Биографична справка за Румяна

Интервюирани лица

Щафетните гладни стачки

Демонстрации и жертви

Горещото лято на 1989 година

Конференцията в Париж

Голямата екскурзия

Следствено дело № 66 от 1989 г.

Екофорумът

Събранията в кино "Петър Берон"

Първите митинги

Независимите  сдружения след падането на Живков

"Демократично всекидневие"

Марлена Ливиу

Коментарът на Л. Александриева

 

 

 

 

Писмо до българските средства за масова информация на Андрей Дюкмеджиев

Мъжки глас, говорител: „През януари и февруари тази година нашият печат поде обширна като никога досега пропагандна кампания по хуманитарни въпроси, като конкретният повод беше дейността на образуваното преди една година у нас НДЗПЧ. Кампанията имаше за цел да убеди нашата общественост, че това Дружество, постоянно цитирано в печата като "някакво си" и "така наречено" представлява всъщност нелегална формация от заговорници и организатори на терористични групи с антиконституционна, антидържавна и антисоциалистическа платформа и следователно, че то няма право на съществуване и обществена подкрепа у нас. Особено място в кампанията заемат три публикации: "Борба за човешки права или злостна дезинформация" от Делчо Делчев Атъпов - препечатка на в. "Труд" от друг областен вестник от 13 януари; "Какво става в България ли?" от Марин Христозов, в. "Работническо дело" от 19 януари и след малко по-голям интервал от време - "Кой и как се бори за правата на човека в България", редакционна статия на "Работническо дело" от 7 февруари. Първите две статии, твърде сходни по стил и тон, са посветени на трима от деятелите на дружеството: Илия Минев от Септември, Димитър Томов от Михайловград и отец Благой Топузлиев от Пловдив. Ето как в статиите са обрисувани портретите на тези хора - според авторите те са: "бандит", "терорист", "криминален престъпник", „рецидивист", "жалка деградирала личност" с "мизерен морален облик", "отявлен легионер с думбазки и експлоататорски произход" и накрая "фашистки гаулайтер, показваш най-дръзко недочупените си рога" /Минев/; "самозванец", "мним художник", "скаран с правните и нормални човешки норми", "отрепка", разпространител на "злостни клевети", "лъжи, съшити с бели конци", "безогледни хули", "невероятни по своя фалш и помпозност изявления", "баламосващ"  западни радиостанции, покриващи половин свят /Томов/; "нравствено пропаднал и озлобен човек", разпространител на "патологични политически лъжи, клевети и фалшификации", "днешен Тартюф", "прелъстител", "любовен бракониер", "морално и политически пропаднала личност" /Топузлиев/. Нарочно събрах на едно място този впечатляващ списък от "изразни средства", които Христозов и Атъпов не са пожалили, за да накарат читателя да изпита презрение и отвращение към тези хора. Съвършено ясно личи и по-нататъшното намерение на авторите на двете публикации да внушат същите чувства и по отношение на Дружеството, което тримата деятели представляват, респективно към неговата дейност. Нищо чудно при използване на такова "красноречие" да има и такива читатели, сред които желаният ефект ще бъде постигнат. (…)

Мъжки глас, говорител: За "злоупотребата" със свободата е писано и в статията на Христозов, този път по адрес на редица гостоприемно приемани в нашата страна западни журналисти, които вместо да пишат например, образно казано, за нашето розово масло, най-напред се втурвали да търсят бунището в двора ни и да се човъркат в него, а после вдигали вой за това къде били демокрацията и гласността и какво ставало с правата на човека в България. И ето станахме свидетели на точно такава злоупотреба на страниците на „Работническо дело" в редакционната статия "Кой и как се бори за правата на човека в България" - кулминационния момент на предприетата пропагандна кампания. Докато първите две статии трудно могат да служат като мостри за журналистика, която убеждава, третата е написана в по-сдържан тон и има по-сериозни претенции да помогне за осветляването на действителността и конкретния случай. Твърде много са нещата в нея, които карат читателя да се замисли дълбоко. Личи амбициозното намерение на авторите й да поставят окончателно всяко нещо на мястото си и статията да се яви като убедителен финал на цялата кампания. Нещо повече - тя е предназначена да подбуди обществеността към спонтанни и организирани изяви на отношение, които естествено не закъсняха. Статията започва с констатацията, че в редица информации, появили се на Запад,  "някои факти от нашата действителност се представят  необективно и тенденциозно, като не се казва цялата истина за събития и отделни личности", и по-нататък: "Ето защо се налага да кажем истината, като се позовем на фактите, каквито са в действителност". Какво показва анализът на някои от изнесените факти по отношение на обективността, тенденциите и казването на цялата истина? Например за Минев е най-подробно осветлен произходът му от заможно семейство, като терминът "заможно" е пространно пояснен. А за Генов (Едуард) не е споменато, че е син на професор, бивш заместник-ректор на висше учебно заведение. Не личи ли тук тенденция в подбора на фактите за произхода?

Женски глас, говорител: По-нататък в статията пише, че Божилов и Генов са напуснали страната в края на миналата година с редовни паспорти, след като са били уважени молбите им за пътуване. Това е истина, но цялата истина ли е? Защото едно от основните права на човека е да напуска страната, в която живее и за едни хора това право се осъществява без проблеми, за други след няколко месечни унизителни "проучвания" и бюрократични протакания, а за трети това право се е превърнало в мечтана, но недостижима привилегия. А има и случаи, в които хора биват принудително заставяни да попълнят необходимите формуляри, на следващия ден молбите им се уважават и им се връчват паспорти, след което биват насила качени на влака и изгонени в чужбина. И всичко това става у нас когато свободата на пътуванията е обичаен ежедневен факт в целия цивилизован свят и когато някои държави се ориентират към премахване на държавните си граници! И така, каква е в случая цялата истина?
Да преминем към писаното за Петър Манолов - централната фигура в статията. Човек чете кога е роден, какво е завършил, как се е установил в Пловдив, където за кратко време е бил пазач на древния театър. "Другаде не е работил". Като прочетох този ред, си припомних един анекдот за великия Шаляпин, който веднъж взел файтон и общителният файтонджия го запитал с какво се занимава. "Ами, пея", отговорил артистът. "Нямах това предвид", възразил кочияшът, "ние всички пеем, а аз те питам какво работиш, как си изкарваш хляба?" Каква аналогия личи в тези две представи за труда!
Мъжки глас, говорител: Колкото до литературното творчество на Манолов, според статията, за неговите художествени достойнства вярна оценка би могла да даде литературната критика, а също и читателите. И от този момент авторите на редакционната статия тръгват по стъпките на набедените журналисти, ровещи се из бунищата, като напълно премълчават оценката на компетентната литературна критика, а с най-тенденциозно подбрани фрагменти от творби на Манолов - фрагменти, които напечатани сами по себе си напълно изопачават представата за творчеството му - се стараят да внушат на читателя, че пред него е една антиестетика и порнография. Нима представената селекция е дело на литературен критик, след като органите на МВР в продължение на месец са разполагали с архива на Манолов? Известно е, че мнозина са творците, които поверяват на хартията родените от моментни настроения фантазии и внезапни хрумвания, понякога и с нецензурно съдържание, които съхраняват в творческите си архиви като нещо лично, нещо дълбоко интимно, не предназначено за всякакви чужди очи и уши. Кой човек би се съгласил да се излагат на показ интимните дълбини на душата му и кой творец не би протестирал, както стори това Манолов с гладната си стачка, срещу надничането в интимните страни на творчеството му? Ако се съгласим с твърденията на вестника, че изземването и прегледът на архива от компетентните органи са били необходими за изясняване на някои обстоятелства, то защо в резултат на прегледа се поднася извадка, която създава впечатление, че е направена след грижливо ровене в "бунището" на литературното му творчество /ако мога така да се изразя в стила на предните две публикации/, вместо от градината? Вярно, вестникът поднася извинения по този повод, но те не звучат искрено, тъй като е налице очевидна и незаконна злоупотреба с материалите на поета, който едва ли е дал съгласие за публикуването на отпечатаните стихове точно в този вид. Това ясно пролича в някои читателски отзиви, сред които имаше протести и несъгласия. От всичко това аргументацията и убедителността на статията само страдат, а ефектът, който се постига с цената на толкова престараване и предозиране на чувството за мярка е обратен на желания. Трудно е да се повярва, че бляновете на Манолов за "идния ден" и за "поемането на юздите на управлението само за няколко месеца" са част от сериозна политическа програма за борба за власт. Да се вярва, че така могат да се подкопаят устоите на обществения строй и да се бие тревога по този повод, е доста смешно. Но това не стига - явно не се разчита само на убедителността на кампанията в печата, а се организира серия от дирижирани мероприятия със същата цел - набързо свикани по нареждане от горе събрания, целящи да се натрапи на аудиторията едно, както се изразява Блага Димитрова, "наливно" мнение, което да се изрази в задължителен  поток от резолюции и телеграми с желаното номенклатурно съдържание: "Единодушно осъждаме тези хора и сме 100% убедени, че за това Дружество у нас няма място." Защо всичко това идва тепърва сега? Защо нашите средства за масова информация не са съобщили когато е трябвало за такова безусловно важно вътрешнополитическо събитие, каквото представлява основаването на първото Дружество за защита на правата на човека у нас? Защо не е публикувана програмата му, защо не е приветствана и подкрепена, както в статията се признава за заслужено? Не би ли било много по-убедително да се предостави трибуна за публични изяви на деятели на Дружеството, след което в продължение на цяла година системно да се проследи еволюцията на това Дружество по наклонената плоскост и на разминаването на делата с думи? Тези и много други въпроси закономерно възникват с отшумяването на пропагандната  кампания, защото човек трудно може да се освободи от чувството, че тя бе подета като оправдание и извинение за миналите пропуски. А доколко тя постигна целта си? Едно е сигурно - Дружеството за защита на правата на човека определено изигра известна роля в нашия обществен живот - дейността му разбуди духовете, разтърси апатията, даде тласък за нови обществени инициативи и начинания. Във връзка с това въпросът за неговото съществуване неизбежно се измества на заден план, а централно място трябва да заеме въпросът какво да се направи по-нататък, за да възтържествува каузата на правата на човека.

Женски глас, говорител: И докато сме единодушно съгласни с Христозов, че името и качеството на нашето розово масло са отлично известни, така, че за тях трудно може да се каже нещо ново, то за състоянието на правата на човека у нас има какво да се напише. Този проблем не случайно интересува толкова широка аудитория - нали това е "проблемът на проблемите", както го охарактеризира Тодор Живков в едно свое неотдавнашно интервю. "Но кое сметище, било на Изток или на Запад, не вони?", пита по-нататък Христозов. Неволно на човек му идват на ум спомени за минали години, когато усилията на нашата журналистика бяха насочени към словесно състезание със западната по въпроса кое сметище е по-миризливо и вонящо. Но в сегашната епоха вместо такъв дуел е много по-целесъобразно нашата журналистика да даде реален принос за постигането на това, щото нашето сметище да вони по-малко. Тогава какъв е например конкретния принос в областта на правата на човека? Ето, у нас има Комитет за трезвеност, който развива съдържателна дейност, издава свой вестник, въобще общественото му присъствие се чувства осезателно. А има и Комитет по правата на човека начело с К. Теллалов и в статията на Христозов е споменато за него. С какво той е демонстрирал присъствието си? Издава ли вестник, или бюлетин, или брошури, предназначени за масово разпространение, в които да се обсъждат хуманитарни въпроси? Отпечатан ли е например текстът за Всеобщата декларация за правата на човека, чиято 40-годишнина цял свят отбеляза тържествено преди два месеца? Публикуван ли е цялостно Заключителният документ от споразумението в Хелзинки, или тази част от него, засягащи човешките права? Или Заключителният документ от наскоро приключилата Виенска среща с най-новите договорености? Тези забележителни документи, с които цялото цивилизовано човечество заслужено се гордее и с които втората половина на ХХи век ще влезе в историята, не се намират в нито едно българско печатно издание, предназначено за широката публика. Следователно Комитетът по правата на човека заедно със средствата за масова информация са очевидни длъжници на нашето общество. Недостатъчната гласност по жизнено важни въпроси с голяма обществена значимост, какъвто е въпросът за правата на човека, поражда неудовлетворение и недоверие, че те се третират искрено и сериозно. Какво чудно има тогава, че неудовлетворение от страна на обществото е породила инициативата сред отделни хора да образуват независимо Дружество за защита на правата на човека? Ако едно правозащитно дружество развива общественополезна дейност, съобразена със законите на страната, то има същото право на съществуване и обществено признание, както и всяко дружество за трезвеност, или за българо-съветска дружба, или примерно всяко филателно или спортно дружество. Наивно и архаично е да се счита, че единствено официалният Комитет по правата на човека има монопол в своята сфера. Трябва да се свикне с мисълта, че обществените инициативи в хуманитарната област неизбежно те се разрастват и трябва да се възприемат като нещо естествено явленията, на които сме свидетели у нас и в други страни, защото те са напълно в духа на гласността, демократизацията и новия начин на мислене. Който не желае да свикне с тази мисъл, той мисли по старому.
Мъжки глас, говорител: Нека завърша с това, с което започва статията на Христозов. Тя започва с въпроса: "Какво става в България ли?", на който веднага следва отговор: "Става преустройство, преустройство на икономиката, на обществено-политическия и духовен живот". Следователно, настъпило е време преустройството да засегне както правната ни система, за да се приведат нашите закони в пълно съответствие с международните договорености в хуманитарната област, така и стила и похватите на някои български журналисти и тона на техните публикации, защото журналистиката ни е важна и съществена част от нашия духовен живот. Необходима ни е журналистика, която да информира и да убеждава. Необходимо е плурализмът на мненията да намери благодатна почва на страниците на нашия печат, за да може той да спечели доверието на нашата общественост. В противен случай все повече ще бъдат тези, които ще търсят чуждестранни информационни източници за изразяване на мнение и осведомяване, а от нашите ще научават резултатите от спортния тотализатор и прогнози за времето. За да не стане така, нещата трябва да се наричат със собствените си имена, без да се изпитва страх от засягане на теми, считани доскоро за забранени и немислими, страх, който и понастоящем кара журналисти и редактори да треперят за местата си и сковава голяма част от нашето общество. Този страх от истинската гласност трябва да се преодолее, защото от това възвишената кауза на правата на човека само ще спечели.

19 февруари 1989 година, Андрей Дюкмеджиев, София,”

(Със съкращения. 22.02.1989 г., ролка № 106)

 
 

Андрей Дюкмеджиев

Али Мустафов Хюсеинов

Александър Каракачанов

Авни Велиев

Богдан Глишев

Биньо Иванов

Брайко Кофарджиев

Борис Спасов

Борис Василев

о. Благой Топузлиев

Блага Димитрова

Диана и Димитър Бояджиеви

о. Димитър Амбарев

„Димитър Иванов”

Димитър Томов

Едуард Генов

Ева Калчева

Григор Божилов Симов

Григор Симов

Георги Кулев

Георги Мишев

Гюлтен Османова

Георги Спасов

Георги Величков

Халил Исинов

Халил Ибишоглу

о. Христофор Събев

о. Иван Бонев

Иванка Жекова

Илия Минев (за него)

Ибриям Рунтов

Йордан Василев

Желю Желев

Копринка Червенкова

Коце Иванов

Красимир Кабакчиев

Камен Каменов

Каймет Юсеинова Салилова

Константин Тренчев

Любомир Собаджиев

Марко Ганчев

Милка Генадиева

Милчо Иванов

Мустафа Юмеров

Мариана Златева

Нури Джелилов

Николай Колев-Босия

Невена Мечкова

Наим Наимов

Неизвестни лица

Петър Бояджиев

Петър Манолов

Петко Симеонов

Петър Слабаков

Пламен Даракчиев

Ремзи Бекиров

Румен Велашки

Румен Воденичаров

Сиво Чапаров

Сабри Искендеров

Сабахат Наимова

Шукри Шерифов

Стефан Чолаков

Стефан Гайтанджиев

Стефан Комитов

Стефан Вълков

Тодор Гагалов

Тончо Жечев

Тодор Тодоров

Цеко Цеков

Цветан Златанов

Веселин Донков

Виола Иванова

Веселин и Светослава Петкови

Волен Сидеров

Валентин Топузлиев

Юсуф Ибрахимов

Янаки Петров

Янко Янков

Към интервютата


Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

Обратно към електронните книги

 

към авторите