Унищожиха българската социология

                         Проф. Георги Фотев пред в. "БАНКЕР"

Проф. Фотев, защо през няколко години се появява нова дясна партия, която флиртува с желанието на електората да накаже настоящите управляващи? Ще има ли някога България стабилен политически модел?

Това е наистина фундаментален проблем. Политическата ни история след Освобождението върви по един много труден път на търсене на демократични ценности и изграждане на политическа култура. Ако гледаме безпристрастно ще видим, че в много малко години сме имали спокоен демократичен процес. Имало е много политически убийства, много политически терор и пълната катастрофа след края на Втората световна война и половинвековната епоха на комунизма. А когато, благодарение на световни и исторически трансформации, комунизмът падна, ние се озовахме пред необходимостта да трупаме демократичен политически опит.

Обществото ни като цяло има аморфен в редица отношения социален строеж или не е  добре структурирано и представата за дясна политика сравнително лесно ерозира. Дясното не е в заставане зад интересите на богатите – това е най-примитивната и марксистка представа. Дясното представлява преди всичко изпитани ценности на свобода, на уважение към човека, на активност и инициатива. На справедливост, която се основава върху принципа на принос и солидарност. Дясното не означава да трупаш престиж и власт за сметка на друг, да експлоатираш, да го потискаш. Дясното означава преди всичко активност, да отговаряш за собствената си съдба. Да създадеш блага, а не да преразпределяш вече създадените.

Опитите да се размиват границите между дясно и ляво, независимо от това, че светът и диференцирането на класовите и социални групи са по-различни, са прибързани и бих казал дори плиткоумни. Дясното изисква повече аргументи, повече внимание към сложните въпроси на обществото. Докато лявото намира прости “решения” на сложни въпроси. В това е и неговото влияние, но след това или в края на краищата идват тежки и трагедии. Една от причините на това непрекъснато прекрояване и липсата на стабилност в дясно се дължи на крайно примитивното отношение към комунизма след неговия край. Но тази тема навремето беше безразсъдно пропиляна и затвориха страницата по един подъл начин.

Другите източноевропейски страни направиха ли по-добра равносметка на комунизма?

Не. И човечеството ще плаща за това. Комунистическите режими не са просто криминален феномен на ХХ в. Те бяха наситени с много бруталност, много насилие и голям терор. Но те са и продукт на европейската история. Трябваше да анализираме какви са промените в мисленето на обществото ни, упадъка на ценностите, корупцията на манталитета и други наистина фундаментални повреди на българското национално общество. Всичко това се развихри в посткомунистическата епоха и се калкулира за сметка на демокрацията, която не е политически режим за малодушна публика, ви казвам аз.

Съгласен ли сте, че запазването на одобрението към ГЕРБ се дължи предимно на носталгията към здравата ръка и дисциплината, типични за предишния режим?

Мисля, че това е второстепенно. Една от причините за успеха на ГЕРБ е поведението на лидера й. Той оставя впечатлението, че говори това, което мисли, а хората имат жажда за правдивост. В този феномен обаче има нещо крайно подтискащо за интелигентните хора - ужасното фамилиарничене с широката публика. С това „Бойко”, като че ли държавата стана една махала. От една страна имаме нужда от доверие, а от друга страна – имаме балкански манталитет. Но не е виновен отделният българин. Дори Тодор Живков не беше виновен, че го наричаха с лигавото „Тато”.  

Кое улесни формирането на тези отношения между властта и гражданите?

Самата страна и самия манталитет. Виждаме от една страна фалшива публика, фалшиво публично говорене, празнодумство, липса на чувствителност към сериозните проблеми. От друга се появява един човек, който иска да говори честно., но който отиде в другата крайност. Това е показател за липсата на проверени ценности, на респекта и уважението към човека и институциите. Особено тревожно е пълното изчезване на значението на институциите и доминирането на характерната позиция за една махала „Аз вземам решенията”. Когато това бъде примесено с лицемерие, с демагогия, с непочтеност, с използване на политическата власт за лично облагодетелстване...

Искреното желание на г-н Борисов да направи важни неща е за сметка на институциите. Защото ние живеем в модерно общество, а не във феодална действителност. Имаме непрекъснато работа с институции, а не с отделни персони. Много тежка дилема на българското общество в момента е да се удържа институционалността.

Може ли да се превърне някоя от нововъзникналите в последната година политически формации в по-сериозна партия?

Няма проекти, няма сериозни политически проекти. Ние продължаваме да вървим в тъмното по всички важни критерии, по които трябва да се съизмерваме в Европейския съюз – и по стандарт на живот, и по конкурентноспособност… Това е и причината, поради която политическите проекти не будят особено голямо вълнение.

Единствената „ценност”, с която днес българите искат да се представят пред света, е нашата търпеливост, издръжливост и една стабилност, която си изразява в тишина. Това е отглас от много дълбоко закодираната в националната ни съдба философия на оцеляването. Ние така и не можем да вдигнем глава и да видим по-широкия хоризонт.

Защо България се е превърнала в неуютна страна за собствените си граждани?  

Защото самата ни философия на оцеляване е неуютна. Именно това ни ражда нагласата да напуснем това място. Аз съм изследвал корените на българската меланхолия. Смятам, че не разполагаме с историческо време да чакаме. Чакането е признак на слабост и нерешителност, а едно от основните качества, което определят човешката личност, е решителността. Нерешителният човек е слабият човек, неговото самочувствие е смачкано, това се отнася и за народа ни.

Един от най-големите философи на 20-ти век - испанеца Унамуно - има гениален текст за трагичното чувство за живота. Начинът, по който южните народи и нашите съседи гърците сега реагират на кризата е такъв. Там „аз искам” идва преди „аз мога”. Аз не смятам, че на българската представа за оцеляването трябва да се противопоставят ирационалните бунтове за искане на по-високи заплати или пенсии. Дълбоко в себе си обаче ние трябва да помислим защо нещата така и не помръдват. Изтървали сме много шансове и продължаваме да трупаме пропуски.

Искам да отбележа и друго важно нещо. За съжаление не сме в състояние да изпитаме истинска ангажираност и съпричастност към това, че много млади или встъпващи в по-средна възраст хора търсят поприще навън. А именно това трябва да се постави в центъра на обществения дебат. По принцип няма нищо толкова драматично или трагично, защото в много епохи е имало подобни движения. Но когато човек иска да замине нанякъде, ти не можеш да искаш от него да бъде ангажиран и да променя нещата.

Голяма ли е разликата между социологията, която преподавате в университета, и тази, която се практикува в социологическите агенции?

Трябва да се правят и да се публикуват социологически изследвания, защото това е един от най-важните начини на описание на обществото. За голямо съжаление именно по времето на Борисов и Първанов беше извършен един чудовищен удар срещу националната социология. Закриха единствения институт по социология в България към БАН под формата на някаква уж измислена безумна реформа. Това е унищожение на социологията.

Един от най-големите сатрапи в българската история Георги Димитров през 1947 година също ликвидира Института по социология. С големи битки и усилия през 60-те години той отново беше създаден, за да бъде ликвидиран пак по времето на Борисов. И сега социологията се намира в много тежко състояние. Просто ме потриса – нанесеният удар ще ни коства много.

Сега има насилие и агресия и по тези проблеми веднага се обръщат към психологията, разбира се. Има много големи трансформации в традиционното семейство, има голям упадък в ценностите. Има отказ от образование, трудно можеш да срещнеш млад човек, който да ти каже, че е прочел цяла книга. Всичките тези въпроси изискват социологическо разбиране. Когато отново стигнат до този извод обаче вече ще е твърде късно.    

Вие употребявате термина “критична публичност”. Какво точно имате предвид?

Хората трябва да имат свое мнение, когато правят избори и избират политически проект, партия или пък се произнасят за управлението. Тези хора преди всичко трябва да са мислещи. Ако са лесно манипулируеми, или лесно се подвеждат, това е проблем не на социолози, които ги “манипуулирали” с рейтинги и пр., а на подвелите се. Защото сериозният вестник, ако е такъв, никога не би публикувал социологически данни, които не се надеждни. Авторитетните вестници на Запад никога няма да си позволят просто да пуснат някакво си изследване. Хората лесно могат да проследят данните – при електоралните изследвания има пълна възможност за верификация - важно е как се променят прогнозните резултати. И така може да се установи дали дадена агенция манипулира и спекулира.

Мен са ме питали ”Мога ли да вярвам на тази и тази агенция?”. Като професор по социология аз не мога да отговоря на този въпрос. Трябва да се направят твърде много изследвания, докато се установи. Казва се, че социолозите са били такива, поставя се под въпрос дали изобщо да има подобни проучвания… Разбира се, че трябва да ги има! По времето на комунизма те бяха цензурирани, засекретени.

Как комунизмът е използвал социологията, освен като идеологическа дисциплина? БКП опирала ли се е понякога на социологически данни, за да взима решения?

Това е доста сложен въпрос. В някакъв етап на комунистическия проект те разбраха, че правят една програма, почват да я реализират, програмата като че ли изглежда добре, но резултатите от нея не са. И тогава стигнаха до извода, че изучаването на обществото може да помогне за реализиране на проекта. Но почнаха да се разбират някои неща, които ако се изнесат публично, би се получил удар срещу самата система. Затова те изградиха към ЦК на БКП център за изследване, чийто резултати бяха само за вътрешна употреба.

Познавате добре социализма, но големите ви монографии все пак бяха публикувани в епохата на демокрацията. Кои моменти от предишното и от сегашното време бяха най-тежки лично за вас?

Изпитал съм комунистическото мракобесие, както безброй други хора, и написах неотдавна една от най-важните си книги “Дългата нощ на комунизма в България”, която ще бъде оценена, когато ме няма. Милата ми родина е страна на некролозите. Не желая да говоря за себе си. Когато по времето на Втората световна война в Лондон един много известен журналист пита Фройд за нацизма, той му отговаря: „Разрушиха живота ми, поругаха делото ми, не искам да говоря. Идете при друг.” Моята личност е в книгите ми, ако ми е позволено да си послужа с една мисъл на Макс Вебер.