ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

VІІ. ДУХЪТ

 

1. Учението

 Държавното образование и възпитание в България води началото си от ІХ в., по времето на кана-княз Борис-Михаил (852-889). Благодарение на учениците на светите братя Кирил и Методий, които начело с Климент и Наум намират убежище в страната на новопокръстения владетел, възникват преподавателски и книжовни школи в Плиска-Преслав и в Охрид. Тази традиция укрепва през вековете на Второто българско царство и е увенчана от делото на Патриарх Евтимий и на Теодосий Търновски, извършено в духовното усамотение на Света гора край столицата Велико Търново. Както през ІХ-Х, така и през ХІІІ-ХІV в. България е източник на просвета и знания и за останалия славянски свят.

Св. Св. Кирил и Методий, дали

"На вси славяни книги да четат"

През периода на турското робство манастирите остават средища за богословско, литературно, историческо и професионално обучение и творчество както в поробените земи, така и извън тях (Зографската и Хилендарската света обител в Атонската монашеска република). През ХVІІІ и особено през ХІХ в. се разгръща и мрежата от училища от килийните в по-будните градчета до гимназията в Габрово и Свищовското търговско училище. Руско-турската освободителна война (1877-1878) заварва образователна система, изградена на обществен принцип, без сегрегации, към която са приобщени като учители дори висшисти мнозина сътоятелни българи завършват едни от най-реномираните университети в Русия, Европа и Турция.

Държавата се връща към своите задължения с първия законов акт за народната просвета от 1891 г. и ги поддържа с обновявани и разширявани закони за структурата на образованието, неговото съдържание и управление, за учителството, материалната база и финансирането (1909, 1948, 1959 и 1991). Към тези документи принадлежат и Тезисите за развитие на образователното дело в НР България, които са приети от ЦК на БКП през 1979 г. и придобиват законодателна сила поради конституционно утвърдената ръководна роля на партията.

На тази теоретико-разпоредителна основа образованието в страната се оформя в тристепенна структура с обща продължителност от 11 и 12 години. Първоначалният курс обхваща І-ІV отделение, прогимназиалният І-ІІІ клас, гимназиалният ІV-VІІІ клас. Към формулата 4+3+5 през 1888 г. се добавя и следването във Висшия педагогически курс, впоследствие (от 1889 г.) във Висшето училище, където продължителността на обучението се мени и по специалности, и поради концептуални нововъведения през различни периоди от ХХ в.

След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за подготовката за живота. Всъщност скъсяването на срока се дължи на икономически причини и най-вече на подражанието на десеткласното съветско училище. Това решение обаче представлява сериозна грешка, понеже откъсва българското средно образование от европейското, с което то не може повече да се съпоставя и съизмерва.

През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ), но срокът за гимназиите остава единадесетгодишен по финансови и организационно-материални причини. Сега към предишната грешка се добавя и нова удължаването на прогимназиалния курс от три на четири години. Същевременно намаленото гимназиално обучение въпреки пълния му обхват в някои видове училища (техникуми, специализирани училища) оставя големи празноти в подготовката на учащите се.

От 1979 г. съгласно посочените по-горе тезиси на ЦК на БКП се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс (вътрешно разпределен в три, четири и три години), едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или на стажант. Този модел, по-добър от всички останали главно заради демократизирането на учебно-възпитателния процес и придобиването на професионални умения, не издържа докрай проверката на практиката главно поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база и в училищата, и в предприятията, и в стопанствата. Освен това обучението в УПК, което продължава две години, до голяма степен откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища, още повече че изборът на специалност остава свободен, без да зависи от изучаваната в ЕСПУ професия.

Който учи - ще сполучи

В рамките на цялото отделните образователни подсистеми функционират съобразно традициите си, но винаги в съответствие с актуалните за дадения период педагогически възгледи. Българската педагогическа наука още след Освобождението е концептуално и методически синхронна на европейската и на американската, след Девети септември на съветската. Нейният оригинален принос гарантира на българското образование твърде високо признание за качество, което и понастоящем е поне частично запазено, както се вижда от отличните резултати на средношколци в състезания и при кандидатстване в университети с най-усложнени изисквания към студентите си.

До и след Девети септември предучилищното възпитание е организирано в постоянни, сезонни, целодневни, полудневни и понякога специализирани, главно езиково ориентирани форми. Това са т. нар. детски училища или забавачници (до 9.ІХ.1944 г.) и детски градини през социалистическите десетилетия съгласно повсеместно възприетото наименование. Тогава те минават на държавна и на общинска издръжка и са в състояние да поемат всички деца срещу минимална вноска. Държавата изцяло поддържа и подготовката на учителките след Девети септември те се обучават най-напред в средни педагогически училища, а по-късно в полувисши институти и педагогически факултети, висши педагогически институти и университети.

Подсистемата на основното образование (първоначален и прогимназиален курс) е много добре развита още до началото на управлението на Отечествения фронт, което в общи линии я съхранява. В учебния план на първоначалното училище фигурират природознание, родинознание, труд и творчество, изобразително изкуство, музика, физическа култура. Добавят се руски език и учебната дисциплина роден край за сметка на изучаваните дотогава вероучение, наричано и закон Божи, и старобългарски, включен в обучението по български език. Прогимназиалният учебен план е твърде разнообразен и богат, с предимно хуманитарна насоченост и със стремеж за социална общообразователна подготовка.

Средното образование в България е едно от големите постижения на досоциалистическия и на социалистическия период. Регистърът на основните учебни предмети е много широк и за мъжките, и за девическите гимназии, в които през първата половина на ХХ в. се изучават още домашна икономия, ръкоделие и умения за възпитаване на децата. По време на отечественофронтовските правителства от учебния план са свалени религията и етиката, политическата икономия и класическите гръцки и латински език, което върви ръка за ръка с отпадането на профилираното класическо гимназиално образование. Високият авторитет на средните училища е засвидетелстван от желаещите да продължат обученето си в тях след VІІІ клас този процент е над 93% през 1980 г.

Отделна подсистема образуват специалните училища, каквито са училищата по изкуствата, но и онези, предназначени за деца с различни заболявания, неравностойно социално положение, с отклонения в поведението си и противообществени прояви. Към тази група се числят и домовете училища за деца от 7- до 14-годишна възраст, домовете за младежи и девойки от 15 до 18 години, видовете интернати и т.н. През социалистическия период издръжката на цялата мрежа от подобни учреждения се осигурява от държавния бюджет. Всъщност след Девети септември частните училища от всички направления и степени просъществуват за кратко време и между 1945 и 1948 г. са закрити, в това число чуждестранните и етническите.

В България общото образование съществува винаги редом с професионалното, а от 1979 г. е направен и опит, както бе посочено по-горе и за обединяването на двете системи чрез учебно-професионалните комплекси. Ако хуманитарното широкообхватно обучение се основава на руската педагогическа школа и на нейните традиционни устои, професионалното стои близо до немската и до организационно-методическите й принципи. До 1944 г. то е развито в занаятчийско, търговско и земеделско направление, в които имат място и девическите училища. Тези направления се преобразуват след 1944 г. заради ликвидирането на частната собственост и копирането на съветския модел и се отменя диференциацията по пол.

След известни преустройства и временни решения през 1951 г. професионалното образование започва да се ориентира към новите отрасли, каквито са тежката промишленост, енергетиката, строителството, транспортът, химическата индустрия и др. Тази преориентация довежда през 1956 г. до преминаването на професионалните училища под ръководството на съответните министерства и ведомства, а през 1959 г. с поредния Закон за народната просвета - и до създаването на основните видове и степени. Това са професионално-техническите училища (ПТУ) с едногодишен до тригодишен курс на обучение, средните професионални училища (СПУ) и техникумите с четири- и петгодишен курс над основното и едногодишен до тригодишен курс над средното образование. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се за някои години над 130 000 души. В спектъра на професионалното образование влизат 80 промишлено-технологически, селскостопански, търговски, инфраструктурни, хранително-вкусови и други области с над 190 специалности. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват в далеч по-висока степен от общообразователните възможности за работа в модерни и престижни сфери на материалното производство, програмирането и информатиката.

Връзката между средното и висшето образование в България е винаги търсена, намирана и установявана независимо от нарушенията при функционирането й през някои периоди на реорганизации. След Девети септември бързо и рязко се създават благоприяти условия за следване на младежи и девойки от работническо-селски произход. Класово-партийният подход при подбора на студенти достига своята кулминация през 50-те и първата половина на 60-те години, когато се изграждат и т.нар. работнически факултети (рабфак), предназначени - по примера на Съветския съюз - за подготовка на заетите в производството млади хора, които по-безпрепятствено да станат студенти. Същевременно българи се насочват към висшите училища на СССР и на социалистическите страни, докато в България започват да се обучават хиляди студенти от развиващите се страни със социалистическа ориентация от Азия, Африка и Латинска Америка. Класово-партийният подход изцяло променя и научно-преподавателския състав - 1дори с цената на ускорено обучение по марксизъм-ленинизъм чрез краткотрайни семинари и лекционни курсове.

Въз основа на самостоятелните закони за висшето образование от 1947, 1948 и 1958 г., които са съгласувани със законите за народната просвета, осемте български висши училища, заварени на Девети септември, се оказват само стартова позиция за по-нататъшно развитие. Университетското хуманитарно и природонаучно образование запазва фундаменталния си характер, особено в Софийския университет Св. Климент Охридски, но инженерно-техническото много бързо наваксва изоставането си. До 1954 г. изникват четири машинно-електротехнически, два химико-технологически, инженерно-строителен, минно-геоложки, лесотехнически институт, както и един за подготовка на специалисти в хранително-вкусовата промишлност. Селскостопанското образование се утвърждава чрез два нови института и чрез специализираните Висш ветеринарномедицински институт и Висш институт за машиностроене, механизация и електрификация. Висшето медицинско образование се съсредоточава в пет института, икономическото в три, педагогическото в четири университета. Измежду висшите училища по изкуствата ново е театралното.

През 70-те и 80-те години висшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната, с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия, при това с подчертана тенденция към увеличаване на процентното съотношение. Около 400 000 души са дипломираните през четирите десетилетия до Десети ноември, около 300 000 са висшистите, заети в различни сфери на стопанския, обществения и духовния живот.

През учебната 1985/1986 г. около 14 500 преподаватели обучават над 100 000 студенти в тридесет висши училища, в които са организирани редовна, задочна и вечерна форма на следване със срок на обучение от четири до седем години, в зависимост от специалността. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична особено в техническите висши училища материална база. До 1989 г. финансирането на българското образование, включително и на висшето, е изцяло централизирано. До Девети септември в издръжката му участват общини, окръзи и държава, след тази дата то преминава като отделно перо към републиканския бюджет.

Учебно-възпитателният процес във всички видове и степени училища е силно идеологизиран. С подходящи за различните възрастови групи средства се внушават неоспоримостта на марксистко-ленинския мироглед, предимствата на социалистическия строй и закономерната перспектива на комунистическото бъдеще. През 50-те години култът към личността най-напред към Г. Димитров, после към В. Червенков, се насажда последователно, докато фигурата на Първия, олицетворявана от Т. Живков от 1956-а до 1989 г., изпълнява функцията на непогрешим арбитър в държавните и междудържавните дела.

Независимо от идеологизирането на учебно-възпитателния процес равнището на образованието във всички видове и степени училища остава достатъчно високо, за да си съперничи с онова в напредналите европейски страни, Япония и САЩ. Това се потвърждава и от двустранните спогодби за признаване на дипломи за средно и висше образование, сключени с редица страни, и от обмена на студенти и преподаватели. През 80-те години нараства броят на завършилите в германски, англосаксонски и японски висши училища студенти, които след завръщането си в България съчетават изследователска, приложно-развойна и преподавателска дейност.

През 70-те години се обосновава идеята за естетическо възпитание на народа и младежта, което би трябвало да допринесе за многостранното развитие на личността. Тя не намира реално практическо приложение в българските училища, защото среща голямата съпротива на рутинното преподаване и на партийния апарат в образователните институции. Формулата за многостранно развитие също е подложена на остра критика поради погрешното мнение, че тя налага учащият се да знае и може от всичко по малко и да бъде еднакво добър както в математиката, така и в атлетиката. Представата за многостранност, която е стара философска концепция за човека, възниква от убеждението, че личността може да постигне баланс между своите четири същности сили разума, чувствата, волята и нравствеността и това равновесие да бъде изходна позиция за нейното усъвършенствуване като гражданин и активен участник в изграждането на справедливи обществени отношения.

Патриотичното възпитание е друга инициатива от втората половина на 70-те години, когато започва изпълнението на националната програма 1300 години България.

Връщане към миналото е само един от аспектите на образователното дело в България през 70-те и 80-те години. Той е съчетан с подготовката за бъдещето, която се характеризира с въвеждането на най-новите педагогически стратегии и технологически оборудвания в учебно-възпитателния процес. Благодарение на извоюваното си място в Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни като водеща държава в компютризацията България насочва кадри и средства както в производството, така и в обучението на специалисти. Резултатът от тази образователна политика не е само международно признание, той е и с голяма икономическа стойност, и с дълготрайно социално значение.

След Девети септември българското образование се движи по ръба на бръснача между идеологизацията на обучението и на възпитанието, която се извършва на приливи и отливи съобразно политическата обстановка в страната и в света и непрекъснатите усилия за повишаване на качеството на преподаването и усвояването, съпоставимо с постиженията на напредналите страни. В развитието си между такива противоречиви постановки българското учителство, българските университетски преподаватели и българските ученици и студенти се осланят на възрожденската мъдрост, врязана над входа на старото котленско училище: Помогни ми да те възвися!

Това е призив на учителя и обет на ученика. Този, който очаква идващия, е посредникът между него, неукия и прозрението. Онзи, който влиза, за да потърси своя духовен наставник, е осъзнал порива си към познанието. Училището е мястото, в което се преминава от мрака към светлината.  

Учителко любима!

 

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени