Каймак-Чалан

Проф. Пламен Павлов, историк, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ в интервю за предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“ .

Евелин ЦАНЕВА  

Водещ: Агенция и Радио „Фокус“ продължават да издирват наследниците на загиналите в битката при Каймак-Чалан български войници през Първата световна война. Днес ще погледнем битката при Каймак-Чалан през историческите сведения за тази нея. Какво е стратегическо значение за тази битка и защо днес знаем толкова малко за нея? С тези въпроси се обърнахме към военният историк проф. Пламен Павлов.

Професоре, какво е известно на историците за битката при Каймак-Чалан и какво е нейното значение за хода на войната? 

Пламен Павлов: Битката при Каймак-Чалан за съжаление, днес е изключително забравена, колкото се отнася не толкова за историците, колкото до широката българска общественост, изобщо в нашата национална памет тя не заема онова място, което заслужава. Това, разбира се, не е единственият пример на подобна забрава, но в случая на Каймак-Чалан това явление – националната забрава, липсата, отсъствието на национална памет е изключително тревожно и до голяма степен е обидно. Става дума за една битка, на която в миналото са посветени доста усилия. Тя и изучавана и в учебниците по историята, в наше време обаче, тя общо взето е маркирана с няколко изречения. Уличките, носещи името на Каймак-Чалан в София, в Сливен, в Свищов и на други места,едва ли говорят нещо на хората, които минават през тях. Докато до 9 септември 1944 година, до комунистическия преврат, който се опита да пренареди националната памет и за съжаление тези последици ги чувстваме и днес, за хората тогава до Втората световна война включително, Каймак-Чалан е било име, олицетворение на българската Голгота. Той е сравнявано с Шипка, с най-светлите примери на жертвоготовност в името на България и на българските интереси, и съответно като една Голгота на българския дух, на едно изпитание на националния характер и особено пред българския войник. Иначе от гледна точка на военната история, битката при Каймак-Чалан се смята за просто един епизод от Първата световна война. Тя е отбелязвана по-скоро като тактически успех на сръбската армия, без обаче да е приемана за поражение на Българската армия. В стратегически план тя не променя съществено боевете на Южния фронт. Иначе самата битка е от 12 до 30 септември 1916 година, когато с цената на изключително тежки загуби сръбската армия, подкрепяна от други сили на Антантата успява да превземе Каймак-Чалан или по-скоро да принуди българите да се оттеглят от високия връх Каймак-Чалан. Иначе самото име Каймак-Чалан е достатъчно известно и днес, тъй като там се намират в неговите околности някои от големите гръцки ски-писти. Това е планината Ворас, както е известна на гръцки. Иначе самото има турска етимология – означава „върха, който разбива каймака на облаците“ или по-скоро „господарят на върховете“, ако го преосмислим. Става дума за един връх, който е загубил 11 метра от своята височина по време на войната поради непрекъснатото бомбардиране на върха от сръбските оръжия, от минохвъргачки, от този огнен ад, който се излива който се излива върху главите на българските войници. По старите данни, по старите карти върхът е бил висок 2532 метра, днес той е 2521 метра. Загубил е 11 метра от своята височина. Едва ли има пример в световната история на подобно явление, предизвикано от разрушителната мощ на оръжията. И през цялото това време българската армия – гръбнак на отбраната на Каймак-Чалан 11-ти пехотен Сливенски полк – успява да удържи на сръбския напън, преминал е няколко пъти в контраатака. В крайна сметка, при отсъствие на достатъчно боеприпаси, докато противникът ги има в изобилие, даже в излишък, нашата храбра войска – от тези 6 000 души, които се сражават на Каймак-Чалан от тях оцеляват едва 800, другите са убити, ранени. Имало е хора, които оглушават, онемяват, психически не могат да издържат. Но в крайна сметка, българските загуби се оценяват на около 2 000 души, докато сръбските са над 5 000 души. Разбира се, тук няма място за измерване на мъката и страданието. Несъмнено нашите войници са в много по-тежка ситуация, отколкото сърбите. Но както е казал Димчо Дебелянов: „Мъртвият не ми е враг“. Днес 100 години след събитията, почти 100 години, защото догодина се навършват 100 години от боевете на Каймак-Чалан или от битката на Каймак-Чалан, както е известна тя в световната военна история, е време да се осмисли това голямо военно политическо събитие и да се отдаде дължимото на тези храбри български бойци, които защитават с цената на всичко тази част от българската земя. Казвам – част от българската земя не случайно. Днес връх Каймак-Чалан и цялата планинска област на Нидже планина се намира на гръцко-македонската граница. От гледна точка на политическата съвременна география става дума за гранична зона между Република Сърбия и Република Македония. Но в етнокултурен план от гледна точка на нашата традиция, става дума за една планина, която е в самата българска земя, тъй като далеч на юг от Каймак-Чалан има български селища, доминира българското население. То и до днес не е изчезнало от тези места. Така че става дума за нещо, което е много важно, знаково, става дума за отстояване на същността на българската национална идея. Докато пък за сърбите по време на войната това е един пропаганден опит да се отвоюва част от сръбското кралство спрямо ситуацията от 1913 г., въобще цялата Балканска война. И не случайно в съзнанието на българските войници Каймак-Чалан е връх Борис – той е кръстен в чест на престолонаследника Борис, бъдещият цар Борис III. За сърбите това е „вратата на свободата“, „вратата на Сърбия“. Тоест, смята се, че като се отвоюва този район, на практика се възобновява унищоженото в хода на българската операция в предишната година Сръбско кралство. 

Водещ: Проф. Павлов, тази битка е изключително оспорвана. Знаем, че между 26 и 30 септември Каймак-Чалан мени притежанието поне няколко пъти. Какви според вас, са били шансовете на българите? В крайна сметка, могли ли са да спечелят тази битка? 

Пламен Павлов: Българската армия не е загубила тази битка – аз съм убеден в това. По-скоро става дума за едно оттегляне на Българската армия от тези позиции на все пак на по-добри позиции на север. Иначе разбира се, ако имаше нужната логистика, подкрепа, нужни са снаряди, на боеприпаси и снаряжение, разбира се, на свежи сили, битката е можело да бъде спечелена. През цялото време обаче, ние не бива да забравяме какво означава да отбраняваш една позиция на 2 500 метра през септември и октомври, когато там е зима, когато вали замръзнал дъжд или направо сняг, когато нашите войници не могат да палят огън, защото това е много ясен знак къде се намират тези позиции за сръбската или въобще за артилерията на Антантата. Така че оттеглянето от Каймак-Чалан е оттегляне на по-добри позиции на север. За Каймак-Чалан можем да кажем, че е прелюдията на Дойран и други операции от Първата световна война, които показаха цялата съхранена сила на Българската армия. Така че в никакъв случай битката при Каймак-Чалан не е поражение. Аз мисля, че е хубаво да кажем няколко думи за една книга, която всеки момент ще се появи пред българската аудитория, и която на практика възкресява спомена за Каймак-Чалан. Нещо, което е отдавна чакано, то всъщност дори не е чакано, колкото и абсурдно да изглежда. Нов крайна сметка, духа на тези хиляди български жертви, на тези мъртви, които и до днес са в атака за устояване на България, заслужават едно своеобразно, символично възкресение. И това е едноименната книга „Каймак-Чалан“ на Красимир Узунов, от която аз съм изключително развълнуван и я смятам може би за една от най-големите културни и исторически събития на предстоящата на есента на 2015 година. Появата на тази книга за мен е изключително важно с оглед не само на отбелязването на 100 година от включването на България в Първата световна война, но изобщо за реабилитация на националната памет и осмисляне на събития, които нямаме право да забравяме. 

Водещ: И в крайна сметка, за да почетем и паметта на загиналите българските войни. Там нещо любопитно, което искам да ви попитам е – знаем, че паметта на загиналите сръбски войници е почетена с един военен мемориал, който се намира на върха, докато български военни гробища – там няма следа. Защо, според вас, сме допуснали това? 

Пламен Павлов: Това е допуснато по много и много причини. Разбира се по време на Втората световна война, когато Каймак-Чалан отново е бил в пределите на България, на Царство България, тогава се правят усилия да се увековечи тази памет, но трябва да отбележим нещо друго, че нашата власт неразрушава сръбския параклис, не посяга върху паметта на загиналия противник. Докато това, което се върши спрямо българската памет на върха просто не търпи никакъв коментар. То е само по себе си ужасяващо, да не говорим, че в сръбския параклис и в костницата част от събраните кости са на български войници. Така че може би е време, и аз доколкото знам се правят усилия в тази посока, да се постигне така да се каже едно символично помирение и там да бъде отбелязана на всяка цена паметта на тези български герои. Прав е Красимир Узунов в епилога на неговата книга, че ако това беше част от историята на САЩ или на Франция, или на Англия, или на Сърбия, или на Русия, или на която и да е страна Каймак-Чалан щеше да бъде име, което щеше да означава много за съответните общества на тези страни. Разбира се силни книги, мемориали можеха да съществуват. Аз мисля че неговата книга е едно капитално изследване, което е както историческо, един исторически обзор, най-добрият съществуващ в сегашната литература е своеобразен паметник на тази битка, но той трябва да бъде последван от усилия наистина за материализация на тази памет. Аз съм изключително развълнуван от тази книга, тъй като в нея Красимир Узунов показва не само блестящи способности на историк, знаем, че той беше в много близки отношения с покойния проф. Николай Генчев, един от най-големите български историци на 20 век, и колкото и метафорично да изглежда сигурен съм, че духът на Николай Генчев някъде е дълбоко развълнуван от това, което прави неговият последовател Красимир Узунов. Но книгата „Каймак-Чалан“ не е само една историческа хроника, тя е нещо много повече. Аз за това в една писмо до автора, когато за първи път се докоснах до нея я сравних с поема или с епос, както Гогол нарича своя роман „Мъртви души“ поема разбира се тук „Мъртви души“ няма никаква връзка тематиката, но това, което е изградил Красимир Узунов като текст, като визия, като усещане, като вълнение за Каймак-Чалан наистина може да се сравни с едно епическо произведение, с една разгърната картина, която има много силен поетичен и литературен заряд, и публицистичен разбира се, без да се прекрачва мярката. Красимир Узунов много вълнуващо още в своя предговор ни въвежда в атмосферата на Каймак-Чалан, в цялото излъчване на този връх. В самият край на своята книга, той казва, че няма място, толкова за жадно за цигарен дим Каймак-Чалан, тъй като там са загинали хиляди български войници, които знаем, че има един символичен жест да се оставя цигара запалена в памет на тези загинали бойци. Става дума за нещо, което в никакъв случай не е самоцел, а просто показва дълбокото осмисляне на значението на Каймак-Чалан в нашата културна и национална памет. 

Водещ: Тази книга и наред с нашата инициатива да издирим и да се свържем с наследниците на загиналите бойци там е точно с цел да се запази тази родова памет. Според вас как бихме могли, освен всички тези наши инициативи, да възродим интереса на хората към историята и по-специално към личната история към това да се вълнуват от собствената си родова памет? 

Пламен Павлов: Да това е изключително важно и виждаме, че сам по себе си интересът към Каймак-Чалан провокира възкресяване на родовата памет, на семейната памет. Възкресява спомена за хиляди хора, тъй като ако в този разказ, особено в същностната част на книгата, тя е наречена Дневник, и там в един художествено-документален и същевременно дълбоко исторически смисъл напълно съобразен с историческите извори текст Красимир Узунов възкресява епопеята ден по ден, като между другото преди това започна с един обширен преглед въобще на включването на България в Първата световна война, Чеганската операция, всички събития, които предхождат епопеята „Каймак-Чалан“, но в този дневник, който е ядрото на книгата ден по ден, час по час е обрисувана тази сложна меняща се картина и разбира се авторът се докосва до съдбите на стотици български офицери, подофицери, обикновено войници, на легендарни фигури като капитан, като полковник Христов, няма да продължавам с имената, тъй като те са десетки. Но както виждаме, това се дължи на издирвателската работа и на Агенция „Фокус“ и на всички хора, които са приели така като кауза идеята на Красимир Узунов да бъде възкресена паметта за Каймак-Чалан. И това тепърва ще се увеличава. Колкото и да е обрулена памет от превратностите на историята, особено от забраната по време на комунистическия режим, тук се връщам към един предишен ваш въпрос, на който и аз емоционално, така, увлечен не отговорих - най-голямата причина безспорно е отказа на българския комунистически режим от защита и на националната памет, и на националните интереси, в превръщането на т.нар. македонски въпрос в поле за отстъпление пред чужди пропаганди и пред враговете на българщината, така, мога да го кажа без всякакво притеснение. В това отношение комунистическия режим нанесе непоправими щети. Виждаме, че днес, в 2015 г. се налага да се възкресява паметта за събития, която са дълбоко свързани с националната ни съдба, със съдбата на хиляди хора, на хиляди семейства, на гр. Сливен, на гр. Свищов, на цяла България. 

Водещ: Според вас ще се промени ли нещо в самосъзнанието на българина, именно ако му напомняме по-често за тази история, която удобно е била изтрита или забравена? 

Пламен Павлов: Не знам до колко удобно е била изтрита. Просто това е слугуване на чужди интереси, на пролетарския интернационализъм в кавички, на всякакви такива безумия. За съжаление, в наше време тези явления на комунистическия режим са заменени от всякакъв непонятен космополитизъм, от някакво либерално т.нар. мислене, което пак е в ущърб на българските национални интереси, което е недопустимо. Човек да се чувства гражданин на Европа и на света означава преди всичко да се чувства българин. Така го възприемат всички наши партньори и приятели от ЕС и от целия свят. За да се чувстваш част от човечеството трябва преди всичко да познаваш своите корени, да не си забравил майка си, баща си, родината си. Думата Родина в България се превърна едва ли не в някакво неудобно понятие, което дори от учебниците за 4 клас бяха променени от Родинознание на Човекът и обществото, тъй като думата родина създава някакви проблеми. Красимир Узунов я реабилитира в тази книга, и не само той, разбира се, но тук е много силно, много емоционално. Какво означава Родина, какво означава Отечество, и как тези са проливали кръвта си не просто заради абстракция, а за бъдещето на своя род, за бъдещето на всички хора, които живеят на Балканите в едно пространство, където просто трябва да възтържествува някаква справедливост. Ако не географско-историческа и политическа, поне морална справедливост. Затова е прав Красимир Узунов, че Каймак-Чалан и Шипка са върхове от една и съща планина. И това е планината на българската памет, на българската слава, на българското страдание. Ако щете, преди всичко това са неща, които не бива в никакъв случай да се забравят. Сега, освен усилията на Красимир Узунов и на Агенция „Фокус“, ние трябва да отбележим, че в последните години се засилва интересът към такива места. Трябва специално да подчертаем книгите на адвокат Георги Кременаров от Пловдив и на други ентусиасти, на д-р Гаравалов от Павликени, тук да не пропусна някого, но напоследък тази „дестинация“, това място на паметта привлича все повече българи. Много често тези хора, които отиват да карат ски в тези гръцки курорти установяват, че на практика минават със ските си през костите на падналите български и сръбски войници, че минават през исторически места. И до днес в Битоля, пък, в битолските села в дъскорезниците се отбягва да се използва дървесина от тези места, тъй като тя е пробита от куршуми, от осколки, от снаряди. Т.е. тази памет е жива и до днес. И дори материално е жива и до днес. Така че в това отношение българската държава и общество е задължена наистина да постави някакъв импозантен знак на памет на тази Голгота на българската армия на Каймак-Чалан преди почти 100 години. 

Водещ: Вие вече казахте, че това не е единствената битка с такова значение, която някак си остава в страни и забравена. Според вас, могат ли такива значими събития отново да се върнат и в учебниците на децата, и в паметта на българите? 

Пламен Павлов: Битката е изключително значима. Тя не е значима от гледна точка на общата стратегия на Първата световна война, тъй като става дума за един връх, който дори и превзет от сърбите не може да бъде превърнат в някаква позиция поради своята надморска височина, поради условията. Той има една символична роля на защита на нещо, което сърбите са наричали врата към своето кралство, изградено на българските земи в Македония. Разбира се, на нашите предци, които виждат в отбраната на Каймак-Чалан от самата българска същност, самата българска идея. Много основателно Красимир Узунов в своята книга прави препратки към предишната история на българската национална революция. Че всъщност Каймак-Чалан е предхождан не само от военна операция или от конкретни военни събития, а от голямото така наречено Македонско въстание. Тогава като казва македонско имат предвид българско въстание, хората. Става дума за Илинденско-Преображенското въстание. В съзнанието на нашите офицери и войници тогава трайно са залегнали образите на Васил Чекаларов, на Марко Лерински, на десетки български герои, които са оставили костите си по тези места. Фактически със защитата на Каймак-Чалан се смята за защита, с основание се възприема, се изживява, като защита на всичко българско. В този смисъл Каймак-Чалан заслужава да има изключително важно място в нашата културна памет и в нашата ценността система и разбира се в учебниците по история. Конкретно на вашия въпрос – паметта за тези места трябва да бъде възстановена по всички възможни начини. Чрез организиране разбира се на посещения, насърчаване изобщо на издирването на национална памет, което разбира се трябва да се прави от българското образование и и от Министерството на образованието, от Министерството на културата, на туризма, от всички, които имат отношение. В туризма и в издирването на културно-историческото наследство трябва да се вижда не само някакъв финансов, но преди всичко огромен морален потенциал. Така че Каймак-Чалан е едно изключително голямо морално капиталовложение, ако мога такава абсурдна дума, такъв оксиморон да… Една инвестиция, пак е оксиморон в случая, в бъдещето ни като горд и достоен народ. Като достойни потомци на тези българи, които днес като четем за тях в книгата на Красимир Узунов и във всичко, макар и малко, което съществува по темата, някак си не можем да си представим, че са съществували толкова извисени във всяко едно отношение личности, които са удържали при тези нечовешки условия на Каймак-Чалан. В една местност, която е изключително неудобна за отбрана, която е открита към склонове каменисти, които са трудни за инженерно устройство, при липса на инструменти, при липса на достатъчно боеприпаси, обстрелвани през цялото време от многократно по-силната артилерия. Още повече, че сръбската армия не е същата армия, която нашите войски са разбили предходната година. Тя е отлично екипирана от френските си съюзници, обучена от френски институт. На практика ние на среща виждаме една битка на България с цялата Антанта в Каймак-Чалан. 

Водещ: Изключително неравностоен противник в такъв случай. 

Пламен Павлов: Да, така е. В книгата на Красимир Узунов, ако ми позволите още една препратка, едно от големите достойнства, неред с този емоционален и литературно издържан във всяко едно отношение текст, има много важни показалци и на личностите, и на местата. Фактически имаме вградени две кратки енциклопедии не само на Каймакчаланските събития, на Солунския фронт, на цялата тази обстановка, но и на Първата световна война. И тук трябва да благодарим на автора за издирените данни не само за българските офицери, и генерали, и войници, но и за тези данни, които той дава за сръбското командване, за френското командване, за руските сили и офицери, които участват в събитията. Книгата във всяко едно отношение носи изключително голямо познание и за Каймак-Чалан конкретно, и за Първата световна война като цяло и мястото на България в цялата война. Това ми дава повод да кажа две думи за това, че тази книга може да бъде една прекрасна основа за една художествено-документална филмова поредица, която да реабилитира паметта за Каймак-Чалан в нашите собствени очи и в очите на целия свят, но и да възкреси като цяло паметта за събитията. 

Водещ: Искрено се надяваме това да се случи. Отново ви казвам, че тези инициативи, които предприемаме имат именно тази цел. В края на нашия разговор бих искала да ви попитам, как смятате, постижима ли е целта на Агенция и Радио „Фокус“ да съберат имената на героите на Каймак-Чалан и в крайна сметка да възродят тази история? 

Пламен Павлов: Мисля, че стореното е гаранция за успеха на тази благородна идея. Това, което виждаме въплътено в книгата на Красимир Узунов и във всички други публикации на Радио и Агенция „Фокус“, показват, че българския дух продължава, въпреки всички превратности, да бъде жив. И съм сигурен, че всичко това ще възроди интересът и към епопеята Каймак-Чалан, и към цялата историческа памет и за Първата световна война, и за българската същност на местата, за които става дума в днешните държави Македония и Гърция. 

Водещ: Наистина надяваме се и ние за това. Аз много ви благодаря за времето, което ни отделихте. 

© 2015 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!