КОМЕНТАР НА ПРИЛЕПА

Посещението на президента Петър Стоянов в Китай отбеляза един нов момент във външната ни политика, който наблюдателите като че ли пропускат да оценят по достойнство. То наруши един естествен ход на външнополитическите ни инициативи през последните десетилетия. Някак си бяхме свикнали гостуванията на наши държавни ръководители да следват друг ред - първо те минаваха през Москва и чак след това със съгласувана обща позиция отскачаха до Пекин. Сега това не стана така, една от причините, за което е вероятно в продължителното протакане на срещата Елцин-Стоянов. Има обаче и нещо друго.

Президентът постави главния акцент върху установяването на перспективни икономически връзки с Китай /и Хонконг/, положи видими усилия, за да привлече сериозни инвестиции, под формата на съвместен бизнес в отрасли и браншове, които са напълно съвместими.

Резултатите от китайските му срещи са обнадеждаващи. Те могат да бъдат сравнени с тези от официалната му визита в Кувейт през миналата година и показват един по-висок коефициент на полезност, особено ако бъдат съпоставени и с протоколната среща с американския президент Бил Клинтън. Има достатъчно основания да се твърди, че президентът, макар и извън центъра на главните външнополитически приоритети /който зае премиерът Костов/, вървейки по периферията на българската дипломация, постига резултати в стойностно измерение. Това очевидно не се харесва много и предизвиква нещо като ревност.

Повод за подобно заключение дава саркастичната статия на вестник "Стандарт", която последва неговото отпътуване. Вестникът е с ясна /дори прекалена/ проправителствена ориентация и от време на време се използва за директни атаки, например срещу коалиционните партньори на СДС - министрите от Народен съюз, както и за паралелни кампании срещу опозицията. В статията има нотки, които напомнят за времето, когато се горяха портретите на президента Желю Желев. Тя е сигнал, че нещо в отношенията Костов-Стоянов куца, че президентът е започнал да опитва самостоятелно мислене и действие, което не се харесва. Най-вероятният повод за тази реакция се съдържа в президентските инициативи за вникване в същността на правителствената реформа, в срещите му със синдикатите и парламентарните политически сили, където им бе осигурен публичен форум за критики срещу кабинета, и то във време, когато той усилено афишира постигнатите едногодишни успехи в управлението на страната. Има разбира се и други причини, които мотивират напрежението в отношенията на президента с лидера на СДС и министър-председател Иван Костов. Те обаче не излизат на повърхността, за да не се наруши единството.

Първият по-ясен сигнал бе тактичното излизане на президентшата Стоянова от фондацията "Бъдеще за България", което предизвика конфузна реакция и заостри любопитството на медиите. Последваха го поредица от "недооценки и пропуски" в случаи, когато се посягаше на президентските пълномощия, например -  при приемането на концепцията за национална сигурност и формирането на Съвета по национална сигурност в МС. И ако те могат да се приемат като образец на тайна вътрешновидова борба в политиката на най-високо равнище, самият факт, че е възможно такава статия да се инспирира и пусне в публичното пространство, вече е много показателен. Това говори определено за изпускане на нервите и готовност нещата /непослушния президент/ да бъдат поставени на мястото, което се счита, че заслужават. Самият факт е толкова предизвикателен, че не може да не предизвика насрещна реакция, която вероятно няма да се забави.

      Ю. Георгиев
      05.1998
 
 

 

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно към "Анализи"