ТАЙНАТА ВЛАСТ

 

 

 

 

 

 

 

 

Статия от 2004

 

 



Формираната представа през втората половина на 1989 и първата на 1990, когато комунизмът рухна, че нещата стават бързо, се блъскаше в стената на всекидневието. Митинги, кръгли маси, избори, стачки, а всеки си стоеше на мястото, началниците си бяха началници, във фурната хляба се продаваше с пари. След изборите започна да доминира усещането, че сме като пътници в кола, която се е движила с много висока скорост и изведнъж е натисната спирачката.

За това затърсихме кураж във видимото - митингите, ществиятта, стачките, гражданските неподчинения, че и Градът на истината. Така поддържахме декора, характерен за предните месеци. Темпът на промените уж беше същият.

След изборите на 10 юни 1990 СДС можеше да затвори улица, без да пита никого; да спре работата на предприятие; да завладе сграда. Търговци, шофьори, работници в системата на услугите смятаха за обидно да вземат пари от лидери на СДС. Знаците на СДС - видими и звукови - доминираха в пространството на големите градове.

Но СДС беше политическа коалиция, в която преобладаваха николапетковистите, социалдемократите и политически разнородна интелигенция. СДС се стремеше да функционира и говори на основата на ценностите на демокрацията, т.е стремеше се да наложи в България политически стандарти, които бяха различни от досегашните. Така че в него  нямаха място необуздани изблици, макар че хаоса и шумотевицата бяха неописуеми. В СДС разглеждаха всеобщото вълнение, включително и проявите  на улично безредие като фон на драматичната политическа промяна, която беше цел на Съюза.

Дълбоко в мотивите и на безредието и на СДС имаше една обща, споделена идея: правилата на тоталитарния комунизъм са лоши. Те трябва да бъдат отхвърлени и заменени с нови.

На същото или подобно мнение бяха всички - дори кръга около Живков.

Разликата беше в едно: като се сменят правилата, кой ще бъде на власт? БСП или СДС.

Ние или те?

Ако за нас, неформалите и създателите на СДС през 1989-1990 година, както и за някои от ръководителите на другите политически сили, голямата промяна беше възможност да се отстояват убеждения, за други  тя е била времето да се задържат и придобият властови и имуществени позиции. Разбира се, че биха прибегнали до сговаряне,  щом като така биха били по-ефективни.

Би било глупаво да допускаме, че овластените хора и служителите на високоорганизираните тайни служби на тоталитарната държава, са се разбягали в паника от митингите, Кръглата маса или  изборите за ВНС, а не са обсъдили помежду си въпроса как най-добре да оцелеят. Те са обсъждали, споразумявали са се, използвали са всичките си достъпни властови, кадрови, информационни и финансови средства, за да решават основните въпроси на Прехода: своят нов личен интегритет в обществото, своята защитеност (дори и от словесни репресии)  и своята възможност за придобиване на частна собственост. Тъй като това са интелигентни и опитни хора, можем да предположим мащаба на присъствието им в случилото се през изминалите години. Още повече, че техните ценностни задръжки са били свързани предимно, ако не изцяло, с комунистическата идеология, която пред очите им беше срината.

Без съмнение в страната е продължавала да работи агентурната мрежа на КГБ. В края на юли 1990 година Полша официално призна , че  там действат агенти на КГБ, но вече  били значително ограничени. Вътрешният министър Кристоф Кресловски заяви, че КГБ е престанала да се меси във функционирането на неговото министерство, както е било в продължение на десетилетия. Едва ли в България положението е било по-различно.

Макар, че Съветския съюз като държавно обединение беше навлязъл в период на разпад, впечатлението е, че тайната власт запазваше функционалните си възможности. Сигурен съм, че Запада е съдействал в това отношение на руснаците, защото арсенала на СССР от атомно, химично и биологично оръжие беше  заплаха за целия Свят.

Предполагам, че в сравнение със спада в  публичното си присъствие у нас, в България, неявните влияния на Съветския съюз през 1990 година   върху политическия, гражданския, държавния и стопанския живот до голяма степен са запазвали своя размах и интензитет. Русия е империя. Тя е велика сила от векове насам и има явни интереси в Югоизточна Европа, на Балканите и в България.

Безпрецедентният динамизъм и  мащаб на промените в Света в началото на 90-те години изрично препотвърдиха, че ценността на националната държава, макар и в различна степен за различните европейски страни, стои по-високо в ценностната скала на индивидите, народите и международната общност в сравнение с религиозните, идеологическите и политическите ценности. За това е трудно да си представим, че чуждите агентури у нас биха  загубили жизненост, просто защото бил свален Тодор Живков, защото била заседавала Кръгла маса и били проведени избори за Велико народно събрание или в Рейкявик и Малта някои нещо бил разговарял.

Но би било повърхностно, ако пък отидем в другата крайност и решим, че случилото се през 1990 и следващите години е резултат от заговор на тайно организираната номенклатура, на Държавна сигурност и КГБ. Мнозинството от българите, повечето от партиите и политическите лидери,  включително и от БКП/БСП, действаха в публично идейно съдружие при нова геополитическа перспектива. Установяваше се пълна доминация на Запада. С тази уговорка, политическата промяна в България беше явен процес. Явни бяха проблемите на комунизма, недоволството на населението, повсеместното желание за промяна, търсеното на изход от тоталната криза, безалтернатовността на либералната демокрация. Безалтернативност в условията на глобализацията, подчертавам това. България може да бъде част от световни процеси, тя няма потенциала да бъде техен двигател.

А и не бива да пропускаме, че свободата на човека и демократичното устройство на държавата са немислими цели за службите на тоталитарния комунизъм.

Неизбежността, в посочения смисъл, на либералната демокрация за Източна и Централна Европа определяше допустимите цели за дейност на  бившата комунистическа партия и свързаните с нея силови образования. Тя можеше да се стреми да запази позициите си в онези структури, които щяха да бъдат необходими и на либерално-демократичната държава: военните, полицейските, съдебните, дипломатическите, просветните, здравните, държавно-административните, общинските. Тя можеше да работи за създаването на нова политическа структура, за раздържавяването на собствеността и за своя територия в публичното пространство.

Като партия тя можеше да достига тези цели само публично. Исканията й трябваше да бъдат ценностно  (морално) и законово аргументирани, т.е. те задължително претендираха за  легитимност.

Нейните ръководители обаче, освободени от надзора на тоталитарната партия, но разполагащи с нейните ресурси, индивидуално и групово се стремяха към същите цели външно ограничавани само от непоносима за личността им физическа заплаха, съдебна репресия или публично опозоряване. Собствената им идентичност поставяше вътрешната граница в действията им. Така че елита на бившата комунистическа партия при ситуацията, че контролът върху силовите групировки беше техен, съдебната система и медиите  зависими от тях, демонстрира цялостно себе си и от поведението му можем да съдим за реалното психично, интелектуално, ценностно-идейно и морално състояние на управляващите по времето на тоталитарния комунизъм.

Действителните постижения на тоталитарния комунизъм в изграждането на стопанството и на кадрите, станаха ясни след неговото рухване. Това може да бъде установено и от персоналния състав на днешния елит - имуществен, политически и медиен.

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно