19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

25 години живеем в задгробния живот на социализма

Малко хищно племе българяни завладя държавата като агресор

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Вацев, защо машината на българският политически живот боксува, а системата се разпада под напора на някакви невидими сили, сбъркан ли е кодът на прехода?

- Разпада се политическата система, защото това, което в България наричаме демокрация, е първо дефектно и второ – дисфункционално. Българският политически модел е в жестока криза, отвъд всяка възможност за поправка. Проблемът не е в отделните личности. Сигурно има начин да се кажат добри думи за повечето лица на родния политически пазар. Проблемът не е и в отделните политически сили и партии – проблемът е в кризата на генералния замисъл за този преход. Той беше готов в края на 80-те години на миналия век и в първата половина на 90-те години се реализира. Тоест, в криза са не отделни елементи на системата, а самата система. Затова сме свидетели на системна криза на българския политически живот. Тази система се провали защото не отговаря на собствените си изисквания, тя е в противоречие със самата себе си, защото е лошо замислена. Тя е и дисфункционална, защото не отговаря на изискванията, към всяка политическа машина. Политиката има смисъл, само когато увеличава общественото благо. Нашата политическа система не увеличава никакви блага, освен благата на своите ръководители, вътре в структурата на българската върхушка. Това, разбира се, е криза.

- Диагнозата ви означава ли, че несполучливият експеримент е замислен от държавно-партийната номенклатура на БКП, който я реализира заедно със ДС?

- Истината може и така да се изкаже, но в началото на 2015 г. вече трябва да си позволим лукса да бъдем по-точни. Първо, аз не вярвам в никакви заговори, поради чисто обективни причини - политическата върхушка на късно-социалистическа България предприе решителни действия, за да защити правата си, възможностите си, бъдещето си. Това не е заговор, а по-скоро рационално действие в рамките на наличните обстоятелства. За тези неща не бива да се мисли конспирологично. Важното е да погледнем какво се случва тогава – 80-те години е най-малко осветяваният период на българската историография, почти забранен за обсъждане. През 80-те години станаха две изключително важни неща, но няма да се изненадам, ако повечето от днешните съвременници изобщо не са чували за тях. След важен пленум на управляващата БКП бе взето едно странно решение под работното название „Връщане на собствеността на трудовите колективи". Произтичащите от това решение действия представляваха върховна заплаха срещу интересите на тогавашния колективен субект на власт и собственост. Второто събитие беше така нареченият Указ №56. Като оставите настрана непонятната днес форма, той не беше нещо по-различно от идеята да се изгради и частна икономика, която да е паралелна с държавната. И двата проекта бяха посрещнати на нож от тогавашната управляваща държавно-партийна номенклатура. Усещането за опасност, което беше насадено в тази номенклатура ги накара да действат трескаво бързо в края на 80-те години, чрез заговор срещу тогавашната власт. Без съмнение всичко това се случи под мощния чадър на съветското присъствие. Тогавашният посланик на СССР у нас Шарапов почти директно, в режим на ръчно управление въздействаше върху процесите. Така че вече можем да говорим съвсем ясно за това време.

- Но този замисъл и реализирането му не са ли грабеж – всичко мина в ръцете на 300 правилни семейства от провалената върхушка на БКП?

- И защо провалена? Та нали тя успя до голяма степен? А и този стил на назоваване на нещата също трябва да остане в миналото. Властта просто се трансформира, овладя нови позиции и ресурси, намери нови ключове към ситуацията. Тази прослойка трябваше да си запази собствеността и да стабилизира властта си. Погледнато от днешния ден - и двете цели бяха постигнати.

- Тази върхушка е провалена, защото превърнаха България в гетото на Европа...

- Да, но превръщането на България в глобално евро-сметище беше просто цената, която субектът на властта тогава беше съгласен охотно да заплати, за да постигне целите си - защото Властта е винаги в името на Себе си. Тя е такава реалност, която не вижда причини за себе си извън себе си. Особен тип реалност - тези, които я притежават, могат да си мислят каквото си искат, но самата Власт като реалност е винаги при себе си и се разширява.

Така държавно -партийната номенклатура от 80-те години реши успешно първия си проблем – присвояване на огромните държавни имоти във всички форми – вещни, капиталови, финансови. Задграничното имущество на държавата също бе огромно, но и то вече е присвоено от "едни правилни хора". Тоест, разбунтувалата се държавно-партийната номенклатура успешно се преобразува в собственик.

Но втората й цел беше напълно недостижима – да стане класа, от съсловие със странен статут в късносоциалистическа България, да се превърне не в нещо друго, а именно в господстваща класа - това, което се имаше в предвид в израза "да заживеем най-после като бели хора", с дължимото самочувствие на господстваща класа...

Първата им цел бе успешно реализирана – собствеността, добраха се до нея, превърнаха я в своя частна собственост. Но класа не се получи.

Всъщност така наречената "революция", нежна или кадифена, както искате я наречете, не беше никаква революция. Нямаше реална промяна в субекта на властта. Всяка революция, известно е от историята, променя субектите на собственост и власт. Тук субектът остана един и същ. Нашата така наречена революция няма нищо общо с Френската, когато третото съсловие унищожи първите две и се раздели на класи, които създадоха пейзажа на модерна и съвременна Франция. Българската „революция" не прилича и на Октомврийската революция в Русия, когато нови сили произведоха новата социална структура на руското общество.

Всъщност днес ние живеем в зле замаскирана късносоциалистическа България. Последните 25 години бяха просто един период на историческо удължаване на социализма, негов задгробен живот. Но това не е социализмът на високата теория - а е социализмът на отделните квартали, на отделни съсловия, "на нашите деца" (ако родителите са се случили хора "по-първа ръка"). Този "постсоциалистически социализъм" разби днешното българско общество на съсловия, гилдии, цехове и дори касти...

- Защо не успяха да станат класа, може би бяха фалшив елит?

- Вероятно. Преходът от меритократичен към наследствен елит навсякъде е много труден, а и в България голяма част от по-късните проблеми се проявиха още в средата на 70-те години, когато се появи проблемът с онаследяването на елитния статус от децата на Ръководството. Но мисля, че провалът беше налице - макар и в скрита форма - още в самия замисъл на Прехода. Та нима самият "Преход" не беше в същността си (а не във фалшивите си претенции) една ударна и безжалостна демодернизация на обществото? И как да се появят класи в едно общество, в което основният тренд е пост-модерната неофеодализация? Движим се назад - към светлото си минало. Как да не е прав тук Аристотел с неговото загадъчно предчувствие: " Бъдещето на миналото е подобно"... Истинските класи в историята се появяват по друг начин, и в други ситуации, в други моменти...

- Казвате, че планът за присвояване на властта и собствеността от късно-социалистическата номенклатура не трябва да се приема като заговор, но как да се тълкува той спрямо интересите и правата на 99% от нацията, която остана извън властта и собствеността?

- Без съмнение е така, но тогава просто можем да кажем, че случилото се е реализиране на частно-групови интереси за сметка и на гърба на огромния национален интерес. Това е разбиване на големия обществен интерес, разрушаване на позициите на обществото, заради интереса на някаква частна съсловна група. Това, образно казано, е интересът на червея за сметка на ябълката. Много добре помня как преди години, разговаряйки с представителите на това съсловие, те не криеха своята злобна, саркастична омраза към всички останали: „Народецът ли? Ха, ха, ха…"

- За 25 години това съсловие не произведе ли една зловеща реалност – две Българии, две паралелни култури, които днес се мразят и не са продуктивни?

- Да, получиха се два свята, те се раздалечават и единият от тях е излишен. И все пак всичко това би могло да бъде и нормално (макар и жестоко, разбира се), ако в обществото имаше класи. Класите, погледнати отвътре са нещо като светове, които могат и да не се допират. Но при цялата си паралелност класите свързват обществото и са части на нещо цяло. Сега нямаме части на цяло, имаме просто различни светове, които се разбягват в различни посоки. Тоест, социалната структура на България не е точно класова, ние нямаме истински класи. При нас тази цялост липсва, има само осколки, отделни части и парчета, които летят в хаоса - като след експлозия.

Да , това са две Българии, две култури, които живеят на една и съща територия, но те просто си пречат. За сега те не успяват да намерят някакъв приемлив мотив за съвместно съществуване. Дори в едно кастово общество, каквото е индийското, кастите наистина не се допират, но имат механизми за общо съществуване. А нашите два свята просто не намират начин да живеят на едно и също място.

- Назовете тези два свята, обрисувайте ги?

- Едната, малката група, аз наричам българяни. Те присъстват в българската територия с правата и морала, прилягащи фактически на агресор. Това е малко хищно племе, което е завладяло своята територия и няма никакво намерение да преживява в някакви компромисни форми с другите - арийци срещу дравиди, конкистадори срещу маи, османлии срещу гяури и пр. Тоест, имаме отношение между агресор и подчинените нему. Това са неприкрити форми на антагонизъм с невъзможност за каквато и да е търпимост извън условието за абсолютно и безусловно подчинение от страна на покорения етнос.

- Разделянето на обществото на „агресор и подчинени" не мирише ли на гражданска война?

- Не, това съвсем не е начало на гражданска война, а е просто опит на Историята в България да живеят два различни народа, които говорят на един и същ език, имат обща територия, но обитават различни социални не етажи - а светове. Българяните могат ясно да бъдат описани като хора, тежко враждебни на всички останали, т.е на българите. Те са убедени, че са по-добрите, по-важните, те са хубавите, умните, енергичните, творческото начало - че са, всъщност, солта на Земята, но че Бог ги е наказал да се родят тук, а те могат да оправят Божията грешка като се легализират и другаде, оставяйки тук имотите си и своите управляващи. Това съсловие е тънката ципа на приемащите се за "първа ръка хора", които общо взето са пренесли всичко, което са могли на Запад. Връщат се тук само за да нагледат имотите си и тези, които им служат. Българи не са, но ако все пак успееш да ги уличиш в нещо българско, те се обиждат. Българяните започват колкото може по-рано да говорят с децата си на чужд език, българският е само за ниско-културно битово общуване, за разговор с прислугата - но не бива да се практикува публично пред хората. Иска им се децата им да не знаят български, за тях е чуждо всичко случило се в България през последните 150 години. Всъщност това са чужденци, които обаче нямат намерение да се връщат там, където са, а и истината е, че те нямат къде да се върнат. Техният генезис е тук, по нашите земи - това са хора тук, но от "отвъдното".

Останалото множество от хора всъщност е "долната класа", "простолюдието", "народецът" - които обитава низините на съвременната българска социална структура – една съвсем тънка ципа свръх богати българяни, второ - умираща, отчаяна, объркана средна класа, но все още много енергична и способна на политически прояви, и на трето място - увеличаващата се долна класа на България. Това е огромна маса - овълчен, отвратен, озлобен, дезинтересиран, политически отчужден народ, който може да бъде и опасен. Той е управляем и може да бъде запален, насъскан срещу цигани, турци, чужденци, включително и срещу самия себе си. На българите непрекъснато им се обяснява, че са нискокачествени, че са грешка на историята, че културата им не същества. В СУ"Климент Охридски" действа мощна академична школа, която доказва, че българската култура не съществува. Това се случва с добро финансиране и с добри позиции във върховете на родния културен живот. И това се доказва не просто на българите, а на децата им - че нашият културен проект не се е състоял, и че е просто една досадна грешка на Историята. Така двете Българии живеят не паралелно, а перпендикулярно и в точката на допир всеки заинтересован с минимални технологични умения може да предизвика тежък конфликт.

- До колко е опасен този социален експеримент?

- Ако говорим за опасност, можем да я открием в самата възможност заинтересовани кръгове да предизвикат пожар в точката на допир. Там гори перманентна омраза и тя може да бъде използвана като гориво за различни технологични цели. От там може да се роди един обикновен здрав български неофашизъм. Може да се появи и една малка, зла, но изключително ефективна комунистическа партия от нов тип, а могат да се появят и неоконсерватори - истински, с български корени, и без американски акцент... Тази зона на социален допир е активна и продуктивна.

Но не е изключено от този допир да лумне и един голям пожар , който да изпепели цялата държавност. Но това е най-ужасната, геополитическата възможност. Например, може да стане така, че геополитическата граница, деляща т. нар. "хартланд" и "римланд" да мине по билото на Стара планина. Може да бъде заплашен териториално-политическия интегритет на българската държава.

- Животът в тези две паралелни Българии не генерира ли бездържавност?

- Да, но ние имаме повече от достатъчен - макар и печален - опит в тази посока. Трудно е човек да се гордее с това, но ние го умеем. Българският социум има и опит, и сръчност да живее в бездържавие. Това означава елитите, които те ръководят, да не са твои, а пък на селско и махленско ниво да се самоуправляваш. Това ние го умеем, макар и да не сме никак уникални - нали в света има доста племена, които живеят без държава и са се научили да оцеляват. Петте века робство са източникът на нашата огромна жилавост и устойчивост, ние можем без високи дялове на културата и без суверенна държавност да преживяваме. Но това е живот, във собствения си заден двор – до чушкопека, ракийката и жената на съседа. Такива етноси живеят извън историческото време и това е техният начин да бъдат вечни.

- Кое е най-голямото предизвикателство, пред което са изправени двете паралелни Българии?

- Днес най-голямото предизвикателство за нас все пак произтича от изострящия се конфликт между САЩ и Русия. И двете страни вече се готвят за война. Русия промени военната си доктрина през последните три месеца и това е изключително събитие, но в България никой не го забеляза. При това положение българското политическо и културно гето, в каквото се превърнахме, от двете си половинки ще трябва да взима нови съдбоносни решения. Боя се, че няма кой да ги взима.

- Какви решения?

- Решения, касаещи общата съдба на България. Притеснява ме усещането, че държавното ръководство в България е неспособно и неготово да взима такива решения. Тоест – усещането е, че няма никой вкъщи. Механизмът на действие на българската държава е за уреждане на балдъзи, за подялба на бюджетни пари, на европейски пари - а напролет близо до нас може да пламне война. Продължавам да се надявам, че този конфликт ще се размине, но по-вероятно е да не се размине. При една такава трудна ситуация България трябва да гледа само към себе си, така както са успявали българите през вековете. Нали историята ни не започва нито на 10 ноември 1989 г., нито през септември 1944 г - историята на българската държава се губи в мрака на вековете.

И затова трябва да се помъчим да си зададем крайно неприятните въпроси: „Ние отговаряме ли на политическите стандарти на българската държавност?" В какъв смисъл сме наследници на стандартите на Първата, на Втората българска държава, които са образец за политическа ефективност и успешност? Отговаряме ли дори на спорните стандарти на Третата Блгарска държава, дори на Четвъртата българска държава, която продължи от 1944 до 1989 г.? Готови ли сме да носим отговорност за българската държавност, или отново ще се питаме под кого да легнем? Имаме ли сили да спрем да лягаме под когото и да било?

Срещам мнения , че е дошло време да поканим американец или европеец да ни управлява. Или да възложим отговорността за България на Ердоган, който в момента просто не успява да скрие задоволството си от поврата на неговите отношения с Москва. Представяте ли си как Ердоган строи газов хъб на границата с Гърция, а българите, сиреч раята, идват да си купуват газ...

Дошло е време българите да кажат дали са готови да поемат отговорност за себе си, запазвайки спокойни отношения с Русия, САЩ, Турция. Ако утре Господ ни попита какво правим на това място, какво ще му кажем – че се готвим да емигрираме в Нова Зеландия, или в Чикаго, или в Магадан? Българският политически елит трябва да даде знак, че е готов да носи отговорност не само за себе си, а за обществото, за цялостността и за онази друга България, която не е на българяните. Трябват сили, които да съберат единството на обществените възможности.

- Какви са политическите ви прогнози за 2015 г.?

- 2015 г. ще бъде нервна, въпросът е дали ще се размине руско-американският конфликт на територията на Украйна. Той се е задал. Геополитическата граница, която сега е стабилизирана на Север от нас, може да прехвърли билото на Стара планина, а това е директна заплаха не за българите, а за цялата държавност. Ние нямаме нищо друго, освен държавност, а не сме готови да поемем рисковете и отговорност да я запазим. Все ни се иска да питаме някой n-ски посланик какво да правим. Трябва да оставим посланиците на мира, да разговаряме със себе си и с хората - тъй като започва голямата зима на Балканите. Вярвам, че има отговорни българи, които ще свършат нещо полезно за държавността, рискувайки собствения си, личния си интерес. В историята така се остава.

Фактор.бг