19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Социална система и хаос

 

В античността  хаосът е полярна противоположност на космоса. В модерната епоха системата е противоположност на хаоса.. В античността и в модерната епоха познавателният интерес и внимание са фокусирани върху космоса и респективно върху реда и системата. Здравият смисъл се ангажира най-вече с опознаването и владеенето на реда и условията на желания порядък. Това, разбира се, не означава безразличие към хаоса, напротив, той винаги се преживява като тежка беда, която понякога всява страх и ужас. Смята се, че хаосът не се поддава на познание; неговото определение е отрицателно.    

Понятията космос, система, ред, от една страна, и хаос, от друга страна, са ценностно натоварени. На едната страна имаме позитивна ценност, а на другата страна стои негативна ценност, за каквато се смята хаосът безпорядъкът. Ценностното отнасяне и преживяване са пречки за  изследване на двата типа феномени. Доминантният познавателен интерес към реда е ценностно мотивиран и определен. В метафизическа и в екзистенциална перспектива във връзка с хаоса възниква кардиналният въпрос за произхода на злото в по-широк от етическия смисъл. В екзистенциално отношения стоят остро и болезнено въпросите за справяне с хаоса, който се разразява в различни аспекти и зони на човешкия жизнен свят. Ценностният мотив води до разширяващо се множество от познавателни проблемни комплекси, но това не променя водещия интерес и значение на системата и реда (порядъка).

                                                 ***  

Повратът в науката по отношение на хаоса се осъществява от 70-те години на ХХ в. насетне. Началният тласък е даден в метеорологията и специално от математика и метеоролога Едуард Лоренц. В областта на естествените науки тъкмо метеорологията е изправена като че ли най-често пред природни, климатични явления, които за всеки са зримо хаотични. В естествознанието винаги се е смятало за еталон наука, която не се проваля в предвижданията си. В модерната западна наука предвиждането е един от основните стълбове и критерии за научност. Предвидимостта е функция на детерминистичен принцип. 

До началото на ХХ в. западната наука e под знака на  нютоновото естествознание (парадигмално определение, свързано с името на Исак Нютон), което  е триумфиращо и се смята, че все повече се приближава моментът за разрешаване на последните кардинални проблеми на физиката. В началото на века обаче две от три велики открития през този век преобразяват картината на вселената. Това са теорията на относителността на Айнщайн и квантовата механика. Третото голямо научно събитие според физиците е теорията на хаоса много по-късно. През последните десетилетия се формира една нова трансдицпилинарна наука - науката за хаоса, смятана за клон на науката за нелинейните комплексни системи, към която социологията не може да остава безразлична. Напротив предизвикателствата пред социологията са животрептущи и не търпят отлагане.

                                                 ***

Емблематичен  пример, който илюстрира един от основните принципи на теорията на хаоса е ефектът на пеперудата. Пеперуда в Бразилия размахва крилцата си (пърха) и в резултат от това след седмица в Тексас се разразява торнадо. Това не е някакъв каламбур или литературна метафора, макар че може да се разглежда и като метафора. Употребата на метафора се налага и в най-строгите науки. Една единствена и конкретна пеперуда някъде в Бразилия, в Южното полукълбо на планетата, на точно и реално място и в точно определен момент размахва крилца, което има за последица зашеметяващо несъразмерния ефект на торнадото в Тексас, в определен район в Северното полукълбо, в определено време. Разбира се, възникват куп въпроси за всеки, който взема нещата на сериозно, както се изисква наистина. На мястото в Бразилия в дадения момент сигурно има и други пърхащи пеперуди и нима незабележимите движения на въздуха, които произвежда всяка една, не се неутрализират, как така всичко се свързва с една единствена и при това неизвестна пеперуда и т. н. Нима такова допускане в теорията на хаоса не прикрива капитулация на претендираща за строгост наука пред загадка,  която се прикрива? Познати са допускания в науката, които се оказват фикции. Могат да се изкажат и други подозрения. Не, не е така. Ефектът на пеперудата се отнася (илюстрира) принципа на чувствителната зависимост от промени в първоначалните условия на комплексни нелинейни системи, когато минимални, едва доловими изменения в тези условия могат да имат зашеметяващо несъразмерни крайни последици. Ще се върнем към този ключов въпрос, след като се спрем обаче накратко на съпоставка между нютоново-лапласовата научна картина на света и тази, в основата на която са теорията на относителността и квантовата физика.

                                                    ***

Нютон доказва, че всяко движение, от това на падането на една ябълка до движението на луната по орбитата си около земята, се обяснява на основата на три прости закона. Регулярността в слънчевата система се уподобява на часовник, който е бил изобретен по онова време, и с който се измерва точно времето независимо дали е ден или нощ, независимо от сезоните, годишните цикли и пр. Вселената се смята за стабилна. Нейното научно познание е сигурно. Явленията са предвидими, на основата на законите, които управляват вселената. Тя е обяснима и разбираема (David 2002: 117). Ако възникват изненади, това е въпрос на недостатъчно познание, което може да бъде допълнено. Френският математик Пиер Симон дьо Лаплас си представя, че през призмата на вездесъщия детерминизъм, на основата на откритите от Нютон закони бъдещето на вселената е предвидимо без остатък.

След 200 години господство Нютоновата картина на света е взривена от теорията на относителността и квантовата теория. Времето не е абсолютно, а относително, но не в смисъл, че е субективно. То е в зависимост от скоростта на движение на наблюдателя и гравитационното поле, в което той се намира. Триизмерното пространство не е абсолютно. То е изкривено. Третият основен постулат в картината на Нютон за скорост на светлината , е мистерия, предполагаща етер, в който са поместени телата и други форми на материята. Мистерията  е отхвърлена с решението на специалната теория на относителността за постоянната и пределна скорост на светлината, която не зависи от това колко бързо се движим ние или източника на светлината. Метафората на вечния часовник, на който се уподобява вселената престава да “работи”, защото часовникът отмерва различно време в зависимост от скоростта на движение (няма позиция на абсолютна неподвижност) и от гравитационното поле в което се намира.  Но всичко това не поставя под въпрос детерминизма изобщо. Сриват се обаче бляновете на един Лаплас, възможни в парадигмата, свързвана с името на Нютон. Не трябва да се създава обаче впечатлението за зачертаване на Нютоновата физика. Става видна нейната ограниченост и невалидност отвъд определени граници. Този въпрос е важен в полипарадигмална наука като социологията, който съм разисквал в “История на социологията”, “Диалогична социология” и други мои съчинения.

Квантовата теория разкрива съвършено различен  микро-“космос” в сравнение с Нютоновия макро-космос. Тази теория си служи със странни  и скандални понятия като електрона, който е вълна-частица, съвършено парадоксално, защото вълната не е локализирана в пространството, а частицата е локализилана в определен малък кръг на пространството, вълната може да е навсякъде и в същото време никъде и т.н. Принципът на неопределеността на Хайзенберг извежда несигурността на преден план срещу сигурността, която е имала осево значение във физиката и модерната наука изобщо. Неопределеността, несигурността и случайността не са въпроси на нашето незнание, което може да се превъзмогне, а на самата изучавана реалност. Поразителен е фактът на радиоактивното разпадане, която няма причини. Задачата тук е да се отбележат отделни моменти на поврата, който се свързва с теорията на относителността и квантовата физика.

Не стоят на едно място и другите естествени науки. Не стои на едно място и математиката. Всичко друго, но не спокойствие цари във философията, към която представителите на естествените науки се отнасят подозрително, а в не редки случаи и презрително. Не стоят на едно място хуманитарните и социални науки и не може да се каже, че са в плен на подражание и копиране на образци на естествените или така наречените точни науки. В сферата на културата протичат разтърсващи процеси на трансформация. Изобразителното изкуство се изтласква от абстрактното и изразително пластично изкуство, тоналната музика е притисната от атоналната и т.н. Протичат бурни социални процеси, осъществява се драматична преоценка на ценностите и несигурното бъдеще, както и обърканото настояще подхранват реализацията на утопии за ред, стабилност, сигурност, справедливост и т.н.

През ХХ в. и особено през втората му половина все повече се утвърждава, в т.ч. и сред кръгове на учени от естествените науки разбирането, че науката е съставна част на културата; науката не е във вакуум, в нещо като ефира на физиката на Нютон, а се определя от исторически формиран културен и по-точно социокултурен контекст, от който може да бъде абстрахирана с оглед на аналитични задачи. Осъзнаването на проблема е труден и много противоречив процес, който се характеризира с неизбежни сблъсъци на различни научни идеологии,  водят се нескончаеми научни войни, на които за съжаление често се гледа повърхностно. Бедите се дължат на привидните очевидности на монологичния разум. Такова е фундаменталното допускане, че светът е един-единен-и-монолитен. Този въпрос е основен в “Диалогична социология”, той е третиран и в други мои съчинения. За да се избегне научният империализъм, който се изразява в налагане на стандартите на една или друга наука (било то физика, математика, биология, в социалните и хуманитарни науки - икономика или социология и т.н.) върху други науки и дори върху всички науки или пък безкритично приемане на модели, следване на научна мода и т.н. е необходимо участие в диалогичен режим. Трябва да си даваме сметка обаче за трудностите, които съществуват. Несъизмеримостите стоят като дамоклев меч. Трудностите понякога изглеждат непреодолими, но което е още по-опасно смята се за безсмислено да се преодоляват. 

                                                            ***

Социологията има горчив опит от стремежа си да имитира естественонаучни модели, стандарти и критерии на естествените науки. Но все пак не може да се каже, че изводите са еднозначни, защото освен заблуди има и положителни ефекти; има зареждане с креативност, откриване на нови тематични полета, поставяне на действителни научни проблеми и т. н. Централни социологически понятия, теми и проблеми като социална система, социална стратификация, социална функция, социална роля и др. са генетично свързани с други науки и области. Разбира се, социологията не е някакво изключение. Термини на оптиката, на рационалната механика, на геометрията и пр. се срещат, естествено преосмислени, във философията и в речниците на други науки. В такава светлина теорията на хаоса хвърля предизвикателства към социологията. Но да не избързваме. Освен от двете велики повратни за науката открития от началото на ХХ в., за които стана дума, теорията на хаоса е обусловена от редица други научни събития и процеси в течение на века и по-конкретно от възникването и развитието на новата наука за комплексността и общата теория на системите.

                                                    *** 

Науката за комплексността има в центъра на вниманието си комплексните системи. Тя е реакция на неправомерните претенции на редукционизма, тоест на фундаменталното допускане и убеждение, че многообразието на изучаваните явления, връзки и зависимости в дадена предметна област се свеждат и респективно обясняват с прости начала или принципи. Сложното се свежда до простото и се обяснява на основата на простото. Редукционизмът има някои сериозни основания. Той обуславя епохалното развитие на западната наука и по тази причина е нужно прецизиране  с акцент върху неправомерните му претенции. Една от бедите на редукционизма е изкривяването на принципа на дисциплинарното знание, което води до фрагментиране на света и създаване на пропасти между монодисциплинарните науки. За съжаление на монодисциплинарните знания не рядко се гледа по повърхностен и идеологически начин. Трансдициплинарната наука за комплексността и комплексните системи фокусира вниманието върху природата на системата като несводима до елементите, компонентите или частите, от които е съставена. От такава гледна точка елементите, респективно тяхното поведение се поставят в нова светлина в сравнение с тази на догмите на редукционизма. Социологията е също склонна да се поддава на съблазните на редукционизма, който върви ръка за ръка с това, което наричам монологичен разум и разбиране на света като един-единен-и-монолитен.

Всяка система се състои от две или повече части (елементи, компоненти), които са взаимно свързани, взаимно зависими  и се намират в необходими отношения в цялото. Няма аспект на света, на действителността, в който да не се разпознават някакви системи, но човешкото мислене и познание не може да има идея за всеобхватна система, макар че философски умове си въобразяват и говорят за света като цяло, като някои от тях провъзгласяват това за основен философски въпрос. Въпросната идея е абсурдна, тъй като безкрайността е предел на човешкото мислене и познание и когато говорят за света като цяло, тоест за всеобхватна система, не знаят за какво говоря.

Формалното и пределно абстрактно определение на система е необходимо, но е недостатъчно и взето само по себе си може да породи множество недоразумения. Съществуват разнородни системи и неизчерпаемо многообразие от системи. Има неорганични системи, каквато е например слънчевата система. Има живи системи, от такива на микробиологично ниво през кръвоносни, храносмилателни, на висшата нервна дейност до икономически, културни, политически, образователни, здравни, социални и т.н. Има изкуствени (артефактни) системи  като машини, транспортни, съобщителни, компютърни и пр. системи.  Има прости и комплексни системи. Системите биват линейни и нелинейни. Всяка система съществува в определена среда, която е фактически друга или по-скоро други системи, което означава, че системата е ограничена, тоест не може да се говори за безгранична система, за което стана дума. Системите се делят на затворени и отворени. Системите са отворени в смисъл на адаптивни. Системите са структурно определени. Понятията система и структура са тясно свързани, но не съвпадат, както са свързани, но не съвпадат понятието система, от една страна, и функции в системата или на системата. Структурният и функционалният или структурно-функционален анализ не изчерпва системния анализ. В науката за комплексността се разграничават хаотични системи. Това са комплексни нелинейни системи.

Линейната (линеарната) динамична система се определя от господстваща (супер-)позиция и стабилни отношения между променливите на системата. Линейна система,  линейният процес се илюстрира с настройката на височината на звука на радиоапарат или пък желаната промяна на скоростта на автомобил или друго превозно средство. Звукът на радиоапарата може да се увеличи от най-ниска степен на двойно по-висока, след това още по-високо и така на желана височина до най-високата степен. Рязкото увеличаване обаче от слаб до пределно високия звук може да произведе шум. По аналогичен начин стоят нещата със скоростта на автомобила. При някакви сътресения линейната система се оказва в състояние да се удържи и се връща в типичното си поведение. “Линеен процес е този, при който, щом промяната на коя да е променлива в даден начален момент води до промяна на тази или някоя друга променлива в един следващ момент, двойно по-голяма промяна в същия начален момент ще доведе до двойно  по-голяма промяна в същия по-късен момент. Тук можем да заменим “двойно” с “наполовина” или с “петорно”, или със “стократно” – дефиницията остава в сила. От това следва, че ако по-късните стойности на дадена променлива  са нанесени графично на лист като функция от съответните начални  стойности на коя да е друга променлива, то съответните точки ще лежат на една права линия - откъдето идва и названието “линеен” (Лоренц 2000: 166). Поведението на линейната система е предвидимо. 

Нелинейният процес се определя като такъв, който не е напълно линеен, което означава, че като цяло не се определя от една привилегирована позиция. В нелинейния процес (система) има креативност и предстоящите състояния не могат да се предвидят. Съществуват изследователски центрове и списания, в които се изследват и разработват проблеми, отнасящи се до нелинейни явления. Хаосът предполага нелинейност, но нелинейността, както изтъква Лоренц, не е непременно хаос. Хаосът възниква в нелинейната система или другояче казано нелинейната комплексна система се преобразува в хаотична система, което, както беше вече отбелязано е парадоксален израз.

Комплексността не се поддава на строга дефиниция. Така стои въпросът и с понятието хаос. Системата се характеризира като комплексна, доколкото връзките и зависимостите в нея не са обозрими от един поглед, защото са многомерни, тоест повече от едно-две измерения.  Необходимо е да се хвърли светлина върху още две ключови понятия в теорията (науката) за хаоса. Това са понятията атрактор и фрактал.

Атрактор се нарича положение, в което за определено време се озовава дадена динамична система Странните атрактори представляват фрактали. Терминът фрактал е създаден от британския математик Беноа Манделброт през 1975 г. Има величини, които се измерват само в цели числа. Броят на хората в дадена зала не може да не е цяло число. Но съществуват системи, които се описват не с цяла размерност и Манделборт разработва тъкмо този проблем. Има обособена фрактална геометрия. Фракталите са математически конструкт, но те се разпознават в реалния свят и тяхната полезност е призната в различни области от медицината до сеизмологията.

Хаотичната система изглежда възцарена от случайността (случайности) и тя наистина представлява сриване на някаква правилност. Още Шекспир забелязва скрит ред в хаоса, в това, което изглежда безредно и случайно. В “Хамлет” има знаменита реплика на Полоний: “Че е лудост – лудост е, но има система в нея!”. И Полоний казва още: “Колко на място са понякога отговорите му!  При лудостта често се срещат такива находки, каквито рядко биват раждани от здравия ум.” (Шекспир 1973: 449 ). Понякога учени, които се занимават с хаоса, не правят разграничение между релационност и релативност. В някои случаи ценностното отношение се превръща в пречка за адекватни екзистенциални отсъждания.

Аритмиите на сърцето, които в сравнение с неговото равномерно туптене се възприемат като хаос и се предполага, че са прояви на хаос. Аритмиите, отбелязва Лоренц, могат да имат фатален край. Когато се прояви хаос на сърдечен ритъм всеки е загрижен, но аритмията може да отшуми от само себе си или по други причини. “Веригите от събития, при които хаосът възниква от някаква правилност или правилността – от хаоса, са съществени черти на семействата на динамичните системи. Една обща реакция на слабата промяна на някоя константа е лекото видоизменение на атрактора и някои слаби промени в другите свойства. Понякога обаче едва забележима  промяна на някоя константа може да създаде качествено изменение на поведението на системата: от стационарно или периодично до почти периодично или от стационарно, периодично или почти периодично до хаотично. Дори хаосът може рязко да превърне в по-сложен хаос и,  разбира се, всяка от тези промени може да протече в обратна посока. Такива изменения се наричат бифуркации (Лоренц 2000: 77).  Хаосът възниква в нелинейната комплексна система в резултат на силна чувствителност или чувствителна зависимост спрямо началните условия на системата. Начални условия не означава условията на създаването на системата. Системата е динамична и може да се говори за начални условия на всеки един интервал в развитието на процеса. Силната чувствителност спрямо минимална промяна в началните условия са присъщи на детерминистичната система, тоест произтичащото е в системата, което означава, че хаосът е причинен вътре в системата и е на системата, а не е отвън внесен. В такъв смисъл се говори за възникване на хаос от правилност. Ето защо изразът хаотична система не е оксиморон. 

                                                    ***        

Теорията на хаоса и изобщо науката за нелинейните комплексни системи актуализира в нова светлина проблема за взаимоотношенията между естествените науки, математиката, която не е природна наука, от една страна и социалните/хуманитарните науки, от друга страна. В нова светлина трябва да означава разумни изводи от исторически натрупания както положителен, така и негативен опит и възцаряване на това, което наричам диалогичен разум. Социологията се обръща към предизвикателствата на теорията на хаоса и се отнася критически към изводи, които са извлечени най-вече от различни региони на битието в сравнение с този на социалната действителност. Дълъг е списъкът на съвременните науки и сфери на дейности, които активно посрещат предизвикателствата на теорията на хаоса. Освен математиката и метеорологията, в които теорията се заражда и получава облик, въпросите на хаоса имат определено място и се разработват в микробиологията и биологията, в програмирането и компютърната наука, физиката, икономическата наука, финансите, психологията, медицината, динамиката на населението и популациите, бизнезстратегиите, политологията, урбанистиката, юриспруденцията, философията, изкуството и т. н. И подобни факти не са безинтересни за социологическия поглед, което не означава, че социологията е всеядна  със стремеж да имитира енциклопедичност. В центъра на вниманието на социологията обаче са социалните факти като тотални, което е източник на непрестанни безпокойства и бдителност към ставащото в човешкия жизнен свят.

                                                         ***

В “История на социологията” в теоретичния увод (т. 1) съм разисквал обстойно трудния проблем за историческото начало на нашата наука. Така или иначе обичайно се започва с Конт, който се смята основателно за баща на първия позитивизъм и живее с мисълта, че е създал новата фундаментална наука за обществото с името социология. Конт, а след него и Спенсър концептуализират обществото като система (организъм). Социологията отдавна е преодоляла и загърбила теориите за социалния ред и социалната система на Конт и Спенсър. Така се получава в науката, но зад видимата страна на научното развитие, промени и дори поврати остават невидими скрити смислови пластове, структури и механизми, както и очертания на хоризонти. Ключовите моменти в историята на социологията правят разбираемо съвременното състояние на социологията.

Монументалният проект на Огюст Конт (1798 – 1857) е свързан с две реформаторски задачи. Едната се отнася до внасяне на порядък в областта на науката, която Просвещението прокламира като основа на прогреса на човечеството. Тази задача прави Конт родоначалник на философия на науката. Неговата класификация на науките обхваща шест фундаментални науки, които възникват и се утвърждават исторически последователно с оглед на движение от по-просто към по-сложно в предметно отношение. Това са: математика, астрономия, физика, химия, биология, социология. Астрономията предполага математиката и в такъв смисъл тя е по-сложна от математиката. Химията предполага физиката и т. н.  Социологията е най-сложната (комплексна наука) в сравнение с всички останали фундаментални науки и тя естествено е привилегирована гледна точка върху света като цяло, с оглед комплексността на съвкупната действителност. Но социологията е вече другата голяма задача на реформаторския проект. Задачата на Конт е да създаде позитивна наука за обществото изобщо, за да се отговори на обществената криза, да се отстранят патологиите в обществения живот и да се трасира прогресът на човечеството като цяло. Любимият израз на Конт е “ред и прогрес”.

Заемайки се със създаване на позитивна наука за обществото изобщо, а това означава за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството, казано на по-модерен език, универсален модел на обществото, Конт има за образец научното дело на Исак Нютон. Това дело е озарено от закона на гравитацията. Конт смята, че обществото има подобни на Нютоновите вечни закони на вселената, чието откриване ще дава възможност за предвиждане на обществените процеси и събития. Фундаментален принцип на позитивизма е да се осъществява наблюдение, за да възможно предвиждането (voir pour prevoir), да се изучава това, което е, за да се знае, какво ще бъде (Comte 2002: 13-14). За да се разкрият фундаменталните закони на човешкия ред е необходимо статиката на обществото да се абстрахира от каквато и да е негова локализация във времето и пространството. Процедирането напълно се вписва в парадигмата, която се свързва с името на Нютон. Социалната динамика се основава на прословутия закон на Конт за трите стадия през които преминава всяко общество и човечеството: теологическа, метафизическа, позитивна епоха. Обстоен анализ на тези и други въпроси съм дал в “Принципите на позитивистката социология”.

Социалната система, обозначавана от Конт като организъм почива на неизменни и универсални закони на човешки/обществен ред (статика) и на също такива динамични закони (социална динамика), тоест закони на обществения прогрес. Тази система е по същество линейна. 

                                                        ***

През втората половина на ХХ в. темата за социалната система се свързва на първо място с името на Толкът Парсънс (1902 – 1979), който още с първата си книга "Структурата на социалното действие" (1937) очертава безпрецедентна социологическа програма. Той осмисля аналитично и критически пътя и достиженията на модерната социология и в светлината на своя аналитически реализъм и възглед за системната природа на реалността, в т.ч. на социалната реалност осъществява синтез на постижения в наследството на Вебер, Дюркем, Парето, символния интеракиционизъм на Джордж Хърбърт Мийд и др. В "Социалната система" (Parsons 1951), фундаментално съчинение на Парсънс, се очертава обща теория на обществото, която държи сметка за главни достижения в науката като разработките в общата теория на системите, принципи и предизвикателства на кибернетиката, приноса на Фройд в изучаване на човека и човешките отношения, постижения на културната и социална антропология и т.н.   Осмисляйки по оригинален начин социологическата класика и предизвикателствата в някои научни области на своето време, Парсънс формулира мащабни проблеми и задачи на социологията, като е ревнив към  нейното третиране като и срещу смесването на научни с философски теми и въпроси, което проличава от кореспонденцията му с Шютц и от други негови текстове, но се противопоставя също така и на емпирицизма, отричащ значението на теорията, както и на скептиците по отношение на общата социологическа теория. Системната теория на Парсънс може да се характеризира като посткласическа социология, доколкото проектът е опит за надмогване на социологическата класика.

В  "Социалната система", предходни публикации и следващи трудове на Парсънс, които развиват и допълват основни идеи на това съчинение, обществото се разглежда като жива, комплексна, адаптивна и динамична система, която включва и се определя от подсистеми, които я правят възможна, а на свой ред те самите са възможни благодарение на обществото като система, възможни благодарение на социалната система. Общата теория на действието е концептуалната схема за анализа на системния характер на обществото или за изучаване на условията на социалния ред, проблем, известен още като “проблема Хобс”.  Елементите на волунтаристкото (основано на субективно решение при определени условия) действие са: а) деец (актор), който проектира б) цел на възнамерявано действие. Деецът е изправен пред алтернативни в)средства за постигане на целта като изборът на средствата и постигането на целта се определят от г) ситуацията, тоест от ситуационните условия, които са разнообразни и включват собствената на дееца биологична кондиция. Като човешко същество деецът се ръководи във всеки случай д) от  някакви ценности, норми и представи, има идеи за нещата, които влияят върху отношението между цел и средства за нейното постигане. Деецът е човешки индивид и той е ключов момент в описаната структура на социалното действие, но Парсънс още с изводите на “Структурата на социалното действие” изразява по недвусмислен начин изследователската си стратегия, която не може да се обвързва с методологическия индивидуализъм. Ориентацията е системна в перспективата на това, което Парсънс разбира като “аналитически реализъм”.

 От системна гледна точка деецът е личност, която е възможна в обществото и тя се концептуализира като система на личността или личностна система, което е същото. Човешките същества са естествено биологични същества и в това си качество не се свеждат по никакъв начин към личностната система и към друга или други системи, които са диференцирани в общата теория на действието, тоест обособена е организмична система, която се нарича още поведенческа система. Културата е относително автономно образувание в обществото като цяло и тя има също характер на система и от гледна точка на аналитическия реализъм и общата теория на действието се говори за културна система или система на културата, което на български език има по-нормално звучене. Устойчивите модели на взаимодействие между дейците (индивидуални и/или колективни) в обществото, институциализираните роли определят природата и облика на социалната система или обществото като социална система. Аналитично диференцираните системи са реални (тяхната реалност не е позитивистка предпоставеност и самоочевидност), но тяхното съществуване е мислимо или другояче казано възможно благодарение на функционалните връзки и зависимости между тях. 

Съществуването на обществото се обуславя от четири функционални императива или реквизита, тоест необходими за обществото и обществения живот на хората функции. Всяка жива система оцелява благодарение на способността си да се адаптира към променящата се среда. Адаптацията (Adaptation)  е основен функционален реквизит на системата на действие. Като подсистема организмът има първостепенно значение за разрешаване на проблемите, свързани с адаптацията на системата към променящата се среда. Непосредствен контрол върху тази подсистема упражнява личностната система като подсистема на социалната система. Друг функционален императив (реквизит) на системата на действие е достигането на цели (Goal Attainment). Функцията се състои в определяне на приоритетните цели и мобилизацията на набора от средства за постигане на целите. Личността като система има първостепенно значение в реализацията на тази функция. Непосредствен контрол върху личността като подсистема упражнява социалната система. Интеграцията (Integration) като функционален императив се състои в координацията на единиците на социалната система и жизнеспособността на социалните взаимодействия. Социалната система като подсистема на системата на действие осъществява функцията на интеграция и тя подлежи на културен контрол. Дейците (акторите) в рамките на социалната система се ръководят от свои мотиви, интереси, представи за ролевите отношения, за ролята, която изпълняват, способности да я изпълняват и т.н. Възникват напрежения и конфликти, които е необходимо да бъдат превъзмогвани и управлявани. Латентността (Latency) на поддържане на образците и превъзмогване на напреженията е функционален реквизит (императив) за осъществяваните но който има първостепенно значение културната система. Функционалната парадигма се обозначава често с абревиатурата от първите букви на обозначението на английски на четирите функционални реквизита (императива)  AGIL.  Обществото е жива комплексна система от взаимно свързани функционални подсистеми.

Социалната система е подсистема на общата (целокупната) система на действие, а нейни подсистеми са икономиката, която има първостепенно значение за нейната адаптация към средата, състояща се от системи на действия (други обществени системи и пр.) и такива, които не са дейностни (екологична система и пр.), политиката, която има първостепенно значение за колективното постигане на цел, социеталната общност като подсистема, която има първостепенно значение за интеграция на различните социални компоненти и доверителната система (подсистема), която има първостепенно значение за осъществяване на функцията за възпроизводство в историческия процес на културата в нейната пряка социална вкорененост. Всяка от системите развива специализирани символни механизми на взаимодействия. В икономическата подсистема посредник на взаимодействията са парите, в политическата система символният механизъм е политическата власт, в социеталната общност като подсистема на социалната система символен механизъм или медиатор е влиянието за осъществяване на интеграцията като функция на тази подсистема, в доверителната система (културната традиция) символен механизъм (медиация) е ценностната причастност. 

През теоретичната призма на Парсънс обществото е жива, динамична и извънредно комплексна система. Но Парсънс и социологията след него не тематизира и не проблематизира комплексността като феномен от особен порядък, за което стана дума по повод новата наука за комплексността. Парсънс фокусира вниманието си върху равновесието на обществото като система, върху условията на социалния ред и, което е разбираемо, има предвид на първо място формата на националното общество, с оглед на което впрочем се разработва понятийният инструментариум на модерната социология. Но  в перспективата на глобализацията границите на националните общества стават радикално подвъпросни. Критици на Парсънс, които по някакви причини, в т.ч. неразбиране, обръщат гръб на неговите епистемологични  и методологически принципи, на теоретичните задачи, които си поставя, смятат, че модерните общества се представят в стилизирана хармоничност, като институционално интегрирани, едва ли не безпроблемно адаптиращи се към околната среда и т.н. Нещата не стоят по такъв начин. Равновесието на обществото като система е фактически непрекъснато проблем, но теоретичните усилия са насочени върху условията, които осигуряват равновесие. Адаптацията на живата комплексна и динамична социална система е винаги и навсякъде проблем, но вниманието е фокусирано върху необходимостта от адаптация. По аналогичен начин стоят въпросите с постигането на целите, функционалния императив относно поддържане на образците и превъзмогване на възникващите напрежения, интеграцията на нормативните образци, социализацията, системите на контрол и т.н. конфликти има в обществото като система, в подсистемите и между подсистемите. В перспективата на парсонианството обществото като комплексна система, но нелинейна система остава закрит проблем.  Теорията на Парсънс за обществото като комплексна система обаче насочва вниманието към хаоса, който е свързан с комплексните и нелинейни системи изобщо.

Комплексността на социалната система за разлика от други системи, в т.ч. видове живи системи (поставям в скоби еволюцията на органичния свят изобщо), е нарастваща. Комплексността на съвременните късномодерни общества е достигнала едва ли не връхната си точка. Класическата и посткласическата социология в лицето на Парсънс разглежда общественото развитие като линеен и респективно комплексната социална система като линейна. Вместо да се говори обаче за динамично равновесие на социалната система е по-адекватно да се говори за динамично не-равновесие. “Социалната сфера е очевидно нелинейна, като несигурността и непредвидимостта са и вътрешно присъщи, в която причина и следствие са често озадачаващ лабиринт. Всеизвестният факт, че социалните системи са исторически и времеви системи също поставя ударение върху потенциалната ценност за социалните науки на теорията за хаоса. Социалните системи се отличават с изменящи се отношения между променливи”   (Kiel and Elliott 2004: 2). Такива са някои от главните основания социологията да се обърне към хаоса като проблемен комплекс, който не може да се оставя на заден план и да се гледа на въпроса по крайно овехтял начин. Това не означава да се изоставят проблемите, които са били досега в центъра на вниманието, защото социалният хаос възниква в границите на обществото като система, а не е някаква паралелна реалност.

                                                         ***

Социалната система се различава коренно от всички останали системи, тъй като нейната динамика се определя от действието, основано на решение при определени условия, които в термините на теорията на хаоса са първоначални условия на системата на действие. Може ли или не може да се говори за чувствителна зависимост спрямо първоначалните условия, което както видяхме при минимални промени в началните условия води до несъразмерни последици, тоест възниква хаос? Отговорът на въпроса се обуславя от отговора на друг, който е от фундаментален порядък. В теорията на хаоса се изтъква, че нелинейните комплексни системи или хаотичните системи са детерминистични. Системната теория на Парсънс оставя по-скоро неяснота по този въпрос и в понятийния апарат не фигурира категорията случайност. Различните типове каузалност обаче са налице и не би могло да се каже, че всичко, което може да се квалифицира от гледна точка на Парсънс като отклонение, е въпрос на случайности. Целта на действието, дефиницията на ситуацията, избора на средствата спадат към първоначалните условия и не може да се изключи, че незначителни промени в първоначалните условия да доведат до несъразмерни последици. За подобни несъразмерности се отнася поговорката за камъчето, която прекатурва колата. На нивото на обществото като система функционалният реквизит достигане на цели, функция, за която първостепенно значение има политическата система като подсистема имаме по аналогичен начин чувствителна зависимост спрямо първоначалните условия на социалната система като нелинейна и комплексна. Разбира се, първоначалните условия на общата система на действие се определят от четирите функционални реквизита и отношенията в и между подсистемите.

Робърт Мъртън (Merton 1957) прави значим принос във функционализма като социологическа парадигма с разграничението между функция и дисфункция, както и с разработката на понятията за латентни и манифестирани функции. Социологическата теория за комплексните социални системи и обществото като система не може да пренебрегва различните типове рационалност, които имат пряко отношение към проблема за социалния ред, проблема  за равновесието на социалната система. В много случаи дисфункциите, когато не се установяват в контекста на комплексност по достатъчно надежден начин се приемат като неизбежно зло, както е в случая със странични негативни ефекти на лекарство, което болния приема и без което здравето и живота му са сериозно поставени под въпрос. Необходимо е да се има предвид, че социална функция и дисфункция са релационни понятие, тоест функция в едно отношение може да е дисфункция в друго отношение и обратно и не винаги контролните механизми, за които стана макар накратко и схематично дума, могат да внесат балансираност. Проблемът е в ограничените възможности на въпросните контролни механизми с оглед на система, която се характеризира, както нееднократно беше подчертано, с извънредно голяма комплексност.

Известно е, че късният Парсънс, който се заема с проблема за социалната промяна и еволюцията на обществото и по ирония на съдбата се обръща и към Спенсър, когато в началото на творческия си път и специално в Структурата на социалното действие бе “погребал”.  Заслужава си да се направи нов прочит и да се разработи тезата на Спенсър, според която по-сложното общество подлежи в по-висока степен на модифициране, тъй като нарастващата автономност на частите означава, че промяна в една съставка не означава  чувствително влияние върху друга и върху общественото цяло. В съвременните комплексни общества има случаи, когато хаос (понякога състоянието се обозначава с други наименования) в една подсистема или подсистема на подсистема остава в нейните граници и не се разпростира в други “ територии”, но съществуват и случаи на ескалация, когато хаосът се превръща в състояние на обществото като система, а тъй като в съвременния свят е настъпила непозната по-рано взаимна зависимост между националните общества и има международни (регионални) системи и глобална система, то и границите на хаоса стават подвижни. 

     
                                                          ***

Неофункционализмът продължава теоретичното дело на Парсънс. Това дело мотивира и търсенията на Никлас Луман (1927 – 1998), но теорията на социалните системи, който той създава, има принципни различия с тази на своя велик предшественик. Луман отхвърля крайъгълният камък на системната теория на Парсънс – действието. От гледна точка на социологическите традиции, а и от тази на обичайните представи на всекидневното съзнание изглежда скандална тезата на Луман за обществото, което не се състои от човешки индивиди и социологическата теория на социалните системи изключва от предмета си човешките същества, тоест човек не е никакъв обяснителен или конститутивен принцип на социалната система. Това изглежда едва ли не някакъв арогантен анти-хуманизъм. Социологията на Луман е обвинявана в анти-хуманизъм, което е недоразумение.

Обществото е всеобхватна система. Разграничават се и други социални системи. Социалните системи са системи на комуникации. Изключени от обсега на социалната система, човешките индивиди се отнасят към нейната среда. Хората са живи системи, които са от една страна тела, биологични организми (системи) и от друга страна психични системи, които са различни от всички други видове системи, в т.ч. социалната система, защото са възможни благодарение на присъщото им съзнание, което произвежда смисъл. Обобщено казано, средата на социалната система включва природата и съзнанието, което е неотделимо от психичната система. Фундаменталното отношение, което е във фокуса на социологическата теория на Луман не е това между човек и общество, отношение според начина на третиране, противопоставящо социологическия (методологически) индивидуализъм, от една страна, и холизма, от друга страна, от отношението между социална система и среда. Социалната система се разглежда в конкретната си среда. Природни неща и процеси не могат да бъдат единици на социалната система и в това отношение тезата на Луман е напълно и ясно разбираема, като се има предвид извървяния път на социологията в самоосвобождаването си от натурализма. Човешките индивиди като психични системи не могат да се приемат за единици на социалната система, защото това би означавало психологизиране на социалната система. Но аргументацията на Луман се осъществява по други линии.

Щом фундаменталното отношение е система–среда, на първо място възниква въпросът за дистинкцията между тях. Този въпрос е с кардинална важност, защото границата на дадена система е условие, без което не може да се говори за идентичност на системата. Всяка социална система е комплексна. Една система може да бъде в сравнение с друга в по-голяма степен комплексна, но не може да се говори за безкрайно комплексна система. Средата на системата е несравнимо по-комплексна от тази на системата и всъщност комплексността на средата на дадена система е безкрайна. Другото название на безкрайната комплексност е хаос. Ако една система няма граници, тоест не може да се разграничи от средата си тя се превръща в хаос. Граничната линия между системата и нейната среда е така да се каже формата на системата, но под “форма” Луман има предвид това, което британският математик Джордж Спенсър Браун в книгата си  Laws of Form  определя като форма, която има вътрешна и външна страна. Външната страна на една форма се отнася към всичко онова, което не се маркира и не се определя от дадената форма. Границата на системата обозначава системата, а не нейната среда. Системата е затворена и благодарение на затвореността си съществува. Системата е затворена в оперативен смисъл. Благодарение на оперативната си затвореност системата се възпроизвежда. Социалните системи са автопоезисни системи. Това понятие Луман заимства от чилийските биолози Умберто Матурана и Франциско Варела. Системата не се създава отвън. Системите не могат да надхвърлят собствените си граници. Социалната система разчита на ресурси от средата си, които обаче тя селектира според смисъл на нещо за нея. Всяка социална система има своя бинарен код, според който нещо от средата и има или няма смисъл. Селекцията като опериране на социалната системата не е застрахована от грешки и винаги има дилема интеграция (единство или идентичност) и дезинтеграция на системата. “Системите са функционални, доколкото са в състояние да организират комуникациите и да ги разпространят по начин, полезен за самите тях и за другите комуникативни системи. Казано съвсем общо, функционалните системи създават ред от хаоса: те придават значение на събития, които иначе биха останали безсмислени за обществото. Функционалността им изцяло зависи от комуникациите и по никакъв начин не се влияе от качеството на оперирането на системата, когато то се определя по друг критерий. Единствен критерий, който определя качеството на оперирането на системата, е комуникирането на събитието в социалната система, защото социалните системи не са нищо друго освен системи на комуникации.

Комуникацията извън обществото е немислима и обществото без комуникация е немислимо. Обществото не влиза в комуникация със средата, защото няма в нея адресат, какъвто не е и човекът като психическа система, тоест съзнанието не може да бъда адресат на комуникацията на социалната система. Понятието на Луман за комуникация е специфично и без схващане на спецификата е неразбираемо изместването на взаимодействието от обществото като система и превръщането на комуникацията в  негов конститутивен принцип като автопоезисна система.  Луман  “реорганизира терминологията”, отнасяща се до комуникацията. (Luhmann 1995: 140).  Той концептуализира  комуникацията като синтез на три селекции: а) единство на информация; б) изказване; в) разбиране ( Ibid.:147). Когато и нформацията, вербална или невербална, се селектира по смисъл, е налице комуникация, която не може да се приписва на нещо друго (действие, взаимодействие и т.н.). Такова е качеството на социалното, на социалната реалност, която не се свежда и не се извежда от някаква друга реалност. Обществото се променя в себе си и чрез себе си. Обществото се формира от протичащата комуникация и не е обусловено от субстанциални детерминанти като морално единство, територия, консенсус и т.н. Съвременното общество е световно общество благодарение на съвременния комуникативен комплекс. Световното общество реагира на по-високо ниво на комплексност, според Луман, в сравнение на националното общество. А това означава, че то се характеризира с по-голяма несигурност, неочакваност и непредвидими промени, което го  прави в по-голяма степен хаотична нелинейна социална система (Luhmann 1997). Комплексността на световното общество го “зарежда с рискове”. Социологическата теория на Луман за риска е алтернативна на тази на Улрих Бек, но тук не е възможно да се впускам в тази тематика, която разглеждам обстойно в моя университетски курс “Рисковото общество”. 

Хората, както беше вече изтъкнато, не са от гледна точка на социологическата теория на Луман част от обществото, а се отнасят към средата на социалните системи и на обществото като социетална система. Луман заявил, че не се интересува от хората. Това не означава нищо друго освен фокусиране върху обществото като система. Обществото е среда на хората и хората са среда на обществото и чрез сдвояването на хората като среда и социалната система те могат да влияят на социалната система. Луман твърди, че неговата социологическа теория на социалните системи прави отношението към човешките индивиди наистина сериозно.

Комплексността на комуникацията все повече се разгръща, което увеличава несигурността. Необходимо е несигурността да се реорганизира непрестанно, за да стане комуникативна, защото хаос е това, което не се подава на дистинкции, а комуникацията прави дистинкциите. Без дистинкции казва Луман се изправяме пред свят, който изцяло е в немаркирано състояние (Luhmann 2000: 31). Но  немаркираното състояние е другото име на хаоса.

                                             ***

Необходим е нов прочит на генералните насоки на модерната социология, която в значителна степен и дори най-вече се развива под знака на социалния ред, който се противопоставя на социалния бепорядък, на  хаоса. Дори конфликтната социологическа парадигма е в плен на общия социологически светоглед на полярна противоположност между космос/система и хаос.  Модерната социология се изгражда като позитивна (което не означава позитивистка), тоест емпирична (не догматична, нормативистка или спекулативна) наука и въпросът за ценностна неутралност и свобода от ценностна обвързаност е централен и ръководен принцип, но все пак социалният ред и социалната система остават скрит ценностен мотив. Големият проблем пред социологията е да се освободи от предразсъдъка, че хаосът е чисто и просто негативност и полярната противоположност на социалната система, че социалната несигурност е непостигната все още сигурност, че комплексността може да се третира като линейна по природа и т.н. Социологията може да говори за хаотични системи, но е необходимо да се разработи нов понятиен арсенал. Наложителни са нови дебати в съвременната социология,  ако изоставането не е вече твърде голямо. Не може да се промени характерът на нелинейните комплексни социални системи, каквато впрочем е и голобалната система, напразни са надеждите, че може да се избегнат действията в неведение, серийно произвежданите несигурности, за които говорят социолози като Улрих Бек и т.н., но това не означава капитулация на социологията и сродни ней науки, а осветляване на възможни нови пътища на живот на хората и развитие на обществото. 

                                      
                                              Литература 

Лоренц, Е. 2000. Природата на хаоса. София: УИ “Св. Климент Охридски”.

Луман, Н. 2008. Въведение в системната теория. София: ИК “Критика и    хуманизъм”.

Фотев, Г. 1982. Принципите на позитивистката социология. София: Изд, на  БАН.

Фотев, Г. 1993. История на социологията. т.1, т. 2 (1993). Второ издание (2002)

Фотев, Г. 2004. Диалогична социология. София: “Изток-Запад”.

Фотев, Г. 2006. Дисциплинарна структура на социологията. София: ”Изток-Запад”. 

Шекспир, У. 1973. Трагедии, том І. София: "Народна култура”.

Comte, А. 2002. Discours sur l^esprit positif. Ed. Electronique par Jean-Marie.

Tremblay. L. Douglas Kiel, K and Euel Elliott. 2004. Chaos Theory in Social Sciences.

Foundations and Applications. Ann Arbor. The University of Michigan Press.

Luhmann, N.1995. Social Systems. Standford University Press. Standford, California.

Luhmann, N. 1997. Globalization or World Society?: How to conceive of modern society. - In: International Review of Sociology. March 1997, Vol. 7 Issue 1. 

Merton, R. 1957. Social Theory and Social Structure, revised and enlarged.   London: The Free Press of Glencoe.

Parsons, T. 1968. The Structure of Social Action . New York: Free Press.. 

Parsons, T. 1951. The Social System, Routledge, London.

Parsons, T., & Shils, A., (eds) 1976. Toward a General Theory of Action, Harvard University Press, Cambridge.

Parsons, T., 1961. Theories of Society: foundations of modern sociological theory, Free Press, New York.

Peat, F.D. 2002. From Certainty to Uncertainty. Joseph Henry Press. Washington, D.C.