Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

Следствено дело № 66 от 1989 г.

 

 

Декларация на НДЗПЧ по „случая д-р Тренчев”

Р. Узунова: Където не разбирам нещо, ще питам…

Рут Леви:

„Декларация на членове на НДЗПЧ  ”по случая д-р Тренчев”

Живеем в динамично време, което тече бързо и процесите, протичащи в икономиката и обществото са постоянно доказателство на диалектическия закон „отрицание на отрицанието”. Когато отрицанието е позитивно, спиралата на прогреса е възходяща. Но когато отрицанието се прави заради самото отрицание, се получава застой, а дори и упадък.

Пример за подобен упадък е развитието на България през последните 40 години. Направените грешки, отчитани винаги като „грешки на растежа”, както и извършените беззакония от еднопартийния режим бяха толкова много и следваха така често едно след друго, че общественото мнение престана да реагира адекватно на размера на „грешката”.

Демократичните сили, изпаднали в дълбока летаргия, бяха пробудени за нов живот едва със започване на преустройството на Михаил Горбачов в Съветския съюз. Истинските демократи днес могат лесно да се различават от пребоядисани такива, които вече са забравили, че в миналото са охулвали и Трайчо Костов, и Солженицин, и акад. Сахаров.

Съществува сигурен критерий за това, а именно: приемане изцяло, без уговорки, на всички текстове на Всеобщата Декларация за правата на човека, заедно с подписаните от нашата страна международни пактове към нея.

Така чл.19 от Международния Пакт за гражданските и политически права, ратифициран от НРБ още на 23 юни 1970 г. гласи, че:

т. 1 „Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си.”;

т. 2 „ Всяко лице има свободата да търси, да получава и разпространява сведения и идеи от всякакъв вид, независимо от границите и средствата”. От своя страна, чл. 18 от същия Пакт гласи:

т. 2 „Всяко лице има право на свобода на мисълта, на съвестта и религията. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия или убеждения по свой избор, и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение. НРБ, още преди да стане страна по Международния Пакт за гражданските права, започва да нарушава текста на чл.18.

Тоталният контрол върху обществото не можеше да бъде наистина тотален, ако част или все по-нарастваща част от българската нация се оставеше да изповядва убеждения и религия на турски език.

Кампаниите за промяна на имената започнаха през 1963 г. с насилие спрямо българо-мохамеданите, продължиха по-нататък с покръстването на циганите и завършиха през 1984 г с побългаряването на турското етническо малцинство.

Партийните стратези, подкрепяни от нечестиви историци, създадоха версии, толкова отдалечени от историческата правда, че на тяхна база възникнаха десетки вицове.

Официална съпротива от общественото мнение нямаше.

Повечето българи не знаеха, че България е поела задължението си по двата международни пакта. Текстът на Всеобщата Декларация за правата на човека беше публикуван само в „Държавен вестник”, бр. 43 от 1976 г.

И докато за турци и българи-мохамедани отнемането на имената представляваше трагедия и посегателство върху личността им, циганите като че ли не бяха особено възмутени. За тях официална версия, че са били българи преди 10 века нямаше. Те просто се разтвориха в българския народ и заживяха с гордо вдигнати чела, носейки гръмки имена на политици и космонавти.

Оказа се, че те, подобно на паразитни растения в тропическа гора, виреят чудесно върху прогниващото стебло на развития социализъм.

За част от българските мохамедани това беше трето покръстване. Предните две са станали през 1912 г. и 1943 г. Може би затова поредното нарушаване на Конституцията през 1984 г. не отчая етническите турци у нас чак толкова.

Те продължиха да работят най-тежката физическа работа в страната, тъй като за тежка работа се получават добри пари, а вярата им ограничаваше разходите за алкохол, жизненият им стандарт продължи да нараства. Те чакаха доста дълго – цели 5 години да настъпи поредното „отрицание на отрицанието”; надеждите им се оказаха напразни.

Българският режим навлезе във фаза на късен сталинизъм.

В тази фаза грешките се правят, както и преди, от едни хора, но след констатирането им те не биват сваляни от постовете си, а продължават безочливо с апели, призиви и съображения да призовават другите да преодоляват последствията от собствените им грешки. /Дотука добре ли е?/

Страшният лозунг „Невежеството е сила”, издигнат в романа на Джордж Оруел „1984 г.”, важеше през същата година и у нас. Оказа се, че така, както Лениновата мисъл за „Съветска власт плюс електрификация…” и многоточие по-нататък, /…/ на времето, съкратено от неговите посредствени ученици, така и мисълта на дякона Левски за „чиста и свята република” също се чете и знае непълно, защото в действителност тя гласи:

”В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони - и за турчина, и за евреина, и прочие. Каквито и да са, за всички еднакво ще е. Ние не гоним турския народ, нито вярата му, а царя и неговите закони – с една дума, турското правителство, което владее не само нас, но и самите турци. В Българско не ще има цар, а народно управление, и всекиму – своето. Всеки ще си служи по вярата и жестоко ще се съди, както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република!”

И ето, че се намериха малцина демократи, но не от управляващия елит и не от Съюза на независимите български журналисти, които бяха чели и кредото на Левски, и Всеобщата декларация за правата на човека.

Те бяха членове на независимите сдружения в България. Те не можеха да стоят безучастни пред малтретирането на всеки девети гражданин на НРБ.

Затова беше голям срам, че сега, когато започва изграждането на Общ Европейски дом, България, заедно с други балкански страни, претендира само за място в мансардата, а българите се разглеждат от представителите на демократичните нации като „тъмни балкански субекти”.

Те можеха да помогнат на своите сънародници не с оръжие, а със слово. Защото, след като бяха заявили на всеуслушание, че са против всякаква форма на насилие, тяхно единствено оръжие оставаше словото, а чрез Словото – разкриването на истината: истината за мирните демонстрации с искане за възвръщане имената на етническите турци; истината за българските „туристи”, които са тръгнали на „екскурзия” с хладилници, килими и телевизори. /Вратата, вратата затворете!/

Истината, че нито една страна /Моля те, вратата затвори!/ не подкрепи официалната версия на външния министър Петър Младенов на Парижката конференция по човешките права през м. юни. Истината за „най-внушителната човешка трагедия в Европа от края на Втората световна война насам”, както заяви главата на канадската делегация, Уилиам Буер.

Този път грешката беше толкова груба и толкова очевидна за всеки, че ако тя бе извършена в демократична страна, оставката на правителството би била неизбежна.

Но сталинистите не за първи път казват на черното бяло. След като се погазиха човешките права на 1 милион граждани на България, те прибързано решиха, че виновници за надвисналата криза и, може би, за новата Национална катастрофа могат да се намерят сред останалите в страната лидери на неформални сдружения.

Пръв на 26 май бе арестуван К. Тренчев, председател на Независимия профсъюз „Подкрепа,” заедно с Антон Запрянов, същият ден е задържан и Н. Колев - Босия, а после на 28 юни и отец Хр. Събев, председател на НКЗРП.

Още по време на следствието пролича крайната цел на властите – прокурорът Теньо Платиканов, заведущ отдел „Следствие” на Главна прокуратура заяви на 30-ия ден, че петимата правозащитници са задържани за извършване на престъпления.

Това е заявление, което се прави преди да е завършило предварителното съдопроизводство и преди да е образувано наказателно дело.

А на 45-ия ден от задържането, следователят по делото Николов от Главно следствено управление заяви пред нас, че Тренчев, Колев и Запрянов направили признания. Два месеца без защита са достатъчен срок за психологически натиск и фабрикуване на „доказателства”, които да убедят тези, които вече веднъж минаха разгневени по бул.”Толбухин” в столицата: че независимите сдружения са единствените виновници за опашките на границата с Турция.

Нищо по-ново и по-различно от процесите на `50-е години.

Нищо чудно като консултанти да са били привлечени някои от живите още прокурори и съдии от тези процеси.

Важно е справедливият гняв на народа да бъде насочен към „вътрешните врагове” и преди всичко към интелигенцията, която явно съвсем буквално е тълкувала „съображението”, че във влажна като тазгодишната пролет независимите сдружения следва да никнат като гъби след дъжд.

От сега нататък, в непредсказуемите от икономическа гледна точка години, за всичко трябва да бъдат виновни само етническите турци, които в разгара на лятната кампания са тръгнали безотговорно по екскурзии, и независимите сдружения, които са им припомнили девиза „Опознай Родината, за да я обикнеш”.

Преустройството ще продължи и без тях - на петминутки на ненавистта с виковете: ”Долу предателите и подстрекателите!” След което бригадите ще заминават на Изток. Ще се откриват нови и ще се закриват стари министерства; високи комини, бълващи черен дим, градове – потънали в прах и смог и отровени реки и море ще затвърдяват представата за „развития социализъм”.

Докато скоро, съвсем скоро, един ден някой, поглеждайки празните магазини, не извика:

”Хора, казвам ви, повярвайте ми, царят е гол!”.

Съществува реална опасност с поредният Указ на Държавния съвет границата между Азия и Европа да бъде преместена от пролива Босфора на река Тимок.

Подписали:

Ст. н.с. Румен Воденичаров, химик;

Костадин Георгиев, философ;

Драгомир Цеков, икономист;

Владимир Кръстев, инженер;

Рут Леви, студентка;

Пламен Николов, адвокат;

Васил Костов, педагог;

Магда Георгиева, фотограф;

Коце Иванов, Михайловград, работник;

Волен Сидеров, фотограф;

Димитър Томов, художник.”

Това е първото. Сега изгаси малко, за да…

(24.08.1989 г., ролка № 148))

Назад


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите