25 май 2020г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Манастирът "Света Троица"

 

 

Клементина Андонова

Всяко  българско   кътче  притежава  свои  забележителности, неповторими другаде и придаващи му особен колорит. От това правило не прави изключение и Сакар планина. Времето е оставило и тук своите жалони, по които днес се опитваме да разчетем историята на предците ни.

Манастирът ”Света Троица” е неразривно свързан с юнашката смелост и гордост на хората от Сакарския край. Ако се идва от Тополовград, след с. Мрамор вдясно има отклонение за манастира. Пътят от Ямбол към обителта минава край с. Срем, кацнало на левия бряг на Тунджа. Надясно се очертават първите височини на Сакар, които се издигат стъпаловидно и се губят в синкавата омара на далечината. Отклонението за манастира се отбива наляво от пътя от с. Устрем за Тополовград. В зашумения дол, на чието дъно се вие Манастирска река, току под скалите са струпани купчина сгради, увенчани с бяла камбанария сред тъмната зеленина на дърветата. Тук течението на водата прави завой надясно и сякаш се грижи да отдели обителта от останалия свят.

Всяка година в краткия отдих между пролетта и лятото - месец юни - хора от близки и далечни села и градове навестяват това кътче. Славата на събора не е заглъхнала и до ден днешен. И наистина човек не може да остане безразличен към красотата на лъката, към бистрите води на реката. Те трогват дълбоко сърцето  на българина, пряк наследник и на античния орфеев култ към природата. Ако обаче отдадем популярността на обителта и събора само на изключителната природна хубост на мястото, направо ще сгрешим. Парещото тайнство са били старите връзки на манастира с народните герои - хайдутите. Не напразно съборяните са редели песни за Индже войвода и за Кара Колю, легенди за храбростта на българския род.

Обикновено култовите средища у нас са се свързвали с езическите светилища на траките и на славяните. И манастирът на Сакар планина не прави изключение в това отношение. За присъствието на траките говорят останките от зидове на отсрещния бряг на рекичката, където е било някогашното манастирско лозе. Там е била изкопана и голямата тракийска делва за вино и за хранителни припаси, пазена днес в манастира. През 14 век някъде наблизо тук била и известната Парорийска обител, мощната крепост на исихастите. Твърде възможно е в близката пещера, която се смята за „родоначалник” на манастира, да се е подвизавал тогава някой отшелник...

Тръгне ли се нагоре по десния бряг на реката, която излиза недалеч от своя каньон, издълбан от водите й в недрата на планинските възвишения, на не повече от от 600-700 крачки, се стига до напречна пътека. Тя се изкачва наляво между габъри, дрянове и драки до усойно място, където в скалите зее отворът на пещера. Тя е дълбока към 5 метра и около 4 метра широка и висока. В дъното й има дупка, която е начало на тясна галерия, дълга стотина крачки. Поверие гласи, че тъй като пещерата била убежище на свети люде, то и водата, която капела от тавана, била целебна. Хората от близките села, а и от по-далечни, идвали тук по празниците Гергьовден, Спасовден, Св. Троица и Св. Петър и Павел да търсят изцеление. Затова пещерата, скрита в стръмния склон на речния дол, била наречена Старата (Вехтата) църква. По нейните стени личат неясни остатъци от рисунки. Вярва се още, че тук пребивавал и Кара Колю, затова пещерата се нарича още и Караколюва дупка.

Предполага се, че манастирът бил основан през Втората българска държава. В началото на 15 век името му се среща в османски документи. Обителта била сривана на няколко пъти и после отново издигана. Сградите - обикновено строени от дърво, изгаряли при поредния пожар, а вятърът разнасял пепелта им. На мястото им оставали руините на огнища, пещи за хляб, ешми и каменни кръстове. Но легендата на някогашната обител останала да се предава от баща на син.

Според едно от преданията из околните ливади пасял стадото си овчарят Петър. Той продал стадото си и с помощта на жителите от близките села построил през 1725 г. параклиса ”Св. апостоли Петър и Павел”, на чието място е издигната сегашната манастирска църква.

Посетителят влиза през портата в новото крило на манастира, построено след пожара през 1951 г. Вляво е църквата, сгушена сред двора, отдясно е ниската стопанска сграда, разположена на дебели дялани дъбови подпори, със стени от здрави дървени решетки, а насреща се издигат старите жилищни помещения. Те са двуетажни с открити дървени чардаци, крепени от рядката паяжина на дъбови колони. В съзнанието се запечатва тази малка симфония от посивяло дърво, бяла зидария и стари керемиди, както и двете чешми, чиито чучури леят изобилни струи студена вода...

Вероятно в началото на размириците по кърджалийско време параклисът и манастирът пострадали сериозно и местните хора дълго не могли да ги възстановят. Към края на 18 век и началото на 19 век, когато тия места попаднали под временната закрила на Индже войвода, съюзник на страшния потурнак Кара Фейзи, Инджето се погрижил и за светинята на своите сънародници. Твърде възможно е самият той да е изпратил известния хайдутин Христо войвода, който вече бил на възраст и изпитвал желание да напусне мирския живот, да възстанови обителта. Според легендата, потвърдена от някои исторически сведения, Христо войвода станал монах и се установил в познатата ни вече пещера. Оттук той приканил околните села Вакъф (Устрем), Ново село (Мрамор), Срем и др. да започнат възстановяването на манастира, може би с щедрата помощ на Индже войвода и неговия байрактар Кара Колю. Манастирът бил наречен на името на близкото село Вакъф и хайдутинът станал негов игумен с монашеското име Хрисант.

Кое накарало двамата хайдути да въздигнат отново това гнездо на православната вяра? Логично е това да е било желанието да затвърдят властта си над тази територия. Друга причина би могла да бъде стремежът на всеки българин от онова време, след като се замогне, да остави след себе си трайна диря, извършвайки нещо голямо в полза на обществото, на сънародниците си, та да го споменават с добра дума. А третата причина според някои автори могла да бъде и тази, че Индже войвода съвсем не бил роден в Сливен, а в с. Дуганджа, Лозенградско, поради което сърцето му не можело да остане равнодушно към единствения тукашен голям български манастир.

Няма съмнение, че бившият хайдутин, а после и игумен, не забравял своите другари и най-вече покровителите си Индже войвода и Кара Колю, и непрекъснато се грижел за връзката между мирните селяни и бойните чети. В потвърждение на тези мисли е останалият от старо време обичай по време на празненството да се пеят песни за двамата юначни мъже. В тези песни се редели думи за хайдутство, за оръжие, за битки, за проливане на кръв, за гордост и за смелост. Ето откъс от една подобна песен:

    
      „..Индже на Колю думаше:
      - Колю ле, Кара Колю ле,
      развей, Колю, байраци,
      събирай, Колю, юнаци!
      Турска е хазна тръгнала
      от Ямбола града голяма,
      през село Вакъф ще мине.
      Там да я, Колю, посрещнем,
      Хазната е, Колю, богата,
      от бели български алтъни.
      Както казали, сторили...”

През 1813 г. игуменът-хайдутин бил погребан в манастира. И досега в предверието на църквата се пази неговият надгробен камък. Може би поради това обителта била наречена още и Хайдушки манастир.

С течение на времето Вакъфският манастир се превърнал в най-голямото духовно средище на околността. При братята монаси намирали подслон и лечение Гарабачи Георги, Кара Добри, Ангел войвода, Вълчан войвода и много други знайни и незнайни смели мъже...

През 1836 г. монасите от позамогналия се манастир решили да построят по-голяма църква. Изкусни майстори вградили в новата църква, наречена „Св.Троица”, параклиса ”Св. апостоли Петър и Павел”. Новият иконостас на църквата бил изработен по образец от стария иконостас. Иконите са зогрфисани от неизвестни художници през първата половина на миналия век. Сега в просторното помещение на една от най-големите манастирски църкви у нас, в десния й ъгъл е поставен иконостасът на старата църквица, а под олтара й е прокопано дълбоко подземие за костница на обителта.

Дълбокото подземно помещение, иззидано от дялан камък, погрешно се нарича Скривалището на Кара Колю. Едва ли този хайдутин, подвизавал се успешно през кърджалийско време, придружаван от стотина въоръжени конници и чувствал се владетел на околните земи, ще е бил принуждаван от някого да се крие във влажната мрачна дупка. Десетилетия по-късно синът на Кара Колю казвал пред Георги Раковски: ”Отец мой е бил славни знаменосец Индже войводов. Името му е Черни Колю. Водили са най-храбри и най-устремителни в онова време ускоци. Песни им ся и до днес от народа весело пеят. Они с мало число юнаци, чудеса са вършили. Зренище е било тяхно главно свърталище. Тамо са тъмници имали, дебели дървени клади где са султански и аянски синове запирали. Царска хазна не е смеела от тях да премини. Турчин не е смеел в гора да се подаде - тие са в гора царували...” Възможно е някой хайдутин от по-късни времена да е прекарвал известно време там, докато монасите изпровождали заптиетата.

За патриотизма на местното население и за преклонението му пред хайдушките войводи свидетелства и акцията в Кваклий (Тополовград) за освобождаването на капитан Петко войвода през 1892 г.

Манастирът се замогнал особено много по време на игуменството на отец Никандри от с. Вакъф, живял в обителта от малък. Като близнак, той бил обещан от родителите си да стане монах, ако остане жив. Когато навършил десет години, дали го в манастира и той преминал монашеската йерархия отдолу догоре. Отец Никандри бил игумен от 1858 докъм 1870 г. През неговото управление обителта се превърнала в истинско убежище за хората от този край. Манастирът бил местната крепост на българския дух, независимо че гръцкото духовенство провеждало усилена пропаганда. С клевети и интриги пред турската власт през 1875 г. гръцките духовни служители и гъркоманите успели да прогонят българския игумен. Навсякъде по българските земи църковният въпрос бил решен, но тук, в този отдалечен от големите културни български центрове край, гъркоманите имали силно влияние пред властта. Едва след Освобождението, на събора през 1881 г. българите решили да поискат сметка от гъркоманите. Всяка година представители на околните села проверявали т. нар. ”сметка”, т.е.бюджета на манастира за изминалия период. Разгневени от злоупотребите, съборяните отнели правата на тогавашната управа и назначили свои хора, но гъркоманите пак успели да си възвърнат манастира. На 2 октомври 1896 г. двадесет и един общински кметове, двадесет и един енорийски свещеници и четиридесет и двама църковни настоятели изпратили следната молба до Сливенската митрополия: ”...Жертвите, трудът, грижите на нашите бащи и деди за издигане, преустрояване, обогатяване и съвестно управление на тоя манастир до 1875 г., па и пожертвуванията наши досега, са нравствено и законно задължение за нас, живите, да се погрижим за поставяне на манастира под управлението на стопаните му българи и под надзора на духовната българска власт, под която е и българското население, що е въздигнало, управлявало и обогатявало този манастир...” Но едва след две години манастирът преминал под ръководството на Сливенската митрополия с българска управа.

През 1918 г. поради върлуващата чума мнозина, за да спасят живота си, дошли в манастира и оставили доста богатства. С тези средства по-късно били направени хамбари, готварница и долните (северните и източните) стаи, които през 1951 г. са обхванати от пожар и са изгорели.

До 1909 г. манастирът е бил мъжки. В средата на август 1909 г. в него се настаняват около 50 монахини от с. Студена, Елховско. Игуменката Евпраксия странствувала почти из цяла България и Русия и донесла много парични помощи, с които изплатила огромните манастирски имоти.

От 1909 г. досега обителта е девическа. Някои от старите сгради са възстановени, а иконите са реставрирани. Запазени са възрожденски икони, старопечатни книги, сребърен потир от 1779 г.

Днес манастирът „Св. Троица” е обявен за паметник на културата заедно с Караколювата дупка. Всяка година на християнския празник Петдесятница в околностите на манастира пак се провежда събор ”Св. Троица”, на който се организират надпявания и борби, любим местен спорт с дълбоки традиции.

Земите около манастира са обявени за природна забележителност през 1971 г. Върху едноименната защитена територия „Св. Троица” (115 ха) се опазват вековни гори и скалисти склонове.

Интерес представлява флората и фауната в карстовия район на запад от манастира. В района има интересни спелеоложки обекти и карстови образувания.

Използвана литература:
”Сакар планина”. Малка туристическа библиотека - Ради Георгиев Царев