ЗАТВОРЕНИ ГЛАВИ ПРЕД ОТВОРЕНИ ОЧИ

 

 

 

 

 

 

 

 

Статия от 6 септември 2004 г.

 



 За мнозинството граждани представата за собствения живот, за това как си представят своето нормално живеене, определя кое ще бъде първо, кое - второ. Не-случайно в анкетата на Труд остротата на демографския проблем, наркоманията, тероризма, важността на образованието са поставени назад. Тези неща са далеч от индивидуалното  всекидневие. Тях ги има по телевизията.

Дали е избухнала бомба в Кербала, в Колумбия или в Слатина става трудно отличимо. Представите за граница, държава, отговорност на правителството се топят със всяка новинарска емисия. В реалното всекидневие на 99 на сто от населението,  гърмежите, бомбите, терористите, наркоманите са само по телевизията. Дай Боже така да си остане. Но е факт - значими проблеми на съвременния Свят и на България не са проблеми, които изискват решение или отношение от мнозинството. То ще си остане безразлично към тях.

Обществото и държавата обаче съществуват и се развиват, когато надмогват рутината на всекидневието. Елитът на нацията, тези които я водят напред,  са длъжни да чуват бомбата, където и да е гръмнала и да разбират какво се е случило. Елитът - това са хора всякакви, от различни професии, възрасти и местожителства, сред които би трябвало да са и представителите на така наречената политическа класа, макар че не е задължително.

Във френски филм бял французин говореше на малко момченце - съдбата е отредила на теб и твоите братя и сестри да пренасяте през времето културата на моя народ. Момченцето беше чернокожо. Бих искал това да беше сцена от български филм, където Васил Михайлов да говореше на сополиви циганчета: лебеди мой, юнаци балкански, вие ще стъквате огъня в българското огнище...

Демократичните избори коригират естественото  разминаване между онова, което вижда, чува и разбира елита, в това число и задължения да бъде такъв (депутата например) и онова, което е пред сетивата на  мнозинството. Когато управляващата партия прекалено се вживее в общодържавните виждания (или в интересите на институциите) и пренебрегне проблемите на индивидите и тяхната представа за нормален живот, тя губи изборите. Така процесите на промяна и властване се одобряват или отхвърлят от волята на прикованите към рутината на всекидневието.

Драмата у нас е, че притежаващите власт, с отделни изключения, не се осъзнават като водещи нацията и за това отговорни пред нея. Те са чорбаджии. Те не различават властване (господство) и управление. Не разбират, че са избрани, за да управляват, а не да властват. Властването е инструмента за управление. За тях властта се превръща в поза и формализъм. Склонни са например да превръщат кандидатстването в Европейския съюз в "преговорен процес". Сиреч - да се спазят изискванията на Комисията. Министри казват - важно е, че затворихме "главите". Това е техния приоритет допълнен, както се вижда с просто око,  с нормотворчество в защита на институционални и корпоративни интереси, с които лично са свързани. Техните затворени глави, са пред отворените ни очи. Така управляващите, вместо като елит да водят и да заслужават уважение и подражание, често са възприемани като чужденци, едва ли не като окупатори. Агенти на Френско-германския заговор наречен Европейски съюз или пропагандатори на американската хегемония скрита зад НАТО. 

В същото време мнозинството граждани са поставени или в ролята на изгнанници в собствена си страна (славоезични и тюркоезични българи), които очакват благоволението на властите,  или са в ролята на нашественици (ромски българи), които не се интересуват от местните закони.

Като пропускам много обяснения ще кажа, че все още между всекидневието на българина (мнозинството) и държавата (елита) зее пропаст. Тази пропаст не се запълва с теория, партийна платформа или "позитивно мислене". Тя се покрива с практическа дейност, със система от проекти, които могат да превърнат целта на държавата (Европейския съюз) във всекидневие, чрез което гражданина постига своята цел (по-добър живот).  

Правителството бяга от конкретни и темпови ангажименти по разкриване на нови работни места и разширено участие на гражданите в обществените процеси. Това са пределно ясните проекти -  от построяването на втория (и защо само - втория?) мост на Дунава през  развитието на пътната инфраструктура около градовете (в южна и западна посока София, например, е като изолиран град. Това е спомен от отбранителната стратегия на ранния Варшавски договор) и стигнем до  залесяването (щом непрекъснато сечем, длъжни сме непрекъснато да садим, ако не искаме децата ни да живеят в пустиня).

Начинът да се хвърли мост между управляващи  и управлявани е само един - населението да се ангажира в общото придвижване на страната към Европа чрез своя труд. Присъединителният процес не е само за дипломати и депутати, той е нов начина на работа на всички граждани. Не е въпроса дали сме затворили главите, а дали мнозинството се включва в превръщането на страната от затворена балканска държавица в член на Европейския съюз. 

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно