Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

 

 

НОВОТО ВСЕКИДНЕВИЕ

Изявление на Емануил Славов от Варна

Румяна Узунова: Включих, говорете…

Емануил Славов: Добър ден. Казвам се Емануил Славов, от Варна. Днес е 11и  декември 1989 година. Искам да споделя едно мнение относно това, което става през последните няколко седмици в България. Станаха много политически промени, митинги в почти всички по-големи градове, неформални сдружения се обединяват в Демократичен фронт и т. н. Но бих искал да се върнем малко по-назад и да си припомним как започна всичко това. Казвам, само малко по-назад, защото ако се върнем малко повече назад във времето ще видим, че всичко това, за което вече се говори и се пише открито, води началото си извън пределите на България. И така, през 1987 (?)г. в София група интелектуалци, членове на БКП,  създадоха Комитет за защита на град Русе, който беше разтурен за много кратко време от „непоклатимия” още тогава тоталитарен режим на Живков. Защо стана така? Дали се опита някой да си даде сметка и да извлече някакъв извод от това? Мисля, че не. Защото вместо да застане начело на демонстрантите и да обедини силите на спонтанно възникналото негодувание на обществото, с което биха увлекли още повече хора в едно народно движение, те, интелектуалците, решиха да действат самостоятелно и по този начин сами се поставиха в изолация, което не донесе нищо добро за Комитета, откъснал се от народа. Централният комитет също не закъсня с реакцията си и потърси отговорност от „еретиците”. След което дейците на Комитета, уплашени от евентуални по-лоши последици, преустановиха всякаква дейност. През същата 1987 г. възникна и друго движение под название Дружество за защита правата на човека. Въпреки, че „Държавна сигурност” на два пъти попречи на учредяването на Дружеството в местността Оборище, въпреки задължителното въдворяване на постоянно местожителство в различни краища на България и преследване на неговите членове, въпреки репресиите и въпреки екстрадирането на негови ръководители и активисти извън страната: Едуард Генов, Благой Топузлиев, Петър Манолов и други, и въпреки пасквилите за тях в пресата Дружеството показа как трябва да се отстояват политически принципи и възгледи /ако някой изобщо има такива/ - с твърдост, с непреклонност, с гладни стачки и с непрекъсната дейност в различните градове на страната: от Пловдив до Ловеч, от Дулово до Михайловград и Девин. Но къде бяха в този момент интелектуалците? Защо се спотайваха? Или може би решиха да послушат съвета на Тодор Живков „да се поуслушаме, да се снишим и ако не отмине бурята, тогава да се преустроим”? Горе-долу така постъпиха те. След като разбраха, че станалият твърде непопулярен в международния живот режим на Живков не се решава на по-крути мерки спрямо Дружеството за защита правата на човека, интелектуалците решиха да се активизират, но забележете, не за да се влеят в редиците на Дружеството за правата на човека, не, това не можеха да допуснат в никакъв случай: да бъдат в една организация с хора, които са били в затворите, хора с тъмно минало. Те учредиха свой клуб - Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Обърнете внимание: тук става дума за подкрепа на преустройството, извършвано до този момент от БКП. Така беше заявено и в техния учредителен документ. Ето как постъпи българската интелигенция за втори път в този важен исторически момент. Иначе тя – интелигенцията – умее да говори за „вбиването на клин между нея и работническата класа” от режима на Живков. Това може да се прочете в „Народна култура”, последния брой. Но ето ви един факт, който говори добре за самочувствието на интелигенцията: председателят на дружеството не е българин, а съветски гражданин, Алексей Шелудков! Интересно до кога ще продължава това преклонение пред Съветския съюз?! „О, неразумний юроде! - както възкликнал някога Паисий! Нима вие нямате в редиците си един Радой Ралин - един  велик българин, който никога не се уплаши от преследване, репресии и интерниране, който в най-страшните години на тоталитаризма написа „Грешките на растежа”,  и „Личен контакт” и „Сказание на Атила”, и „Аквариум” и „Лютите чушки”, и много други? Питам ви, интелектуалци, не видяхте ли вие водача, българина между вас, онзи, който години не, десетилетия поддържаше духа на народа си, пък и вие се гордеехте с него, защото имаше един, който да измие срама от очите ви за пред народа! Къде бяхте вие тогава, колко от вас написаха нещо в негова подкрепа или поне направиха опит да напишат? Къде бяхте вие, когато Добри Жотев с години обикаляше редакциите на издателствата, в които вие работихте, обикаляше със стихосбирката „Викове” и вместо някой да поеме риска с отпечатването на тази стихосбирка, по-скоро предпочитахте дебелашката шега: „Тебе още не са ли те арестували?”. Къде бяхте тогава, питам? Сега са налице всички. Намериха плочата, за която писа Марко Ганчев, онази плоча, на която да наточат ножа си и да мушкат умрялото куче. Сега са тук и основаха не само Клуб, но успяха и да се настанят и в ръководствата на другите дружества под формата на консултанти, говорители и не знам какви още от този род. Защото те трябва навсякъде да ръководят, да координират и да поучават, да държат речи. „Ние се разграничаваме, каза вчера Желю Желев на митинга, от онези екстремистки елементи, които подстрекават към насилие и провокации”, за което, разбира се, беше освиркан. Ето така става разединяването на народа преди още да се е осъзнал за какво става дума и за какво се бори! Ето кой вбива клин между интелигенцията и народа: самата интелигенция. Желю Желев не иска и да знае, че те, тези екстремисти са бити в милицията и са лежали по затворите по политически причини и че изразът на гняв не е насилие и подстрекателство. Но застанали веднъж на лидерските позиции, интелектуалците са готови на всякакви компромиси и отстъпки, стига да имат възможност да се изявяват като лидери. Според тях социализмът не бил изчерпал своите възможности. Това вече за кой ли път го чувам - последния път от Кирил Василев, академика, по телевизията преди два дни. А могат ли да дадат пример за такъв по-добър социализъм някъде по света? Малко ли бяха 45 години, за да докаже той - социализмът, че е хуманен и демократичен? В някакво предаване по радиото - радио „София” - има много такива напоследък, Никола Попов, който е ректор на Софийския университет, цитира Трайчо Костов, който някога бил казал, че многопартийността  в България е необходимост, опозиция трябвало да има, иначе нямало кой да бъде опонент на партията и да й посочва грешките. Това е казал, забележете, Трайчо Костов, същият онзи, който подписа смъртната присъда на водача на опозицията Никола Петков. За всичко това може да се каже само едно: пълна политическа неграмотност и безпринципност. Нека уважаемите интелектуалци разберат едно: че обединението, а не разединението прави силата, затова е необходима апостолска работа именно като Левски - от град на град, от село на село, разяснителна работа, и работа за обединяване на хората, а не за разграничаване от тях. Това е, което исках да ви кажа. Благодаря Ви.

(Цитираното изказване на Т. Живков е от речта му пред конгреса на Профсъюзите през април 1987 г. и описва стратегията на БКП относно преустройството. 11.12.1989 г., ролка № 59)

 

 

 

Назад


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите