Къде сбъркахме?

 

 

 

 

 

 

 

Статия, публикувана във вестник "Труд", май 2004 г.

 

 



В известната реклама две родителски двойки се питат къде са сбъркали във възпитанието на децата си. При хипарската двойка синът е станал стегнат и старателен младеж, а синът на добре облечените родители  прилича на клошар.

Подобно на тази реклама, две политически сили в България, условно ще ги нарека БСП и СДС, са застанали срещу социалните резултати от прехода и се питат: къде сбъркахме?  Привържениците на БСП не опазиха постиженията, каквото и да значи това, привържениците на СДС не забогатяха, от където и да го погледнем.

Дясната сила - СДС, можеше да изпълни своята основна задача - превеждането на  страната от режим на тоталитарен комунизъм в режим на либерална демокрация, само като вземе властта, т.е.  като  оглави  държавната администрация. А тя половин век беше градена от комунистическата партия при пълно сливане на партия - държава - обществени структури.  Администрацията беше  градена, за да постига политически задачи. Тя беше приучена да работи и работеше десетилетия наред целесъобразно, а не законосъобразно. Спазваха се нормативните документи и държавата преследваше тяхното не-спазване, но политическите решения  на ръководната политическа сила имаха приоритет и те се изпълняваха независимо от законови и подзаконови  актове.  Законът при тоталитарния комунизъм действаше, когато нямаше политическо решение, което да разпорежда друго.

През декември 1989 и началото на 1990 година задачата да се вземе властта от СДС беше абсурдна. Тя без уговорки беше сравнима с претенцията  Националния координационен съвет на СДС да оглави БКП.

За това беше необходимо първо да се отделят  държавата и обществото от БКП. Тази задача започна да решава Кръглата маса. С деполитизирането на армията и милицията, с разформироването на ППО по месторабота, със  законите за политическите партии, събранията  и изборите беше направена първата крачка. Не случайно доби гражданственост термина разграждане на системата. Трябваше да се върви стъпка по стъпка.

Истина е, че така бившата комунистическа партия оцеляваше. Тя получаваше нова легитимност като основен политически актьор в промяната. Но първо през 1989-90 година в страната не съществуваше политическо обединение (идеи, кадри, структура, функциониране), което би могло сериозно да се разглежда като нейна пълноценна алтернатива. Никой не можеше да управлява без нея. Дори да можем да си представим, че през 1990 година сме били окупирани от западна армия, не бихме могли да си представим, че тя нямаше да търси сътрудничество с бившата компартия.  Второ,  в онези източно-европейски страни, където бившите компартии, от гледна точка на 1990 година не-оцеляха, в следващите години се оказа, че съществуват. А  от перспективата на 2004 година изглежда, че оцеляването на бившата комунистическа партия е било от национален интерес. Още повече, че не бива да се пренебрегва възможността за различна от днешната глобализация, а това комай е сериозното занимание на световната левица. И накрая, с оглед на днешните страсти - присъствието на бившата компартия задава партийни стандарти на българската десница.

Завземането на властта от СДС, за да се изгражда либерално-демократично общество и да се преориентира геополитически страната, беше видимата политическа задача: партийното строителство, кадровия подбор, развитие и отбор, борбата за общественото мнение, печеленето на гласове, установяване на международни партийни контакти и признание.

Невидимото беше свързано с недооценката от страна на СДС и другите опозиционни сили на държавната администрация. Цялата собственост беше държавна, т.е. в нейни ръце. Зад гърба й беше няколко  десетилетна практика и цялото законодателство.  Тя беше грамотна и обвързана с номенклатурата на БКП. Самите стопански ръководители (ръководства) бяха неделима част от нея.

С отпадането на член първи от действащата конституция (средата на януари 1990) и разформироването на ППО по месторабота (пролетта на 1990), държавната администрация беше освободена от политическо вмешателство.  Официално регулатор на нейната дейност остана закона, а с контрола за  спазването на законите се занимаваше съдебна система, която на етапи придобиваше политическа независимост (от Кръглата маса през пролетта на 1990 до новата конституция през юли 1991). Но администрацията и съдебната система на практика се оказаха въобще освободени от политическо ръководство и отговорност, което означаваше отказ от институционална ценностна регулация на тяхната дейност

Така у нас, в България, политическата задача - преход от комунистически тоталитаризъм към либерална демокрация, в своята множествена непосредственост придоби политически неконтролиран административен характер. Наемането на клуб за политическа партия,  свикването на митинг, отпускането от държавната фирма на пари за отпечатване на плакати, на кого ще върнат дюкяна, кой ще стане собственик на магазин или металургичен завод и прочие.  Всичко зависеше от волята и разбиранията на администрацията.

При тази административна процедурност на прехода беше по-важно кой има подготвените чиновници, а не кой формулира красивите лозунги. За политическите сили администрирането на прехода измести политиката на прехода. Партиите се стремяха в далеч по-голяма степен към държавните постове и властовите позиции, отколкото към целите на държавата.

За това главен актьор на прехода, който въпреки ролята си рядко се появяваше на сцената, стана освободената от политическо ръководство държавна администрация, а не политическите сили. Избирателите гласуваха за партии, програми и лидери, но избраните, ако бяха съвестни, се изправяха срещу непробиваемата чиновническа стена.  Министрите и техните политически кабинети можеха да правят, каквито си искат публични изявления, но апаратът в министерствата решаваше какво и до къде да стане. Законите и нормативните документи се превърнаха в оръжие и щит на неговото действие и бездействие в защита на собствените виждания.

Истина е, че всички актьори в прехода бяха изправени пред непозната ситуация. В допълнение разпадането  (атомизирането на институции и политически обединения) и  липсата на общ език беше всеобхватно: политически сили, народни събрания, съдебна система, централна изпълнителна власт, местни власти, чужди консултанти. Всеки говореше на свой език. Продължаващата липса на същностен политически дебат поддържа разноезичието. Случаят "Костов" и случаят "Софиянски" са ярка демонстрация за състоянието на свободата на словото в България. При такава ситуация овластеният чиновник (назначен или избран) е неизбежно своеволен, но още по-своеволни бяха (и са!)  онези от тях и вън от тях, чиято наглост е подплатена със силата на позиция в институция, на регулярните значими контакти, на наличните пари, на способността да се рискува, на ниския праг на моралните задръжки.

СДС (включително гравитиращи около него експерти, както и други самоопределящи се като демократични политически сили) през 1990 година не разполагаше с подготвени кадри за администрирането на прехода. За това СДС компенсираше като се стремеше да политизира действията си, сиреч - да извърши промяната и прехода с думи. А БСП припяваше успокоително, за да създава уют на администрацията и на своите контакти с нея.

В резултат се получи това, което наблюдаваме: в страната господстват бизнес-елит и рентиерски слой, които искат да ни убедят, че богатите в съвременния капиталистически свят са легитимните разбойници.  

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно