22 октомври 2019г.

Ден на заекващите. Ден на Папа Йоан Павел II за католиците Годишнини - Майн Рид, Зл. Бояджиев

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

100 години от рождението на проф. Ошавков

(слово при честването на 100 годишнината на проф. Живко Ошавков, проведено в големия салон на БАН на 4 юли 2013 от 14 часа)

 

Живко Ошавков е знакова личност в историята на българската социология. В разказа за тази наука няма как да бъде заобиколено името му и неговото дело.

За пръв път видях професор Ошавков в 21 аудитория на СУ през 1964-а или 65-а година. В специалност философия по инициатива на Стефан Дончев беше създаден кръжок по социология. Кръжокът беше поканил проф. Живко Ошавков да изнесе лекция.

Ошавков ни направи лошо впечатление. Той говори за измерванията в социалното изучаване, за прилагането на статистическите методи, за рангови таблици, корелации, коефициенти и пр. Това за нас беше толкова далеч от природата на гносеологическия образ, законите на диалектиката, както и от категориите прекрасно, добро и истина, че поне аз бях сканадализиран...

Някъде по това време в София беше открита първата изложба на абстрактната живопис. Тя беше разположена в залата на ъгъла на "Раковски" и бул. "Руски" или "Цар Освободител", точно срещу Военния клуб - сега е градина. Тази изложба също ни скандализира със своята буржоазна упадъчност и след бурни разговори с колегите седнах да напиша рецензия против абстракционизма, както го наричахме. Работих около седмица върху печалния си текст, в останалото време висях с часове в изложбената зала и постепенно започнах да разбирам, че абстрактната живопис не е глупост, както тръбеше официалната пропаганда, че глупакът съм аз. Изпитах истинско задоволство от това откритие и до края изложбата просто не излязох от залата. И до сега картините са пред очите ми. За да бъда конкретен, ще отбележа, че изложбата беше на югославски художници, а аз Югославия така и не успях да я разбера и обикна.

Подобен беше случаят и с потреслата ме лекция на Живко Ошавков.

Започнах да пиша дипломна работа. Отначало темата ми беше за природата на гносеолгоческия образ, сетне се трансформира за определението на материята. Четях, мислех, пишех и задълбан във философските абстракции, някак постепенно започнах да разбирам за какво всъщност ни е говорил Живко Ошавков. Без намиране и дефиниране на признаците (свойствата, индикаторите) не само на социалното, а на всяко нещо, то няма как да бъде познато. Забелязването на явлението е безплодно, ако не се отбележат неговите характеристики. А без откриването на надеждни методи за квантифициране на качествените му показатели, няма как да се стигне до сериозно разбиране.
Съзнавам, че казаното може да предизвика репликата - "Това, кой ти го не знае? Банално е."

Прощавайте, но мисловният контекст, в който живееше един млад човек по онова време, беше безвъпросно ясен: всички истини са установени и написани от Маркс, Енгелс, Ленин и доразвити в конгресните документи на БКП и КПСС, както и в речите на нашите вождове. Така че проблемът пред, който заставахме, не беше да се изучава природата и обществото, а да се тълкува написаното от класиците на марксизма-ленинизма или съобщено от ЦК на БКП и КПСС, българските и съветските вождове.

Това беше пространството, в което пребиваваше умът ни.
Изведнъж обаче се явява един професор, който твърди, че светът, а не текстовете подлежи не просто на изучаване, нещо за което говореха и университетските ни преподаватели в специалност философия, но изучаването означава и измерване.

Осъзнаването, че измерването, квантифицирането е истинската стъпка за реално изследване на Света, за мен беше като дърпане на завеса. А самият измерващ професор, тогава проявих това любопитство, беше заклет марксист-ленинец и комунист и при това без дисидентски прояви. Значи той говори за важността на измерването не по политически причини, а споделя чисто научни разбирания.

Това беше Живко Ошавков за младите хора в обществознанието по онова време. Предизвикателен и сочещ нов път учен.

За своя изненада, под влиянието на неговите простички истини - кодифицирай и квантифицирай, започнах да се занимавам с емпирични социологически изследвания, а не с философия и художествена литература, от които така и не се отказах. В този ред на мисли, но в скоби, ще кажа, че Живко Ошавков ми е виновен, че не съм написал поне два романа повече. Той беше личност с голяма гравитация.
Чел съм, струва ми се, всичко, което е написал, имам достатъчно лични впечатления от него. Не се занимавам с история на българската социология, така че не мога да се произнеса за мястото му в нейното развитие, но всеки, който е работил по проблемите на развитието на българското общество, няма как да заобиколи името му. Институционализацията на социологията (приносът на Живко Ошавков в това отношение е безспорен!) във втората половина на шейсетте години е от най-значимите събития в нашата духовна култура. В българската публичност беше ясно изречено, че в трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин и трудовете на другите вождове, както и в партийните решения не се съдържат всички истини за обществото и неговото развитие. То трябва да бъде емпирично изучавано! Трябва да се търсят конкретни пътища за решаване на проблемите.

За времето си, това беше революционно дело.

За мен Живко Ошавков беше пример за изследовател. Създаденият от него тезаурус е един от ярките примери за търсенията му. Той се нагърбва със задачата да кодифицира цялото българско общество с амбицията това да се квантифицира. Един устрем към невъзможното! Истински образец за заставане пред нищото, където според мен е мястото на всеки търсещ ум. От тази граница нататък се създава нещото.

Живко Ошавков беше колоритна личност. От водещите имена в българската социология с никого не съм имал конфликти. Поне такъв е споменът ми. С него обаче съм имал търкания по разни въпроси и винаги, като му минеше ядът, бяхме в отлични отношения.

Ще разкажа една случка, която съм разказвал често, но сега съм я написал и ви я чета.

Първата ни среща в института, който тогава се помещаваше на четвъртия етаж на "Патриарх Евтимий" 6. Той е директор, а аз току-що съм спечелил конкурса и постъпвам на работа. Отивам да му се представя.

Както мнозина тук знаят, в кабинета му имаше огромно, модерно за времето си бюро и подходящ стол. Върху бюрото обаче имаше камара от книги и различни книжа. Ошавков въобще не работеше на него или поне аз не съм го виждал там.

До бюрото беше поставил една ниска масичка, той самият седеше върху тапицирана табуретка. Приведен, пишеше на ръка. Беше си събул обувките, винаги го правеше.

Като влязох в кабинета, Ошавков вдигна глава и ме заразглежда с любопитство. Зададе ми някакви въпроси, започнах да му отговарям. Излишно е да казвам, че се притеснявах. Той стана и започна да се разхожда по чорапи из кабинета.

Аз свърших да говоря, той се спря, погледна ме хитровато и изведнъж - хоп, направи стойка на ръце и ме запита:

- Ти това, можеш ли го?

Живко Ошавков беше контактен, имаше чувство за хумор и носеше шега. Беше грижовен човек. Даваше съвети като по-възрастен. Правеше ни бележки, дори понякога ни се караше... Беше близък, но не и фамилиарен, колоритен, но аристократично дистанциран.

Той обядваше в ресторант "Стадион", който се намираше на ъгъла на "Левски" и "Графа", от страната на паметника на Патриарха. Сега помещението е някакъв магазин.

В спомена ми той излизаше от кабинета си на четвъртия етаж в дванадесет и нещо, вървеше достолепно, преметнал шлифер на рамото си. Познаващите го поздравяваха почтително. Имаше запазена маса в ъгъла. Сядаше сам, с лице към заведението.

На масата му го посрещаше чаша с вода със зелена люта чушка. Обслужваше го сервитьорът Гошо, който в останалото време беше международен боксов съдия. В този ресторант често обядваха Блага Димитрова, Жулиета Шишманова, известни по онова време театрални актьори, спортни деятели, журналисти от радиото.

Живко Ошавков обядваше и пак по същия достолепен начин се връщаше на работа. Дремваше на дивана в кабинета си и после отново продължаваше да пише на малката масичка до голямото бюро. Стоеше до тъмно. Девет, десет часа, понякога и по-късно. Прозорецът му светеше и навяваше в младите ни души чувство за вина.

Знаменита личност беше професор Живко Ошавков!

Използвам повода на това честване, за да припомня, че в Лом по време на едно от социологическите четения, беше именувана улица "Професор Живко Ошавков". Предлагам на почитаемото събрание да се обърнем към Общинския съвет в София улица в столицата също да бъде на негово име. Това ще бъде една малка компенсация за всички български социолози, дето беше закрит нашият Институт.

Професор Ошавков има заслуга не само за социологията. Той е един от значимите граждани на България през ХХ век.