23 май 2019г.

Преп. Михаил Изповедник, празник на Бахайската общност, празник на разузнавателната служба

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

27 години по-късно - Нери, Вилдан, Сехер

Нери Терзиева

за 29 май 1989 г. във Фейсбук:

29 май. Довечера в осем Тодор Живков ще каже, че можем да си ходим - границата от българска страна е отворена. Утре в осем заранта ще съм игла в купа сено на площада в Асеновград. Ще търся роднините си, за да им кажа да не тръгват. Няма да намеря никого. Ще съм стегната в човешкото менгеме часове до мръкване и ще плача от безсилие. Надвечер ще кажат, че спестените в ДСК пари са свършили и хората ще се разотидат. Когато се дотътря през хилядите тела до улица "Родолюбие" (!) в моята махала, москвичите ще са потеглили на юг - с по един денк багаж, без пари. Ключовете от ослепелите къщи ще са оставени у баба Златка, българката-приятел завинаги. Всички ще са си прибрали по шепичка глинена пръст от родния Баделем - за спомен вечен.

После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака. После... Боли и свършвам.

Ще минат - до днес - 27 години. И никой няма да е наказан.

Вилдан Байрямова

Много приятели коментираха вчерашния ден, белязан с речта на Тодор Живков отпреди 27 години, отприщила безпрецедентната за времето си бежанска вълна, печално известна като „голямата екскурзия“.

Да сте виждали туристи, ревящи с пълно гърло и смазани от мъка, не сте, това е сигурно. Не сте виждали и човешки тълпи пред фото-студията, ДСК и паспортните служби, така смразяващо смълчани и изгърбени като питанки. Ами комшиите българи, които сякаш късаха живо месо от себе си като се разделяха с приятелите си, вече натоварили денковете в колите и тръгващи към неизвестното. Знаеха още преди въпросната реч и бяха готови, защото ги гонеха и натискът за това беше много преди нея – по къщите, вечер, от цивилни. Ами старците, паднали в дворовете и целуващи пръстта. И онези, които си тръгваха с крайпътната табела на селото си и с торбичка пръст от земята му. А после – замлъкналите училища, детски градини, улици, ниви… и всичката тъга на света и пустотата, застинала в очите на останалите из тях.

Керваните потегляха в убийствена тишина, чуваше се само свистенето на гумите и рядко женски плач се врязваше в омертата на мълчанието. А в храстите на разклона партиен функционер обясняваше как е на това място, за да ги спре, но стоеше като гипсиран.

В онази паметна вечер на 29 май преди 27 години стърчахме прави пред телевизора в хола – мама, тате, аз. Вкаменелости, разкъсвани от въпроси, избори и съмнения. Аз такива нямах. Татко заби поглед в очите ми и каза: „Ти решаваш“. „Оставам тук и не мърдам“, процедих на секундата с леден глас.

Няма такъв баща като моя. Останахме.

Същата вечер звъннах на братовчедка ми в Шумен – телефоните се подслушваха по онова време и често строг глас се намесваше с предупреждения да внимаваме какви ги говорим, и връзката се проваляше. Исках да я убедя да не заминават – беше бременна с корем до носа и едва не родила във влака. Бяха под принуда – мъжът й участвал в протестна демонстрация, пребит и с разпореждане да се маха.

Отидоха си и скоро се завърнаха. Другите не, всичките са там, само ние сме тук. И дъщеря ми, която не може да проумее всичкото това, тя е от новите деца. Паметта за смутното време си остава у нас, живеещите в разкрача на двата века.

Защо написах това ли?

Защото не искам да се случи онова, което имаме като прогноза от „секретното“ слово на Живков, че ако не се изведат поне 300 000 турци, България ще стане Кипър. Защото не искам и да си помисля, че подобен извратеняшки акт на асимилация може да се повтори, не и в България. И зная, че е невъзможно.

Seher Kerim

другите незнам - аз отговарям за себе си.

Това , което преживях неможа да се "засенчи" за 27 години макар и "по-добре там" . За мен психическата травма никога неможе да се излекува с ново BMW или възможност от луксозни глезотийки. Във времето прекарано на "камп" в чужбина/ '89-'90 год./ четях тогавашната преса и се чувствах предадена и ограбена. 28 години от моя живот бе ограбен . Вярвах в нещо и се оказа балон.

Имах самочувствие / Родина, родители, приятели, образование, среда- корени. Оказах се в страна за която бях "промивана",а се оказа , че е рай в света. Зяпах наоколо и от ден на ден "намалявах" , като човек....

Бяха ме лъгали- 28 години бяха ме лъгали... Знаеш ли какво съм сега ?! Без Родина, без знаме , без идоли- исторически личности ,заради които да се потупвам, с вечната изгаряща ме мисъл , че майка ми и баща ми си отидоха от този свят без да ме видят - че няма кой да ме посрещне и каже- добре дошла дъще....

Станах дърво без корен ...даже се затруднявам и да пиша на български вече , докато майчиния никога не съм могла... Това е преживяно,което спомена от него ме кара да пиша сега в този час вместо да спя....

Сега ще ходя да пуша, и то много да пуша и искам да остана на саме- никой никой да не ме вижда..... както никой , никога не е в състояние за заличи травмата в душата ми ......

Как , как да не проклинам ......

Daniela Dragneva

Seher Kerim Не ви познавам, но така ме разплакахте, че цял ден ще се чувствам изгубена....не че от години не се чувствам изгубена в тази родина, която за всички ни /от както съм се родила тук/ е отровна мащеха - усмихната, но винаги с подмолни и зли мисли......

Сахер, всички Вие, които бяхте заставени да тръгнете , всички Вие никога няма да преодолеете болката от изпъждането, но мисля, добре знаете, че и ние, които не бяхме съгласни и съчувствахме, никога няма да си простим ,че не опитахме да Ви защитим.

Моята майка е преживяла това през 1943 година в обратната посока - заради Исмет Инюню и неговият тъп закон за Варлаъка.....Тя винаги ще тъжи за Истанбул..... и тя е българка, не е туркиня, за тези дето може да скочат на главата ми.....

Проклети да са всичките комунисти, който така ни смазаха и продължават мимикрирайки заради пустата си материална изгода/не се налапах/ да унищожават народа ни!!!!! Прегръщам Ви отново и пожелавам да бъдете щастлива!!!!

Ivanka Botseva-Andreeva

Моя приятелка казваше, че много неща изтърпяла. Но когато посегнали на името от паметника на мъртвия й дядо, рухнала. От болка и обида.

Kiril Arsov

Помня онези времена и онази екскурзия.

Беше страшно и тъжно. По служба се движех из Родопите и Странджа тогава. Видях с очите си заминаващите си колони-през Странджа, по лошите пътища, напреко. Бяха спряли за почивка и видях хората. Запомнил съм лицата им. Видях автомобилите им, претъпкани с хора и багаж. Леки коли, изрязани, за да станат пикапи. Видях изцяло запустяло села. Къщите със заковани врати и прозорци, с груби и здрави дъски на кръст. В селата бяха останали само котките.

Тогава разбрах, че България повече никога няма да е същата. Беше страшно и престъпно.

Вероника Костова 

мой близък /вече покойник/ беше инструктор в ГТ и помогна на негови бивши курсисти ,които вече работеха като шофьори да им закара багажа до Делиормана.

Там бащата на този човек е целувал агънцето и трите си гъски, които не могъл да продаде и му ги е подарил. Моят приятел го разказа просълзен.Тук винаги сме живяли в разбирателство-българи, турци, евреи, арменци и цигани. А боклуци има във всеки етнос

Ludmila Teneva

Бях си в Кърджали точно като започна възродителния процес, дали не беше навръх Бъдни вечер.

Въоръжени тройки през 100-150 метра, племенникът ми, тогава около 10 годишен, беше у нас, при баба си, а пък майка му във Възрожденци. Та го пуснахме вечерта сам да се прибира, от пост на пост...

Помня, баща ми, вярващ комунист, не партиец, казваше, това е грешка. Въобще всички глухо мълчаха....

През 86-7-а, докато си гледах малката дъщеря при майка ми, от училището на голямата ме бяха проагитирали да ходя да им водя часове по английски, преподавателите с английски бяхме кът, пък и учителката на малката е била учителка и на мъжа ми. Та се съгласих, баща ми пазеше бебето, а аз тичах за по някой час до училището.

Дечицата бяха и турчета, и българчета, всички с български имена, като разбира се, всички знаехме кои са турчетата, поне възрастните де, децата - не знам. Та с едно от децата в класа имам много силен спомен,винаги като го разказвам се просълзявам.

Таня се казваше момиченцето, как е било истинското й име, не знам. Та дойде "голямата екскурзия", аз вече се бях прибрала в Смолян. И един ден, получавам известие за колет. Отивам в пощата, дават ми едно съвсем малко кашонче. Колет от онова дете, Таня!

Отварям го - вътре разни картички, салфетки и джунджурийки, каквито събират малките момиченца. Един дървен моливник, и една дребна играчица, някакво животинче, зайче май беше. И едно кратко писъмце, написано с печатни букви /децата бяха сендовчета и в началото пишеха с печатни букви/ - здравейте, другарко /другарки бяхме /, пише ви Таня, изпращам тези подаръци - салфетките, картичките и пр. са за Н. /дъщеря ми/, моливникът е за другарката, а играчката за бебето. Много поздрави от мен, Таня от 2ри клас /буквата не помня/....

Разревах се със сълзи...Не знам какво е станало с Таня, сигурно е добре, пусто не знам ни къде се изселиха, ни как е сегашното й име, би било интересно да се видят с дъщеря ми, вече пораснали жени със свои деца. Та така.

Nadia Boneva 

Как да не помня Вилдан... И друго помня , лицата на двамата ербап другари , изпратени от ДС с един доста внушителен сатър да ни превъзпитават.

Помня и угрижените лица на старци от джебелско , които искаха да се предаде лично на Румяна Узунова посланието за всеобщото недоволство , което можеше да бъде чуто само чрез тези станции .

И след няколко дни бяхме предупредени че и нас ще пратят в Турция .

Аз като истински овен се заинатих и казах че искам в Москва.

Като днес ми звучат думите на о. Благой Топузлиев : Не позволявай да внушат страх във душите ви, бъди агресивна и ако е нужно вулгарна с тях.Само така можеш да спасиш семейството си. 

Бог да прости , всички онези , които не са сред нас, но опитаха от от отровата им, независимо от пол , раса, народност и вероизповедание.