Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

 

 

НОВОТО ВСЕКИДНЕВИЕ

Разказ на българин-мюсюлманин

Р. Узунова: …да говори.

Мъжки глас: Преди да изложа фактите, които раждат острите, вечните противоречия между мюсюлманите и режима в България, ще дам клетва, ако трябва - и в името на живота си, че това, което ще опиша, е същата истина, която е извадена от ежедневието на съвместното съжителство с хората от тази омразна страна. Съзнателно казвам „режима в България”, имайки пред вид не всичкото българско население, а онази част от него, която с цената на всичко се стреми да създава тези противоречия и да настройва колкото се може повече хората против нас, мюсюлманите. Ние не отричаме, че има хора, които ни разбират и съчувстват, но в същото време сме убедени, че немалка част от тях, при първата срещната трудност, биха застанали против нас, страхувайки се от онези, които са убедени, че мюсюлманинът е необходим на държавата освен единствено като труженик, като производител, защото е роден за такъв. Споменатите противоречия са вечни, защото така ги виждам аз, изхождайки от разсъжденията на възрастните – всичко просто се доближава и съвпада. Колкото и да не искаме да сме като тях, ние вървим по техния път, повтаряме техните грешки. Докато болшинството българи днес говорят: „Защо ще напускате България? Да не би да ви е лошо тук? Та вие си имате всичко – пари, много повече от нас, къщи, коли?” А ето каква е реакцията на въпросните мюсюлмани, които са препатили през живота си. На въпросите те отговарят така: ”Вие, младежи, някои неща виждате сами, за други сте чували, но не сте преживели ужасите, които са ни съсипали нас, вашите бащи, деди и прадеди. Още откак се помним, а и същите разговори сме чували и от нашите родители.” Те казваха, че за нас тук живот няма. Ето защо ние винаги живеем с мисълта, че може би някой някога ще ни помогне да се измъкнем оттук. Затова ние работим и пестим до изнемогване и се надяваме, че който има повече пари, един ден ще са му нужни, за да се измъкне от лапите на тези хора. Разсъждавайки върху тези неща, неведнъж съм стигал до истини, за които не можех да си дам обяснения. В себе си роптаех, че нашите хора, родителите ми, близките ми, познатите ми и всички като тях умират, без да са видели бял ден, както се казва. Те не знаят какво е това годишен отпуск, да, и наистина не познавам близък, който е ползвал отпуск за почивка; не знаят какво е почивен ден и не разграничават понятията работно време и извън работно време. Всичко е смесено и няма край. Всички бързат да свършат някаква работа и колкото повече бързат, толкова повече работа им се натрупва. Като попитам някого: „Докога с твоите проблеми?”, той е сигурен докога и ми отговаря: ”Дотогава, докато свършиме ние там, където са свършили преди нас другите.” Основното препитание на всички от години насам е тютюна. Всички го мразим повече от дявола, но сме се хванали един за друг. Страшно ми се иска едно централизирано информационно средство да разясни на хората за степента на експлоатация, така че ако някога се опитаме да се борим за нещо, да сме наясно за какво и как да отстояваме исканията си. По мои грубо пресметнати данни, един кг. тютюн държавата продава за не по-малко от 50 лв. Не е малка и стойността на 1 кг от валутните сделки. В крайна сметка, производителят получава от 2 до 3 лв. чиста сума от 1 кг. Смайващо е, че получената крайна сума е по-малка с 1/20 част от действително изработената сума. Освен това, когато предават тютюна на държавата, всъщност когато оценяват произведения тютюн, играят всеки както си иска. Някой минава чувствително по-благоприятно за сметка на другия, и този другия предимно е помак или беззащитен човек. От сигурни хора съм разбрал, че онова, което изкупуват от хората за второ качество, спокойно след това минава за първо. Ето един личен пример: За предадени 160 кг. тютюн в града, взехме около 500 лв., а за предадени 310 кг на село – около 700 лв. Това е една черта за дискриминацията, именно защото в града живеят българи, а в селата са помаци, и те могат и си мълчат. Винаги, след като са изиграни, хората си казват, че няма да сеят повече толкова тютюн, но на пролет забравят всичко и тихомълком всичко започва отново. Те виждат спасението така: да продадем повече, да харчим по-малко, да имаме в края на краищата нещо. Вместо как да изразходваме и онова, което сме събирали късче по късче, когато се налагаше. За да купим нещо по-голямо, особено материали за строеж, срещаме трудности, които съвсем ни объркват сметката. Един нищо и никакъв магазинер, снабдител, горски, шофьор и т.н., като те пита откъде си, и като разбере, че си помак, ще те излъже така, че сам ще предприемеш уреждането на строежите по начините, по които са се „уреждали” всички твои побратими преди тебе. Като ти казват „ела утре, вдругиден, след една седмица” ти веднага ще му предложиш подкуп, даже ще учиш на същото и другите – защо да си губиш времето, когато има сигурен вариант? Гледам то, въпросният служител само се оплаква, че му е малка заплатата, а къщата му – дворец, вилата му – къща. Такъв е животът, казват ти и продължават да се лишават и да решават проблемите си, както са ги решавали преди тях. Казват, „как можеш да продадеш тютюна още есента, а да си запасняк през април или май следващата година?” Но какво да се прави: ако кажеш нещо, може и да ти платят, когато намерят за добре. Попита ме вчера един високопоставен другар от Комитета: „А гледате ли по телевизията как се връщат хората от Турция, и опита ли да си помислиш защо се връщат?” Аз наистина знам кои се връщат и защо се връщат, но му отговорих истината: „Когато излязох от леглото, за да отида на тютюна, беше съмнало; когато се върнах от тютюна – програмата на телевизията беше свършила. Не съм гледал телевизия от началото на лятото”. По този въпрос повече не говорихме. Може би е смешно, но аз съм на 34 г., а досега съм бил само два пъти по една седмица на море без карта, защото за нас има свободни карти само през зимата. Децата, от седем – осем години пъшкат по нивите, и заспиват гладни, защото уморените им телца не издържат, докато сготвим. Пенсионерите бързат да свършат нещо, за да си отидат, може би, по-бързо от този свят. А ние казваме на децата: „Помагайте, милички, защото ето, онези са по-малки от вас, а работят повече и ще ви се смеят!” Да не се случва да отидеш в болница, защото, като разберат кой си и откъде си, изливат злобата си върху тебе. Особено е тежко положението на жените, защото те са белязани с някои части от носията си. Където и да отидат, те са изигравани, унизявани, подигравани, лъгани и оскърбявани. А как излъгаха възрастните, измъчените, с треперещи ръце жени – пенсионерки? Искаха всяка да отиде на ръка, лично да си получи нищожната пенсия. Идеята дойде от партийното ръководство, за да накара нещастните жени, които едвам са доживели до пенсия от жестоката експлоатация, да отидат в Съвета, за да ги видят ръководителите, как съществуват с дрехите, които не са обичали цял живот. Немалко от нещастните жени си отидоха от този свят без пенсиите, в нищета и лишения, проклинайки и в гроба си тези зли хора. Много семейни добавки за деца просто се изгубиха през тези мътни години. Бяхме на бригада; не знаеха, че съм помак. Всичките им приказки бяха около турците и помаците. За всички говореха насмешливо, подигравателно, „ха, сега да видим къде ще отиват! Какво бяха вдигнали главите?!” – и смях, смях… Някъде из тютюна се понесе народна песен. Това много ме зарадва, а и песента беше хубава, и оригинално изпълнявана. Всички започнаха да се възхищават – как е възможно тези измъчени, изстрадали жени, и то на такова място, в такъв момент, да пеят така спокойно и хубаво? Това бяха жени – помакини от комплексна бригада – в тези „комплексни бригади” работят предимно помакини. „Те не са за работнички; сбъркали са си професията!” – подигравателно подхвърляха. По-късно същите тези започнаха на гръб да пренасят /…/ с тютюн. „Ето, това се казва здрави жени!” -пошегува се един. А пък една другарка каза: „Та нали ние, профсъюзите се борим за премахване на тежкия физически труд, а те носят на гърба си повече от 30 – 40 кг!” „Носят, а ти защо не носиш?” – обади се някой… Всички се смееха на „много смешните” приказки… Блазе им на тези хора, които си имат Родина и са горди, че и те са частица от хората, които живеят, строят и творят за Родината и са готови да я защитават с цената на всичко! За кого да милеем ние, кого ще защитаваме, ако се наложи, когато си нямаме никого? Със турците в България въпросът, може би, ще се реши, но нашите проблеми ще си останат, защото ние няма да се приютим нито при едните, нито при другите, като сме подритвано малцинство от всички! Дали трябва да искаме съдружие с турците, дали с немногото българи, чиято житейска съдба е близка до нашта, или ще продължаваме да чакаме покровители отвън някъде, за да ни подадат ръка? Преди години ни радваха събитията около Македонския въпрос, сега тези около турското малцинство в България, и в края на краищата ние си оставаме на същия огън. С тази разлика, че огънят все повече и повече се разгаря и ни претопява. Имаме си малка своя култура, големи свои специфични проблеми и по-малка вяра от тази на родителите ни, че ще настъпят други времена – по-добри от сегашните и миналите. Но който се опита да ни разбере поне отчасти, за нас ще бъде Покровителят, Богът, в който ще вярваме и на когото ще разчитаме.

Р. Узунова: … Ало?!

Мъжки глас: Да, добре. Съгласен съм да пуснете тази изповед с гласа ми, но да не бъде включено името ми там.

Р. Узунова: Страхувате се?

Мъжки глас: Да, страхувам се да не узнаят името ми.

Р. Узунова: Добре, добре.

(12.12.1989 г., ролка № 321)

Назад


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите