Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

 

Лиляна Александриева,

съставител

 

 

За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година

 

„Бъди този, който отваря врати за други!” Ралф Уолдо Емерсън

 

Технически по-точното заглавие за тази книга е „Диалози от ‘89а” или „България по телефона  в ‘89а”. Един „чужд” журналист (най-често Румяна Узунова, редактор в Българската секция на американското радио „Свободна Европа”, излъчващо от Мюнхен, тогава в Германската Федерална Република), въпреки многото пречки (и технически, и идеологически) просто разговаря по телефона с някого в България. (Не е толкова „просто”. Тогава бяхме свикнали да мислим, че всички българи живеят в България: тия, дето бяха извън нея, бяха много малко и просто нямаха право да дойдат и да си живеят тук. Така че ги нямаше. А тия, дето ги имаше, можеха да си живеят тук и да не знаят какво става дори в същия град, защото разпространяваната официално информация беше „филтрирана” от властите и ако съответната новина не й беше изгодна, те не я „пускаха” – пример за т.нар. „цензура”. Но още повече властите разчитаха на автоцензурата – всички знаехме какво може да се каже и какво не. Особеното на тези разговори с Румяна Узунова беше, че от една страна те могат да вкарат местния говорещ за дори години в затвора или да го отведат някъде, дето той не иска да живее - в страната или извън нея (наричат се съответно интерниране и екстрадиране; тук не споменавам какво пък можеше да се случи и на близките му). От друга страна - и това е, заради което говорещите поемаха този риск – чутото приобщаваше още нови местни българи към съзаклятническите групички на „неформалите”, които днес е по-точно да наричаме „работници за промяна”, нежели „рушители и смутители”, както се казваше тогава.) Онези читатели, които имат нужда от информацията в скобите, от тази книга могат да разберат за какво публично, по не-българските радиостанции и неразрешено от властите, са си говорели хората в онова време, как са говорели и с какво са били така опасни разговорите с „чужденката” Румяна Узунова; да се „запознаят” – задочно и със задна дата, разбира се - с действията, възгледите и лицата, дето чрез промяна в мисленето и чрез гражданското си поведение са спомогнали да се осъществи повратът от края на ‘89а, защото именно Румяна Узунова „извади” личните биографии на тогавашните активисти-неформали и с това „очовечи” и „стопли” политическата им борба; могат да „чуят” как една емигрантка, по неволя журналистка, „заразява” слушателите си със своите съчувствие и съпричастност към борбата, в която нищо не я принуждаваше да се включи, но заради което пък стана най-известната журналистка от онова време у нас.

За мен, обаче, по-вярното заглавие за тази книга е „Незнайната ‘89а”. Не „тайната”, или „непотребната”, или „непознатата”, или „забравената”, или „неудобната”, или „липсващата”, „необяснената” или „необяснимата” ‘89а. Не само защото кое да е от тези определения може да е и причина, и следствие за всяко друго от употребените. А само затуй, че в думата има нюанс на приказност. Защото днес младежите ме питат: „Ама тогава вие наистина ли бяхте живи?”, а датата 10 ноември ‘89а звучи на голямата част от активните българи така далечно, легендарно, митично и най-вече неинтересно, както на нас тогава, в ‘89а, ни звучеше датата 9 септември 1944 г. Може да се помисли, че това е станало, защото сега у нас, когато се говори за останалия зад гърба ни вече Преход, винаги се казва „От 1990 година насам…”, пък и да се споменава за преди 10 ноември стана някак светски неприлично. Но преди ‘89а не беше така – тогава всяко нещо „започваше” от 9.ІХ.`44а. Така два различни подхода доведоха до еднакъв резултат – мълчание досежно началата. (За мен, като човек изкушен в социалната психология и културната антропология, случилото се е обяснимо и следователно нормално, а временното безпаметство не намирам за особена трагедия, защото е поправимо, стига да пожелаем да го поправим. С публикуването и четенето на този сборник заедно участваме в лечението.) Както вероятно и при някогашния Преход, така и при този, в който досега живяхме, социалната им цена масово смятахме за непомерна. Но ако някогашният бе извършен по единствено познатия ни съветски модел, то този - от „реалния социализъм” към капитализма - трябваше да се прави за пръв (и вероятно за последен) път в човешката история. Затова и усилията ни бяха той да не прилича на онзи – а да е мирен и безкръвен. В това успяхме. Но с това и се изчерпваше етическата част от проекта на ‘89а. (На вълни – със засилване и позатихване, се чуваше и думата „справедливост”, но нея винаги всеки я е разбирал според собствения си хал, а партийните говорители са я употребявали толкова по-често, колкото по-големи са били ламтежите им за власт. И затова ще уточня, че в `89 г. неформалите разбираха справедливостта като върховенство на международното право над местното и като равенство на всички граждани пред Закона – т.е. като неделима част от демокрацията) Така - пак подобно на оня преход, а сигурно и на всеки Преход - залутани сред суетнята и страстите на всекидневието, докато изстрадваме болящите ни липси, илюзии и „грешки” и отминаваме постигнатото с равнодушието на имащия (последният път бе придобитата демокрация) – оставихме ‘89а да се изтрие от паметта ни. Та нали тя почти до края си беше година на социализма (е, тогава още не заехме, че „комунизмът си отива”, както изпя по-късно Васко Кръпката)! Възбуденото ни съзнание, като в амок от желанието за бърза и видима промяна, през изминалите години все искаше доказателства, че Системата наистина си е отишла - и ги намираше предимно във все новите и нови лидери, докато дейците на ‘89а бързо деградираха до хора-останки от някогашното „преустройство”. От своя страна и малцината бивши деятели, останали всред тези избутващите се едни други вълни на политическия „елит” на Прехода, бяха „хора с минало”, което те нито искаха да си спомнят, нито опитът от някогашната борба би им помогнал да решават новите управленски задачи. И стана така, че обществото ни, залисано да почувства Промяната, на практика се лиши от памет за началото. Книги като тази работят в обратната посока – те и припомнят, и запознават, и запълват липси, обезсилват митовете и препятстват манипулациите… Но има и друго. От последния Преход научихме, че най-важното за неговия успех е обществото да си изработи нова идентичност. А от днес влизаме в нов Преход – на адаптация и интеграция в Евросъюза. И в началото му ще трябва да си измислим как да си я сътворим новата идентичност – този път на българи-европейци. За зла участ на повечето днешни българи, обаче, европейската история е история на превръщането на населението на една страна от поданици (и електорат) в граждани. Точно тук е мястото на тази книга – защото, от една страна, обществото ни днес е „гражданско общество”, но без много граждани, демокрацията ни е без много демократи, а от друга – като общество опитахме силата на гражданския контрол върху властта за първи път в онази далечна ‘89а, когато успяхме да наложим „отдолу” Промяната, въпреки че тя бе осъществена „отгоре”. Ето затова ще трябва този път да се „обърнем без гняв назад”, към нея - и да я осмислим. Публикуването на документите от тъкмо този архив ни позволява да четем своята близка история като история на гражданските действия. За да се случи това, обаче, ще ни трябва освен честност, и много диалогичност: между нас – такива, каквото бяхме тогава и такива, каквито сме днес; между билата ‘89а и спомените ни за нея; между документите и митовете (както днес почнахме да наричаме обясняващите случилото се схеми). Без съмнение свидетелствата в сборника са и „непознати”, и „забравени”, и „липсвали”, а понякога и неудобни. Но за да спасим годината ‘89а от купа определения, изредени по-горе, трябва точно тях да поставим на полагащото им се място – а то е върху субектите. Защото те могат да се променят, и то чрез споменатия вече диалог. А ‘89а да си остане без определения, там, където вече е – в миналия век! И само ако поискаме тя да стане по-малко необяснима, тогава да си препрочетем Вазов - „Пиянството на един народ” от „Под игото” (там също става дума за началото на един Преход). Затова и не използвах нито едно от всичките споменати определения за заглавие.   

Можех да нарека тази книга и „Годината на наш’то недоволство”, „Такива, каквито бяхме” или „Комунизмът като реалност”, перифразирайки или заимствайки заглавия на манифестни пиеса, филм и книга от други времена. Но тогава тя би била четена по друг начин. А целта ми, когато съставях сборника, беше да се получи описание на време/пространството „опозиционна България /89”. А това ще рече, че тя е животопис (биография) на българската политическа ‘89а г. Представя я такава, каквато и както сме я преживели тогава ние, хората от неформалните сдружения и съчувстващите ни, хората, които пожелаха Промяната и я превърнаха в свое мислене и поведение - такава, каквато тя беше и за слушателите на радио „Свободна Европа”, и за самата Румяна, и за тогавашните нас. Именно така, като описание най-вече на лицата, положили онова начало, тя може да подпомогне разбирането на случилото се и през Прехода, на последвалите политически или житейски избори - защото и тази работа ни предстои да свършим. Заради това и сборникът не съдържа нито специална хронология на събитията, макар всичко най-важно, случило се някога, да е споменато и следенето на събитията във времето да е един от принципите при реденето на частите й, нито обяснителните бележки под някои интервюта имат такава задача. (Хронология на събитията от 1989 г. може да бъде намерена в други книги – напр. в сборника „За промените”, съвместно дело на Центъра за социални практики и Центъра за либерални стратегии, излязла в 2000 г.) Публикацията не представя и мненията на онези, на които Промяната бе наложена (пожелалите да запазят или трансформират властта си), и на онези, които (и тогава, и сега) се стараеха „само да се наядат” (по израза на Т. Живков), дето всъщност крепяха Системата и дето сега едновременно носталгично оплакват съдбата си и ругаят злостно всеки, който се опитва да прави нещо с разум и добра воля. Причината за това е, че в използвания архив техните гласове липсват – защото първите говореха чрез действията на Системата, а вторите в ситуации като тази от ‘89а по принцип мълчат. Поради все същите съображения - да изпъкне политическото - книгата не е и публикация на целия радиоархив на Румяна Узунова – няма ги, например, стиховете и разсъжденията за литература и изкуство, дори и когато те са на тогава известни творци, но известни и „с особеното си мнение”. А който има нужда да сравнява действията на властта с действията на неформалите и да претегля кое е било повече – акцията или ре-акцията, може без затруднение в тогавашната преса сам да намери официалното гледище за случилото се, защото изданията с такива материали са споменати в разговорите.

Интервютата от архива на Румяна Узунова описват нещо, което се случва много рядко – живот-кипеж и живот в борба. Нека многократно употребената дума „борба” не звучи архаично или героично, нелепо патетично или самохвално. Това беше борба на самооткрили се граждани (не повече от две-три стотици) срещу тоталитаризма; борба на хора, които имаха мислене, ценности и поведение, различни от общоупотребяваните тогава. И тази им борба печелеше поддръжници, защото с нея се легитимираше масовото настроение на несъгласие, на неприемане, на отричане и едновременно това настроение се вербализираше, събираше се и се сгъстяваше в думи, намираше му се посока. Днес малцина са готови да си спомнят своето тогавашно недоволство, от споделянето на което разговорите в кухните или на кафе с озъртане сред малцина „верни” приятели просто тежаха от страх, гняв, безсилие – накрая и от надежда. Тук е обяснението и защо разказите за чутото по „чуждите”, като „Свободна Европа”, радиостанции имаше такъв голям отзвук (те изговаряха точно това недоволство), и защо властта имаше основание да е нервна. От друга страна, с цялото си поведение през тази борба „неформалите” предлагаха друг културен модел на лично живеене, на отношение към случващото и неслучващото се и с това на практика наложиха Промяната, показавайки я като възможна, като случила се за някого. (Защото можем да говорим за обществена промяна тогава, когато културата на едно малцинство стане културна норма в същото това общество). Основният конфликт на тази година у нас бе, разбира се, между „ние” и „те”: „те” – властта и невидимите обслужващи я, и „ние” – „народът”, „ние – „безвластните”, но и „ние” – различните, дори „ние” – „несъгласните” и затова „правилните”, „истинските”. „Реалният социализъм” даде възможност да започне промяна на съдържимото в „ние”, събирайки в едно много разнопосочни ценности и поведения до степен всеки поотделно да си направи свое „ние” – и властта не намери механизъм да обърне в своя полза този процес. Точно от него започна Промяната, а случилото се в ‘89а само направи видими резултатите му. Сетнешната диференциация през Прехода върна на тази основна обществена ос привичното й съдържание: „елит” срещу „народ” и извади интелигенцията (която най-много искаше „преустройството” и работи за Промяната) от разкраченото й положение между двете групи. (Но за това – по-нататък.) Ако се вгледаме в конфликта от ‘89а, в дълбочината му ще видим разклащането на удържаните дотогава с твърдост и обилие от пропаганда официални, но и затова масови представи за „чуждо” и „свое” (в културен, идеологически и политически смисъл, а не в етнически, макар че и той не липсваше: разбъркването на съдържимото в „свое” и „чуждо” в неговия традиционно-патриархален, етно-националистически смисъл се изрази и в паническите действия на управляващите, довели до ескалиращото напрежение по време на майските протести и масовото напускане на страната на турското малцинство, и в разговорното цинично назоваване на последното: „Голямата екскурзия на турците”).  „Чуждото” бе станало желаната норма, и затова и „своето” – социализмът - беше оценяван предимно негативно, като нещо абсурдно във вицовете, с отбелязване само на липсите. „Своето” за елита беше станало „чуждо” за подвластните и това поддържаше високото напрежение и у едните, и у другите, а взаимната им неприязън провокираше страх и истерия и правеше и двете страни мнителни... Правя тази вметка само за да акцентирам върху паралела между обектите на промяна („своето” и „чуждото”) в началото на отминалия вече Преход и в предстоящия ни. Усилието да си припомним какво сме чувствали някога, като измита от спомените гнева, разочарованията, пристрастията, партийността, предразсъдъците и митовете, трупани през изминалите 17 години, ще ни помогне по-начисто да усвояваме чрез дейността си новите „чужди” културни пространства, както и да позволим на „чуждите” да усвояват по същия начин нашето – т.е. да правим новата си идентификация интеграция, и с ясно съзнание поради вече изминатия път да градим самочувствието си на европейци.

*     *    *

Всичко изредено (разбира се, и не само то!) беше достатъчно основание за нас да направим тази книга. Но то обяснява защо нея я има - и в много малка степен защо тя изглежда така.

Архивът на Румяна Узунова съдържа 393 големи магнетофонни ролки (само част от тях са изцяло пълни) и е предоставен на Централния държавен архив от президента д-р Ж. Желев в средата на `90те години. След работата по тази книга ЦДА притежава вече пълен опис на съдържимото в ролките и повече от 90% от текстовете в тях могат и да се четат. (За работа със записите са необходими магнетофони, които тогава са ползвани предимно от професионалистите и днес вече са трудно намираеми, пък и поддържането им в техническа изправност е голям проблем. Благодаря на всички, които ми предоставиха личните си магнетофони за ползване, както и на майсторите, които успяваха да ги удържат работещи. Искам тук специално да благодаря на Иван Георгиев, редактор в БНТ, който се довери на една непозната и ми даде да ползвам една своя безценна реликва – личният магнетофон на рок-певеца Георги Минчев. Благодаря и на Павлина Пенкова от ЦДА за отзивчивостта, търпението и съучастието й, докато месеци наред разнасяхме напред-назад десетките кашони с магнетофонни ролки. От друга страна, тъй като това са записи на предимно телефонни разговори – с лоша връзка, микрофония, допълнителни шумове и всякакви пречки от подслушващите от МВР, пък и с времето покритието на лентата вече се рони, качеството на звука на много места е лошо и говорът – особено имената - трудно се чува и разбира. Затуй сега към книгата няма и аудиодиск, което би било нормално за представяне на радиоинтервюта, а на много места в текста има знака „/…/” - когато не се разбира какво е казано. Лесно е и да се сбърка – например, вместо „задгранични паспорти” младата ми сътрудничка беше написала „безгранични паспорти”, включвайки тук единственото си знание -  за Шенген!) В сборника влязоха записи на интервюта, взети през 1989 г. най-вече по телефона от Румяна Узунова или други журналисти от радио „Свободна Европа” (Анна Манолова, Димитър Инкьов, Константин Мишев, Величко Пейчев, Маруся Столева, и един репортаж на Владимир Костов) предимно с участници в независимите сдружения в България, както и репортажи на Р. Узунова за българското участие в Парижкия колоквиум на ОССЕ от края на май и от Софийския Екофорум от октомври 1989 г. В архива има и двайсетина записа от 1990 г., и поне три - от 1988 г. – и от двата вида в сборника влезе много малко. От кратките писмени бележки към ролките се вижда, че много малка част от записите не са излъчвани. Налага се и да отбележа, че архивът на Румяна Узунова не съдържа всички интервюта, правени дори от самата нея по това време, навярно защото когато той е комплектован, те вече са били изтрити. (Удобни за четене стенограми от излъченото след `81 г. от радио „Свободна Европа”, както и от Дойче веле, БиБиСи и „Свобода” могат да се намерят в архива на БТА, където се пазят теченията на ежедневните поверителни бюлетини „Чужда пропаганда против България”, Бюлетин за Института за стратегически социални изследвания и неговото Приложение, изготвяни тогава за нуждите на висшите управляващи. За достъпа ми до този архив благодаря на проф. Филип Панайотов.) Тъй като в някои от записите текстовете се повтарят (те са често в два варианта – оригиналното интервю и монтираният му и пригоден за излъчване вариант), информационно значимите текстове са по-малко от 2/3. В тази публикация влязоха повече от 80% от тези текстове. Най-често те са публикувани изцяло. В някои случаи моята намеса беше да „срежа” текста на интервюто – отбелязано е с (…), защото се случва в някои интервюта да се говори за много и различни неща и частите да поставя на разни места в книгата в зависимост от темата им. (Многотемието в разговорите се получава, защото журналистката много трудно успява да влезе във връзка с когото и да било в България, че и той да се съгласи да разговарят – и тя използва всеки случай, за да разпитва за всичко, което може да интересува нейните слушатели.) Само няколко интервюта са съкратени. Това направих било защото повтарят вече позната информация, било защото казаното не е политически значимо за тогавашната обстановка (например в сборника не влязоха някои интересни предимно за специалисти богословски обяснения на йеромонах Христофор Събев). И накрая – повечето програмни документи на независимите сдружения също не влизат в сборника, защото предстои тяхна отделна публикация (с 3 изключения – когато документът илюстрира отношение към социализма или съдържа вътрешен коментар от четящият го). 

Е, тъкмо за да бъде актуална днес, тази книга изглежда така. Повтарям – целта не е да публикуваме архива на Румяна Узунова (той е много по-богат), а чрез някои документи от този архив се опитваме да възсъздадем образа на политическата ‘89а година, каквато и както са я описали предимно неформалите. Събраните тук разговори, макар че може и да са само случайно оцелелите, успяват да свидетелстват за възгледи, събития и лица, белязали онова време. Имаме тогавашни разкази на тогавашните деятели за тогавашната обстановка. Акцентирането върху това, за мен, е важно по няколко причини, все произтичащи от желанието да бъдат осветлени в цялост тъкмо гражданските действия.

Първата причина се съдържа в повторението на „тогавашни”. Най-напред трябва да имаме предвид, че по силата на международни договорености, 1989 г. бе първата година, в която западните радиостанции, предаващи на български език, вече не бяха специално заглушавани. (Друг въпрос е колко хора в България тогава знаеха това.) Това превърна тези емисии в основен източник на нецензурирана от местните власти информация за ставащото и в страната, и извън нея. В допълнение, в тези предавания се смесиха два погледа – на хората извън и на хората вътре в страната. Как става диалогът между тях е особено интересно днес, когато ще трябва да се учим да говорим с различните, без непременно да ги отхвърляме. Актуалността (с акцент върху „деятелност”, за да удовлетворим днешната си нужда от припомняне на нещата в цялост) идва и от другаде: говорещите не просто разказват за някакви вече предприети действия. В онова време даването на интервю (още повече на „западна” радиостанция) и само по себе си беше политическо действие, самостоен граждански акт; от него – по принципа на нарастването на снежната топка - следваха редици от акции и ре-акции, от въздействия и взаимодействия, т.е. той предизвикваше, според слушателя му, и действен (съдебен, политически, емоционален) ответ. Самите предавания на радио “Свободна Европа” (и на радиостанциите “Дойче веле” и Би Би Си) участваха в усилието на неформалите за промяна – те бяха средства и инструменти за намиране на съмишленици и съратници, и за заявяване на послание или присъствие в опозиционното пространство. От тях различномислещи и действащи хора научаваха взаимно за съществуването си и след това търсеха връзка помежду си. На дело и самата Румяна Узунова, и интервюираните от нея хора (независимо интервюто по чия инициатива е ставало) еднакво бяха дейци на кипежа. Именно тези общност, свързаност между разказвач, водещ и слушател в усилието да търсиш и да намериш съобщението превръщаше интервютата в ярки жестове на опозиционност и инакомислие, в търсени и чакани актове на съпротива и борба. В тая връзка е важно да се знае, че някои журналисти от тези радиостанции просто от човещина препредаваха получената от страната информация на международните правозащитни организации, с което и съвсем практически защитаваха заплашените от репресии… Ако променим още малко акцента, можем да стигнем и до още един извод, онагледяващ вече пряко актуалността на сборника и свързан с една уникална особеност на медиите: доколкото съдържанието на архива документира механизма на създаване на несанкционирано от властта и затова независимо и неподвластно й „пространство”, а това разбиваше ефективно самата „база” на социализма – неговата „затвореност”, дотолкова в тези интервюта можем да видим действието на прототипа, на предвестника на днешната все по-неудържима от властите „дигитална демокрация”.

Втората причина за такова упорито вглеждане в това изречение се отнася пряко до ценността на самите диалози. Повечето от текстовете, които излизаха до днес за онова време, са рефлексии, описания, словесни реакции на участници в събитията върху и спрямо случилото се някога. Разказвачът, в момента, в който разказва, не е деецът; той се дистанцира и е задължително времево отделен от действието си – иначе не би могъл да го наблюдава и опише. Тук не е така. Тук действието или деецът се самопредставят, а с това представят и онова време. 1989 година бе година на вълнения – а развълнуваните говорят бързо, много, конкретно и искрено. Интервютата точно регистрират как се е говорело тогава, как се е мислело и за какво - темите, схемите, предразсъдъците, аргументите за и против социализма, посоките на промените. И още - говорещите казват неща, които тогава не сме смятали за съществени и не сме забелязвали, но видели ги днес, разбираме, че те са определили много от „политическото” у нас: и политическата биография на някои от дейците, и това Промяната и Преходът да се случат точно така. Самоценността на архива и на интервютата не се изчерпва обаче само с това, и не това е единственото им достойнство. Много важно е, че те създават звукови образи – въздействието и внушението им е многократно по-силно, отколкото ако само се четат. Това, че са предназначени за четене, определи степента на моята намеса в публикуваните текстове. Нямаше как на места написано и изречено да съвпаднат точно, например като словоред или произношение – когато човек говори, той използва повторение, интонация, смислови паузи, натъртвания, които няма как да се запишат. Старах се изреченията да се разбират, смисълът да е верен, без при това да се изгубят съвсем особеностите на говора...

Днес вече сме наясно, че колкото по-близо сме до едно събитие, толкова по-малко знаем за него, защото толкова по-малко разкриващи го въпроси можем да му зададем, защото не знаем къде да го сложим и как да го гледаме. Сега вече сме достатъчно далече, за да го гледаме онова „някога” от различни и от повече ракурси. Композицията и вътрешната драматургия на сборника пряко произтичат от целта на публикацията: от една страна да съответства на идеята, която си представих, че е имала Румяна Узунова, когато е събирала архива си; а от друга -  да е стабилен мост, който представянето на тогавашното прехвърля и към отминалия социализъм като практика и като психология, и към предизвикателствата на бъдещия ни нов живот в един свят, за който (пак както тогава) сме май доста неподготвени. Купчините разбягващи се интервюта можеха да оформят цялост само ако се групират около конфликт и, поради естеството и целите на диалозите, този конфликт беше политическия: между въздесъщата Система, от една страна, и гражданите, гражданинът и човекът – от друга. За този конфликт вече споменах, но сега ще го погледна отдругаде: той беше пряко произтекъл от краха на идеологията; крах, парадоксално случил се в процеса на самата й реализация. А идеологията беше: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!”, „Все по-пълно задоволяване на непрестанно нарастващите потребности…!”, „Дела, дела и пак дела!”, „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение!” и т.н. Ето тези лозунги вече работеха не за консолидацията на обществото, а за разединението му, защото повтарянето им постоянно извикваше сравнение с видимото и живяното, от което оставаше едно основно чувство – че ни лъжат. Нашата представа за причината, целта и смисъла на тази лъжа означих в книгата със „Системата”, тя стана основна дума в заглавията на отделните глави: „Системата и …”. „Системата”, винаги с пълен член и без никакви определения, наричахме в частни разговори откъм началото на `70те години онова не много ясно нещо, което се разпореждаше с живота в България. „Системата” не беше неутрално понятие: обикновено се имаше пред вид, че това нещо е всепроникнало, организирано и лошо. Вероятно тук имаме критичен вариант на апологетичното официално понятие „социалистическа система”. Петнайсетина години по-късно, в средата на `80те, съветските перестройчици дадоха публичност на това критично понятие, като му прибавиха определения: те се бореха против съветската „командно-административна система”. У нас, обаче, това тромаво и политически половинчато словосъчетание не бе масово прието и ако се употребяваше, то се употребяваше предимно за да се отрече официалната теза за „самобитността” на българския социализъм, за неговата „независимост” от процесите, течащи тогава в СССР. Още повече, че през втората половина на ‘80те враговете на демократизацията се конкретизираха – „ченгетата”, „политбюро”, „Живков”, „номенклатурата”. И ние престанахме да споменаваме „системата”, и това специфично значение на думата се изгуби в езика ни. Това обяснява защо само единици от  говорещите тук употребяват думата, както и защо изцяло нейните официални синоними - социалистически лагер, социалистически строй, обществена формация и т.н. също липсват... От другата страна на конфликта са „независимите” – групички, кръгове, сдружения, индивиди. Някои групи правят опит да се институционализират. Други са просто говорители на недоволството. Трети са изцяло практически насочени – да постигнат промяна в конкретна област. Има и просто човечни хора, които ставащото наоколо им ранява душата. Но всички те действат без и въпреки санкцията на властта (и това е основният им грях към Системата). В тази книга основното действие е говоренето. Но то се използва, за да се разкаже какво чувстват и мислят хората, какво правят срещу Системата и най-вече какво им прави на тях тя - защото знаят, че гласността бе нейният основен враг. Те разказват какво не й е наред, коментират действията или бездействията на управляващите, дават предложения за промени. А по тогавашното законодателство това бе подсъдно: чл. 273 от Наказателния кодекс можеше във всеки момент, според нарушителя, разбира се, да бъде приложен; за партийните членове пък съществуваше по-мекият вариант за наказание: „изключване” или „последно предупреждение за изключване” от БКП. Днес бихме нарекли действията на всички тези самоопределили се като независими „отпор”. Но тогава тая дума липсваше в говора ни, не си я спомнихме – най-много във вътрешните ни монолози да сме наричали много от правеното „съпротива”, защото тогава тя беше привичната и легитимна дума, пък и бе запазила част от положителния си смисъл заради постоянното припомняне на борбата от преди 9.ІХ.1944 г. (Отпорът ни го припомни сръбската младежка група от края на властването на Милошевич, последния диктатор на Балканите.) Но въодушевяващата заразителна енергия на гражданския отпор е съхранена в тези диалози – макар че точно тя се загуби в по-сетнешните ветрове, вихрушки и въртопи на Прехода.

*     *    *

Някому написаното дотук, че и нататък, може да изглежда предимно като трупане на аргументи защо тази книга я има. За мен не е така. Не се чувствам виновна, напротив. А комуто нарушава комфорта, да не я чете. Но се налага да призная: тя съвсем не е лесна книга, мисля си, за четене. Защото в нея хората говорят най-вече за насилие и болка. Това, дето на мене ми даде сили да я прочета (защото бях и първият й читател), бе куражът на говорещите да платят огромната лична цена за декларирането и отстояването на несъгласието и независимостта си; бе волята им за действие; бе енергията, с която откриват сами и прилагат в специфичните условия на тоталитаризъм в криза различни форми на гражданско действие; бе уважението ми към Румяна и към делото й. Прочетох я и за да начена оня диалог, за който писах в началото.

Погледът върху темите, даващи облика на публичното говорене тогава и сега, само би подчертал разликите, независимо от дори понякога еднаквата обвивка. Тези разлики стават най-явни и най-обясними с „времето”. Докато като че ли по-странното е, че могат да се намерят прилики в свободното говорене: неофициално - тогава и публично – сега. Например с темите, които обговаря „Атака”, и с начина, по който ги интерпретира. В една от декларациите на Софийската група на тогавашното Независимо дружество за защита правата на човека, да речем, се говори откровено негативно за ромите – и, погледнато в обратна перспектива, не е случайно, че тази декларация е подписана и от Волен Сидеров, и от Румен Воденичаров. (Впрочем, и социализмът, и последвалият го преход ни увериха в нещо, дето изглежда като да не е за вярване: че ако нещо е абсурдно, от абсурдността му въобще не следва, че то няма да се случи. Абсурдно е именно правозащитници да говорят така за едно малцинство, което би трябвало по мисията си да защитават. Друг пример: че членове на някогашния Клуб за подкрепа на гласността и преустройството ще приемат софрата на поредното им събиране в средата на `90те години да бъде платена от вече видния богаташ, но добре известен им като бивш шеф наШести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов. Трети пример: че само преди месец еколози, като защитаваха интересите на реститути на земи в защитени зони и резервати, искаха намаляване на самите тези защитени територии, на самите резервати. Нали мога да продължа да изброявам абсурди?!) Еднаквият начин на мислене за „политическото” на мнозинството тогава (има го в контекста на някои интервюта) и сега (изразяван най-вече от „Атака”) показва две неща.

Първото: че популистки говорещите политици, а и мнозинството хора продължават да се държат, сякаш сме все още в ‘89а г. – мисли се, че някой като разкаже публично за поредния золум на даден управляващ, с това прави нещо за подобряване на общото битие. Не че няма смисъл да се говори и да се „вадят кирливите ризи”, напротив. Но оттук нататък трябва да има ефективен и активен обществен, граждански контрол върху провинилия се, и върху политическия му „чадър”, и върху правораздавателните органи. Иначе между публичното говорене и говоренето на маса няма да има никаква разлика. (Популярността на В. Сидеров е като че ли и заради това, че той се държи като снизходил към масата, около която са събрани хората. Защо на „масите” обаче това им харесва, е пък съвсем друг проблем – но също обясним.) А работата на политика е да създаде условия този контрол първо – да го има, и второ – да работи. Гласността по принцип има важен смисъл в затвореното (в традиционно-патриархалния смисъл на думата) общество, защото само то има механизми да изключи от себе си провинилия се и така да го накаже. Нашето общество не е такова, защото няма точно тези механизми. И при социализма не беше такова, макар да се опитваше да бъде. Но гласността през ‘89а г. имаше смисъл, защото тогава тя сриваше монопола на властта и възпрепятстваше пропагандата й – с една дума, беше политическо оръжие. Днес такова говорене е само предизборно оръжие – независимо от понякога добрите намерения на използващите го.

Така стигаме до второто нещо: че политиците ни през изминалите години не са успели да фокусират вниманието на обществото ни върху друг конфликт, наистина развиващ го – то продължава само да предъвква недоволството си, че „елитът” не се грижи за „народа”. Може би защото това (заедно с „конспиративното” мислене за политическите действия) е обяснителна схема на битието с няколковековна история, зарита в много дълбокото, и само след много копане можем да я достигнем и поставим на светло. Дори само заради това такива схеми не можат да ни свършат конкретна работа днес – та ние сега се налага да сме общество, което бързо трябва да се доказва като творчески член на новосъздаващата се европейска общност. Заради всичко това, като читател на книгата, мене повече ме заболя от бодящите очите все същи липси – тогава и сега: липса на „българска мечта”; липса на визия за това какво точно предстои да се случва, какво може да се случи и какво трябва да случим; липса на знание у всички за начините да се попречи на действителността да се „измята” спрямо плановете ни, което после неминуемо ни поставя в ролята на изненадани наблюдатели; липса на желание да приемем, че всяка Промяна у нас извежда два главни проблема: как повече глаголи в деятелното наклонение да са в „първо лице, множествено число” и какво да се прави, когато натежат глаголите в страдателните наклонения … Но не ми е работа тук да коментирам всички тези, че и поне още толкова други липси - само изброявам местата с мазоли, които ни пречат да ходим. И защото искам да подчертая - цяло чудо е, че при тогавашната ни липса на каквато и да било представа за това какво да правим, ако „падне” Живков и ние трябва да започнем да управляваме, Преходът има този добър (в сравнение с други) край.

Интервюираните в сборника постоянно разказват за случаи на насилие – то е и най-честата причина да се търси връзка с „чуждите” радиостанции от страна на местните хора; и съответно журналистите от тези радиа пък да наблягат върху тях, защото така картината на случващото се у нас става наистина пълна и се различава изцяло от картината, създавана от местните медии. Темата за насилието не бе само пропагандно оръжие, останало от времето на „студената война”. Защото 45 години след приемането на Международната харта за защита правата на човека от ООН беше настъпил пикът на нетолерантност към насилието у човечеството като цяло и най-сетне опазването на инакомислието като двигател на развитието бе станало знак за цивилизованост на всяко управление. В сборника например интервюираните комунисти, като говорят за „командно-административната съветска Система”, не пропускат да й прибавят  определението „Сталинска”, с което наблягат върху нейната остарялост и отреченост, а не да припомнят за неприемливостта на методите й. Това обяснява и объркването им, когато употребата на някакво насилие спрямо тях ги изненадва с откритието, че те, в битността си на членове на управляващата партия, не са застраховани от него... Но не е това, което най-силно впечатлява в отношението на говорещите към насилието на Системата. По-интересното е, че разликите в това отношение извеждат на преден план поколенческите разлики между дейците на Промяната. И това сигурно е нормално, доколкото едното поколение бе минало през войната – а тогава смъртта и жертвите са толкова много, че повечето сигурно някак обръгват на ужаса; а за другото съвсем биографично насилието бе предимно изключение. Затова и реакциите на вторите спрямо проявите на насилие са толкова спонтанни и резки, и крайни. Няколко примера: 1. Милицията иззема, разбира се, неправомерно творческите архиви на АБПФК Брайко Кофарджиев и на трудно публикуващия поет Петър Манолов. Разстоянието между тези две изземвания е около 15 години. Но едва ли само партийното членство е причина реакциите да са толкова различни. В ‘89а г. Петър Манолов протестира с гладна стачка. В средата на ‘70те Брайко Кофарджиев дори не напуска БКП, а само се оттегля огорчен доброволно във „вътрешна емиграция”, като в същата ‘89а отново не смята, че някога е могъл да постъпи по друг начин. (Тук не искам в коментира да намесвам разликата в политическата обстановка при двата случая, макар че тя съвсем не е без значение за такива жестове – но не мисля, че тя е била определящата при избора на поведение.) 2. В ‘89а година е обичайна практика следовател от Държавна сигурност да привиква за „разговор” някого. За Никола-Петковистите това не е проява на насилие, своеволие или заплаха на властта: „Не, насилие нямаше, нищо не ни направиха, само една седмица ни викаха всеки ден в милицията!” Докато за по-младите всяка среща с органите на властта – ДС, МВР, комитет на БКП вече е акт на насилие и те реагират бурно и възмутено. С тези примери не твърдя, че реакцията на „младите” не е била адекватна. Обратното. Доказва го 3-тият пример – гладната стачка на Илия Минев. Той е човек от „възрастните”, но протестът му много прилича на протестите на „младите” по причината и по крайността си. Минев е политзатворникът в България с най-много години, прекарани по затворите, а в останалото време е бил интерниран в родното си село. Почти 60-дневната му гладна стачка е с искане администрацията писмено да му отговори на негово писмо. Той протестира срещу незачитането на правата му на гражданин и на човешкото му достойнство. За отбелязване е, че подкрепата, обаче, за неговият протест е много слаба – въпреки усилията и на Румяна Узунова, той е подкрепян предимно от съкилийници и други частни лица, които в този момент са все още доброволни маргинали. Защото и „възрастните”, и „младите” не го припознават като свой: едните заради миналото му на легионер, а другите навярно не смятат повода за съответен на реакцията. Тоя случай показва две неща: че развихрилият се в началото на `90те години антикомунизъм беше по-скоро ефектна риторика и намиране на име и обект на масовото, но аморфно недоволство, отколкото лекуващо нравите пречистване; и че „неформалите” бяха твърде разноезични и различни в отношението си към социализма като практика, а оттам и в проектите си за Промяна. Той дава образа на едно общество, в което и самата Промяна, и посоките й, и начините й не бяха резултат от консенсус и говори защо и Преходът се случи така мъчително и на зигзаги, и защо процесът на отърсване от социализма като мислене и ценности върви така бавно.                 

На няколко пъти досега намеквах, че главни герои и същевременно автори на тази книга са шепа храбреци, но всичките те принадлежащи към социалната група на интелигенцията. Българите сред тях са повече от нейния маргинален слой (независимо, че мнозина са хора признати и с титли), защото страдат от положението си на хем част от „елита”, хем част от „народа” и точно честността им е причина за опозиционното им поведение. (Партийната повеля към интеригенцията остана неизменна от Априлския пленум през 1956 г. до края на социализма: „По-близо до живота, повече сред народа!”) Но репресиите към интелигентите са диференцирани „географски”, т.е статусно: по-грубо бе насилието към нейните представители от провинцията, отколкото към столичните „несъгласни”. Мюсюлманите пък (и сред турците, и сред българите-мюсюлмани) са неформалните лидери на тези малцинства и съответно властта бе особено жестока към тях. Общото, което ги събра в тази борба, бе, че те еднакво имаха нужда от гласността и преустройството, които управляващите на думи прокламираха, но практически не желаеха да допуснат. И те еднакво работиха за Промяната, и еднакво станаха нейни жертви. Защото Преходът унищожи интелигенцията като социална група. Ако искаме да бъдем точни, се налага за този случай (а дали само за него?) да променим известното изречение, характеризирало Великата Френска революция: у нас „Революцията изяде родителите си”. Но с това най-сетне България завърши Прехода си към модерността и може вече на чисто да направи поредните „наваксващи усилия”, за да се приобщи към постмодерните общества.

Не съм феминистка, нито „джендър”-изследванията са ми много по сърце, но не мога да не отбележа впечатляващото женско присъствие и в тогавашния „кипеж”, и съответно в сборника (всъщност сборникът май за първи път дава материал за такова изследване).

Това присъствие изисква обяснение, защото не е нещо разбиращо се от само себе си. Свикнали сме да виждаме жените като загрижени повече за благополучието на семействата си, нежели като боркини; повече като защитници на абстрактната човещина, отколко да демонстрират ясен политически усет и точна реакция в дадена кризисна ситуация. Тук нещата са съвсем различни. Жените в този сборник са ефективни именно като политически дейци, макар винаги да твърдят, че техните действия по идея и повод не са политически. Достатъчно е да си припомним шествието на майките срещу обгазяването на Русе (запечатано във филма „Дишай”, с който започва Русенския комитет) и тяхната убеденост, че в тоя момент не правят политика. И те не лъжат, когато обясняват действията си. За повечето от говорещите в записите жени най-общо казано биографията (семейството, статуса, идейната принадлежност, личностното единство и т.н.) обуславя инициативата или съгласието да проговорят. Споделянето на ценностите на съпруга и загрижеността за съдбата му, когато той е подложен на насилие от страна на властите и има нужда от подкрепа, без съмнение мотивират някои от тях: страдалките-съпруги на затворените или интернирани турци, целеустремената Кояна Иванова - Тренчева, кротката Вера Манолова, практичната Светослава Петкова. От друга страна собственият опит, придобит от сблъскването с „установените”, но възмутителни порядки при социализма дава енергията за активния протест: навярно така е при срещащата първите спънки в живота си млада учителка Иванка Жекова от Ямбол и при студентката Рут Леви; и със сигурност е така при по-зрелите, но и „по-дълбоко нагазили” в борбата художнички Диана Бояджиева и Ева Калчева, и навярно при острата и категорична Мариана Златева, предоставяща дори и апартамента си за събиране на различни групички от неформали. С личната биография, но вече станала основание за избора на позиция може да се обясни активното участие на достолепната, но тогава много развълнувана Блага Димитрова, на деловата (но тогава силно ангажирана със семейството си) млада османистка Антонина Желязкова, на светски резервираната, но тогава много възмутена театроведка Копринка Червенкова; навярно с нещо такова може се обясни и активното съчувствие на Виола Иванова към борбата на Илия Минев, която нито веднъж не споменава колко й струва лично на нея това съчувствие и тази подкрепа. И без съмнение в биографията е обяснението за поведението на обърканата и агресивна Лиляна Стефанова - единствената в този сборник говорителка на Системата. Дотук като че ли няма нещо особено интересно – съдби, които определят едно или друго поведение, които водят към едната или другата страна. Но ако с биографията може да се обясни храбростта, то с нея не могат да се обяснят нито точният политически усет, нито верният жест във време на криза на невероятната и възхитителна Гюлтен Османова, благодарение на чиято очевидно ефективна намеса около 20 май в Лудогорието не се проля повече кръв. Обществото ни все още не знае какво точно се е случило тогава там. Но от тези интервюта става ясно, че тя е направила нещо, което на малцина може въобще да им хрумне в такава ситуация и което е знак за много висока политическа, а и цивилизационна култура: удържала е клокочещия гняв – и личен, защото баща й е от години политзатворник, и особено на демонстрантите – за да има възможност за диалог между тях и властите и е поела за този диалог лична - политическа и човешка - отговорност. Ако има приз за „герой на ‘89а”, то той не е за мъжете, а безспорно се пада на тази скромна бивша магазинерка от Нови пазар... Ако сдържаността на Айше Феттова от Шумен може да се обясни със ситуацията или с особености на характера, то нито организаторския й авторитет, нито умението й да отстъпи в нужния момент, за да постигне в крайна сметка това, което искат тя и демонстрантите, могат да са нещо друго, освен проява на личностни заложби. По същия „приказен” начин, като от нищото, се появява Мария Гюргева от Бургас – жена без никакъв предварителен стаж на опозиционерка, но с изключително точно програмно политическо мислене, липсващо, уви, по това време на някои от най-именитите неформали… Но има една жена, в чиято личност, всекидневно поведение и политическа биография е събрано всичко, изброено дотук; която смело и упорито следва като че ли единствено възможния за нея път: на човещината – Марлена Октавиан Ливиу, поетесата – инженерка от Варна. Рядко щастие е да срещнеш (макар и задочно) някого, който така точно и без патос да изразява себе си и времето си, че да бъде хем типичен, хем уникален. И да прави без показност това, което и ти би искал да правиш… И затова тя завърши тази книга, като изпълни финалния акорд на надеждата, разтърсила ни в ‘89а и реализирана най-сетне днес: да живеем в демокрация като европейци.      

Но героинята (в литературоведския смисъл на думата) на тази книга, и същевременно неин автор е Румяна Узунова. (Така, както например главен герой на „Записки по българските въстания” все пак е техният автор Захари Стоянов.) И не защото Румяна Узунова е подбрала да остави в архива си само материали, които да я покажат такава. Напротив. Приживе тя едва ли е имала представа, че ще се получи така. Тя навярно просто е искала да остави свидетелствата, с които е разполагала. И отново навярно, поучена от следосвобожденската ни литература, като добър мислител-специалист не е могла да не очаква - а може би дори е и виждала! – как гъстата мъгла на забравата опасно, както някога, обвива близкото минало. И пак, подобно на Захари Стоянов, в онова минало тя имаше и много важно участие, и това участие я променяше. До 1989 г. Р. Узунова в „Свободна Европа” е главно редактор на предавания за литература. Но и събитията в страната, и идеологическата платформа на радиото, в което работи, налагат да се установи жива връзка с несъгласните с властта в страната. Доколкото обаче в България по това време единствените активно недоволни, но пък умеещи да се изразяват добре хора са из средите на така наричаната тогава „художествено-творческа” интелигенция, то тя навярно сред екипа на „Свободна Европа” се е оказала най-пряко и най-скорошно свързаната с тях, дори с мнозина е лично позната. Това й дава възможност да вкара автентични „критични” гласове в предаванията си. Но не е само това, което я прави „медийна звезда” – това е началото. Много бързо тя от наблюдател и преразказвач на случващото се тогава в страната се превърна в активен участник във всекидневната политическа работа – дотолкова, че публичното й заклеймяване стана водещ акцент в българската преса почти за цяла седмица по време на Екофорума (т.е. двайсетина дни преди „да падне” Т. Живков). В началото тя наистина е просто посредник. Доста дълго време дори сама не записва разговорите си с България, а това върши специален техник. Но тя се оказва журналист с добър нюх, при това упорита и неуморна. И още - коментариите й доста бързо я правят различима сред гласовете в радиото. Причините, според мен, за това са две (освен че не пропуска възможност да диктува телефона си за връзка със слушателите): ясно заявяваната позиция, която тя, като емигрантка, няма защо да крие; и човешката отзивчивост към ставащото, към личното преживяване на споделящия. От една страна, тя успява да назове нещата, на които ние тук все още търсим имената – и ние можем да не сме съгласни, че те са точно това, но тя ни е дала основа за разговора, за уточняване, за изясняване; така не се губи време да се търси позицията, а веднага се влиза в диалог. Диалог, в който тя работи най-вече за слушателя си. (В началото понякога пренебрегва дори ужаса и страха, изпитвани от събеседника й, загрижена най-вече да се сдобие с повече информация.) И слушателят й се доверява, и започва да търси именно и само нея за разговор. От друга страна, това доверие, изглежда, постепенно я променя и нея. Тя не лицемерничи, за да получи сведения, когато прави интервютата си – тя наистина изпитва болка, страхува се, радва се, дори плаче заедно със събеседника си. Така, за няколко месеца, Румяна Узунова стана реален „активист” на повечето от независимите сдружения в страната. (Независимо, че например ръководството на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството реши, че на „Свободна Европа” няма да дават интервюта, Узунова успя да взема такива интервюта.) Но има и трета страна – нейната смелост. Сигурно е голяма „тръпка” и предизвикателство да принудиш властите да те допуснат да посетиш родината си, въпреки че точно от тях си осъден на изгнание – но това си е и опасно, че и страшно, особено когато нямаш илюзии относно методите им. Румяна Узунова просто можеше да бъде поредният журналист, загинал при изпълнение на професионалния си дълг! Слава Богу, това не стана. Не стана не само защото властите не пожелаха, а и защото тъкмо момчетата и мъжете от независимите сдружения я охраняваха денонощно по време на престоя й в България за Екофорума. (За нея беше опасно дори да се качи на случайно такси – и затова почти „личен шофьор” й бе Ибрахим Кърпачев със стария си „Москвич”, или да стигне сама до стаята си в хотела, или да влезе сама да се нахрани в писателския ресторант…)  Това беше забележително събитие – те и тя имаха една цел, бяха работеща общност и взаимно си бяха благодарни. Запазването на архива се дължи и на тази общност. От своя страна, и книгата я има, защото я имаше общността...

*     *     *

Когато преди вече десетина години за първи път се размечтахме за тази книга, разбирайки, че тя е възможна, изобщо не допускахме, че тя ще бъде такава, каквато стана сега. Май тогава, без да си го кажем, искахме от нея като припомни началото, да ни върне към вече скритите от дима и пепелта на промените тогавашни наши представи за близкото бъдеще. Защото ни интересуваше кога ще свърши Преходът. После, като разбрахме, че заклинанието ни „Децата ни не бива да знаят в каква мръсотия живеехме ние тогава!” се е сбъднало, се поужасихме и поискахме тази книга да обяснява защо Преходът решава тъкмо такива задачи и ги решава тъкмо така. Защото изпитвахме вина за много високата социална цена на Прехода. Днес, когато книгата най-сетне я има, България влиза в нов Преход – да стане част от Евросъюза. Преди време сигурно бихме казали: „И много хубаво!”, а сега с почти показно равнодушие констатираме „Да, и? Какво от това?!” Тази книга, за мен поне, започва от въпроса „Какво от това, че някога имаше 1989а?”, но смисълът й е в „и”-тата, които могат да го продължат: „И какви бяхме ние в нея?”, „И какво направихме ние после?”, „И как предстоящото да се случи така, че да стане…?”. А ценното в нея е, че из шубраците на „нашето недавно” ни гледа дръзко и почти героично една и самоуверена, и гола, и най-вече отчаяна надежда: „А може, по-иначе може!” Това не е само вярата на Вапцаров. Уверена съм, че тази надежда ще я има и у новото поколение, когато Евросъюзът стане за него даденост такава, каквато бе за нас социализмът. Не че и тогава няма да има хора, които да твърдят, че „преди си беше по-хубаво!” – и те ще са пак мнозинство. Но мнозинство от нашето поколение, надявам се, а не от днешните млади. Тази книга е задочната връзка между едно бивше и едно бъдещо малцинство – но все малцинството на деятелите.

16.01.2007 г.

 

 

Съдържание


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

 

към авторите