СЛЕДПРИВАТИЗАЦИОННИ БЕДНЯЦИ И ПРИВАТИЗАЦИОННИ КАПИТАЛИСТИ

 

 

 

 

 

 

 

 

Статия от 22 август 2002 година, публикувана във в. "Бизнес".

 



1.

София не е България и България не е София, но двайсетината по-големи градове определят динамиката на стопанския живот в страната. Потребителите в тях и техните потребителски възможности маркират мащабите на вътрешния пазар, а това са рамките на стопанската инициатива. За предприемача е все едно дали е в центъра на пустинята, или сред милиони неплатежоспособни граждани. За кого какво да произведеш, когато няма кой да го купи?

Но проблемът има и обратна страна - срещу толкова  ниско възнаграждение по-скоро случайно може да се намери и задържи работник, който се труди усърдно и качествено. Българинът предпочита да отиде да живее в кашон в Италия и да блъска “като идиот” за петстотин евро, вместо да се шири в опустяващите къщи на България.

В момента разходите за живот се пресмятат някъде около 270 лева на човек месечно, а жизненият минимум се движи около 100-те.  

Вземам за пример четиричленно семейство с  две малки деца и собствено добро жилище с централно отопление в София. Да сметнем колко са средствата, за да живее, просто “да живее”, човек в големия град.

Годишните разходи на това семейство са приблизително следните:

- за храна                                 - 3 250 лева

- за вода                                  -  150 лева

- за отопление                             - 1 100 лева.

- за електрически ток  (готварска печка, телевизор, пералня, хладилник, прахосмукачка)         - 300 лева

- за дрехи (предпоставяме, че купуват само една макара  конци за ръчен шев годишно)                -   1, 50 лева

- разходи за тоалетни и хигиенни нужди (прах за пране, паста за зъби, шампоани, тоалетна хартия и др.под.)  -                                                                                                                                                                             -                                             180 лева 

- лекарства и санитарни материали           - 450 лева  

- градски транспорт (за 8 билета дневно, двайсет дни в месеца; десет дни месечно си стоят вкъщи и никъде не излизат)                                    - 768 лева

- за поддръжка на жилището и обзавеждането (не купуват нищо ново, не правят сериозни ремонти)      – 120 лева 

- режийни за  апартамента                   - 100 лева                                                           

- такса смет и данък сгради                 - 100 лева.

 

Общо - 6 519 лева или семейството трябва да получава 724 лева чисти пари месечно, за да може да живее по описания начин. Ако двамата възрастни работят и получават средната за страната заплата, няма да им достигат над двеста лева.

Прибавим ли към горните разходи дрехите, пътуванията из страната, свободното време (кино, театър, книги, периодичен печат, такса за кабелна телевизия, спорт, туризъм и пр.), детската градина или училището, поддръжката на лека кола, таксата за интернет и мобилен телефон, то четиричленно семейство, което получава по-малко от 2000 лева месечно, е в зоната на бедността.

Точно този беден човек е основният потребител и производител у нас.

Ако той рече да се отдаде изцяло и безрезервно на професията си, т.е. на основните си трудови задължения, очаква го недоимък. Следприватизационнният бедняк е принуден да търси начини да припечели странично – да копае домати, да затваря консерви, да гледа кокошки или да открадне. Неговата мисъл и енергия изтичат в безпорядъка на мизерията.

Човекът продължава да живее в условията на комунистическото “самозадоволяване”, само че сега е притиснат по-жестоко, защото някои от екстрите на социализма са отпаднали. Този човек е лош наемен работник, защото професионалният труд не може да го обсеби. Той е негоден за капитализма, защото българският капитализъм не му дава мотивите за труд.

При това равнище на доходите, вероятно трайно е блокирано българското производството - като пазар и като мотивация на труд. Ако бедата е в нашия мързел, както ни подмятат наши и чужди “спецове” по капитализма, то желанието за емиграция на Запад би било нулево, защото всички знаят, че емигрантът работи по-често нелегално, яко, робски, без осигуровки, но срещу по-добри пари.

Равнището на трудовите възнаграждения в България е повече резултат на съзнателно провеждана политика, и по-малко следствие от реформата в икономиката. Тази политика започна от 1991 година. Нейните цели се оказаха: разсипване на селското стопанство; деиндустриализация на страната; демотивиране на българина за живот и работа; образователно, морално и интелектуално смачкване на новите генерации. Четирите цели очевидно са постигнати на начално равнище. Те са формулирани и налагани от корпоративни, неофициални структури. Няма официална власт по Света, особено на Запад, която да има интерес от такава политика. А тя нямаше да бъде проведена, ако не се опираше на български изпълнители. Всяко противопоставяне на нея, водеше до разправа, фина или груба,  с политика или политическата сила.

Не казвам нищо ново. Говоря го от 1991 и гласът ми звучи  все по-тихо и по-тихо...

 2.

 

Следприватизационният бедняк, който не е привлечен от перспективата на наемния работник и желае да прояви бизнес-инициатива, има няколко възможности:

-      да се прикачи към разпределението на държавните поръчки, т.е. някой да се съгласи да дели с него печалбата си, което е безнадеждно;

-      да тръгне в невъзможна конкуренция с неомонополистите – от Макдоналдс и Метро до бандюгите, които контролират територии или отрасли. Без съмнение винаги ще има кандидати за такъв тип отчаяни начинания;

-      да се пъхне в специалната ниша – напр. “обслужване на изселващите се”, които дават последното, за да заминат за чужбина. Тяхната бройка непрекъснато намалява, така че това е един свиващ се пазар;

-      да извърши изобретение и създаде собствен пазар за нов продукт. Да стане един нов Едисон или Бил Гейтс! Защо не, но очевидно явлението не може да бъде масово;

-      да се опита да направи свои клиенти бедняци като него с толкова дребен “бизнес”, че да помества контрабандата си в куфар или носи производствените си мощности в джоба...

 

Жива е илюзията, че ако “предприемчивите” имат микрокредити, едва ли не в България ще стане чудо. Истина е, че мнозина ще решат своите проблеми и това никак не е малко.

Симеон Втори доста впечатли избирателите през 2001 година с обещанието за изгодни заеми от по пет хиляди. Разбира се, той щеше да победи след костовата  приватизация дори само да кимаше с глава. Но ефекта от обещаните “пет хиляди” подсказа, че е жива илюзията за “собствен бизнес”. Тази илюзия беше част от мотивите за вълненията в края на 89-а и началото на 90-а. Все още диша представата, че наличието на “начален капитал” е достатъчно условие за успешен бизнес.

По-късно се оказа, че зад “микрокредитите” стои мъдростта на Стоян Ганев и опитът на Бангладеш. Все поуки за състоянието на духа.

Не микрокредити, а нормативни условия, обществено-политически климат и икономически ръст, които биха позволили на повечето българи да запазят и възпроизведат това, което все още имат – жилище, обзавеждане и парче земя. И доход, доход за потребление, за да помръдне производството.

 

 

3.

 

Нито призивите за нископлатено трудолюбие, нито предприемчивостта на следприватизационния бедняк ще реши въпроса за икономическото развитие на страната.

Сред мъглата се провиждат контурите на българския изход. Той е на едно място: в приватизираните мощности.

Разпилени, грабени, буквално разрушавани, обособявани, премествани и пр. те все още са единственото сериозно нещо в българското стопанство. Непосредственият труд и предприемчивост на масовия гражданин са важни и те ще бъдат продуктивни, ако се създаде и заработи пазарът – жесток, но пазар с търговска конкуренция, а не надбягване по коридорите на партийни централи. Пазарът е важен и за приватизираните мощности. 

Сградите може да са поолющени, машините остарели, но духът на българската индустрия е жив. Не масови кредити от по пет хиляди лева, а кредити солидни, зад които стои авторитетът на държавата и които ще се вложат в производства, където са ангажирани десетки хиляди работници и специалисти, в производства, които преди години са мерили световен ръст.

Дипломацията има потенциал да осигури политическите условия за присъствие на външни пазари. А следприватизационният контрол би следвало да бъде приоритетна задача на изпълнителната власт.

Онези, които са поели отговорност за бившето държавно имущество и капитали, би трябвало да са почувствали, че с приватизацията държавата не е избягала, че тя е готова да ги подкрепя във всяко тяхно начинание по изпълнението на поетите от тях ангажименти и естествено да им търси отговорност при бягство от тези задължения.

В крайна сметка на тях е поверено стопанисването на имот, граден с парите на целия народ. Те не са капиталисти по наследство или да са станали такива в резултат на пазарна конкуренция, т.е. да са търговски капиталисти в смисъла на Търговския закон. Те са политически капиталисти и терминът “политически” не е измислен от мен. Политическият капиталист, тъй като той е станал такъв по силата на решение на официалната власт, носи наказателна отговорност за неспазване на поетите ангажименти към властта, която управлява държавата. Тази класа не бива да се колебае – тя е отговорна не само пред властите, но и пред лицето на следприватизационните бедняци, които са станали бедни по силата на същото политическото решение, с което те са станали богати. Това е в неин интерес.                               

        

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно