ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ

 

VІІ. ДУХЪТ

 

5. Пропагандата 

Установяването на новата власт, подкрепяна както от СССР, така и от САЩ и Англия, първоначално се посреща с въодушевление от мнозинството българи, които се надяват страната им да се приобщи към общността на европейските демократични държави. Такива очаквания изпълват повечето тогавашни вестници, тъй като никой не подозира, че България е харизана на Съветския съюз и че съдбата й е предопределена.

Този мотив звучи сред все още многогласния политически плурализъм и в условията на относителната свобода на печата. Наред с правителствените вестници Работническо дело, Земеделско знаме, Народ, Изгрев, Радикал и Отечествен фронт, наследили прогресивните и антифашистки традиции на нелегалния печат от 1923-1944 г. се издават и непартийни, каквито са Мир, Дъга 6 часът вечерта, Свобода, Нова камбана. Тази обстановка започва обаче да се променя. На 9.ІХ.1944 г. с указ на Регентството е учредено Министерството на пропагандата, ръководено от Димо Казасов. На 4.Х. същата година той докладва пред Националния комитет на ОФ, че съветското главно командване изразява недоволство от българския печат, оставен без контрол. От 1 януари на следващата 1945 г. всички независими вестници са спрени поради липса на хартия.

Мярката само усложнява нещата при нарастващата конфронтация между политическите сили. Ражда се антикомунистическият опозиционен печат Свободен народ (16.ІХ.1945 г.), Народно земеделско знаме (26.Х.1945 г.), Народен глас (11.ХІ.1945 г.) и Знаме (24.ХІІ.1945 г.). БКП е принудена да се примири, но постановява чрез специално решение на Секретариата на ЦК от август 1945 г. да се дава решителен отпор на всяка атака на издания срещу мероприятията на ОФ. Г. Димитров неколкократно взима отношение към публикациите в опозиционната преса, която той нарича легална трибуна на реакцията и разсадник на смут и зловоние.

Най-големи грижи създава Народно земеделско знаме, където Трифон Кунев отпечатва своите остроумни фейлетони под рубриката Ситни дребни като камилчета. Това става причина да се ускори създаването на хумористичния вестник Стършел, който да воюва срещу камилчетата със средствата на хумора и на сатирата. Цял екип от млади поети, художници и карикатуристи поддържат във всеки брой на Стършел подлистник под заглавие Приключенията на Трифонсон и неговия котарак Дундак. Трифон Кунев отговаря с пълната сила на своя талант, закърмен в някогашния в. България. На Г. Димитров, който го обвинява, че си е разпасал пояса, той отговаря: Не, това не е разпасаният ми пояс червата на свободата се влачат по земята.

В Народно земеделско знаме се откроява и задъханата публицистика на Н. Петков. В статията си Две диктатури той обвинява БРП (к), че е установила еднопартийна диктатура, която по нищо не се различава от годините на фашистката диктатура. Сред многобройните прилики авторът специално подчертава още една и двете са врагове на свободата на печата.

Най-острите пера в Свободен народ принадлежат на Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев и Цвети Иванов. Заради статията си Защо ме изкушавате, лицемери Кр. Пастухов е арестуван, осъден и пратен да излежава петгодишната си присъда в Сливенския затвор, където някакъв рецидивист го умъртвява. На директора на вестника К. Лулчев принадлежат думите: Свободата не е привилегия, не е достойнство. Тя е право Никой не може да я отнема. Никой не може да я присвоява за себе си и против другите. Арестуването на Кръстьо Пастухов е доказателство, че в България няма свобода.

През април 1946 г. правителството окончателно развързва ръцете си при преследването на опозиционния печат със специално допълнение към Закона за печата от 1921 г., гласувано от Народното събрание. Въз основа на допълнението са спрени всички опозиционни вестници, както и още 48 издания със съмнителна обществено-политическа насоченост. Журналисти са арестувани, осъждани, пращани в затвори и лагери, някои от тях убити. Участта им носи отпечатъка на антична трагедия, защото те се предварително обречени и изходът от неравния двубой предрешен. Разчистен е пътят на един нов тип журналистика, наложен заедно с тоталитарния сталински модел. Пълното подражание по форма и съдържание на съветския печат ражда широко разпространения виц:

- Защо Правда струва 2 стотинки, а Работническо дело - 3?

- Заради превода!

Вицът се препотвърждава, когато В. Червенков поема на свое пряко подчинение българския Главлит с ранг на министерство, който копира съветския Главлит, т.е. Главно управление по въпросите на литературата и издателствата. Новата структура е създадена под ръководството на В. В. Катишев, заместник-началник на Главлит в Москва, специално командирован с тази задача в София. Политредакторите (цензорите) получават чинове на офицери от Държавна ситурност. Така през 1952 г. печатът се превръща в инструмент на тоталитарното управление, дори на неговия репресивен апарат. Предназначенето си той изпълнява добре достатъчно е да се разгърнат българските вестници преди и по време на големите политически процеси, за да се види какво означава тази оценка.

Най-уродливите форми и прояви на сталинизма в България са премахнати след Априлския пленум от 1956 г. Ликвидирането на Главлит поражда очаквания за по-голяма свобода на печата, изразявани на бурни събрания в редакции, а и в публикации. От това време е и статията на Владимир Топенчаров, основател и главен редактор на Отечествен фронт, в която за първи път се говори за отчуждението на партийните и държавните величия от народа, за порочната система на входни пропуски в учрежденията, за завеските по прозорците на автомобилите на слугите на народа.

Партийното ръководство, стъписано от подобни прояви, се заема да ги задуши и с журналистически средства чрез Работническо дело и Литературен фронт, и с административно-разпоредителни. Още на 25 май 1956 г., броени дни след Априлския пленум, Политбюро на ЦК се среща със секретарите на окръжните и на околийските партийни комитети, пред които Т. Живков изнася доклад. Той остро критикува журналистическите среди за нездрави настроения, мнения и разбирания, които нямат нищо общо с марксистко-ленинската идеология, и обосновава партийното становище за ролята на печата, литературата и изкуството. В доклада се осъждат обърканите глави, които искат печатът да стане свободна трибуна против политиката на партията.

Предварителната цензура обаче е заменена с вътрешната цензура, с автоцензурата, която в много случаи се оказва по-вредна от откровените проверки и забрани. Липсата на свобода на печата остава един от най-големите недъзи на социализма в България, независимо от определенията му реален, развит или зрял. Участникът в групи за свалянето на Т. Живков, журналистът от Радио София Борис Темков поставя като едно от най-важните условия за реална промяна искането за свобода на словото. Особено важни са свободата на печата и информацията, на критиката и разискванията без цензура на забранените теми и неприкосновените особи, които и да се те прокламира Темков, но е осъден за тези свои схващания.

Партийното ръководство на печата се възприема като най-важния и нерушим принцип на комунистическата журналистика. То се изразява в подбора на кадрите, в определяне на тематиката, идейната насоченост и характера на публикациите, в задължителни указания кои събития да се отразяват, а понякога и от кого и как. Не са малко обаче и случаите, когато в едно или друго издание се появяват публикации в разрез с височайшите инструкции, с по-завоалирана или по-открита антитоталитарна насоченост.

В края на 70-те и в началото на 80-те години периодичният печат се разгръща в нова светлина, която се характеризира с всеобхватност, разнообразие и специализация на изданията. През 1982 г. излизат 454 вестника с еднократен тираж 6 552 831 и 306 списания с еднократен тираж 4 341 370. Определян от горе, тиражът все пак остава показател на читателското търсене, което е много високо. В столицата излизат осем всекидневника Работническо дело, Земеделско знаме, Отечествен фронт, Народна младеж, Труд, Вечерни новини, Кооперативно село, Народна армия. Най-разпространените седмични издания са Литературен фронт, Народна младеж, Пулс, Поглед, Орбита, АБВ.  Известно време излиза в. Литературни новини, спрян заради остри публикации. Сред най-популярните месечни издания са Космос, Паралели и Младеж.

Горбачовата гласност започва да си пробива път след 1985 г. въпреки недоволството на партийния апарат, но и тя не е в състояние да промени едностранната генетична обремененост на комунистическата журналистика. Тя абдикира от основните си демократични функции в угода на класово-партийните идеологеми, превръща се често в гола партийна пропаганда. Това състояние се променя чак след Десети ноември, когато именно свободните медии стават гарант за демократичността на политическия процес.

Историята на българското радио започва още в самото начало на ХХ в., броени години след първите демонстрации на изобретения за безжични съобщения. След сполучливи опити през първото десетилетие на века, както и след ратификацията от Народното събрание на първата международна спогодба за радиосъобщения, от 1906 г. се пристъпва към инсталирането на радиостанции, последвано през 1926 г. и от приемането на Закона за радиото. В него се утвърждава държавната му собственост, но и възможността за концесии на частни лица, български граждани. Чрез наредба-закон от 1935 г. националното радиоразпръскване става държавно дело, което постепенно обхваща и регионалните радиостанции, най-напред в Стара Загора и във Варна.

На Девети септември правителството на Отечествения фронт веднага поставя предавателите и програмите им под свой абсолютен контрол. През есента на 1944 г. и през пролетта на 1945 г. доминират, както и може да се очаква, фронтовите комюникета, военните маршове български и съветски, народната музика и политическата агитация в полза на новата власт. През следвоенния период една-единствена програма се слуша по 13 часа на ден до септември 1945 г., когато започва излъчване и втора програма на националното радио с продължителност от около 5 часа.

До 1956 г. се възстановяват и увеличават мощностите на съществуващите радиопредаватели, строят се и нови. Радиопредаванията обаче са рамкирани от производствените задачи в индустрията и в селското стопанство, които преобладават тематично, на фона на концерти, литературни и детски предавания, театрални постановки. Информацията е сравнително наситена, но тя идва единствено от БТА, собствената е незначителна, фигури на изявени радиожурналисти все още не се появяват. Това положение се променя след 1956 г., когато се създава радиокореспондентска мрежа в страната и се поставя началото на информационните рубрики, съчетавани с коментари. Подобряват се предаванията за литература, увеличава се продукцията на радиотеатъра, през 1962 г. в ефир прозвучава третата национална програма, забавно-музикална и музикално-литературна.

Средата и краят на 60-те години са период на значително развитие на националното радиоразпръскване и на радиожурналистиката. Това развитие е улеснено от преносимата звукозаписваща и звуковъзпроизвеждаща апаратура, както и от подвижните радиостанции, които създават качествено нови извънстудийни предавания с възможност да се проследява динамиката на събитията на място. Радиорепортажите, усъвършенстването на радиоезика чрез монтаж, конферентните предавания се превръщат в често използвани средства в радиожурналистиката. Успехите се дължат и на универсистетското образование по журналистика, което се открива през 1952 г. с катедрата по журналистика към тогавашния Филологически факултет на Софийския университет.

Всъщност подготвят се големите промени в българското радио. Те се изразяват в трите национални програми Хоризонт, Христо Ботев и Орфей, които се стабилизират и обхващат огромен брой слушатели от самото си създаване през 1971 г. До 1989-1990 г., за един близо двадесетгодишен период, Българското национално радио остава под изключителния контрол на партийно-държавната администрация, както и всички масмедии, но изживява интересен и жанрово богат напредък. Радиопублицистиката и радиоизкуството заемат трайно място в програмите, подкрепя се българската музика, особено забавната, осем музикални състава, сред които прочутият Детски радиохор, както и радиооркестърът - все още един от най-добрите симфонични състави в България, поддържат конкурентно равнище при изпълненията си в страната и чужбина. Радиото съхранява водещата си позиция при издирването и записването на българския музикален фолклор, но отваря врати и за авторското радио в много области.

Експерименталният център към Машинно-електротехническия институт в София, днешния Технически университет, създава първата градска телевизия. Той излъчва на 1 май 1954 г. филм по телевизор, поставен в кабинета на ректора, и започва експериментални излъчвания за седем години са пуснати около 500 филма, малко на брой външни предавания и са организирани близо 150 беседи за популяризирането на новото постижение на века. През 1958 г. с решение на Политбюро на ЦК се учредява телевизия с национален обхват, през 1959 г. е открита и телевизионната кула в София, която и през следващата година излъчва успоредно с Експерименталния център.

Настъплението на Българска телевизия (БТ) се развива лавинообразно. През 1963 г. 33% от населението вече следят синия екран, към средата на същото десетилетие регистрираните черно-бели телевизионни приемници достигат 500 000 броя, 70% от територията на страната е покрита с качествен тв сигнал. Това е и времето на крайно успешния старт на телевизионния театър и на фестивала Златната ракла. През 70-те и през 80-те години БТ е съорганизатор и на други подобни прояви, каквито са Златният Орфей и Златната антена, но още по-важно е изграждането на кореспондентската мрежа, съставянето на първите магазинни предавания, разширяването на директните излъчвания, началото на документалната публицистика и на телевизионното кино. Тогава се появява и емблематичният до днес сериал На всеки километър, превърнал в любимец на народа актьора Стефан Данаилов.

Същевременно техническият и технологичният напредък започват да вреждат БТ сред най-бързо проспериращите посредници на обществото. Още през 1970 г. започва работата по цветната телевизия, през 1973 г. се излъчва първата цялостна цветна програма, през 1980 г. 80% от всички предавания вече са цветни. Втората програма на БТ стартира през 1975 г. с продължителност 208 ч., но към 1982 г. тя достига 1497 ч. годишно. Откриват се четири регионални тв центъра и две тв студиа в Пловдив, Варна, Русе, Благоевград, Велико Търново и Враца.

Към средата на 70-те години партийното менторство отслабва, млади и способни журналисти се групират в БТ, излъчват се жизнени предавания, някои от които издържат проверката на времето и до днес. Панорама започва като външнополитическо предаване, но се утвърждава и като огледало на вътрешния политически и интелектуален живот. Всяка неделя, която се появява през 1979 г., представлява камък в блатото на обичайната партийна журналистика и въпреки първоначалното отрицание на зрителите постепенно се превръща в най-гледаното предване. Всяка неделя осигурява общуването с водещи личности на нацията, скъсява разстоянията между явленията и техните наблюдатели, въвежда зрителите във всекидневните прояви на културния живот, приобщава ги към животрептущите въпроси на деня. Популярната програма, водена от К. Кеворкян, се разгръща още по-широко по време на т. нар. перестройка, но през 1988 г. е спряна заради интервюто с акад. Николай Амосов, излъчено от Киев. Идеологическата битка е временно спечелена от властта, за да бъде напълно изгубена след 1989 г.  

СЪДЪРЖАНИЕ
                                                                                                                                                                                                                                                                        

Copyright 1998-2012  OMDA Ltd. Всички права запазени