са реакционна отживелица. По тази причина атеистичната дейност на БКП - в процес на плътно сливане с държавата - започва да придобива облика и целенасочеността на вътрешна политика, която довежда, както показват социологическите проучвания, до намаляване на религиозността на населението на България.

Българската православна църква е засегната силно и болезнено от промените в обществения строй. На Девети септември тя разполага с около 3700 храма и 120 манастира, с приблизително 2600 свещеници и 320 монаси и монахини. Нейният авторитет, който се дължи на ролята й в опазването на българския народ и на българската нация през столетията на турско робство, започва постепенно да се срива чрез редица мерки. Голяма част от църковните имоти са национализирани и са придадени към имуществото на ТКЗС. Намаляват се манастирските селскостопански комплекси. През 1951 г. Богословският факултет е изваден от академичния състав на Софийския университет и е преобразуван в Духовна академия под ръководството на Светия синод. Пловдивската семинария е слята със софийската, която пък е преместена в Черепишкия манастир. Печатната продукция на църквата е ограничена в рамките на Синодалното издателство, преустановена е активността на многобройните тогава религиозни братства, детски, ученически, студентски, християнски дружества и благотворителни организации.

Пълна автономия църквата не придобива. Тя се подчинява на законите и на установения ред в държавата, служителите й са зачислени на заплати, получават пенсии и се ползват със социални придобивки, както всички останали граждани. Същевременно църквата продължава да бъде поддържана от държавата със субсидии и с част от разходите по опазването на храмове и манастири, обявени за паметници на културата. Известни доходи се осигуряват и от производството и продажбата на свещи, кръстчета, медальони и религиозни треби и принадлежности.

Бачковският манастир

Загубата на жизнената среда от вярващи, чийто брой, както бе посочено по-горе, непрекъснато се свива, е съпътствана и от намаляването на свещениците. В края на 1989 г. те са около 1550, монасите - 105, монахините - 160. Всъщност процесът на западане на монашеството, който е характерен за периода след Освобождението, продължава при утежнени условия. В такива условия и Светият синод се стреми да съхрани лоялност към властта и да избягва остри и опасни за църквата конфликти.

Още на 19 септември 1944 г. Софийският митрополит Стефан призовава във възвание по радиото вярващите да признаят властта на Отечествения фронт. Тази позиция Св. синод запазва и занапред със свойствените на православната църква реализъм и прагматизъм, които я съхраняват през вековете. Тя е и обоснована от всеизвестните съждения "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието - Богу" (Мат. 22:21), "Подчинявайте са на всяко човешко началство, заради Господа" (Петр. 2:13) и "Защото няма власт, която да не е от Бога" (Рим. 13:1). Опитът на църквата, натрупван още от времената на върховенството на византийските императори и на българските царе над нея - в обстановка на т.нар. цезаропапизъм, я научава да търси сътрудничество с държавата. Умението й да се приспособява към всяка социално-политическа ситуация и да отстоява интересите си в рамките на възможното проличава през годините на тоталитаризма.  Църквата запазва нормалното осъществяване на основната си функция, но и успява да постигне успехи, към които се е стремяла десетилетия след Освобождението.

Един от най-болните проблеми на църквата е наложената й схизма. Оценявайки обстановката като благоприятна за отхвърляне на схизмата и за възстановяване на патриаршията, Св. синод, подкрепен от правителството на Отечествения фронт и от Руската православна църква, която обещава съдействие и предлага конкретна програма, пристъпва към избор на екзарх. При тази първа крачка към самостоятелността Св. синод действа със съгласието на властта и на 21 януари 1945 г. Софийският митрополит става екзарх. Скоро след това на поместния събор на Руската православна църква през февруари 1945 г. присъстващите православни патриарси отменят, по настояване на руския патриарх Алексей, схизмата върху българската църква. Със специален акт (томос) от 22 февруари Вселенският патриарх Вениамин сваля схизмата, а на 13 март същата година тържествено е обявена автокефалността на Българската православна църква.

След оттеглянето на екзарх Стефан през 1948 г. в с. Баня, Карловско, където той умира през 1956 г., църквата се връща към синодалната форма на управление. Като държи сметка за причините и обстоятелствата на влошаването на отношенията между екзарха и Св. синод, през 1950 г. общото ръководство изработва и утвърждава Устав на Българската православна църква, в който тя е наречена патриаршия. Документът е приет от държавната власт в края на същата година. В съгласие със съборното начало в управлението през май 1953 г. в София е свикан Църковно-народен събор, който възстановява патриаршеската институция и на 10 май избира за патриарх Пловдивския митрополит Кирил, който е и учен с висок престиж. През 1971 г. след смъртта на патриарх Кирил за негов приемник е избран Ловчанският митрополит Максим.

Признатата от всички православни църкви, Българската патриаршия става равноправен член на световното православно семейство с всички права на автокефална църква. Нейни представители се появяват в двустранни и многостранни органи, оформено е членството й в международни структури, включително и в Световния съвет на църквите и в Конференцията на европейските църкви. Преодоляването на изолацията издига авторитета на духовенството, което започва да възстановява позициите си в страната и да регулира отношенията си с държавата. През 60-те, 70-те и 80-те години външните показатели на една удовлетворителна тенденция към религиозна консолидация са доста изразителни. Броят на религиозните погребения, венчавки и кръщавки се увеличава, по-чести са посещенията на църковните служби, повишава се продажбата на свещи, нараства броят на студентите в Духовната академия, на новоръкоположените свещеници и на тяхното подмладяване, както и на замонашилите се вярващи. През 1982 г. тиражът на Библията достига 27 000 екземпляра. Изпълнението на чисто религиозните функции на православната църква се подпомага и от намаляващите обвинения и преследвания на онези, които изповядват открито християнските си убеждения и упования.

Религия и държава: Родината е една

Католическата църква обаче попада в други условия, които БКП създава в неприкритото си отрицание на нейната дейност. Срещу католиците се предприемат конкретни мерки, произтичащи от обвиненията, че те - или поне техните духовни наставници са поддръжници и разпространители на влиянието на Ватикана и на Италия и Франция в България. Светият Римски престол, който е обявен за стар съюзник на фашизма и нов на империализма, предизвиква към противоборство властта, за да не се допусне Католическата църква да се използва като "оръдие на реакционните империалистически сили". Схватката е открито декларирана и от комунистическата партия, и от държавните органи в хода на задълбочаването на Студената война между двата световни лагера.

В тази схватка губещи са католиците, понеже са подложени на репресии. Църквата им е лишена от приходи, тъй като й се отнемат земите по силата на Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. Прекратява се благотворителността, закриват се колежи, училища, болници, сиропиталища, приюти и пансиони. Споменатият Закон за вероизповеданията от 1949 г. прекъсва връзките с Ватикана и помощите от Светия престол и от други източници. След като ордените, конгрегациите и мисиите в страната се закриват, монасите, монахините и преподавателите са изгонени. Затворена е и Апостолическата делегация, която е фактически и посолство на Ватикана в България. Най-сетне е предприета и съдебна мярка - на Католическата църква се отказват правата на юридическа личност и тя е поставена в положение на търпимост, ще рече, регистрирана е с право на религиозна дейност, но без право на издания.

Властите в България надхвърлят и границата на пряко насилие, като, по примера на СССР и по аналогия с другите източноевропейски страни те обвиняват католическите свещеници в сътрудничество с ватиканското, френското и италианското разузнаване. Следствените и съдебните репресии се реализират без особени трудности въз основа на демонстрираните антикомунистически възгледи на свещенослужителите, на естествените им контакти с Ватикана и с посолствата на западните католически държави в София. Чрез жесток физически и психически натиск голяма група католически свещеници са принудени да "признаят" конкретната си шпионска дейност и да дадат за нея "показания". В поредица от пет процеса 54 души са осъдени през 1952 г. на различни години затвор с обвинение, че по указание на представители на френското разузнаване и на Ватикана са създали шпионска организация. Камен Вичев, отец Павел Джиджов, отец Йосафат Шишков и епископ Евгений Босилков получават смъртна присъда и скоро след това са екзекутирани. Покрай процесите пострадват и други свещеници и вярващи, някои от които са въдворени в лагери или са интернирани.

Тези действия на комунистическото управление, които дезорганизират католическото вероизповедание в България и парализират религиозния живот на общността, предизвикват отговор. След Втория ватикански събор Светият престол разгръща в рамките на т. нар. нова източна политика официална дейност за подобряване на отношенията със социалистическите страни и за нормализиране на условията на католическото вероизповедание в тях. През 70-те и 80-те години Ватиканът установява добри междудържавни отношения с България. Тодор Живков, Петър Младенов и други български ръководители посещават папската държава, през 1976 г. външният й министър архиепископ Агостино Казароли, придружен от висши служители на Източната конгрегация, идва на официална визита в София. Ватиканът осигурява на българската страна най-добри условия за честването на празника на Св. св. Кирил и Методий на 24 май в Рим, допуска български учени да работят в библиотеката и в книгохранилищата.

"Новата източна политика" на Светия престол създава предпоставки за преговори по главните въпроси на положението на Католическата църква в България, някои от които са и доста остри - възстановяване на правата на юридическа личност, свободно доставяне на религиозна литература и материални помощи, преместване на седалището на северната католическа епархия в окръжен град, отваряне на католическата църква във Варна, откриване на нови църкви, специализации на български духовници във Ватикана, жилищни неуредици и жителство на свещенослужители. Същевременно папската държава подкрепя католиците и техните пастори в България по неофициален път и изпраща стотици емисари, които пребивават като туристи и гости, изясняват и обсъждат обстановката, съветват, раздават парични средства и литература, участват в религиозни служби.

Нормализирането на дейността на Католическата църква е подпомогнато и от освобождаването на осъдените свещеници. Те излизат от затвори и лагери и се връщат от изселничеството си, за да поемат църковно служение. Методи Стратиев става епископ на църквата от източен обред през 1965 г., а през 1971 г. - нейн апостолически екзарх. Сред специализантите от този период във Ватикана е и сегашният апостолически екзарх епископ Христо Пройков. Български католически свещеници участват и в обществено-икономическата дейност в страната, и в международни прояви на Ватикана.

Кризата обаче продължава и към днешна дата, макар и да придобива друг характер. Намалява борят на вярващите - към 1989 г. са регистрирани около 30 000 католици от западен обред и около 10 000 униати. Свещенослужителите са едва 40 души и почти всички от тях са на преклонна възраст, на каквато са и около 60-те монахини; 41 храма и 10 манастира се нуждаят от ремонт и поддръжка.

Към протестантските църкви отечественофронтовската власт предприема ограничителни и дискриминационни мерки по една коренно различна причина - те са официално третирани като секти. При такава държавна позиция правата на юридически личности се отнемат, закриват се техните училища, колежи, болници, сиропиталища и пансиони, конфискуват се множество недвижими имоти, забраняват се контактите със задгранични центрове и организации, както и помощите от чужбина, спират се печатните издания и всякаква издателска продукция.

По същата схема на репресии през 1949 г. властта инсценира т. нар. пасторски процес, на който са осъдени за антинародна дейност 31 пастори. Лишените от свобода за различни срокове са обвинени по познатия съветски модел във връзки с американското, немското, английското или някое друго разузнаване и в ръководството на широка шпионска резидентура в политическата, икономическата и военната област под шапката на Обединените евангелски църкви и на отделни църкви. Техният съюз е разтурен, пастори и вярващи са въдворявани на местожителство в отдалечени райони на страната, затварят се храмове. Броят на протестантските църкви е силно намален с новите регистрации на поделенията им през 60-те години. Забранена е дейността на обвинените в крайна фанатичност и реакционност адвентисти реформатори, тинчевисти, стефановисти, йеховисти и др. Допълнителни репресии могат да бъдат отбелязани и през 70-те и 80-те години, когато изселванията на пастори продължават, а някои от тях са осъдени по обвинение за занимания с професия, за която нямат права.

Въпреки тези тежки обстоятелства протестантските църкви разширяват влиянието си в България след 1944 г. Това се дължи на активността на религиозните общности, на пастори и на вярващи, на подкрепата от чужбина, на индивидуалната работа с всеки, който проявява интерес към учението, на пасторската работа по домовете, сред младите хора, на известен прилив на православни към протестантизма. През 1989 г. в България се наброяват 125 местни протестантски църкви, обслужвани от 122 пастори. Вярващите са около 20 000 души, но още 5000 са членове на нерегистрирани църкви. Тези показатели показват жизнеспособността на едно ограничено вероизповедание.

На Девети септември 15 000 ходжи обслужват около 900 джамии. Мюсюлманската религиозна принадлежност се отъждествява с турската националност, поради което изповядващите исляма се смятат за турци, въпреки че мнозина са помохамеданчени българи през епохата преди Освобождението. Мюсюлманската общност също преживява сложни и трудни времена, които се дължат на политиката на Комунистическата партия към нея в продължение на 45 години. Три основни насоки определят тази политика.

На първо място, полагат се действителни и продължителни усилия да се преодолее икономическото и културното изоставане на мюсюлманското население. От мизерията и нищетата се измъкват цели райони, по-голямата част от жителите им са ограмотени, младите хора след задължителното средно образование навлизат, и то с предимство, във висшите училища. Създава се една нова етносна интелигенция.

На второ място, БКП еволюира към тезата, че това население представлява турска малцинствена група, която принадлежи към турската нация и му осигурява права на национално малцинство. Чак през 1958 г., когато етнополитическата опасност започва да става очевидна, позицията се променя с постановката, че турците в България не могат да имат малцинствен статут, понеже са част от българската нация. Това обуславя единната образователна система в цялата страна с преподаване само на български език. Нейното въвеждане се стабилизира през 60-те и 70-те години, когато турско-арабските имена на циганите и на българомохамеданите са заменени с български, за да се спре потурчването им. Мярката е далечно предизвестие на т. нар. възродителен процес от 1985-1989 г., по време на който са сменени имената на 820 000 души. През целия период БКП не допуска свободна протурска пропаганда в страната нито от официални турски институции, нито от националистически организации.

На трето място, провежда се целенасочена и мащабна атеистична кампания, за да се намали влиянието на исляма и да се пресече въздействието на панислямизма върху мюсюлманите в България. Кампанията е съпътствана и от административни действия - през 1960 г. броят на мюфтийствата е намален от 17 на 8, броят на ходжите е сведен от 3400 на 530. Резултатът от натиска става ясен през 1989 г., когато социологическите изследвания показват намаляване на дела на вярващите сред мюсюлмянската общност докъм 50%. Това явление е подсилено и от масовите изселвания в Турция - през 1950-1951 г. напускат страната 156 410 души, през 1969-1979 г. - 114 420, през лятото на 1989 г. - над 220 000.

Една специфична за България религиозна общност, т. нар. Бяло братство на учителя Петър Дънов, виден теософ с признание в чужбина, се съхранява след Девети септември въпреки редица отрицателни фактори. Починалият през декември 1944 г. П. Дънов не оставя наследник. Регистрираното през 1948 г. братство няма статут на юридическо лице и се намира в положение на търпимост, отнети са му имоти, през 1957 г. е конфискувано голямо количество дъновистка литература, през 1958 г. неколцина дъновисти са осъдени на различен срок лишаване от свобода по обвинения във финансови нарушения, през 1962 г. от 25 местни поделения остават 5, през 80-те години на мястото на дъновисткото селище "Изгрев" е построено съветското посолство.

Гробът на П. Дънов, който по указание на Людмила Живкова е запазен и грижливо поддържан, още през 70-те години се превръща в свещена територия за братството. То продължава да провежда походите си до седемте Рилски езера и да лагерува край тях, но органите на МВР го следят и притесняват. Дъновистите изгубват печатницата си, изданията им са спрени, активността им отслабва, през 80-те години броят им е около 500 души, предимно от София и Пловдив. Освен от постоянния натиск, оказван върху него още от осъждането на смърт на дъновиста Любомир Лулчев, съветник на цар Борис III, братството страда и от своите собствени слабости - то не разполага с централно ръководство и не е йерархизирано.

След Девети септември евреите масово се изселват от България и общността им се свива до около 4500 души. Почти всички равини напускат страна, синагогите остават без духовници и религиозният живот замира. Функционират само Софийската синагога и в празнични дни - Пловдивската, докато някои започват да се използват за други обществени цели.

Арменската апостолическа православна църква запазва сравнително скромните си позиции сред двадесетхилядното арменско население в страната. Няколко духовници обслужват деветте църкви.

Ярко изявеният стремеж на много секти да проникнат в социалистическите страни претърпява пълен неуспех. Техните мисионери, включително и представителите на т. нар. нетрадиционни секти, заливат западния свят, но веднага са идентифицирани от органите на МВР и са изгонвани от България. Последователите им са предупреждавани административно и са съдебно санкционирани, ако провеждат религиозната си дейност. Изпращаната литература се конфискува заедно с автомобилите, с които се правят опити тя да бъде прехвърлена през границите. Всякакви шансове да бъдат узаконени изгубват изповедания, сдружения или фондации, каквито са "Свидетели на Йехова", "Назорей", "Трансцедентална медитация", "Общество за Кришна съзнание" и др.

Религиозната политика на БКП, която се превръща в държавна за периода 1944-1989 г., се основава нормативно на вековното човешко право на свобода на съвестта и на конституционните религиозни свободи. Клаузите по тази материя, които се съдържат в Хартата на правата на човека и в Заключителния документ на Виенската среща от 1989 г., доказват пълната й юридическа равностойност с българските законодателни и подзаконови актове. Практическото им приложение обаче е в обратната посока - Комунистическата партия и държавата стесняват и целенасочено отслабват влиянието на религиите, реално ограничават правото на избор на вероизповедание, дискриминират вярващите и ограничават активността на религиозните организации и на църквите.

Комунистическата партия успява да избегне острите стълкновения с тях, тъй като се стреми да не повтаря методите на съветската власт и суровостта на закона от 1929 г., приет в СССР. Българският законодател е по-демократичен в съответния закон от 1949 г., който позволява установяването на привидно лоялни отношения. Избягва се и масовото закриване на енории и разрушаването на църкви, манастири и джамии. Причините за пасторските и за католическите процеси не се дължат на религиозни мотиви, православната църква не е доведена до разкол. През 60-те и 70-те години и държавата, и религиозните структури заедно участват в движението за мир, за разоръжаване, против атомната опасност, за екологично равновесие и др. През 80-те години религиозните организации в страната провеждат средногодишно по 40 международни прояви, които приобщават всички религиозни общности. Властта подкрепя църквата в работата й сред българските православни емигранти, у които тя възпитава национални идеи и чувства за принадлежност към родина и народ. Църквата се присъединява и към кампанията за издирване и съхраняване на българските културни и исторически паметници в чужбина и преди всичко в Гърция, Турция и Румъния.

Държавата предпазва обществото от нетрадиционните секти, които нахлуват в редица страни по света през 70-те и 80-те години, като носители на екстремизъм, агресивност, деструктивност, нетолерантност и прозелитизъм. Чужди на българския дух и култура религиозни движения са решително спрени в атаката им срещу българското самосъзнание на деца и младежи и срещу етническата идентичност на българския народ, скрепена от вековно съхранени морални принципи.

 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени