21 март 2019г.

Ден на поезията и на гората. Празник на Кюстендил. Нова година за бахайската общност.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

25 години - преход или реставрация на дивия балкански капитализъм в България

На темата за така наречения преход публикувах преди години. Връщам се към нея отново, защото във връзка с 25-та годишнина от 10 ноември 1989 г. много се говори и пише по тази тема, като се допускат груби грешки и дори откровени, цинични лъжи. Грешат тези, които смятат изминалите 25 години на преход за пропиляно от България време, първо, защото това не е никакъв преход и второ, защото тези години ни помагат да извлечем полезни уроци за бъдещето.

Още повече грешат онези, като Президента Росен Плевнелиев, който смята тези години за най-успешните в нашата нова история, в опитите си да изтрие от своята и нашата памет спомените за своето лично и на семейството си славно комсомолско и комунистическо минало, да отклони вниманието ни от активната му дейност по избиване на комплекса си за малоценност и самовеличаенето си като голям борец за демокрация с измислено героично минало. Без да иска, със своите лъжи той се превърна в жалко посмешище. Утвърди се и като най-агресивния политически ястреб между президентите в ЕС и със всяка своя публична изява злепоставя не само себе си, но и България. Жалко че имаме такъв президент! България не заслужава това унижение!

 

Преход и реставрация

Преходът е постепенно преминаване от една в друга фаза на дадена обществена формация. Той е характерен с постепенни количествени натрупвания на промени, без резки качествени изменения. За преход може да се говори и при мирно постепенно преминаване към нова обществена формация, доколкото това е възможно.

Реставрацията е широкообхватно понятие с много значения. В случая ме интересува реставрацията в обществото. Това е преминаване от настоящата към друга, съществувала у нас по-рано обществена формация. С други думи, връщане към добре познато минало. При реставрацията се променя основното - системата, заедно със съпътстващите я второстепенни и третостепенни характеристики, като национално знаме, държавен герб, национални празници, имена на селища, улици и площади, преименуване на милицията в полиция, промени в униформите на полицията и военните и т.н. Реставрациите стават както по относително мирен, така и по насилствен начин. Нашата сегашна реставрация е относително мирна.

У нас преобладава мнението, че след 10 ноември 1989 г. преживяваме някакъв преход, който, според социолози, дори бил вече завършил. Някои казват, че първият преход вече е завършил и сега ще започваме нов преход. Наричат го дори втори преход. Други говорят за три фази на прехода. За неуспелия ни преход се говори и пише с горчивина и загриженост и тези дни. Други го смятат за успешен и говорят за него с апломб.

Този процес нито е преход, нито е завършен. Има промяна към нещо качествено различно от познатото ни до края на 1989 г. Ако беше ново, но не толкова различно и особено ако беше към по-добро, можехме да говорим за преход. Тази система обаче, с основните си характеристики, е съществувала у нас до 1944-1945 г. Затова е по-правилно да се каже, че преживяваме не преход, а реставрация (възстановяване) на позната ни от по-рано система, приспособена към сегашните национални и европейски реалности.

Тази обществена система се нарича капитализъм, макар че това понятие почти не се използва сега, защото е наситено със силно негативно съдържание. Дори е потопено в езера от горчиви сълзи и потоци от кръв. Затова десните автори го заобикалят грижливо и заменят старателно с неточни обтекаеми и по-благозвучни понятия като пазарно стопанство, нововъзникващи пазарни икономики (emerging markets), трансформация и т.н. Понятието капитализъм не е ползвано и от Адам Смит преди повече от 300 години. Много по-често го срещаме у Карл Маркс и много други големи изследователи през последните векове. Освен това, в наше време има различни видове капитализъм: континентален европейски, англосаксонски, японски, скандинавски, латиноамерикански, арабски, африкански, руски, китайски, индийски. Можем да говорим и за примитивен периферен балкански капитализъм. Между тях има много общо в главното, но и съществени различия във второстепенното.

Няма монолитна глобална обществена система, защото светът е много, много сложен. Това важи както за капитализма, така и за социализма. Опитите навремето за унификация на социалистическата система по съветския модел и механичното му прилагане в много други страни при различни условия дадоха обратни на търсените резултати и в крайна сметка допринесоха за неговия провал. Общото за капитализма е във фундаменталната му същност – икономическите отношения, изразяващи се в доминация на частната собственост върху средствата за производство и произтичащите от нея разпределителни отношения. Различията са във второстепенните белези, но те не определят облика на системата.

Понятието реставрация също е наситено с негативни асоциации от векове. То многократно е било окървавяно и е създало хиляди мъченици. Не всяка реставрация обаче е такава. Макар и по-рядко, има реставрации на ликвидирани, обикновено по насилствен начин, справедливи предишни системи, които са били полезни за обществото и желани от милионите хора. И затова са били възстановявани под натиска на тези милиони хора. Настоящата реставрация в България обаче не е такава. Тя е с отрицателен знак. Може би и поради това десните политици на Запад и у нас избягват да признаят, че в Източна Европа и в България има реставрация на капитализма.

Като говоря за реставрация на капитализма в България, това важи и за другите източно-европейски страни и за нововъзникналите държави след разпадането на Съветския съюз. В тези страни настъпи фундаментална промяна в икономическите отношения. И тук, разбира се, има различия между страните във второстепенните признаци.

Как ни помага реставрацията на капитализма ?

Средното и особено по-възрастното поколение у нас го знаят от чутото, от прочетеното и най-вече от преживяното. Като всяко сложно обществено явление, оценката за капитализма не е еднозначна – само позитивна или само негативна. Известни са големите икономически и научно-технически постижения в най-напредналите капиталистически страни през последните 100-150 години, които са свързани с обществената система, но имат и относително автономен характер. Известни са успехите на капиталистическата система за подобряване качеството на живота на хората в най-развитите страни. Известни са успехите на тази система в разделението на властите и регулирането на взаимоотношенията между тях, в постепенното въвеждане на законност и вътрешен ред, в създаването на работещи съвременни институции в развитите страни и т.н.

Съотношението между положително и отрицателно в оценките за капитализма в най-развитите и в част от по-напредналите средно развити страни (с общо население около един милиард души) е едно, а за капитализма в останалата по-голяма част от света (над шест милиарда души) – съвсем друго, далеч по-неблагоприятно. Причините за това също са известни и не е тук мястото да ги обсъждаме отново. Така че, ролята на капитализма в човешката история не може да се величае пристрастно само като позитивна или да се зачертае еднозначно само като негативна. Такава оценка би била примитивна и поради това – невярна.

Гражданите на България знаят, че реставрацията през последните 25 години им донесе номинална свобода на словото. То е добре, но какво от това? Тя се свежда главно до свободно говорене в кварталната кръчма, на улицата, площада или в тесен приятелски кръг, а не толкова по медиите, защото обикновеният гражданин няма достъп до тях. А и не всеки интелигентен гражданин има достъп до вестниците, микрофоните и телевизионните камери. Такъв достъп имат министрите, депутатите, приближените на властта и на ръководителите на медиите. Вижте кои хора гастролират ежедневно по големите медии у нас. От такава свобода няма съществена реална полза за обществото. Тя не променя нищо, дори и да критикуваш уместно или да предлагаш смислени идеи, ако нямаш власт или ако управляващите не приемат твоята критика и не харесват твоите идеи. Свободата е абстрактно понятие, без реални измерения за милионите хора, които се борят за физическо оцеляване. Оскотяващо бедният не може да бъде свободен. Той дори не се интересува от свободата на словото. Не може и не желае да се възползва от нея. Тя не му носи нищо! Не променя неговия живот.

Реставрацията донесе свобода за пътуване и работа извън България за тези, които могат да плащат. Това е добре. Донесе свобода за нашите млади хора да учат и работят на Запад. По принцип, на пръв поглед и това е добре. Даваме ли си обаче сметка, че с тази си свобода ние бедните осигуряваме безплатно квалифицирана работна сила за богатите западни държави и им помагаме да стават още по-богати, а ние още по-бедни поради загуба на мозъци и на свеж генетичен потенциал. Това е добре за хиляди наши млади хора, но дори още по-добре за богатите страни, които получават готови образовани кадри, без да харчат милиарди за тяхната подготовка. Те с удоволствие приемат образованите и квалифицираните и създават все повече ограничения за неквалифицираните имигранти от нашите страни. Доказал ли е някой кой печели повече от тази свобода – бедните или богатите страни? Това може да се докаже с числа и факти и почти сигурно ще е в наша вреда, но първо, трудно ще бъде публикувано на Запад и, второ, няма да бъде възприето там.

Реставрацията донесе по-голямо изобилие и разнообразие на стоки в търговската ни мрежа, което е добре за нас, но от него печелят дори повече чуждестранните производители, на които предлагаме готови разработени и сигурни пазари за техните потребителски стоки, стимулираме развитието на техните икономики, създаването на нови работни места, решаването на техни икономически, социални и демографски проблеми. Доказал ли е някой кой печели повече от тази свобода – бедните или богатите страни? То също може да бъде доказано и сигурно ще е в наша вреда, но какво от това!

Ние се радвахме, че в края на 1989 г. беше преустановено заглушаването на западните радиостанции и се надявахме, че ще научаваме от тях истината за света. Скоро обаче разбрахме, че те лъжат не по-малко от нашите медии преди 10 ноември 1989 г. Особено силно го чувстваме в сложни световни ситуация, като настоящата, със събитията около Украйна. Аз гледам няколко големи световни телевизии. Имам и други надеждни източници за събитията в тази страна. Преобладаващата част от това, което западните телевизии и радиостанции съобщават за Украйна няма нищо общо с истината. А за най-компрометиращата същинска истина в Украйна дори не споменават. Според тях, за всичко е виновен „злодеят” Путин и с умиление си спомнят за големия демократ Елцин. Досещате се защо, нали! Води се политика за демонизиране на Русия. А това е толкова далече от истината! С неприкрито раздразнение посрещат всякаква друга информация за Русия и Украйна. Властите в Лондон тези дни заплашиха, че ще закрият предаванията на телевизията „Русия днес” (Russia Today), защото „предавала провокативни новини”. А уж са за свобода на словото. Като млад и неопитен никога не съм допускал, че западните медии са толкова пристрастни. След прекараните 12,5 години като служител на ООН на Запад илюзиите ми се изпариха. Медиите сега манипулират стотици милиони, дори милиарди хора, така както им се поръчва от кукловодите. До къде ще стигне светът по този път на дезинформация след 10-20-30 години?

Ние се радвахме на разширяването на стопанските връзки със западни фирми след 1989-1990 г., което беше правилно решение. Увеличи се и притокът на преки чуждестранни инвестиции от западните страни. До известна степен и това беше правилно. Скоро обаче установихме чувствително увеличение на корупцията всред наши държавни чиновници, а и на фирмено равнище. Западните ни партньори изиграха и продължават да играят важна (без да е главна) роля за корумпиране на податливите техни български партньори. Това е една от главните причини за сключването на очевидно неизгодни, дори заробващи за нас договори за приватизация и концесиониране през тези 25 години. Примерите са десетки, а може би и стотици. Известно е, че по-бедният винаги е повече изкушен на корупционни оферти. Мога да продължа с изброяването, но ще спра до тук.

Казвам това, за да се знае, че западните ни партньори не са наши безкористни благодетели, които едва ли не късат от залъка си и жертват своите интереси, за да ни помагат. Те никога не идват тук, ако това не им е много, ама много изгодно, по-изгодно отколкото в други региони на света. Помагат им и техните дипломатически мисии у нас. Те се срещат редовно с наши министри и други висши държавни чиновници и лобират за своите компании. Не слушайте нашите пазарни фундаменталисти, които ви разказват, че в богатите страни държавата е изолирана от икономиката. Нищо подобно! Няма капиталистическа държава в която правителството да не играе главна ръководна роля в развитието на стопанството с икономически и административни средства. За оттегляне на държавата пише само в най-елементарните учебници по икономика и управление. Както вече посочих по-горе, тук даже подлежи на изясняване кой на кого помага повече – те на нас или ние на тях. Добре би било ако ползите са реципрочни и за двете страни, но не съм сигурен. По-вероятно не са и то в наша вреда.

Тези свободи по-рано бяха ограничени с политически преследвания, с телени мрежи по границите и с административни забрани. Сега това е невъзможно и недопустимо да се прави, но ограниченията продължават за по-голямата част от българите поради финансови причини. Телените мрежи бяха заменени с още по-ефикасни финансови прегради.

Още някои сенчести истини за световния капитализъм

Съвременниците по света и у нас обаче знаят и много повече за капиталистическата система: Те знаят за редуващите се от векове циклични световни и регионални икономически и финансови кризи с опустошителни последствия, измервани със стотици трилиони долари, неописуеми човешки страдания и погубени съдби, стоварвани главно върху трудовите хора,.

Знаят за още по-опустошителните световни, регионални и междусъседски войни между капиталистическите страни. В най-ново време знаят за агресивното разширяване на НАТО на изток, въпреки ангажиментите в 1989-1990 г. пред тогавашното ръководство на бившия СССР да не го правят след обединяването на Германия; за организирания държавен преврат в Украйна през февруари 2014 г. и последвалите събития в тази страна; за бързото изостряне на икономическия и политическия натиск на Америка и ЕС срещу Русия; за възобновяването на студената война и натрапването върху Русия на нова надпревара във въоръжаването, целяща нейното икономическо и политическо изтощаване.

Знаят за натрупаното огромно богатство на единия полюс на обществото, свързано с екстравагантен лукс и огромни разхищения на ресурси и оскотяваща мизерия на другия с много стотици милиони и дори милирди гладуващи, болни, безработни в резултат на несправедливо разпределение на произвежданите блага.

Знаят за налаганата глобализация от американски тип, облагодетелстваща богатите конкурентоспособни икономики и във вреда на по-бедните страни, която увековечава тяхната бедност.

Знаят за подчиняването на здравето и живота на хората на изискванията на капиталовите пазари, банките и рейтинговите агенции, пак в угода на богатите страни.

Знаят за перверзната свръхразвитост на нестабилния по природа финансов сектор за сметка на относително по-стабилния реален сектор в икономиката, който произвежда материалните и духовните блага, създава заетост и доходи.

Знаят за престъпната безотговорност на световния финансов капитал – причинител на повечето, в това число и на последната световна финансово-икономическа криза.

Знаят за създаването на гигантски финансови корпорации, станали твърде големи, за да банкрутират лесно и с тежки последствия за много други свързани с тях институции и милиони обикновени хора.

Знаят за абсурдната дерегулация и либерализация в дейността на големите финансови и други корпорации с катастрофални последствия за човечеството.

Знаят за отстраняването на държавата от управлението на икономиката като „некомпетентна и вредна”, „неспособна да решава проблеми, защото тя самата била проблем”, според президента Рейгън. В разгара на кризите обаче всички се обръщат към държавата с молби да ги спасява от банкрути. С други думи, според тези хора „ държавата е „лоша”, когато сме добре и в момента не се нуждаем от нея и „добра”, когато сме зле и се нуждаем от нейната подкрепа”.

Знаят, че през последните стотина години светът никога не е излизал от що годе голяма криза без решаващата намеса на „лошата” държава.

Знаят за тоталното господство и диктат на международните финансови и нефинансови институции на няколко най-богати страни и най-вече на САЩ, което ще придобие още по-опасна власт ако се сключи договаряното при дълбока секретност споразумение за „Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство” (ТТИП) между Европейския съюз и САЩ. В настоящия проект за такова споразумение има клауза с която световните корпорации могат да съдят правителства на държави, които със своите регулативни мерки са ограничили печалбите им или са довели до пропуснати от тях ползи. Представяте ли си какво би означавало това за бъдещето на света и особено за по-малките и по-бедни държави!

Известни са големите обещания по време на последната криза за нова архитектура на световната финансова система и почти пълната забрава за действия след кризата. Този проблем беше отново повдигнат на последната среща на Г-20 на 15-16 ноември 2014 г. в Брисбейн, Австралия.

Известни са последствията от неравноправната и либерализирана световна търговия и от политиката на отворени врати, изгодна за развитите страни, на която не могат да устоят слабо развитите с неконкурентоспособни икономики.

Известни са огромните ползи, измервани с много трилиони долари, които извлича Америка (за сметка на всички други страни) със щатския долар, използван като световна резервна валута. Блокирани са и усилията по подготовката за ориентация към друга световна резервна валута или пакет от валути през следващите години и десетилетия.

Известно е как през последните няколко десетилетия САЩ и още няколко най-богати страни блокираха ефикасните мерки за опазване на световния климат и на здравето и живота на стотици милиони хора по света, водени от текущите корпоративни икономически интереси на техните корпорации.

Известно е толерирането на гигантските печалби на големите фармацевтични компании и съзнателно задържаното от тях въвеждане на по-ефикасни нови лекарства и клинични методи за лечение, във вреда на здравето на стотици милиони хора по света, особено в слабо развитите страни, за да се запазят високите печалби на настоящите производители на лекарства и да им спестят милиарди нови инвестиции.

Известно е фетишизирането на финансовата стабилност и пренебрегването на социалната стабилност като еднакво важни фактори за успешно икономическо развитие. Първата не е възможна без втората, и обратно.

Известни са големите обещания по време на последната криза по избора на по-рационален модел на пазарна икономика в Европа и пълната им забрава след това. Продължава упоритата строго рестриктивна политика на ръководството на ЕС и на големите страни членки, натикала Европа в икономическа стагнация през последните шест години, която може да продължи и през следващите 5-10 години, ако тази политика продължава.

Известни са продължаващите социални вълнения в Гърция, Португалия, Испания, Италия, Белгия и други европейски страни срещу погрешната икономическа политика на техните правителства и на Европейската комисия.

Известни са трагедиите в Африка, Латинска Америка, Южна Азия, Карибския и други региони и оскотяващата бедност в която живеят стотици милиони хора в тези страни..

Известни са многобройните бунтове, въстания и революции на потиснатите и онеправданите по света през последните векове. Известно е, че ПРОТЕСТИРАЩИЯТ беше обявен от сп. Тайм за човек на 2012 година. А когато не се обръща внимание на протестиращите те са принудени да прибегнат към по-радикални действия.

Известни са и още много сенчести и дори престъпни истини за съвременния капитализъм, които заинтересовани среди, обслужващите ги учени глави и сервилно послушни медии грижливо премълчават. И най-важното, премълчават или не разбират, че с поведението си най-големите западни корпорации подкопават бъдещето на капитализма като система, т.е. работят против собствените си дългосрочни интереси.

Някой може да ми възрази, че говоря само за дефектите на реалния капитализъм и пропускам дефектите на реалния социализъм. В мои публикации и публични изяви още от 30 април 1985 г. в Дома на учените край Варна и следващите години преди 10 ноември 1989 г. (когато беше особено опасно), а и след това, критикувах престъпното поведение и грешките на тогавашните авторитарни ръководители на СССР и на България, които дискредитираха социалистическите идеи и улесниха катастрофата на социализма. На любопитните препоръчвам моята статия във в. ТРУД от 20 септември 1985 г., статията ми във в. ПОГЛЕД от 20 юли 1987 г. и много други от тези години. Огромното мнозинство от сегашните кресливи критици на социализма тогава мижитурстваха и дори му съчиняваха оди, защитаваха докторски дисертации за ръководната роля на КПСС и БКП, за международното работническо и комунистическо движение. Тук не говоря за тези дефекти, понеже темата ми е друга – реставрацията на капитализма.

Какво ни донесе реставрацията на дивия балкански капитализъм

Гражданите на България виждат с очите си и много други неща, които им донесе реставрацията на арогантния балкански капитализъм през тези 25 години: за второто диво първоначално натрупване на капитали у нас в рамките на едно столетие и преживените във връзка с това трагедии от стотици хиляди хора; за престъпната приватизация на активи за много десетки милиарди лева; за разрухата в индустрията и земеделието; за продажбата на почти всички наши търговски банки, на БГА „Балкан”, на БТК на чужди капитали на обидно ниски цени; за чудовищните неизгодни за България условия на концесионни договори с чуждестранни компании за добив на най-ценни метали и други суровини, сключени от продажни управници; за толерираното пълно разминаване на основните потоци на преки чуждестранни инвестиции с националните интереси и приоритети на България; за принудителното преждевременно закриване на четири ядрени блока в АЕЦ Козлодуй, от което страната ни губи 20-25 млрд. лева; за ограбените спестявания на милиони хора чрез хиперинфлацията, обезценяването на лева и фалитите на банки; за скотската бедност на 2,5 милиона пенсионери; за господството на фанатичния пазарен фундаментализъм в икономическата политика, което забавя и оскъпява икономическото ни развитие; за превръщането на поголовните съкращения на ресурси и персонал в синоним на реформите; за пренебрегването на политиката за стимулиране на растежа, заетостта и доходите като средство за по-бързо излизане от кризата и за ускорено догонващо икономическо развитие; за тежките материални и морални поражения от пребиваването на МВФ, Световната банка и другите западни съветници у нас; за мизерния живот на над два милиона пенсионери; за несгодите на младите хора, търсещи отчаяно работа и на младите семейства – за свой дом и за отглеждане на децата си; за мащабното изтичане на мозъци и на генетичен потенциал при емиграцията на над 600 хиляди най-предприемчиви и динамични млади хора, повечето от които никога няма да се завърнат в родината; за възобновяването на забравени вече болести, като туберкулозата и други; за растящата отново неграмотност, особено сред ромското население; за разрастващата се демографска криза, която прераства в демографска катастрофа - България се превърна в държава с най-неблагоприятни демографски показатели в Европа, а по някои от тях и в света, в резултат на което населинието ни се топи и към края на това столетие може да се превърнем от държава в географска територия; за безнаказаната престъпност, корупция и мафиотизация; за огромната и неефективна държавна администрация; за излъганите надежди и крещящата несправедливост у нас. И всичко това президентът Плевнелиев нарича „най-успешен период в нашата история”!

Списъкът от злокобни характеристики на тази антихуманна система е безкраен. Всичко това сега се възстановява в България. По груби мои оценки през тези 25 години от българския народ са отнети (откраднати) над 95 млрд. лева, а неподлежащите на количествена оценка загуби и пропуснати ползи, заедно с духовната деградация са зашеметяващи. Ето в това е голямото престъпление на така наречения български преход, а не в клишето за „неразказаната пълна истина за социализма”, както ни внушава Плевнелиев тези дни.

За мислещия човек е много трудно да си обясни защо стотици милиони хора по света и у нас се бунтуват срещу тази обществена система от векове, ако беше вярно писаното преди две години в един електронен вестник от български автор от Института за радикален капитализъм и бивш говорител по радио Свободна Европа, че „сега има мракобесна атака срещу свободата (т.е. срещу капитализма – бележката моя)...; че капитализмът се нуждае от морална защита, защото по природа е морален и благороден...; че принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения... и че това е принцип на справедливостта...; че при капитализма няма конфликт на интереси...; че равните хора не са свободни, а свободните не са равни...; че основният и най-важен политически въпрос на България сега е: капитализмът срещу социализма или свободата срещу робството...; че възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните искат времето да спре...”. Признавам си, от много години не бях чел по-мракобесно четиво! Дори и в реакционните съчинения на типичната либертарианка Айн Ранд с рожденно име Алиса Зиновиевна Розенбаум, не съм срещал такава концентрация от „бисери”.

А сега под патронажа на Плевнелиев с фанфари се празнуват 25-те години свобода. Пак по негово твърдение, „последните 25 години били най-свободните в нашата история”. Какво чудовищно жонглиране с понятието „свобода” от хора, без морал, които безпардонно поругават истинската свобода на милиони хора и се чувстват най-уютно в задкулисието и в огромните си апартаменти! Защото управлението на тези хора принуди десетки и стотици хиляди българи свободно да ровят в кофите за боклук, около 1,5 млн. души свободно да напуснат родината си, защото не могат да намерят препитание в нея, свободно да се заключват зад бронирани врати със сигнално-охранителни системи, свободно да демонтират радиаторите си за парно отопление, понеже не могат да плащат сметките си, свободно да се лишават от нормално здравеопазване и добро образование на своите деца.

Чудя се, в кой свят живеят тези хора и наистина ли вярват в това, което пишат и говорят! Те явно живеят в друг свят, в луксозни жилища в защитени квартали, почиват в суперлуксозни хотели в далечни екзотични страни щом се учудват на носталгията на милиони българи по времето до 1989 г. Те ни убеждават, че хората у нас сега живеят по-добре отколкото преди 1989 г., но не го осъзнавали; че бедните били само 7% от населението. Толкова ли подценяват историческата памет и интелектуалното ниво на нашите граждани! И ПРОТЕСТИРАЩИЯТ толкова ли е невежа и неблагодарник, че се опълчва срещу своите щедри благодетели и против този идеален справедлив и високо морален народен капитализъм, който се нуждаел от защитата на нашия либертарианец!

За „зверствата” на комунистическия режим

През последните 25 години ни бомбардират непрекъснато с внушения за „зверствата на комунистическия режим”, чийто Народен съд “изтребил невинния интелектуален елит - цвета на България, преследвал и изпращал в затворите най-умните и най-честните синове на България, прогонил ги в чужбина”. Издигат паметници на някогашни палачи. Като слушаме тези тиради можем да си помислим, че сложната противоречива история на България започва от 9 септември 1944 г., че преди това тук е царял мир, любов, всеобщо разбирателство, благоденствие и щастие. Че в разгара на този щастлив живот на българите на 9 септември дошли от балкана някакви варвари и започнали да тероризират цвета на нацията, да убиват и ограбват поголовно невинни мирни хора. А уж обективните демократични медии щедро пригласят на всичко това.

Каква е истината за Народния съд около който се разказват толкова лъжи и фантастични легенди? По данни от Укипедия в рамките на този съд от 20 септември 1944 г. до 2 април 1945 г. са арестувани 28630 души. Срещу 10919 са повдигнати обвинения. За 4 месеца са издадени 9550 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души и на доживотен затвор 305. Останалите 6515 са получили по-ниски присъди или са оправдани. Набива се сравнението: арестувани близо 30 хил. души, издадени 9550 присъди, от които 2730 смъртни. Значи този съд не е издавал поголовно смъртни присъди на всички заподозрени и арестувани, а само на малка част от тях. Досетете се на кои.

Но България е съществувала и преди 9 септември 1944 г. През последните 25 години не чухме нито дума за десетките хиляди избити и измъчвани от 1923 до 1944 г., между които и най-видни български интелектуалци, за десетките хиляди в затворите и концлагерите, за избитите хиляди партизани и техни ятаци, за разнасяните и излагани за назидание по селските мегдани отрязани глави на убити партизани, за опожарените им къщи, за насилствено интернираните без съд и присъда техни близки! На 9 септември 1944 г. бях на 10 години и три дни. Виждал съм повечето от тези неща, включително и инквизиции на мои близки и ги помня. Нима нашите журналисти не знаят за това! Знаят го, разбира се, но раболепно мълчат, за да се харесат на силните на деня. Не зная само как общуват със своите съвести, когато останат насаме с тях.

Съзнателно се премълчава, че ако е имало някакви крайности след 9 септември 1944 г., в преобладаващата си част те се дължат на зверствата преди 9 септември. Не го одобрявам, но го разбирам. Безобразията на властите преди 9 септември пораждаха у пострадалите и техните потомци стремежи към мъст след 9 септември. И въпреки всичко, броят на невинно репресираните след 9 септември е минимален.

Вместо да се работи сега за помирение на българските граждани, както постъпиха преди години в Испания, се провежда системна политика на разделение, противопоставяне и насъскване към мъст. Флагманът на тази безотговорна деструктивна политика през последните години и особено през последните седмици е Росен Плевнелиев, който продължава да лъска нечистата си съвест. А като президент уж е обединител на нацията.

Оценката на народа

Най-обективна оценка на една или друга обществена система дава народът. Според проучване на Галъп Интернейшънъл от септември тази година 45% от българите оценяват периода на социализма от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. като успешен, а 17% го смятат за загубено време. Проучване на същата агенция за периода 1989-2014 г. дава следната картина: 1% от запитаните отговарят, че изминалите 25 години са напълно успешни; 8% смятат, че е имало и грешки, но постигнатото е повече; 34% казват, че е имало и някакви успехи, но загубеното е повече; 27% - че това са напълно загубени и тежки за народа години.

Почти същото се потвърждава и от Алфа Рисърч с тяхното проучване от септември тази година. На въпроса: как бихте определили развитието на България след 1989 г.?, 50% отговарят, че е било по-скоро неуспешно, а 10% - по-скоро успешно. На въпроса: кои групи загубиха най-много от промените по време на прехода?, 54% отговарят – обикновените хора, народът, 13% - пенсионерите, 10% - бедните хора, 7% - честните, 6% - работещите. На въпроса: кои групи спечелиха най-много от промените по време на прехода?, 41% отговарят – политиците, 27% - мафиотите и престъпниците, 13% - нахалните, безкрупулните, нагаждачите, интригантите.

Тези числа говорят достатъчно убедително сами за себе си. Нима някой сериозен човек може да се усъмни в тази оценка на народа!. И това е въпреки масираната 25-годишна медийна пропаганда срещу социализма и за големите успехи на така наречения „преход”. То хвърля в ужас гастролиращите по медиите наши апологети на капитализма. Те отново упрекват народа, че не виждал истината, че е забравил колко лошо е живеел при социализма, че не осъзнавал колко добре живее сега. В безпомощността си някои десни политолози отиват още по-далече. Те обясняват тези неприятни за тях резултати със „загубената памет”. Обвиняват хората, че са забравили колко лошо са живеели тогава и поради това сега страдат от носталгия по миналото. Не зная какво още трябва да се случи, за да се вразумят тези десни мозъци! И при наличието на такива факти Плевнелиев не се свени да празнува тази годишнина с фанфари и да нарича последните 25 години: най-светли в нашата история. Признавам си – не зная как да окачествя поведението на тази странна личност!

Най-важните черти на реставрацията на капитализма у нас

В следващите редове ще обобщя защо твърдя, че в България се реставрира примитивен див балкански капитализъм? Кои са най-важните черти на тази реставрация? Ще започна с най-обща оценка, а след това ще премина към по-конкретни, предимно икономически оценки.

1. Според Конституцията България е демократична, правова и социална държава. В действителност тя не е нито демократична, нито правова, нито социална. Ние сме държава със затихващи функции – разграден двор, съсипана държавност, неефикасна съдебна система, стагнираща почти разрушена икономика, беден народ, притиснат от растяща социална поляризация, задушаваща ни социална несправедливост, напускащи страната стотици хиляди отчаяни млади хора, топящо се население. Да, България се топи и ако продължава политиката от последните 25 години, към края на това столетие ще се превърне в име нагеографска територия. Решенията за настоящето и бъдещето на България се вземат във Вашингтон и Брюксел и се свеждат за изпълнение в София от кукловоди олигарси и назначени от тях сервилно послушни политици - еднодневки, които злоупотребяват с пословичното търпение, наивност и робско покорство на народа, под акомпанимента на сервилните ни медии.

2. Доминираща частна собственост върху средствата за производство на мястото на предишната тотална държавна собственост. Промяната в икономическите отношения е най-важният признак за фундаментална промяна в обществената система. Това беше постигнато чрез мащабна престъпна приватизация и също такава реституция. Разрушена беше по варварски начин цялата структура на българската икономика, присъща на средно развита европейска страна: добре развита за онова време индустрия, кооперирано модерно земеделие, съвременен транспорт, модерна енергетика близка до световното равнище електроника,. Сключваха се масово престъпно неравноправни договори за приватизация и концесии. Почти всички банки бяха подарени на чужденци. Централното планиране беше правилно изоставено, но го замениха с най-примитивни пазарни механизми от преди 100-150 години. Държавата беше изгонена от участие в управлението на икономиката. Захвърлена беше дори регулацията, практикувана широко във всички развити страни.

Държавният и кооперативният сектор бяха почти изцяло ликвидирани. Член 17, алинея 3. на Конституцията гласи, че „частната собственост е неприкосновена”. За държавната и кооперативната собственост няма такава клауза. Така беше дадена правна обосновка за тяхното разграбване. Установи се господство на монополите. Заплахите, изнудванията, пожарите, взривовете, отвличанията, убийствата се превърнаха в широко практикувани инструменти в стопанските отношения между фирмите, вместо лоялната конкуренция и нормалните разплащателни механизми. Настъпи хаос и разруха.

Държавна собственост в ограничени размери, особено в инфраструктурата и командни методи на икономическо управление има и при капитализма, особено при следвоенно възстановяване – САЩ, Германия, Япония и много други страни. Подобни методи, включително и индикативно планиране са прилагали в мирно време във Франция, Холандия, Австрия и други европейски страни, а също и в страните от Далечния изток: Япония, Южна Корея, Тайван, Сингапур, Тайланд, Малайзия, Индонезия и други. Да не говорим за многогодишния опит на Индия в това отношение. В значителна степен то важи и за Турция през последните десетилетия. Ограничено пазарно стопанство имаше и при авторитарния социализъм, особено в Югославия, Унгария, Полша и други източноевропейски страни.

3. Реституция на недвижимата собственост на бившите собственици или техните наследници. Тя се превърна в източник на паразитни рентиерски доходи чрез отдаване под наем или аренда, за разлика от печалбата като предприемачески доход. Предприемаческият доход е по-полезен от икономическа и по-приемлив от социална и морална гледна точка, защото е резултат от производството на материални и духовни блага, осигурява заетост и доходи на милиони хора. Не са верни твърденията по Българската национална телевизия на 11 ноември тази година, че мнозинството българи подкрепяли на времето реституцията на фабриките и едрата градска собственост. Вярно е обратното.

4. Печалбата стана главна цел на стопанската дейност. Пътят към печалбата минава през производството на продукти и услуги, но те не са цел за предприемача, а само средство за постигане на целта – по-голяма печалба. Стоките се произвеждат тогава и до толкова, когато и доколкото носят печалба на предприемача. Печалбата сега е по-важна от човека с неговите физиологични и духовни потребности. Включително и в области като здравеопазване, образование, наука, култура. Болниците са превърнати в търговски дружества. В стремежа към висока печалба се допусна трайно драстично подценяване и ниско заплащане на труда, което не е достатъчно за нормално възпроизводство на работната сила в българското семейство, с много тежки последствия, в това число и демографски. Както писа Маркс в 1848 г., капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в стремежа си към максимална печалба. Ние го наблюдаваме сега у нас ежедневно.

5. Нови разпределителни отношения. За разлика от авторитарния социализъм, сега трудът, капиталът и предприемчивостта официално са признати за нормални източници на доходи у нас. Това е правилно, защото трудът и капиталът са необходими елементи на производствения процес. Липсата на един от тях прави производството невъзможно. А без предприемчивост няма икономически, социален и технически прогрес. Непростимата грешка на управниците през тези 25 години е фаворизирането на големите, най-често незаконни печалби на капитала и потискането на доходите на трудовите хора. По БВП на човек от населението имаме 47% от средния в ЕС, а по доходи – 22-23%. През 1989 – 2014 г. обществената производителност на труда (брутна дабавена стойност на заето лице) у нас нарастна почти 2,5 пъти, а реалната заплата и пенсиите останаха около 50-60% от базисното равнище. Същата картина се потвърждава и от структурата на БВП по елементи на доходите.

6. След 1989 г. у нас протича разпределение и преразпределение на доходите извън всички граници на разумното доходно разслоение, присъщо на пазарното стопанство. С мълчаливото съучастие на държавата то беше превърнато в престъпно присвояване и бързо доходно разслоение, прерастнало в социална поляризация. Оформени са два социални полюса: 15-20% оскотяващо бедни и други 35-40% бедни, а на другия полюс около 1% много богати и други 8-10% заможни. Директор на търговска банка и на БНБ у нас получава 100 пъти по-висока заплата от професор в БАН и в Софийския университет.

Това послужи като основа за още по-екстремна поляризация в спестяванията Около 60% от гражданите на България нямат спестовни влогове. Около 8 милиона депозита (75% от всички депозити) са до 1000 лв. всеки със среден размер около 115 лв., а около 600 депозита са над един милион лева всеки. Делът на депозитите във високите спестовни групи (над 100 хил. лв на депозит), притежаващи 50% от спестяванията, нараства, а делът на депозитите в ниските групи, притежаващи другите 50% от спестяванията намалява. Това също е много тревожна тенденция. И нека да се знае, че тук става дума за спестявания само в търговски банки в България. То не включва спестявания в банкови депозити, ценни книжа, движими и недвижими имоти в чужбина. Това показва, че при все още непреодоляна криза, продължаваща стагнация и задаваща се нова рецесия, в условията на растяща бедност за милиони българи, расте броят на влоговете в най-високите депозитни групи. Бедните получават все по-малки реални доходи и спестяват все по-трудно.

У нас това полярно натрупване на богатство стана за едно поколение (25 години), докато в развитите капиталистически страни е направено за 6-8-10 поколения (150-250 години). По средата остава тънка социална прослойка със средни доходи. В развитите капиталистически страни има далеч по-голяма средна класа, макар че и там социалното неравенство расте много бързо през последните десетилетия.

Високата скорост на доходната поляризация е доказателство за агресивния антисоциален характер на разпределителните отношения у нас, допуснати и толерирани от държавата. Едновременно протичат два взаимно подсилващи се процеса в обратни посоки – расте бедността на бедните и богатството на богатите. Това създава огромно социално напрежение в обществото, наситено с експлозивен заряд. Изтръпвам като си помисля към каква социална пропаст се движи нашето общество през следващите години и десетилетия

Това е отблъскваща и дестабилизираща политика. Тя не може да бъде дълготрайна, защото дори пословично търпеливият, учудващо наивен и робски покорен български народ едва ли ще я понася безкрайно дълго. Натрупаното отчуждение, омраза, гняв и омерзение у хората са толкова големи, че в недалечно бъдеще могат да прерастнат от безопасна за властите кротка апатия в опасни стихийни социални експлозии. Това стимулира възникването на все по-мощни крайно десни и крайно леви политически формации. Те вече имат важни позиции и в Европейския парламент.

7. Ускореното доходно разслоение може да се тушира с ефикасна умерено прогресивна данъчна система. Това обаче не се прави у нас. България прилага най-консервативната антиевропейска и антисоциална данъчна система в Европа. Тя е уникална. Макар че сме членове на ЕС, тя няма нищо общо с европейската данъчна система, защото разчита повече на косвените, отколкото на преките данъци; защото премахна необлагаемия минимум; защото нашите „плоски” данъци върху доходите и върху печалбата са 10%, докато най-високите прогресивни данъци в САЩ са около 40%, най-високите ставки на данъка върху доходите в ЕС са 50-55%, а върху печалбата – около 35%. Нашата данъчна система благоприятства най-високите доходи и печалби и потиска хората с ниски доходи. Тя създава рай за олигархията. Нашата данъчна система е присъща за страни с примитивен капитализъм, мощна влиятелна олигархия и слаба държава с неефикасна администрация.

8. Ликвидиране на земеделските кооперации и възстановяване на дребните земеделски и едри латифундийски стопанства. Известна е варварската разрушителна роля на ликвидационните комисии и на връщането на земята в реални граници. Рязко спадна привлекателността на притежаването на земя и упражняването на земеделски труд. Милиони декари земя пустеят. Други милиони декари са лошо обработвани и с ниски добиви. Производителността на труда в българското земеделие е 3-4 пъти по-ниска от тази в ЕС. Много по-слаба е и държавната подкрепа на земеделието, а подкрепата на Европейската комисия през първите 7 години на членството ни в ЕС беше дискриминационна. Това помогна за доразрушаването на нашето и без това неконкурентно земеделие. Производството на земеделски продукти се срина. Животновъдството се сви няколко пъти. Загубихме традиционните си външни пазари за земеделска продукция. От нетен износител на храни България сега внася около 75-80% от храните, които консумираме. Възрастовата структура на селското население е неблагоприятна и ускорено се влошава. Стотици села и много селски региони се обезлюдяват, а обитателите им живеят в мизерия. Закриват се детските градини, училищата и болниците, които биха могли да послужат като полезни социални котви в тези райони. Живеещите там са лишени от най-елементарна здравна помощ.

9. Възстановяване на веригите от паразитни посредници между производителите (особено на земеделски продукти) и крайните потребители. Посредници, разбира се, са нужни, но не пренаселени и паразитни, като нашите. Те присвояват преобладаващата част от стойността на крайния продукт, злоупотребяват безнаказано с монополните си позиции като изкупвачи, изнудват безпомощните производители. Държавата наблюдава безучастно този процес и мълчаливо го толерира, като предоставя всичко на регулиращата роля на пазара. Истински пазар в тази област обаче няма. Развитите капиталистически страни не допускат такъв произвол на паразитни посредници, прикриващи се зад пазарния автоматизъм.

10. Интелигенцията престана да е народен будител. Достойно за съжаление е съглашателското поведение на голяма част от нашата интелигенция. Много български учени – икономисти, философи, политолози, социолози, юристи, педагози, психолози, историци и други обществоведи все още пазят дистанцирано срамежливо мълчание по тези фундаментални проблеми на нашето време и тяхното още по-уродливо проявление в България. И с това изменят на своя свещен дълг да продължават делото на народните будители.

В нашето болно време истинският изследовател трябва да бъде компетентен учен с професионална съвест и неуморен просветител с будна и неподкупна гражданска съвест. Като част от своя народ те са също кротки, страхливи и послушни и имат дълъг стаж на сервилност пред управниците, за разлика от интелигенцията в други европейски държави. Единици са интелектуалците у нас с будна гражданска съвест, които не се страхуват да надигат глас срещу ширещите се безобразия. Така беше при тоталитаризма, така е и сега, само че с обратен знак.

11. Възстановен е привидно политическият плурализъм, типичен за развитите капиталистически страни. Това обаче е само на повърхността. На пръв поглед изглежда, че след изборите се сменят партиите, които управляват уж по волята на народа. Уволняват се едни висши и средни чиновници от управлявалата до момента партия и се назначават нови лоялни послушници, най-често кариеристи, от другата партия. Едни послушници се заменят с други послушници. Идеалът и на двете категории послушници е келепирът.

Продължават да управляват олигарсите. Променят се само някои дреболии. И тук едни олигарси се заменят с други олигарси. Невидимите зад сцената кукловоди остават същите, променят се само имената на изпълнителите. Най-важното в политиката, обаче остава същото - богатите продължават да богатеят, а бедните да обедняват. Богатите стават все по-влиятелни при формирането на държавната политика, а бедните – все по-безгласни.

Освен това, в България присъстват и елементи на открита и прикрита репресия и различни форми на натиск върху опонентите, присъщи на примитивните периферни капиталистически общества: цензура и автоцензура, монополна структура на медиите, притежавани от чуждестранни и офшорни капитали, сервилност на медиите към властта, ограничен достъп за обективните анализатори в медиите, авторитаризъм граничещ с култ към личността, високомерно пренебрежение на управляващите към други мнения, прилагане на икономически, административен, морален и друг натиск върху критиците на режима, покупка на гласове по време на избори и т.н.

Надявахме се, че членството ни в ЕС ще оказва отрезвяващо влияние върху необузданите амбиции за неприкрита политическа бруталност, но и позицията на европейските партии от Брюксел се оказа избирателна. Те клеймят нарушителите на закона в страните членки, когато са от друга партия и тактично си премълчават, когато са свои. Идват дори на място да наредят коя партия може и коя не може да участва в правителството, независимо от волята на избирателите, кой да е министър-председател. Говори се, че от Брюксел се произнасят и по назначенията на най-важните заместник-министри, а от Вашингтон и НАТО имат последната дума при назначаването на началник на Генералния щаб на нашата армия.

Известен наш историк каза преди време, че у нас няма реставрация, защото „нямало рязане на глави”, както било в Европа през средновековието. Рязането на глави обаче не е най-същественият признак за реставрация, още по-малко в 21-ви век, когато то е невъзможно и ненужно, особено в Европа. Сега има много по-рафинирани начини за потискане, унизяване и елиминиране на политическия опонент, без да се прибегва до физическото му унищожаване. В страни като нашата понякога и това се случва.

12. Платено здравеопазване, образование, култура и други насъщни духовни дейности. Здравеопазването и образованието стават все по-трудно достъпни за все повече хора. Комерсиализацията на много социални и културни услуги съперничи с комерсиализацията на стопанските дейности. Здравето и животът на хората се превърнаха в стока. Работата на болниците се оценява по финансовите им баланси, а не по лечебната им дейност. Те дори са превърнати в търговски дружества. Същото е в образованието, фундаменталната наука, културата.

13. Опитите за възстановяване на монархията се основаваха на широко разпространени у нас илюзии в началото на 1990-те, че само тя може да разреши тежките ни проблеми и да привлече чуждестранни капитали. Илюзиите, обаче се изпариха след четиригодишното присъствие на Симеон Сакскобургготски като министър-председател, управленската му некомпетентност и алчността му в присвояване на имоти.

14. Последните 25 години бяха време за пренаписване на биографии. Особено през първите години след 1989 г. и сега, във връзка с отбелязването на кръглата годишнина. С малки изключения, най-яростните настоящи критици на социализма са бивши активисти на БКП, бивши преподаватели по История на КПСС и История на БКП, по „Научен комунизъм” по „История на международното работническо и комунистическо движение”, хора с нереализирани болни амбиции, дори отделни преки потомци на бивши величия на БКП. В най-добрия случай, това са някогашни мижитурки с празни биографии. Сега те чувстват остро тези празноти и ги запълват с измисляне на лъжовни някогашни героични постъпки. Голямата част от тези хора са елементарни, неспособни да раждат новаторски идеи, привикнали да ползват привилегии и затова се занимават с миналото и с критика на така наречения комунизъм, какъвто никога не е имало у нас. Водеща роля напоследък в тази лицемерна комична кампания пак играе Росен Плевнелиев.

През първата половина на 1990-те общувах често с д-р Петър Дертлиевi – председател на възстановената БСДП, с г-н Милан Дренчев – председател на възстановения БЗНС „Никола Петков”, с колоритния поет г-н Петров и други – всички минали през затворите преди 1989 г. Те бяха депутати във Великото Народно Събрание. Никой от тези достойни хора не прибегваше до такива кресливи яростни фрази, критикувайки предишната власт, както правят днешните новоизлюпени „демократи” с пренаписани биографии. По този начин те избиват комплексите си за малоценност!

Изводът

Изводът е очевиден: през последните 25 години в България протича реставрация на примитивния периферен див балкански капитализъм. Предстои ни още дълъг път дори към съвременния малко по-цивилизован и по-рафиниран капитализъм на Западна Европа. Но и той поражда все повече противоречия, разочарования и негодувание в своите граждани.

Ако трябва да обобщя с една единствена дума най-голямата опасност, надвиснала сега над съвременния капитализъм и неговото примитивно българско издание тя е ПОЛЯРИЗАЦИЯТА. Система, която допуска и дори създава такава поляризация между оскотяващата мизерия на милиарди хора по света и невиждания разкош на няколкостотин хиляди, не може да има дълъг живот. Тя сама отглежда гробокопача си и подготвя гибелта си. Съществуването на капитализма в сегашния му вид през близките десетилетия е под въпрос, освен ако се вземат бързи мерки за овладяване на гигантската социална поляризация и за радикално пренасочване на общественото устройство в световен, европейски и български мащаб към повече справедливост и хуманизъм. Негово величество Човекът трябва да бъде в центъра на обществените отношения.

 

Демокрация, ефективност и социална справедливост

 

Това не може да стане чрез възстановяване на социализма, познат ни от близкото минало в бившия СССР, Източна Европа и у нас. Ръководствата на тези страни се потрудиха достатъчно в продължение на десетилетия за неговото дискредитиране и той се провали с трясък. Реалният социализъм нито беше достатъчно справедлив, нито ефективен, нито демократичен. Връщане към него е невъзможно и недопустимо. Сегашният модел на Китай също едва ли е праобраз на това, от което човечеството се нуждае, макар че може би съдържа някои полезни елементи.

Необходима е нова обществена система, която съчетава в себе си демокрацията, ефективността и социалната справедливост. Задължително е интегрираното присъствие и на трите фундаментални черти. Обществените науки вече предлагат отделни идеи по физиономията на това бъдещо общество, но все още няма цялостна системна теория за него. Още по-далече сме от превръщането на тази теория в оперативен модел за действие. Това наверно ще стане през близките десетилетия с участието на хиляди учени от обществените, а и други науки в различните страни по света.

Колкото по-агресивен става съвременният капитализъм, толкова повече ще се ускорява неговата гибел в настоящия му вид и настъпването на новото общесво. Този глобален процес ще бъде много сложен и труден, защото в Америка вече се работи усилено за създаването на „Нов световен ред”, разбира се, по техен образец. Ако се съди по публичните изяви на неговите съавтори, такъв нов световен ред също е неприемлив. Необходимо е да започне мащабна работа по създаването на модел за „Алтернативен нов световен ред”. В тази градивна дейност ще участват учени от различни страни по света, но важна роля в неговото развитие и прилагане може би ще изиграят Русия, Китай, Индия и Бразилия. През следващите години към тях може да се присъединят и други страни.

 

12 април 2015 г.

i Изкушен съм да напомня, че като мислител и политик д-р Дертлиев беше доста по-ляв от досегашното ръководство на БСП. За новото предстои да видим. Жалкото е, че достойни хора като него са били пращани в затвора от тогавашната власт!