22 юли 2019г.

Св. вмчца и равноап. Мария Магдалина. Имен ден на Магдалена, Миглена, Мария..

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Моят човек : П

Петър Христозов

Есрин Айдън Али

Аз не помня моя дядо и затова в тази разработка ще опиша прадядото на моя приятелка, дядо на майка й, когото познавам от дете. Този човек се казва Петър Христозов и е роден на 06.02.1920 година в с. Черничево, Пловдивска област. Защо описвам този дядо Петър, надявам се ще стане ясно в следващите редове.
    

 Снимка на Петър Христозов

Петър Христозов е петнадесетото дете на най-бедното семейство в селото. От това, което сам разказва за себе си, знам, че до 5-годишен майка му го е кърмила, даже ако го цитирам звучи така „мама ми цвръкваше кърма върху филия хляб и това ми беше закуската”. Впечатляващо е да научиш, че някой е кърмен до 5-6-годишен, но това е само ранното му детство.

На 18 години Петър се жени за първото дете на най-богатия човек в селото. Яна е негова връстничка, красива девойка, която му става съпруга без разрешението на родителите си. Това я лишава от богато наследство. С Петър Христозов живеят в една стая, в която се намира оджакът, спят на пода на домашно тъкани рогозки. Първите две-три години от брака им са белязани с бедност и нищета. Имат три живородени деца, от които едното умира още в първите дни на живота си, а другите две - Малина и Рангел - сега са на около 65-70 години.

От 1938 г. до 1956 Петър и Яна от най-бедното семейство се превръщат в семейството с най-голямата къща в центъра на селото. Интересно е как се случва това. Двамата са много работливи. Обработват сами 20 декара земя. Гледат домашни животни и така се изхранват от плодовете на собствения си труд. Това, което изкарват от земята и от животните, разделят на провизиите до следващата реколта, а другото продават и купуват с парите още земя, още добитък. Произвеждат мляко, а от него - сирене, кашкавал и масло. От месото Петър се научава да прави най-хубавата създърма в района и я продава в околните селища - Хисаря, че дори и в Пловдив. Голямата му покупка е къщата, но  наред с нея той си купува шевна машина „Сингер” - крачна, от ковано желязо. Днес машината е превърната в красива маса и украсява дома на правнучката му. Тази машина е ушила калцуните и терлиците на цялата околия. С нея Петър започва да печели много пари, с които закупува облигации. На Яна пък купува стан и под ръцете й започват да се нижат стотици метри изящни шарени български черги, одеяла и китеници. Така в рамките на няколко години младото семейство се превръща в работодател. Земята я обработват над 30 души работници от селото, които са така добре заплатени, че тези от тях, които са все още живи, говорят с любов и признателност за Петър, който за млади и стари се превръща в бай Петър.

Но животът е кръговрат, който ни поднася много изненади. През 1956 г. по време на национализацията, бай Петър е принуден насила да отстъпи половината от къщата си и да вкара земята и добитъка в ТКЗС. След като е държан 6-7 денонощия в избата на селското училище, той се съгласява да влезе в ТКЗС-то.

В деня, в който го пускат представителите на тогавашното ОФ, той натоварва на каруцата семейството си, взема най-необходимите неща, между които стана и шевната машина, и се мести в Пловдив. За една нощ построява къщата си от кирпич, тухли и камъни в квартал „Гаганица” – сега Промишлена зона, Пловдив.

И пак отначало. Купуване на малко земя, малко животни - кокошки, кози и овце. Бай Петър започва отначало да гради авторитет в големия град с нови съседи. Естествено хората, които са научени да се борят, се борят докрай.

Общителен, любознателен, мил и приятен, бай Петър бързо става любимец на съседите си. На едни кърпи калцуни, на други шие панталони, на трети дава създърма или яйце да застрои супата и става не само любимец, а става необходим за квартала. Който и да попиташ дори сега, когато дядо Петър все по-трудно излиза от къщата и кварталът е заселен с много млади хора, всеки ще ти покаже къщата, ще изпрати поздрави или кутия с бонбони за бай Петър.

Много пъти сме чували за майстори - художници, дърворезбари, строители и др., че ръцете им са златни.
За бай Петър спокойно може да се каже, че има златни ръце и златно сърце. Той шие и в къщите на неговите деца, внуци и правнуци има все по нещо, за което ще кажат „това го шил дядо, тате…” Във всяка кухня на близките на дядо Петър има поне една дървена лъжица, излязла изпод ръцете на стареца, така, докато си почива, издялкана от парче дърво, на пръв поглед напълно ненужно. Той - дядо Петър не може да стои, без да прави нищо. Или от дърво прави свирки за съседските дечица, или плете поредната дамаджана, на която е написал „Наздраве”, или зида оградата, ако пък трябва да полегне, задължително е сложил очилата и е прочел поредните десетина листа от някоя интересна книга или стар вестник.

В двора на дядо Петър има насадена „метла”. Сигурно днес много хора свързват метлата с пластмасата, но истинската метла е растение, което се гледа, суши и връзва умело с канап, така че да не пада, когато метеш двора и да издържи дълго време. Виждала съм как дядо Петър с немощното си тяло е завързал канапа от една страна за дирека на асмата, от друга за кръста си, а по средата връзва поредната метла, ако ще я подарява на голям човек - голяма метла, ако ще е на дете - метличка. Така прави и дървените лъжички. Големи – за възрастните и мънички за внучки и правнучки, които го обожават.

 

Снимка: 1968 г. Семейство Христозови на палатка в гр. Батак (дядо Петър в средата с шапката)

 Сега, като описвам дядо Петър, си мисля, че за живота му може да се напише цяла книга. Когато съм на гости при моята приятелка, все по една дума ще се каже за прадядо й.  Например той вече все по-малко работи, повече чете и разказва, но в дома на моята приятелка, като се седне на масата, или ще ти предложат чаша отлежало домашно вино, правено от дядо Петър, или ако виното е купешко, все някой ще каже „ех, какво вино правеше дядката”.
 

 Снимка на дядо Петър с първородния внук Петьо

Така той все още живее в къщата,  в крайния квартал на града  и децата му отдавна са разпръснати в страната и извън нея, но на всяко слагане на масата дядо Петър присъства в домовете на близките си, защото и виното му е по-добро от магазинското, и кашкавалът, сиренето, млякото и луканката не са като неговите. Много често чувам от близките на дядо Петър, че трябва да седнат и да запишат технологията на всичко, което може да прави, но нали той все още е около тях и все още нищо не се прави без надзора на сиво-синия му поглед. Той винаги може да каже, с какво да поръсиш яденето, как да затвориш консерва, какво да намажеш на кожените ботуши, за да не пропускат вода през зимата. Толкова много неща е научил през дългия си достоен живот, а всъщност не е национален герой, не е репресиран, не е политик, не е известен. Той е обикновеният дядо Петър Христозов, от малкото и вече обезлюдено село Черничево, Пловдивско, баща, дядо, прадядо, роднина, съсед и човек.

На този възрастен дядо Петър направих опит да опиша живота. Едва ли съм успяла в няколко страници и две снимки, взети от приятелката ми, да разкажа цял един човешки живот, който всеки момент ще затвори очи, но това е живот, изпълнен с любов, вяра, морални ценности. Това е градивен живот, отдаден на хората, които си създал и обичаш, и завинаги дядо Петър ще остане на масата на близките и в спомените на всеки, който се е докоснал до него.

Понякога ми се иска да беше мой дядо, но по-важното е, че той съществува и аз го познавам.


Петър Христозов