19 юни 2018г.

Ден на Св. Преподобни Пасий Хилендарски, Годишнина от написването на "История славянобългарска"

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Лични свидетелства

Част от книгата (къде е цялата-вижте накрая):

Правителството на Александър Цанков

Превратът

23 септември 1922

-Молим за извинение.

-Заповядайте, господине.

-Аз съм Ваш съгражданин ­ майор Никола Рачев. Приятелят ми е полковник Цанев.

След като замоли да бъдат пуснати завесите на прозорците, Рачев добави:

-Познавам Ви по Вашите статии и по речите Ви от Народното събрание.

Благодарих и не можах да скрия учудването си от тези двама странни гости.

-Нашата работа ­ продължи майорът ­ е малко особена, поради което правим запознанствата си направо и без посредници.

-На Ваше разположение съм, господа.

-Засега искаме да проверим само дали тук има мъже, които, като говорят за България, са готови да мрат за нея.

-Такива хора Вие ще намерите, разбира се, навсякъде.

-Нужни са и волеви политици ­ добави другарят на Рачев.

-Но за какво собствено са Ви потребни? ­ запитвам аз, още по-учуден.

-Стамболийски трябва да бъде свален! ­ определи задачата накъсо и спокойно полковникът.

Рачев отсече грубо:

-Той е опасен за България и ще си отиде. Въпросът е само да бъде без жертви.

-Разбирам, чрез изненада от войската, но с какво ще услужи един редник на Вашите големи решения?

Бръчките по лицето на Рачев се уголемиха и му придадоха още по-сурово изражение.

-Трябват ни общественици. Делото наистина е чисто военно и ние Ви говорим от името на действащата войска. Войската не ще прави правителство.

Не възразих. Бях държал наистина много речи за събарянето на Стамболийски.

От името на групата, която подготвя промяната, поканваме Ви ­ продължи той ­ да вземете участие в бъдещето народно правителство.

Двамата господа създадоха веднага впечатление на много сериозни хора, обаче това предложение дали не идва от мечтатели, пленници на някое опасно увлечение?

Аз започнах да им развивам моето политическо верую, че на власт трябва да се идва само чрез народа. Разбира се, че това не ще стане веднага, но когато нашият обществен живот престане да се движи от политическата лъжа и насилието.

-Ние ценим школата Ви, но тя не ще помогне днес на България. Войската и волеви общественици ­ ето решението.

-Защо трябва да бъде премахнат Стамболийски по Вашия начин?

-А за какво по Вашия?

Мълчание.

-С увлеченията си Стамболийски ще извърши противонародно дело.

-Във външната политика?

-Във външната и във вътрешната ­ заяви полковникът. Никой не може да каже докъде би стигнал.

От партийните лица ние искаме една жертва ­ добави Рачев ­ да изчезне озлоблението едни против други...

-Заради България ­ прекъсна го възторжено полковникът.

-Значи новата управа ще обхване всички течения? ­ попитах аз.

-Да, времето го налага!

Замълчах и не отговорих. Полковникът добави:

-Виновници за нещастията можем да намерим навсякъде, но ще видим ли най-после всички общественици наедно за възраждането на държавата?

-Днес партийното себелюбие е еднакво недостойно, както и прикриването на страха под програмни съображения ­ троснато се обади Рачев.

Не отговорих.

-Политическите хора ­ добави полковникът, ­ трябва да разберат, че с речи и вестници опасността не ще бъде отстранена. А управлението, както вече казах, не е за военни.

-Мога ли да споделя Вашето предложение с двама най-видни партийни другари?

-Не, ние не слагаме пред Вас дневен ред за партийни събрания!

-Чакаме личния Ви отговор ­ добави Рачев.

-Мога ли да ви посоча други лица от нашите среди?

-Всички са добри, но искаме Вашето съгласие.

-Тогава няколко въпроси: обсъждани ли са задачите на бъдещата управа?

-По този въпрос ще говорите с друго лице.

Отново мълчание.

-С лицето, което ще състави управата, ще се разберете лесно, повярвайте.

Разговорът продължи още малко. Реших, че групата с която са свързани господата, трябва да бъде подпомогната.

-Благодаря Ви за голямото доверие.

Двамата офицери ми стиснаха ръката продължително. Като се извиниха, че не могат да останат по-дълго, те изчезнаха също така безшумно, както се появиха.

Този пръв разговор с организаторите на промяната, който имах през есента на 1922 г., показа, че промяната не се подготвя за “закрепване на господството на буржоазията” или за осигуряване на управлението на старите партии. Вдъхновявани от голямо обществено чувство, дейците не са искали да отстранят селото от обществения живот. Не селото, а някои негови водачи са били считани за опасни.

Участието на представителите на всички обществени среди трябваше да придаде народностен характер на новата управа. Нейният произход беше много по-дълбок и задачите й много по-големи. Организаторите целяха смяната на системата, призната вече от всички за порочна, но не и възстановяването на политиката на лицата, отстранени вече от Стамболийски.

Още в началото, организаторите искаха изтъкването на нови хора, а представителите на войската заявиха, че ако в промяната бъде замесена съдбата на затворниците от Шумен и Сливен, не ще бъде създадено необходимото въодушевление.

Новата управа трябваше да групира силите на народа, включително и Драгиев. Не биваше да има разпръскване, създадено от превзети разбирания, ­ класов или съсловен характер.

В началото на 1923 г. Стамболийски разтури Народното събрание и аз наблюдавах предизборната машина, която черпеше своята сила от никога неизчерпаемото политическо насилие.

Безобразията, които управата и съюзът нямаха време или не можеха да измислят, бяха внушени от местните заинтересовани политически властници. Лекомислието на градските гамени, които бяха създали отдавна системата на политическото безчестие, се допълни сега от оригиналните изобретения на парцаливеца от село. Предизвикваше се войската, която пазеше реда. Така почти всички противници на Стамболийски бяха изгонени от Народното събрание.

28 април 1923

Наблюдавам министър-председателя Стамболийски, когато иска да ни убеди, че е почти всичко в нашата държава. Партиите вече не дишат, стопанските организации замират, в страната постепенно настъпва мълчанието, както при старите монархии. При все това нито богатите оранжеви украшения, които блестят около водача, нито големия жребец, на който се движи понякога по улиците на столицата, още по-малко масите, които се тълпят около него от възторг, любопитство и раболепие, му дават осанката на големия владетел.

Стамболийски не е без способности да раздвижва въображението на масите. Вместо досегашната откъснатост на управника от народа, за подчертаване достойнството на водачите, което за съжаление в повечето случаи е липсвало, Стамболийски нарежда често полурицарски шествия, повишено празнично настроение, което го поставя в изключително осветление.

Александър Стамболийски прави много да привлече любопитството на масите. Привидно спокоен и самоуверен, той чувства обаче острата болка на няколко рани ­ осиротяването от много стари другари, които го отрекоха и не особената годност на повечето от младите, които го заобикалят. Освен това, когато македонската чета е направила разходки из Кюстендилско и е налагала наказания, военните власти не са защитили населението.

1 май

Ден на възторзи и младежки увлечения, когато се откриват обикновено широки простори. Но защо да го крия, ден, когато смъртта размаха пред очите ми черните си крила. Донасят, че подготовката на промяната се развива като план преди сражение. Разузнавачи проникват и следят навсякъде. Определени са вече групите за овладяване на по-важните центрове. Всичко се развива отлично. Но нима една непредпазлива дума на някой от посветените не може да събори върху главите ни цялото съзаклятие?

Нека днешният ден остане само на светли упования.

2 май

Днес група оранжевисти се движат из по-шумните улици, като че ли за да озлобят хората, които нямат никакво отношение към политиката. Десетниците им бяха по-спретнати. Някои уверяват, че били запасни подофицери от селата.

Как може да се разчита на тази плашлива тълпа, която ще бъде разпиляна още първата минута?

3 май

Изборният успех на правителството опустошава нравствено все по-големи длъжностни лица, които почват да се движат из главните улици вече с оранжеви халати. Хиляди граждани навеждат безпомощно глави пред дръзката диктатура, която и за минута не допуща, че й са преброени дните.

4 май

Освен войската никаква друга сила не бива да вземе участие в промяната, защото тя никога не би била достатъчно възнаградена за малката й помощ. Превратът трябва да се очисти от всичко, което може да го изложи вътре и в чужбина.

5 май

От новопрестолната столица на ул. “Врабча” се издава второ предупреждение към българския народ: до десет дни всички верни на селското господарство трябва да дадат клетва, че ще го бранят с живота си.

6 май

За да подчертае вече завършената подготовка и разсее съмненията на гражданската група в успеха, един от най-енергичните организатори ми казва:

-Вярвайте, че ще срещнете повече хора, готови да умрат за България.

7 май

Освен оранжевистите, които продължават да окуражават чрез музика в София, правителството разчита и на своите сили в селата. Но ще ги намери ли то в идващия летен работен ден, когато те ще бъдат погълнати на полето?

8 май

Носят се слухове за някакви “черни списъци” с имената на видни личности и на някакви масови заточения и даже за “нощи на разплата”.

Кой ги създава? Безсилието на политическия свят от миналото или безсилието на властта да разкъса непроницаемата тревожна завеса около нея?

9 май

Големите размествания на войската са временно преустановени. Разпращането на политически противници из селата и малките градове ­ също. Прекратено е спирането на вестници. Даден е временен отдих, понеже главните партийци са решили да чествуват Стамболийски като общественик, писател и държавник.

Той още четиридесет години ще бъде славословен за двадесет и пет годишна публицистическа дейност. Не е управлявал и три години, но бил вече преустроил основно нашата държава. Като политик на международна основа създал бил връзките между България и Европа. Чествуването ще стане в скромна домашна обстановка, при което ще бъдат поканени да присъствуват двадесет хиляди верни деятели на съюза, въоръжени с пики, отсечени от близките гори.

10 май

Срещите между по-важните дейци зачестяват. Пристигат “пътници” от провинцията ­ на брашно, на прежди, на други стоки и материали. Узнавам, че всички са обладани от пълната вяра в успеха.

Нашите пламенни приятели от Варна например не искат отлагането на определената дата.

Ще излезем подобно на руските моряци от Кронщад ­ казват те.

Техният идеализъм е безкраен, нашият обаче докъде ще ни стигне?

11 май

Проповедите за гражданска война от правителствените среди се засилват: ще рушат гнездата на “черните блокари”, ще палят банки, които поддържат убийци.

На София, на нея й трябва само един удар...

Нападателният тон на управата се обяснява и с надигнатата вече глава на селото, което ред години е стояло с наведена пред почтените управи на другите партии.

Хората от старите политически среди започват да съветват да се преустанови борбата чрез печата и събранията, за да не се дават повече жертви. Да оставим Стамболийски “да се погребе” сам под развалините на своите прегрешения.

Ново доказателство, че ако ще трябва да бъде ­ има само едно средство за промяната.

12 май

Под предлог, че влива свежа кръв в управата си, Стамболийски сменява и размества много често своите министри, независимо от качествата на хората. Това прави невъзможно спокойното творчество.

Често се запитвам: каква ще бъде дейността на разнородната съзаклятническа управа? Лица нови, незатънали още в своята партийност; ще се считат ли те представители обаче на друга, свърхпартийна сила? Кой ще даде плана за работа? Кой ще набележи главните строителни линии? Вниманието на военните е погълнато в друго направление, бъдещите министри още не се срещат, нито познават. Какво ще предприемат те като управници? Не е разрешен и въпросът ­ ще остане ли управата по-дълго, или след промяната ще я отстъпи веднага на други?

Изглежда, че ние не ще дадем само политическата завеса на удара.

13 май

Шепне се за предстоящо сблъскване на правителството с македонци. Подобно на известни насекоми, тези, които разпространяват слуховете, предчувствуват нещо във въздуха.

Да се отстрани напрежението, създадено от днешното особено положение ­ това е искането на всички. Никой от непосветените не долавя характера на решението, което зрее в тъмнината. Създадените настроения правят вече заговора една необходимост, а някои говорят за него с една видима тревога.

Това, което допускат вече едва ли не всички, не е сериозно, не ще да стане ­ казват си правителствените сънливци и сумтящи обръщат главите си на другата страна.

14 май

Узнавам от военни среди, че са правили напомняния на най-високото място вече няколко пъти, че правителството на Стамболийски няма да остане, ако управлява по същия начин. Отговорът бил, че то е единствената законна власт, посочена от народа и от Короната, и трябвало само да бъде съветвано да не създава ненужни раздразнения.

Като отговор, най-важните лица от Земеделския съюз, заявяват:

"Черните блокари да не чакат помощ нито от генерали, нито от Царя.
Връзките на Стамболийски със селото напълно го осигуряват в борбата му, както той се изразява със “старите политически дънери”.
Тази борба с тях би го поставила даже в едно добро осветление, той би даже победил, ако не бяха другите му прояви, които създаваха опасния обръч около него, от който той не можа да излезе."

15 май

По кои пътища се долавя, че се готви нещо, та мнозина дори предлагат своята помощ? Някои от тях не напомнят ли онези планински овчари, които вместо да дадат храна, пратиха някога турците срещу нашите въстаници?

Късно след полунощ водим разговор по положението. Въодушевен млад адвокат ме убеждава, че Стамболийски може да бъде отстранен само с военна сила.

-Но ако тя не иска да се меси?

-С други удари.

-Земеделското движение е масово увлечение и ще остане ако махнат неговите водачи.

-Съгласен, но все пак Стамболийски трябва...

-Да се свали, нали? ­ прекъсва го третият другар ­ офицер.

-Да.

-Слушай, Иродите на улицата са много опасни. Остави ги по-добре!

-Как така?

-Защото ако аз кажа нещо като това на другари ­ офицери, даже приближени на Стамболийски, те вярвам да го забравят още при раздялата, но ако... ­ И той замълча.

-Но ако? ­ попита адвокатът.

-Тази епидемия на удари чрез оръжие, която е заразила вече мнозина, трябва да спре, защото измяната следва всякога рицарския подвиг като една неотстъпна сянка.

16 май

Узнавам, че са дадени нови нареждания до главните възли. Щяло да се действува независимо от местопребиваването на Стамболийски. На какво се дължи това негово обаяние между голямата част от селското население? Десетки хиляди човеци вървят подир него само заради широко разпилените обещания.

Селото отдавна копнееше за управници, които ще се отнасят със съчувствие, човешки към него. Вместо това нашите политици изчезваха години от неговия поглед, закрепостяваха се в партийните клубове до второ пришествие, когато настъпваше втората изборна жетва.

След това дойдоха войните, които загребаха хамбарите, сложиха големи задължения над тези пчелни кошери. Селото е гледано винаги с пренебрежение от нашите високомерни политици. Стамболийски възбуждаше в селото известно упование. На първобитното селско въображение не трябва много, за да си създаде Бог.

17 май

Потвърждаване на нощния разговор.

Неотдавна един военен, на когото е била поставена задача във връзка с подготовката, е заявил, че не може да я изпълни. Причините: клетвата, дадена на Държавния глава, силата на Стамболийски и т. н. Важното е ­ неговото изявление: това което му е поверено досега, ще остане заключено в него. Този човек не е вече съзаклятник, но си остава войник.

19 май

Необясними са надеждите на някои политици, че Държавният глава сам щял да смени Стамболийски. Не допускам също така, че той ще се намеси в острата борба между правителството и противниците му.

Короната може да каже, че е свръхпартийна и остава народът да решава. Също така няма спор между парламентарното мнозинство и изпълнителната власт. Самочувствието на организаторите на преврата е толкова голямо, щото те не искат да допуснат привличането на неотговорни сили, които някога ще искат отплата.

20 май

При все, че всичко било готово, изглежда, че грижите за самото излизане на предна линия са още много големи. Налага се подготовката да бъде съвършена, особено по отношение на тия, които не са обладани напълно от ореола на подвига и дълга и ще изтъкнат нарушаване на чинопочитанието, липса на заповед от горе.

21 май

Двама партийци, доловили вероятно нещо, ме запитват не е ли уместно да се предупредят другарите в Шумен за това, което се подготвя? Вместо да се питаме какво ще вършим, ако заговорът не успее, трябвало да питаме затворниците за бъдещите им искания! Разбира се, всички от тях очакват председателството на бъдещата управа. Какво ни биха помогнали? Няма ли опасност някои от тях, изпуснали непредпазлива дума, да сгромолясат над главите на всичките непоправими нещастия? Или да искаме разрешението им да почнем? Желанието да се предупредят затворниците показва до каква степен господствува още душата на клуба, как се чувствуват незрели хората без партийните жреци. Никакво предупреждение на затворените! Нека всеки носи своята отговорност, която историята му определя. Нека всеки понесе и съдбата си, която провидението му готви!

22 май

Когато по повод побоите на гара Долни Дъбник, Стамболийски каза, че е щастлив, че народът е открил истинската конституция ­ свещената цепеница ­ той каза една истина, макар и със своя груб израз.

Силата определя характера на основните, органически закони. Също така ­ и отношенията между разните обществени среди. Като победител, Стамболийски си осигурява властта. Открива сам железопътната линия Хасково ­ Раковски, приема шествия на своята оранжева гвардия, влиза в градовете тържествено като завоювани области, държи унизителни речи на гражданите им. След това заявява на всички, че ще разполага с властта, докогато желае.

Ние имаме странна държавна форма: народовластие ­ умъртвено в предварително подписаните депутатски оставки; диктатура ­ разкисната в най-простовата демагогия.

Следобед

Борбите между първите земеделски водачи не престават и продължават със страстта на старите партии, засилена от злобата на обикновения човек, което често завършва с брадвен удар по челото.
В Народното събрание и в политическия свят се носят най-тежки обвинения на един министър към други: този се удавил в “спиртни варели”, онзи ­ в “маслинено масло”, други бил “разяден от метал”, четвърти ­ “позадушен от женски обятия” и т. н. Непрекъснати раздори, непрекъснато разтление.

Ето защо и челото на шефа започва да се помрачава, често и той започва да излъчва гръмове по своята архангелска свита.

На големите гласове се губят най-напред височините. Политическото тремоло (Многократно повтаряне на един и същи звук) засегна най-напред ръководните лица.

23 май

Кой ще управлява, ако промяната излезе успешна? Военните предоставят решението на невоенните, но последните още нямат установено мнение. В тази държава, където до всеки камък ще срещнете по двама души със самомнение на първокласни държавници, не срещам никого от посветените, който би ми казал кой ще управлява след свалянето на Стамболийски.

Би било най-естествено, ако се реши: ще управляват тези, които ще проявят кураж и воля. Но именно военните искат да се оттеглят веднага. Не иска да остане и гражданското лице, посочено за министър-председател.

Властта трябва да предадем веднага ­ казва ми той ­ на конституционните сили.

Но кому ще я възложи Държавният глава?

Той ще намери лицата. Задържането й от нас ми изглежда незаконно!

Но законно ли е раздвижването на войската, вмъкването й в борба с законно, току-що излязло от избори, правителство?

Ултима рацио (Последно средство.)!

Не ще ли се каже веднага, че превратът е извършен само за да бъдат коронясани отново отговорниците за народните нещастия?

Изглежда, че новата управа ще чака пристигането на “призваните да ръководят народа”. У никой нов не забелязвам желанието да вземе в ръцете си делото на народа и с вдъхновение, присъщо на героя, да твори една нова съдба!

Това създава у мене голяма загриженост и аз, който имах връзка главно с Рачев и Цанков, се опитвам няколко пъти да им изтъкна всичките опасности от предаването на властта на тия, които са сложени в затворите заради националните катастрофи. Народът ще види веднага, че превратът е единствено за тяхното спасение и ново възвеличаване, а това ще бъде престъпление и причина за народното отмъщение.

Рачев казва в заключение, че такова нещо няма никога да се допусне, а Цанков ме увери, че след като размислил надълго, не може да дойде освен до едно заключение: старите грешници да си останат на покаяние, министрите да бъдат по-млади хора с възможности да работят спокойно.

24 май

Една голяма грижа е бързото и безкръвно справяне с всички възможни пречки, за да не се допуснат проявите на комунистическо-дружбашките бойни групи. Двете стихийни движения не трябва да се подценяват от никого. В много градове почти всички виждат нещата в червено-оранжева багра.

25 май

Управата, мнозинството, даже върховният жрец на новата политическа църква, са много неспокойни. Казват, че е пристигнал един въоръжен автомобил с яки стени за Стамболийски. Някои приятели, които бяха изчезнали в по-малките градове, в тишината на които “готвеха своите изпити” започнаха да се завръщат.

26 май

На отиване в Южна България срещнах луксозни вагони. Завесите вдигнати. По блестящите прозорци-огледала само жени ­ близки на министрите. При нашите нрави и чувство на завист как предизвиква това! Човек неволно се пита: кога тия чеда на опушеното огнище, на обора, са стигнали до разпуснатостта на повърхностния дендизъм (Стремеж да се покаже човек като денди (конте))? Но не е ли човек най-злорадното същество на малката планета? Ако това странствуващо кабаре продължи повече своята майска разходка, то може би ще се върне в столицата с малко закъснение!

27 май

Под предлог да събера средства за нашия радикалски вестник, аз също бях вън от София. Повикан съм от определения вече бъдещ министър-председател, уж да дам обещаната статия за редактираното от него икономическо списание. Върху политическия живот на страната лежи надгробна плоча. Разнебитени са политическите организации, членовете отдавна не са се събирали.

Малките разузнавания, направени от военните между народа, потвърждават, че гражданството би подкрепило навсякъде създаваната надпартийна власт:

"Единствено войската буди надежди ­ казваха ми мнозина. ­ Сегашната политическа система е отречена. Нека допуснем просветление и в главите на “страдалците” от Шумен и Сливен, които сега си кърпят дрехите в килиите."

В последното впрочем аз малко вярвам.

28 май

Попаднах в средата на няколко наши партийци.

-Стамболийски - ­ каза един ­ - не остава нито една глава да стърчи нагоре.

-­ Но ще оставим ли държавата в ръцете на неуравновесени хора?- ­ запитва друг.

-­ Ще управлява, докато иска. В ръцете му са всичките власти- ­ добавя трети.

-­ Все пак се шушне това-онова- ­ подема първият.

-­ Какво се шушне? ­ - питам аз любопитно.

-­ Че някои хора готвели нещо -­ добавя жена му, която се намесва в разговора.

-­ Вие изглежда се занимавате доста с политика?

-­ Та нали имаме близък роднина в Шумен...

-­ Но представете си, госпожо, а и Вие, господа, ­ всички опъват вратовете към мене ­ че се намерят няколко занесени, които решават да свалят Стамболийски...

Мълчание.

... и жертвуват за целта, която мислят голяма, всичко. Днешната управа не ги уврежда с нищо. Да кажем едни са офицери, други ­ народни представители, трети, може би, професори ­ всички сега на спокойна, хубаво платена служба... и не успеят!

Но то би било ужасно!

Но те загиват, което не е най важното, загиват с тях под удара на отмъщението и среди от най-образования слой на народа ни...

Да, една гражданска война е повече от една война!

... На жертвите покой на душите! Но как бихте нарекли Вие, уважаема госпожо, а и Вие, господа, след една такава страшна злополука, съзаклятниците, които не излизат щастливи? Герои, погинали с небивало безкористие за една голяма идея, или жалки пакостници, отпочнали една безумна борба, не по техните сили, която причинява разорението на много невинни семейства?

Всред общото мълчание и на госпожите, и на господата, под предлог, че ще пътувам, си взех шапката и си тръгнах.

30 май

От няколко дена се чува за продължителни заседания на “Врабча”. Разискванията се превръщат в непрекъснати спорове, най-важният от които е ­ постоянните министерски приеми и бунтът на неспокойните кандидати.

“Врабча” не чувствува опасността. Тя е спокойна. “Черните блокари” са смазани. Срещу македонците са изпратени унищожителни групи. Лагерите са разстроени. За военен министър е назначен един роднина на министър-председателя.

От известно време и Стамболийски е изчезнал ­ навярно за да не слуша честите разправии на “Врабча”. Уморил ли се е вече да примирява, или е започнал да готви промените на основния закон, които ще увековечат неговото управление?

В нашата среда се поставя случайно и прибързано въпросът за положението на политическите затворници.

Ще ги освободим без съмнение, но това не определя тяхното бъдещо положение.

Те трябва да бъдат веднъж завинаги отстранени.

Нима трябва да бъдат съвсем отстранени? Старците могат да бъдат полезни.

Оставете това сега, обсъдете въпроса после.

Аз мисля ­ промълви на своя съсед Михаил Савов, без да обръща внимание на нашите разговори и разхвърлени приказки, ­ че Главната поща трябва да се превземе от малка, чисто офицерска група, която да действува главно с хладно оръжие. Трябва и скока, и главоломната смелост на пантера!

Следобед

Държавният глава считал Стамболийски за голям, оригинален държавник и затова съветвал да се извинят слабостите му. Това се заключава и от външното внимание, с което министър-председателят е обграден. Той е постоянен гост на дворците, които надълго обитава. Също така Царят прави чести посещения на министър-председателя в неговата селска “колиба”.

В тези интересни срещи владее навярно голямо съгласие между потомъка на най-гордата кралска раса, разсеяла някога своите корони и лилии по всички престоли на Европа, и наследника на дядо Стоимен от Славовица, който още сам пасе бичето си.

Под повърхността на това единомислие се крият непреодолими разногласия. Далеч от любопитния, неспокоен свят, Стамболийски дирел разрешението на някои несъобразности в нашия основен закон. Въпреки външната студена учтивост, Стамболийски стори много, за да изложи монархията пред народните маси.

Изглежда, че в борбата, при тия привидно приятелски отношения, между селяка и потомъка на Бурбоно-Кобурготската линия, нашият Голиат не ще излезе победител!

Вечерта

Градските партии са разбити. Преследването на властта ги сломи. Те не съществуват.

Защо да го крием?

Да, няма ли затаени, скрити сили, които да поддържат временно борбата?

Хора колкото искате, но куражът и вярата изчезват.

Дигнете главите, господа ­ осмелявам се да кажа аз, всичко още не е загубено!

Не ни говорете само за вестници и решения на управителни съвети!...

Вие ­ питам аз заможния човек, който ръководи няколко предприятия, и тази вечер е седнал срещу мен. ­ Какво собствено имате Вие против Стамболийски?

Наистина, страната е в едно голямо благоденствие, стоките се харчат, нашите доходи са добри. Изглежда, че касите на държавата са пълни, защото почти не ни искат и данъци.

Тогава?

Не е мъчно обаче да се посочи основното настроение срещу управлението и в нашите среди. Това е несигурността на тази власт! Като че ли е без корен ­ плува по водата.

Да не би някой да я събори?

Не, тя не успява да заседне в съзнанието на ония слоеве, които крепят здраво една власт. И досега не е намерила своята сигурна, естествена основа.

Но големите маси, мнозинството в Народното събрание...

Един път ли сме имали маси и безсилно мнозинство? Ако властта имаше куража да бъде революционна, щеше да бъде ясно на всички къде се отива. Ще претръпнеш и ще се подчиниш по необходимост. Тя обаче не е власт на разумни преустройства. Тя е власт на неподготвени хора, които безобразничат на дребно.

1 юни

Красиви, чудни дни в зелените одеяния на горски царици. Като че нахлува нова кръв в мене.

Кому се мре?

Много пъти чувствувам нужда да поверя тайната си на най-близкия човек, да усетя одобряващ поглед, позволение за жертва. Но тесният свят на един скромен щастлив дом, не ще ли се окаже много по-скъп от голямата, благородна мечта за благоденствие на целия народ?

Ето, децата се борят на тревата, залени от слънчеви лъчи. Майка им разправя колко скоро ще пораснат, ако са послушни. Какви чудни неща ще им купи татко след няколко дни.

Знае се, че Кесаревото не може да принадлежи на Бога, затова нека не излагам на тежка, ненужна проба сърцето на една слаба жена!

2 юни

Прибирането на верните в София изглежда, че е вече напълно привършено.

Във въображението ми изплуват съзаклятническите групи, както в драмите на Юго, които играехме на млади години. Хората пристъпват мълчаливи, бледи с изпитателен и съсредоточен поглед.

Не се пита вече никой сигурно ли е тяхното дело и защо ще загинат. Искат само едно ­ по-скоро да се започне.

Кой ще ръководи в близката съдбовна нощ, изпълнена с толкова опасности? Няма маловажен началник. Може чинопочитанието съвсем да изчезне и да направлява този, който се окаже най-достоен във върховния час.

3 юни

Заварих при бъдещия министър-председател един от нашите общественици ­ П.

Привършваха разговора.

-Аз гледам само науката си. Това, което ми предлагате не е за мене. Аз съм с разстроени нерви и не мога да издържам подобно напрежение.

-­ Съжалявам ­ - каза П. и се сбогува.

След излизането му Цанков се обърна към мене:

-Убеждава ме да вляза в една група, която щяла да събаря правителството по “смел” начин. С помощта на няколко родолюбиви организации, които щели да се съединят.

-­ Кога?

-­ Наесен, а може би и през зимата, когато Стамболийски ще разполага с всичките си свободни и верни сили в селата!

Цанков стана сериозен след насмешливия тон и добави:

-­ След няколко дена действуваме.

-­ Никакво отлагане?

-­ Никакво.

Доуговорихме това, което трябваше да се впише още в обръщението към българския народ.

4 юни

Никола Рачев дава задача на запасния полковник Цанев ­ гвардеец.

-­ Диря те от няколко дена. Къде чезнеш?

-­ Виноват, изпити държа ­ гоня правото ­ и вади бележки от двата си джоба.

-­ Ще водиш частта, която ще придружава министър-председателя до двореца, където ще се отиде сутринта.

-­ Разбира се, трябва да завършим успешно, иначе указите ще носим в небесните селения.

-­ Празни приказки. Указите ще се подпишат тук, на земята, в някой от дворците? Но когато изгрее слънцето, за мене няма ли по-важна задача?

В такъв момент никой не знае, къде трябва по-голям кураж, по-голяма съобразителност и къде ще се понесе по-голяма отговорност. Трябва да се допуска всичко.

-­ Разбирам ­ казва Цанев, запалва цигара и заминава спокоен със смачканите записки по гражданско право в ръка, които сигурно вече никога няма да използва.

5 юни

На гарата ­ строга проверка. Нито един пътник не може да влезе в града, без да представи всички книжа за самоличност, да каже къде ще отседне и колко дни ще престои. Но какво от това, че тия сведения се събират с особено внимание? На едно от тия проверовъчни места виждам запасния полковник Михаил Савов, който се завръща.

Стражарът преглежда книжата и като вижда, че са на бивш военен, оттегля се назад и козирува. Не пусна ли той в тази минута най-опасното лице, което още преди месеци трябваше да обезвреди?

6 юни

Рачев посвещава подполковник С. от един конен полк и иска неговото съдействие.

-­ Вашата част решава една от най-важните задачи.

Мълчание.

-­ Много е възможно началникът Ви да не бъде на посоченото място.

­ Значи...

­ ... че неговият помощник трябва да го замести! Приятелите молят да бъдете на 8 [юни] след проверка в полка. Изглежда, че главната работа ще легне върху Вашите плещи.

-За първи път узнавам Вашите намерения. Когато приятелите желаят...

-­ Моля, никакви огорчения! Извинявайте, че Ви се съобщава само няколко дена преди акта.

-­ Без извинения. Щом трябва това да стане, аз съм длъжен да помогна. Задачата?

Следват няколко технически изречения.

-­ Разбрано. В казания час конният полк ще заеме изходна позиция. Помагам на България!

Рачев се отправи към “Александър Невски”, за да срещне друг другар и да му предаде последни нареждания.

Следобед

Съобщава се мястото на “главната квартира”. Не е далеч от вътрешното министерство, коменданството и Централната поща.

Кой може да подозира, че именно в тия най-добре пазени места са събрани хората, които ще отнемат властта на сегашната самоуверена управа?

Трима от най-важните приятели са дирени от полицията. Тя е предупредила собствениците на квартирите, да не им съобщават нищо. Те трябвало да бъдат заловени с изненада.

Запасният полковник Георгиев е трябвало да прави вчера рано сутринта опасни скокове през прозорци и огради, за да избяга от обградената от стражари къща. След това той намерил най-сигурния подслон ­ във Военното училище.

Наредено е войскови групи да засилят полицейските участъци. Стражари и войници ­ чада на селото ­ щели да се хвърлят с настървение върху нас. Нашите намират, че това нареждане е в интерес на преврата. Началниците на войсковите групи в участъците ще обезоръжат по-лесно полицията.

7 юни, сутринта

Гражданските лица ­ съзаклятници, трябва ли да бъдат събрани вечерта в една квартира, или трябва да бъдат на различни места? Има две гледища по въпроса. Делото е чисто военно. Гражданските лица не се разпореждат, поради което най-добре е да не се хвърлят всички в мрежите на властта.

Другото мнение излиза от психологически съображения. При евентуално усложнение, трябва да се знае, че центърът е на едно място. Когато изпращаш обикновения войник да мре за нещо, значението на което много малко разбира, прикриването на гражданите водачи, с каквито и да е доводи, е от лукаваго.

Казват, че при несполука къщата ще бъде вдигната отвътре във въздуха, за да не попадне никой жив в ръцете на властта.

На обед

Днес е бил един от най-съдбоносните дни!

Вчера полковник Вълков посещава свой познат, висш чиновник на гарата, и го моли да отстрани за следващите дни някои служебни лица и да ги замени с други, които той ще му посочи. Полковникът е дал да се разбере защо иска това.

Чиновникът се явява веднага при министъра на вътрешните работи и му съобщава исканията на офицера, като казва, че не го познава. На въпроса кой ще прави преврата ­ македонци или войници, чиновникът казва, че не знае. Разговорът става в присъствието на прокурора. Министърът изважда един списък, начело с имената на първите организатори на промяната, и нарежда тяхното задържане.

Слушайте ­ казал прокурорът ­ безполезно е задържането. След два дена ще бъда принуден да ги пусна. Аз познавам тези хора. С насилие от тях не ще можем да изкопчим нищо. Ще се вдигне голям шум. Оставете ме да ги проследя, така ще имаме много повече полза.
Министърът се съгласява. Разкритието на чиновника не дава резултат.

Следобед

Отново се прави опит с железниците.

-­ След няколко дена, рано сутринта, ще можем ли да разполагаме с няколко готови вагона?

Запитаният, висш чиновник, отначало гледа с недоумение, после разбира и казва, като че ли прави шега пред бесилката:

-­ Ако пътуваме за друг свят, машина не ще бъде нужна.

Чиновникът, за да разсее тежкото положение, започва да разправя за дезорганизацията, внесена от Стамболийски във ведомството на железниците. Всеки можел да пътува във всички класи, стига да е “организиран”.

-­ Да оставим за друг път тези разговори, драгий...

-­ Но, Вие искате да съборите Стамболийски...

-­ Той вече фактически не управлява!

Влаковете ще бъдат готови. Аз лично ще бъда там на място.

Надвечер

Както ми се казва, машината действува вече съвършено. Може ли да се спре конникът, когато вихрено гони отстъпващия противник? Може ли да се спре съзаклятникът, да се изпрати на почивка един ден преди големия час?

Приятелите са направили днес ново разузнаване на Централната поща, която най-напред трябва да се завземе през гъст кордон от стражари и войска. Разработва се план до секунда, до сантиметър. Малката “команда на смъртта” ще се разпилее на единици и всеки ще изникне като подводница в уречената минута на уреченото място. С един замах да се отстранят постовете, бързо да се обезоръжи караула вътре. Без предварителни упражнения, това трябва да се сглоби от раз.

Планове!

Но млечната бяла лента на юнската лятна нощ не ще ли ги издаде?

Вечерта

Министерският съвет има в последните дни непрекъснати заседания. Преценявали сведенията, които пристигали от разни места за “нещо, което се готвело”! Някои от министрите вярвали, други се подигравали. Това, за което всички говорят и е станало вече публична тайна, не ще да стане. Съветът взима мерки. “Дежурни министри” ще проверяват дали се изпълняват нарежданията. Снощи е подслушан разговорът между дежурния министър и коменданта ­ да бъдат обискирани хора в полите на Витоша.

Във военната среда пълно раздвижване. “Дядката” завършил тази вечер инспекцията на гарнизона. Навсякъде срещнал герои със светнали очи.

-Все пак внимание, момчета! Задачата е особена, не е като тези на бойното поле... там, чорт побрал... беше друго!...

Утре вечер в десет часа в главната квартира. Там ще се съберат за първи, а може би и за последен път другарите от новия кабинет.

8 юни

В ранните часове ­ последни срещи. Пълна самоувереност и готовност да се разгроми с един удар цялата система.

Около неприятеля ­ пълно спокойствие, както гласяха комюникетата от войната.

Обед

Нищо ново. Последни сведения за местонахождението на държавния глава, който се разхождал около Кричим.

16 часа

Страшната машина вече бавно се пуска в движение. В страната вече действуват стотиците посветени.

В столицата е спокойно всичко. Като любопитно момче напразно искам да забележа на челото на някой срещнат военен загриженост или да разгадая чувствата, които ще го обземат, когато след няколко часа ще поеме пътя към частта.

18 часа

Цанков искал да ме види. На път за Университета срещам Димо Казасов. Спираме в дома на вестникарите и пием по една бира за щастливия изход. Малко суеверие не е никога излишно. Обсъждаме набърже разни въпроси. На социалисти и на радикали никога не липсват големи планове. Слушам речта на Казасов, стройна и звучна като че ли е следвал школа за артисти. Увлича ме неговият искрящ стил, а мисълта му е винаги интересна. Ние считаме, че новата управа трябва да прокара веднага два основни принципа: свръхпартийност в управлението и законност в цялата страна.

Срещу нас седи един от главните редактори на правителствената преса. Той ни гледа със снизходително пренебрежение, навярно мисли, че готвим събарянето на правителството чрез вестниците на двете партии ­ социалисти и радикали, чийто общ тираж едва достига шест хиляди броя.

19 часа и 30 минути

Александър Цанков довършва лекцията си. Говори спокойно, протяжно, като проповедник. Неговият баритон увлича, широтата на поставения въпрос, подплатен със социалистическа романтика за настъпването на един по-щастлив свят, кара младите студенти да следват дума по дума неговата мисъл.

Откъде идва това увлечение на професора по политическа икономия? От вярата, че у нас настъпва щастливо спокойствие, че лъчите на големи надежди вече багрят далечините? Или от тъжното предчувствие, свързано с всяка лебедова песен?

Цанков ми каза да си взема топла дреха, защото може би ще пътуваме рано сутринта. Ще отидем двама да поднесем на Царя указите за подпис. Казах му, че с бъдещия министър-председател ще трябва да отидат двете крайности, представени в управлението: представители на Либералната и на Социалистическата партия.

-Мисълта ми допада ­ отвърна той, ­ нека Царят види, че за първи път цяла България е събрана.

20 часа

Зарадвани, че ме видяха толкова рано, на вечерята се говори доста много. Децата подражаваха на разкиснатото движение на оранжевата войска, която днес гледаха от прозореца. Жена ми предаваше нови слухове за претърсвания из къщите и задържани лица. Тя искаше да знае какво може да се очаква от това небивало напрежение, на което трябваше само една заповед, за да се разрази в гръмотевици.

Вместо отговор, аз отклоних разговора за училищните свидетелства, за хубавите роклички и за черешите на масата, от които сложих по няколко в устата на децата ­ ей така ­ като ласка или като последен подарък.

Какво повече мога да желая? Жена, отдадена изцяло на своето семейство, деца, които пръскат смях, здраве, надежда; партийно политическо бъдеще с добри изгледи? Нали сам Стамболийски ме кани неотдавна да участвувам в управлението заедно с няколко други млади хора от напредничави партии?

Къде в този мрак, който все повече се сгъстява, блуждаещ като сянка край огради, градини ­ направо в тъмната зинала уста на опасността?

Красотата на скромната трапеза, където децата бяха започнали своите обичайни закачки, се разпиля веднага щом станах. Под предлог, че ще подреждаме с Тодор Влайков материала за новата книжка на списанието “Демократически преглед”, поисках веднага да изляза. Трябваше да избегна тревожния поглед на жена си, която може би долавяше, че моето посещение е определено за съвсем друга къща. Чия съдба бих изменил, ако посветя още един човек в драмата, която се развива вече от четири часа? Все едно, аз няма да остана вкъщи. Ако тревогата и страданието дойдат в този дом, то нека настъпят няколко часа по-късно...

21 часа и 30 минути

Пристигат един, двама, трима, четирима...

-­ Защо на групи, господа?

-­ Не сме си давали, разбира се, среща. Искаме само да бъдем точни.

- Идват заедно, може би, за да мога по-лесно да посрещна господата ­ казва домакинята, бледа, изправена до вратата.

Тя знаеше последиците от разкриване съзаклятието: огънят щеше да грабне и дома, и майката, и децата.

Домакинът Иван Русев, приветлив, с отмерени движения, петербургски възпитаник, без ни най-малката сянка на смущение, подканваше гостите да седнат. Само неговата къща можеше да даде подслон тази нощ на нашата опасна група. Аз си спомних веднага нашето запознанство. В двореца на капитала “Балкан”, в един ъгъл на голямата операционна зала, Русев стоеше надвесен над своята масичка. Той преписваше някакви таблици.

В тази капиталистическа голяма машина ­ ми каза той, като му се представих ­ аз съм последната бурмичка. Не ще загубя нищо, ако червените дойдат и я вземат. Но ние сме граждани и не можем да бъдем спокойни, когато редът, държавата и войската са в опасност!
Идват един след друг куриери, донасят разни сведения. Получават нареждания. Министърът на вътрешните работи бил на театър, по лицето му личала голяма умора. Много от министрите били напуснали столицата.

Всеки звън разклаща нервите.

22 часа

Свикваме с новото положение. Подготвят се телеграми, пишат се укази, посочват се лицата за отговорните места. Препрочита се манифестът.

Александър Цанков казва, че министерската листа не ще бъде съставена нито според партийните управи, нито според коалиционните системи, още по-малко по известната практика на блока 2:2:1.

При разпределението на министерските постове се спори за министерството на правосъдието. Него искаха да вземат представителите на Народнолибералната партия. Възбуденото подозрение от това желание ни застави да се изкажем подробно върху положението на затворниците в Шумен.

Заключение: с осъдените чрез съд ще се занимае бъдещото Народно събрание, с другите ­ правителството.

Аз казвам: Затворените не са в едно и също положение, но виновни ли са те? В народното съзнание те са осъдени отдавна.

Преценени делата им с нравствените мерила ­ и едните, и другите погубиха надеждите на племето, вярата на народа в нашата държава. Във Втората война (Има предвид участието на България в Първата световна война.), купената от чужденците наша намеса е едно престъпление. Това съзнателно престъпление се чувствува и от народа. Балканската и Втората война завършиха с нещастия не само заради пустословието на Фердинанд, но и поради престъпната подлост на тия, които водеха страната.

Промяната, която настъпва в тази нощ, не идва в името на една разплата, защото ако новата власт си поставяше тази задача, още много трябваше да отидат при затворниците в Шумен и Сливен.

Може би Стамболийски при настаняването на водачите в двата тихи града е изхождал и от партийни съображения. Искал е да разчисти политическото поле за себе си. Безпорно е обаче, че затварянето им се одобри от народните маси. Войниците, които се върнаха от войните като сенки, наистина се убедиха, че отговорността не е само тяхна, че са изстреляли по един патрон, без да улучат. Затворниците трябва да благодарят, че някой по-суров вихър не престрига и главите им. Осъждането им действуваше възпитателно и върху останалите граждани, които считаха или бяха свикнали да считат, че и за поражението при Чаталджа, и за отстъплението при Лахна, и за нещастиято при Добро поле, са виновни само тези, които не се върнаха по домовете си.

22 часа и 30 минути

Телефонните разговори са преустановени преди определения час.

-­ Работата напредна, нали? ­ пита госпожа Русева, като поднася кафе.

-­ Разбира се ­ отговаря спокойно Кимон Георгиев, ­ тя не е свързана с телефона.

И да е узнало нещо правителството, то вече не е в състояние да отвърне на удара, който вече е наполовина нанесен.

Военният министър вече не разполага с войската си.

23 часа

Телефонните разговори са вече възстановени. Един куриер донася.

-­ Господ ни помага. Царските автомобили заминават за Казичене.

-­ Отлично ­ чува се един глас, ­ като че ли успехът вече е напълно осигурен.

Едно безпокойство изчезва. Държавният глава е тук, а не около чифлика на Стамболийски. Само след няколко часа много от войсковите части и чуждите представители ще запитат за отношението на Държавния глава към новата власт. Бързата среща между министър-председателя и Царя е необходима.

Избягват се и други усложнения. При пътуването си в Южна България, Стамболийски можеше да задържи Царя и узаконяването на новата власт щеше да бъде невъзможно. По този начин се избягва едно опасно раздвоение.

На една масичка се нарежда пасианс.

-­ Гадая ­ казва професор Моллов, ­ дали ще дойдем на власт, издигнати от широките народни маси?

23 часа и 30 минути

Идването и напускането на дома не престава. Трябва да бъдем много внимателни, защото в другото крило на къщата живее висш правителствен функционер. Някои са с часовници в ръка.

Мисля си: защо е това нетърпение, господа? Толкова ли сме сигурни, че се движим към благоприятна развръзка?

Полунощ

Пълна тишина.

Само стъпките на засилените патрули оттекват в нощта, светлата юнска нощ. Разговорите гаснат постепенно. Всичко, което е могло да бъде казано, е вече казано. Всички чувствуват нужда от малко съсредоточаване в себе си, може би да пообщуват малко с близките си, които са напуснали, без да са се простили.

9 юни, около 1 часа

Вратата е само притворена. Двама куриери влизат почти безшумно.

-­ Противникът не подозира нищо. Стражарите във всички участъци спят на бойна нога, но това те правят от няколко седмици вече. В оранжевия лагер също спокойствие. Само някои дребни началства поддържат настроението си с чашка и мандолини.

-Из града се забелязват само наши офицери. Важните министерства са потънали в тъмнина. Домовете на министрите Стоянов, Атанасов и Муравиев са още осветени.

-­ Отлично ­ чува се същият глас.

Двамата господа излязоха отново.

1 часа

Мълчанието и загасеното осветление умъртвява душите. Не мога да се нарека храбър, но не си спомням особен страх през войните. Други нерви ли имах тогава? Или когато водиш борбата на открито, когато гледаш смъртта в лицето, тя престава да те тревожи.

1 часа и 15 минути

-­ Господа ­ чува се спокойният глас, ­ можем да се поздравим с половин успех. Ако властта имаше и най-малкото подозрение, тя не би останала спокойна досега.

Всеки обяснява по своему как в тази столица, с най-различни полицаи, никой не е открил поне една малка тайна. На пет крачки от Вътрешното министерство, в тази къща, от девет часа досега са влезли най-малко стотина души и още толкова са излезли. Само след един час най-видните представители на властта ще бъдат вдигнати от леглата им.

-­ Негоден човешки материал ­ казва някой.

-­ Хората са годни ­ отвръща друг, ­ но заразата от партизанска проказа е страшна!

2 часа без 15 минути

Начев съобщава: ръководните другари донасят, че са заели местата си.

Ново донесение: предстои завземането на пощата. Групите се събират в сенките.

Очаква се минутата, когато всичко ще литне да смете властта, която всъщност осъди сама себе си.

В този час избегнати ли са вече всички изненади? Ще послуша ли подофицерът-селянин, който може би наистина вярва, че днес селото управлява?

2 часа и 30 минути

Моите мисли са пресечени от спокоен гръден глас:

- Господа, частите излизат от казармите и тръгват към местоназначенията си. Бог да помага!

-­ Бог на помощ! ­ всички стават прави.

Някои запасни офицери обличат военни шинели и излизат. Недалеч от нас ­ два револверни изстрела.­ Заемат пощата! Задачата е след пет минути, но са избързали малко!

Отново зловеща тишина.

Долавя се ясно шум на кола по направление на пощата. Отново изстрел и автомобилен шум. Фронтът е вече напълно разгърнат. Не само в столицата, но и в цялата страна. Съзаклятието е в открито движение.

Рязък телефонен звън. Първото известие за успех или тревожен сигнал?

- Добро утро! ­ прозвуча тенорът на самия Михаил Савов. ­ Всичко е разчистено. Опитът за контраатака пропадна. Бяхме готови да се барикадираме зад колоните. Започвам предаването на заповеди до гарнизоните.
­ Да живее България!

-­ Да живее! ­ прозвуча мощно в къщата и в двора.

3 часа

Министерството на железниците е завзето. Дават се нареждания да се използват войски в Южна България, за да се предотвратят евентуални смутове. Това разумно решение, което би изменило хода на събитията около Пазарджик, било впоследствие отменено.

3 часа и 30 минути

Честа картечна стрелба в западните квартали.

Там се очаква съпротива. До полка са лагерите на големи оранжеви части. Заповедта е да бъде изпитан първо с халосни патрони куражът на тези неопитни зайци.

Голяма конна част прекосява града близо до нашата квартира.

Гарата е в наши ръце, влаковете на разположение. Започва товаренето на оранжевистите, които набързо облечени се отпращат към родните им места.

4 часа и 10 минути

Стражата на всички участъци е капитулирала.

4 часа и 40 минути

Целият гарнизон приветствува новата власт. Военното ръководство приема поздравите на войските.

4 часа и 50 минути

Влиза военната група ­ генерал Лазаров, Дамян Велчев и много други действащи офицери.

-­ Господа, работата успя без жертви! Това показва колко човешка беше тя!

Господа министри, заемете местата си във Военното министерство.

Пазете България от лична и партизанска мъст и корист! Дано даде Господ войската ни втори път да не спасява по този начин нашата държава!

5 часа

Първото нареждане на новото правителство: никакво отмъщение. Новата власт осъжда по-раншните борби между партиите и няма да допусне разплати от тия, които са се чувствали засегнати.

5 часа и 15 минути

При Михаил Савов. Пристига царският човек Скотунов и запитва надменно:

-­ Кой извърши това?

-­ Извършихме го ние ­ отговаря със същия тон Савов. ­ Но Вие кой сте?

-­ Аз съм... ­ и следват всички титли.

-­ Голяма работа! ­ засмива се Савов и продължава да дава нарежданията си. След излизането на Скотунов, в стаята влизат Кимон Георгиев и Никола Рачев и се прегръщат сърдечно.

5 часа и 30 минути

Министър-председателят с министрите Смилов и Казасов, придружени от една гвардейска част, водена от полковник Цанев, заминават за Врана.

Облегнат на един прозорец на Военното министерство, гледам градината. Кошмарна нощ. Божествена сутрин. Спокойствието е разляно над целия град. Столицата спи. Спи спокойно, разглезена разсипнице, с грехове до очите! Когато се събудиш, очаква те изненада. Може би ти ще пламнеш от бурно въодушевление. Ще ни приветствуваш нас, знайни и незнайни. Ще бъдат безкрайни твоите славословия. Но недей разточителствува с чувствата си, мила моя! Запази поне малко от своята почит и възторзи, за да не се изненадаме, когато чуем след малко старата благодарност:

-­ Разпни ги!

... Тримата министерски пратеници до Държавния глава трябваше да узнаят неговото отношение към властта, създадена от войската. Не можехме да знаем предварително дали той ще одобри извършеното. А ако се обяви противник на новата власт, докъде ще отиде противодействието му. Отпътувалите другари трябваше да убедят Царя, че всичките съображения против правителството на Цанков нямат значение. Въпросът кой назначава и уволнява министрите става безпредметен при новосъздаденото положение.

Ако Държавният глава одобри с подписа си промяната, без да поеме всъщност никаква отговорност, правителството почва да работи. Ако откаже, министрите се връщат обратно и борбата между новата и свалената власт става още по-голяма. Към нея ще се прибави и борбата с Короната. Тази именно борба трябваше да се отстрани веднага. Войската не можеше да отстъпи. Всяко колебание на Короната би насърчило Стамболийски, би засилило опасността. Групата министри, останала във Военното министерство, доби правото да разгласи промяната и да напечата обръщение към народа. Ако отговорът от Врана се забавеше, щеше да се пристъпи към решението, което тласкаше делото към неговия естествен край, т. е. отстраняване на всяко препятствие с всички сили. В такива дни протоколи не се държат, не е нужно и съгласието на всички министри. Не може да се допусне в никакъв случай гражданска война, плод на някакви колебания.

Държавният глава имаше вече свое становище. Той не се срещна веднага с новия министър-председател, който си беше присвоил правото да състави сам правителство.

Само преди един ден Короната подписваше всички укази и закони на сваленото управление, някои от които отричаха основния закон. Те бяха създавани в едно Народно събрание, родено в стихията на бунта. Стамболийски обаче бе посочен от народа за управник. Сега внезапно се явява друг министър-председател, който няма никаква връзка с масите и иска да бъде признат за законен управник. Държавният глава е поставен на изпитание и той изчезва за известно време, като решава да чака. Какво?

Да признаят съзаклятниците по-лесно правото на неговите съображения? Но и да ги признаят, това е без значение, понеже той трябва да подпише книжата, които са пред него.

Не толкова чрез подписа, колкото чрез своето живо дело, Държавният глава трябва да отговори: ще работи ли с тия хора, които му отнеха правото да назначава сам министри или да чака с повишен пулс някой нов вихър, който ще смете неканените гости от двореца? Тропотът на гвардейските коне из парка обаче наближава цветарника и показва, че го търсят.

Възбуден, мрачен, нападателен, новият министър-председател иска да направи своето изложение. Него го чакат и войската, и народът. На Държавния глава предстои да признае извършеното. След Голямата война, която премахна много монархии, един трон има още голяма цена, за да се жертвува за някои остарели форми. Превратът би нарушил сериозно основния закон, но кой негов член е бил запазен през изтеклите петдесет години?

В съгласие с Конституцията ли баща му обяви война на съюзниците в 1913 г. без знанието на отговорната власт и проигра за първи път големите усилия на народа? В съгласие с Конституцията ли той разтури в 1914 г. Народното събрание и избра със страшни измами друг парламент, сключи съюз с Централните сили, смаза копнежите на едно героично племе?

Само преди десет години, в същия този дворец, на същата дата, достигнал върха на своята сила, Фердинанд, пиян в своето пустословие, не разтвори ли широко клапите на новите войни?

Тогава главнокомандващи и министри стояха на колене пред балканския олимпиец, днес неговият наследник трябва да слуша благородните желания на войската и народа, които искат да премахнат безредието, причинено именно от тези войни.

Царят трябва да отстъпи.

Кой разполагаше в този час със силата? Нима войската с една част волева интелегенция не може да измени известни законни положения, без да се съобрази с интересите на дворците?

“Малкият дофен е слаб, казваше някога Алфонс Доде, малкият дофен е болен, ще мре”! Светът страда вече от излишък на тронове, а душата на този народ се разпъваше много години от българската корона.

Мълчанието на Врана изглежда и отдалече загадъчно и може да създаде в някои краища непоправим безпорядък. Повелителна нужда е да се бърза.

-­ Тук Врана, полковник Цанев...

-­ Резултатът?

-­ Вътре приказват. Бяха се умълчали, но шумът започва отново...

-­ Слушайте, влезте веднага вътре и ...

-­ Имам ли право, вътре са големи началства...

-­ Ти си войската там, ти си най-голямото началство и ще предадеш, че за нас среден път няма. Ще изпълним дълга си без да гледаме кой ще понесе последствията!

Без да чака отговор на своето почукване, Цанев влиза в кабинета и след като поисква разрешение да доложи, съобщава горните думи на умълчалото се събрание.

При това енергично становище, Царят подписва книжата и заявява, че той вече не е държавен глава, защото нищо не остава от неговите права. Той бил изменил на своята задача да следи безпристрастно народните настроения и да извива според тях мачтите на държавния кораб.

На възраженията на министър-председателя Цанков, че делото, което той санкционира е дело на войската, дело народно, Царят в обширни логически разсъждения му доказва, че делото не е народно, тъй като народът само преди един месец е бил консултиран чрез избори, а още по-малко е на войската, която не може да има друга воля, освен неговата, на нейния върховен началник.

Може би Борис си казва на себе си: безумни рицари, скоро ще почувствате на какво самооблъщение сте жертва!

Някои твърдят, че противопоставянето на Царя да подпише указите било своего рода алиби. Това било едно особено оправдание пред съборената власт. Други ­ по-смели, твърдят, че намесата на войската не е станала без неговото предварително съгласие, дадено на полковник Вълков, който стана военен министър след преврата.

Каквото и да се установи някога, себеотрицанието и смелостта на хората, които извършиха промяната, с това не се намалява. Организаторите излязоха да мрат за една Нова България.

Да не подценяваме замисъла им, защото ако превратът беше разкрит, Царят най-малко би защитил жертвите, даже и да беше го одобрил в себе си.

В това време Военното министерство е препълнено с представители на вестници, общественици, чужденци. Телефоните в цялата страна непрестанно бръмчат. Един въпрос се задава постоянно:

-­ Одобрена ли е промяната от Държавния глава?

-­ Какво разсъждават още там? ­ пита гневно новият министър на вътрешните работи Иван Русев, който се е свързал вече с цялата страна.

-­ Нима още не е получено решението от Врана? -­ провиква се учудено генерал Лазаров, който със своя щаб от офицери поддържа връзка с провинциалните гарнизони.

9 часа

Небивало напрежение. Всички схващат, че другарите в Двореца срещат пречки, но никой не знае характера им, нито кога ще бъдат отстранени. Новият министър на външните работи Калфов е заобиколен от чужди представители и се мъчи да им обясни забавянето на одобрението на Държавния глава, когато едно телефонно донесение на полковник Цанев оповестява подписването на указите от Царя.

Още преди излизането на гражданската и военната група от министерството на войната, учудените софиянци, които се бяха надвесили по прозорците, можеха да наблюдават няколко интересни явления.

Лица, животът на които и преди и след войните, беше крайно съмнителен. Известни юнаци от управлението на Радославов, станали олицетворение на политическо безчестие.

Представители на безотговорни организации, излезли сега от мишите дупки, където се бяха скрили.

Всички те ­ възбудени, тържествуващи, с многозначителни ръкомахания, обсъждаха шумно станалото, възхваляваха го безвкусно и с изкуствен възторг създаваха впечатление, че са били най-важните хора през нощта.

Недоумението е всеобщо. Защото всеки знаеше, че освен войниците, тази ранна, самообразувала се манифестация, е спала спокойно в своите легла.

Те обаче продължават да се движат, да канят долу при тях едва що събудилите се граждани, да предлагат на офицерските групи своите услуги.

Постепенно към тези дръзки безсрамници се присъединиха и други техни другари, със същото малко похвално минало, скачат от файтоните, поставят отгоре народното знаме и с трясъка на познатото патриотарство започват големи шествия. Докога щеше да продължава тази гавра не се знае, ако една група млади офицери, които вероятно познаваха тези хора, не бяха ги разгонили.

Не съм суеверен, но началото ми се стори зла поличба.

София наистина може да устрои винаги големи, тържествени шествия, достойни даже да посрещнат и персийския шах. Една сива маса чиновници и толкова още хора, които чакат да ги заместят, са винаги готови да бъдат на линия. Тези среди не създават обаче истинска сила на една власт.

Градът, потискан от свалената управа, място на пълна развала, този град така заплашван от оранжевистите, не може да не се почувствува сега като крепост с вдигната обсада.

Сутрешното учудване се превърна на обяд в радост, вечерта във възторг.

На 9 юни вечерта градът наистина тържествуваше.

Това беше външната страна на шествието. По-голямата част от работните маси обаче начело с дейните им политически представители, срещнаха новата власт с недоверие. Те наистина не бяха извлекли голяма полза от управлението на Стамболийски, но ударите, които той нанасяше на “кокалановските” политически групи, отговаряше на настроението на работния свят, засилваше неговите надежди.

В новата власт комунистите ще видят съживяването на буржоазията в България, на “агресивния капиталистически империализъм”, както се изразяват те със своето изчерпателно красноречие. Те нямаха причина да бъдат недоволни от управлението на Стамболийски, от неговия бунтарски език, който често се приближаваше до ударния завладяващ език на руския болшевизъм; също така и от законодателството му, което поставяше даже начало на изземването на капитала. При всички закани на Стамболийски, които идваха впрочем много случайно, че ще строши зъбите на червените български вълчета, комунистите го чувствуваха близък, сроден. Те му даваха своята подкрепа, като подготвяха по-решителните стъпки за борбата с буржоазията. Доколкото тези среди вярваха, че неустановеният светоглед на Стамболийски подготвя условията за избухването на революционния социализъм, промяната на 9 юни събори внезапно техните очаквания, върна историята и те ­ разрушителите на буржоазния строй, трябваше да почнат отново.

Голямата изненада не беше само за “Врабча”. Изненадата беше особено голяма за комунистическата централа, тази подвижна, вечно будна московска сподвижница, която винаги досега е долавяла всички по-важни политически събития отнапред.

Ако “Врабча”, обладана от лекомисленото настроение на всеки победител, самоуверена и пируваща, посрещна станалото с огорчение, Комунистическата партия, със своя прекрасен шпионаж, стоящ несравнено по-горе от Обществената безопасност, се почувствува наистина изиграна. По свои съображения, тя не ще изкаже гласно разочарованията си, не ще осъди открито своята разузнавателна служба, ще промълви, че превратът е една от проявите на борбата между залязващите капиталистически групи, но със зъби, скърцащи в тъмнината, ще почне да подготвя веднага своя противоудар.

Вярата на българските комунисти, че ще превземат средите на Стамболийски, при безгрижието на последния, с което разстрои войската, беше извънредно голяма. След настъпилото, тази вяра изчезна. Оттук и новото начало, което можеше да се очаква в дейността на нашия комунизъм: открита, съвместна дейност с обезвластения Земеделски съюз.

Излишно е да се изтъква настроението на най-голямата част на земеделските маси срещу новата власт. Страната току-що беше прогласена с увековечаването на селското господство. В оранжеви накити и при крайни изрази, които успокояваха масите, се разнасяше, че последните избори са унищожили “хидрата”, която смуче кръвта на работния селски народ.

Селото се тълпеше около тези странни проповедници. Там бяха старите, които си спомняха турско време, когато данък не се плащаше.

Стичаха се и младите, които следвали и недовършили, не искаха да хванат поводите на воловете и да тръгнат за нивата, явиха се вече и жените от село с лачени чепички и с повдигнато любопитство от непрестанните кушии на оранжевата кавалерия.

Летящите групи на комунистите използваха словото денонощно. Те считаха масовите селски сборища прекрасно средство за настройване и пълно покоряване на душите. Всичко се развиваше в един устремен темп...

И само в една нощ цялата планина от мечти се катурна през главата.
Нашата капиталистическа класа, без всякакво минало, съществуваше повече в изкуствените построения на комунистическите дейци. Числено тази класа е много малка, за да създаде настроение за новата власт. Тя няма революционен огън, за да излезе на улицата, а при това положение първият ден беше много неопределен, за да изясни своето настроение. Разпокъсана в разни групи, свикнала да се произнася за сигурност на дадено предприятие само след съставянето на неговия баланс, тя и тук запази едно отношение, което отговаряше на нейната пресметлива и спокойна природа. Освен това новите управници са обикновени професори, военни в оставка, журналисти, нито един, който да е от бившата управляваща аристокрация, станала известна чрез погромите и портретите й, разлепени в различните питейни заведения.

За тази именно класа новите управници, сложени на отговорни места от войската, бяха временни заместници на тия, които трябваше да се върнат от Шумен. Тя обаче не познаваше нито новите министри, нито военните. Така мислеше нашата “империалистическа буржоазия”.

Промяната направи най-голямо впечатление на запазената, волева интелигенция, пренебрегвана и унизявана от години. Въображението на тези хора беше поразено от изкуството да събереш през девет гори враждуващите партийни хора, да ги обединиш в голяма строителна сила, подкрепена от казармата, решила за първи път да подпомогне разрешаването на важни политически задачи.

Наистина ли времето е обременено с неща големи и красиви? Да чуем откровенията на хората, неизвестни до тази сутрин!

Излизам от Военното министерство и повлечен от човешката струя се доближавам до мястото, където ще говори новия министър-председател. Аз не се мъча да събера вниманието си, отвлечено от настъпилата умора. Какво ще каже, или какво може да каже на народа?

По какво собствено предварително и напълно сме се споразумели. Първата задача на войската и на нашата малка група политици е свършена и ако се съди от досегашните сведения от страната ­ разрешена е напълно сполучливо.

Това, което може днес да се обещае, особено от военните, е едно управление от честни родолюбци. Останалото ще дойде от само себе си.

Стига борба, опити и политически проклятия!

На всеки начинаещ управник се допуска самоувереност и малко фантазия!

Месеци наред при подготовката на преврата, аз изживях всичкия възторг на хубавото, смело дело. Затова сега не мога да се увлека от чуждата радост.

Ние поемаме голямо задължение, дръзко хвърляме ръкавицата на силните обществени течения, подготвяме развенчаването на старите водачи. Има защо днес да бъдем повече загрижени от вчера.
Когато посоченият министър-председател избираше своите другари, военната среда не му правеше никакви възражения върху техните политически или лични качества. Имаше безспорна вяра в посочения човек, който ще намери хората, необходими за настъпилото сериозно време. Същото съгласие съпътствуваше и разпределението на министерствата между тях.

Безспорно, че Министерството на вътрешните работи трябва да бъде в ръцете на надпартиен. Така само ще се създаде полиция, над която да не тегне влиянието на градския и селския партизанин.

При толкова млади и образовани люде, останали безработни, при цяло поколение, минало през огъня на войната с кръстове за храброст, при намалението на офицерския кадър, един генерал можеше да създаде от впиянената и разпусната жандармска сган стегната вътрешна сила, която в днешната неспокойна епоха ще има за единствена задача да предовратява различните прояви на злото. Никакви възражения не се чуха против посочването на генерал Иван Русев.

И държавните финанси имаха нужда от здрава ръка. Левът се колебае, лихвите на старите заеми текат, тежките репарации налагат сериозни фискални реформи, общественият служител е в бедствено положение, цялата финансова система, наследена в тази ранна утрин, е заплашена от провал.

Така се разпределяха ресорите един след друг с оглед да се поставят способни хора, които искат да създадат своето дело в живота и за които министерствуването да не бъде едно постоянно странствуване от дюните на Златните пясъци край Варна до дебелите сенки на Чамкория.

Всички бяха съгласни, че нашата “буржоазия” ще държи чрез своята власт последен изпит. Ще се окаже ли тя годна за творчество голям формат, което да остави следи, да създаде епоха?

Бяхме готови да се закълнем сто пъти, че ще се тръгне към широко преустройство. В тази страна реките са без корита, пролет ­ давят и разрушават, лете ­ нямат вода да напоят една кокошка. Горите са вече голи скали, скалите се разсипват в порой, който умъртвява най-плодоносните пространства.

Кой има право да говори у нас за безработица? Нека създадем, подобно на старите алхимици, от нашата земя и от благодатното слънце ­ звънко злато!

Днес наистина няма важно или неважно министерство. От днес ще се гради!

Да, всичко казано е напълно вярно ­ кристална истина, тя ще бъде и наша вяра.

Войската предаде властта на отговорното правителство и се оттегли, а правителството бе веднага погълнато в своите дела, като първото му нареждане беше да не станат никакви изстъпления.

Водачите на земеделското и комунистическото движение бяха замолени сериозно да наредят до своите хора да не смущават реда, да не се дават жертви.

Властта е силна, единствената сила, която може във всеки момент да се справи с всякакви бунтарски прояви. Да се знае от всеки, че при съществуващите настроения, всяка развихрена страст би причинила неизмерими злини.

А членовете на правителството да почнат веднага своята творческа работа: целта е ясна ­ да се спечелят хората на труда. Опростяване на данъчната система, облекчаване тежестите на труда, засилено производство, разширена просвета. Нека безшумният творец на нашия стопански напредък почувствува съчувствието на новата власт. Правителството е готово да отпусне земя и на комунистическите кооперации. То иска да отстрани или поне да смекчи противоречията, да развие сътрудничеството на икономическа почва. Нека тези кооперации доставят на бедните слоеве и храна, и топливо. Ние сме готови да ги насърчим!

Организаторите на промяната наредиха до всички служители в полицията да се избегне всякакво предизвикателство и преследване.

Но съдбата, която висне като черен креп над всяко по-светло българско начинание, изневери и този път на нашата държава.

Откъснат от грижите на своите другари, някои от които вече предугаждаха приближаващия се удар, със самочувствието, което не напуска никога мечтателите, Александър Стамболийски не схвана сериозността на своето положение.

Неговото убеждение за лекомислеността на съзаклятието се е засилило от несериозния опит да бъде обезоръжен. Без достатъчно сила, без кураж, групата, която се явява да го залови, изчезва още при първите изстрели на неговата съпротива.

Ако в пазарджишкия участък, действуващата военна група със Славейко Василев не се беше пленявала само от външния блясък на един преврат, а ако беше проучила, подобно на софийската група, сериозно своята задача ­ съпротивителните сили на Стамболийски, средствата за бързото му и безболезнено залавяне, ако Василев беше изпълнил точно инструкциите и беше работил смело и с всичката поета отговорност (инструкциите, които му бяха дадени бяха разработени много по-детайлно от най-деликатната задача, каквато се явяваше завземането на Софийската централна поща), той нямаше да допусне удара на сваления министър-председател и усложненията, които последваха с всичките тъмни страни на една отпочната гражданска война.

Възмущението в душата на Александър Стамболийски бе извънредно голямо. Неговата вяра, че при първия знак за опасност, която грози земеделската власт, ще се вдигне и последната паланка, е стигала необхватни размери. Той живееше с тази вяра, тя му се втълпяваше ежедневно от неговия антураж. И веднага ­ няколко “момчетии” искат да го смъкнат от височините, на които реално го държеше само неговата необуздана самоувереност.

Така се е родила у него смелата мисъл да отговори на удара чрез контраудар на селските маси. Не само в посока на Пловдив, но и на много места по централната линия имаше сериозни сблъсквания между войската и силни земеделски групи.

Малко ли български чеда загинаха във войните, че трябва и сега да падат?

Имаше моменти, когато нередовните съобщения и още по-нередовните сведения чертаеха в заседателната зала на Министерския съвет призракът на една още по-страшна непозната гражданска война, ако не се вземат незабавно необходимите мерки да се въдвори реда.

Точно в тези бурни дни се постави още веднъж въпросът за затворниците в Шумен.

Привидно спокойствие. Затворниците изглежда, че са доволни. Неизвестните случайни хора, които днес управляват не са решили още въпроса: ще продължават ли да управляват сами или ще се отправят в тържествено шествие за Шумен, за да поканят и придружат освободените водачи към свободните министерства.

Ние бяхме провъзгласени веднага за политически парвенюта. Шуменци, които вярваха, че с разговорите си в затвора, бяха убедили света в своята невинност и неотговорност за двата погрома, се обявиха срещу новата власт.

По-късно, освободени, всеки определи различно своето отношение. Едни се отказаха от политиката и поискаха в компенсация прехвърляне на политическото наследство върху техни близки. Други допуснаха временно съгласие срещу осигуряване на стабилно място в Народното събрание. Трети се оттеглиха, подобно на Зевс Зловещия, и зачакаха своето време. Четвърти, той беше само един, започна своите закани още от затвора.

Имаше такива изискани, тънки джентълмени, привидно доволни, примирени. Те благодариха за освобождението и наредиха събирането на пръснатото партийно племе.

Предоставиха на глупостите, които щяха да направят деветоюнците, да ги издигнат отново до политическите престоли.

Незаглъхналите тътнежи на гражданската война смущаваха техните деликатни уши и показваха, че денят за откритото настъпление към властта не е още дошъл.

Далечните им домогвания не останаха скрити и за “деветоюнските шарани ­ идеалисти”, но тъй като те се оказаха неспособни да отстранят навреме техните прикрити удари, героите на деветоюнската нощ не съумяха да спрат и дръзките пристъпи на политическата реставрация.

Не можейки да вземат никакво смело решение в тази насока, деветоюнците го предоставиха на времето и на случая, който обаче никога не настъпи.

Това ставаше в дните, когато борбите със селските бойни групи продължаваха.

Към морето

-Ще тръгнем за Варна ­ съобщи ми неочаквано министър-председателят ­ Ще обсъждаме няколко въпроса насаме...

-­ Не ми е възможно, министерството, партията...

-­ Ще дойдеш непременно, ще бъдем двама-трима. Никой сега не пътува за удоволствие. Тук обсъждането не може да стане, партиите не дават никаква свобода...

Тръгнахме.

Между населението владееше вече пълно спокойствие. Първоначалната лудост беше преминала. Само партийните среди, които излязоха от своята сънна болест, бяха обхванати от небивала възбуда: прозорците на помещенията се измиха, паяжините се изчистиха, лъч проблясна в душата на клубния кафеджия...

И Радикалната партия не е била никога бедна от разисквания. Старият водач Найчо Цанов гаснеше бавно във Видин, но партията беше имала винаги излишък от мислители.

Събитието беше от голямо значение. То изправяше с краката нагоре цялата политическа философия на мъдреците около Костурков с теориите им за поемане на властта и възпитанието на обществените маси.

При това радикал ­ министърът трябваше да отговори веднага: ще зачита ли светите партийни скрижали или и той е заразен от ереста на Найчо Цанов за разпускането на партиите и образуването на голяма обществена сила в служба на страната. При това партийната стълба не удостоява министъра с този пост.

Превратът наистина възвърна свободата на партийните шефове, самостоятелното държание на новия министър обаче не можеше да бъде понесено от хората с развито партийно чувство.

Министерството на вътрешните работи съобщи в Министерския съвет, че Комунистическата партия, вече ободрена след настъпилото отначало в редовете й разочарование, събира отново своите сили и в борбата, която сигурно предстои, ще подкрепи Земеделския съюз, който все пак е останал незасегнат.

Левът се движеше към пълно обезценяване и заплашваше хиляди дребни спестявания. Държавните служители са още в бедствено положение. Сериозното преустройство на държавата налагаше групирване на сили. В това време обаче секретарят на Радикалната партия, четеше на малкото останали верни дълги и пространни напътствия, как да се организират в самостойна сила. Народът в близко време щял да даде доверието си на радикалите.

Щом е така ­ казвам си аз, ­ по-добре към Варна! Може би край морето нашата политическа задача ще намери разрешение!

При липса на воля за смели решения, почва да се живее с несериозни надежди.

Ненавлезли още в Искърския пролом, предава ми се една телеграма, с която партията ме уведомява, че след “продължителни обсъждания”, те не се смятат свързани със задълженията, които бих поел спрямо министър-председателя.

Напразни и безполезни страхове, преблажени отци, възпитаникът ви, носен в удобния вагон, не е с повече кураж от вас ­ в клуба!

Всички сме много дребни спрямо героите-държавници, които страната чака напразно от много години!

Някога радикализмът наистина имаше своя вожд по замах, сърце, прозрение. Той именно каза първи, със смелостта на човек, който създава нови пътища в живота, че след погромите, за които всички сме отговорни, отделните партии трябва да се стопят в голямо движение, което единствено би окуражило народа и би могло да му поиска нови жертви.

Найчо Цанов не ни смущава вече със своята широка, тревожна мисъл, със своите предсказания на ясновидец. И ние, гризачите на неговите мисли, можем да кадим в партийната си килия тамян на несравненото ни политическо превъзходство.

Има само неколцина в България, това сме, разбира се, ние, които можем да внесем равновесие в нравствения и политически безпорядък. Народните маси не зреят бърже, за да схванат нашите единствени разбирания, но те, след години и столетия, неминуемо ще възмъжеят. Тогава именно ние, радикалите, ще вземем съдбата на народа в ръцете си, тогава ще звънне часът и за избранниците на България!

Пътуването за Варна впрочем прие един друг характер, който изключи всяка възможност за обсъждане на сериозни въпроси. Всяка гара, всяка спирка шумеше от море от глави. Власти, още несменени, власти, които искат да бъдат назначени. Убеждавания, приветствия, препоръки, негодувания, очаквания, лични въпроси, преустройства, облагания, стопанисване, даже и ценни съвети по външната политика.

До тази жива, самодоволна, крещяща публика, бяха наредени големи групи от истински хора на труда, принудени да напуснат нивята си, да пътуват няколко часа, само за едно кратко мълчаливо преклонение пред новите политически комети.

Какво искат хората? ­ питаха по-рано политическите лъжци и записваха с престорена сериозност всичко, като разливаха по този начин вълни от измами и заблуди. Сега нямаше нужда да се задават въпроси, понеже тия, които водят групите, правят направо дълги изложения.

След подобно привеждане в известност на народните желания на гарата, където е спрял тренът, тръгваме отново. Движим се някак си величествено, като че сме увеличили внезапно пространството на нашата държава. Речите, отговорите, клетвите за вярност продължават да се разливат, подобно старо вино и замайват главите.Оказа се, че старата позната машина, която предаваше известния вече облик на посрещанията на Стамболийски след стодневната обиколка из Европа, работи и сега превъзходно. Хора бяха струпани и на места, където влакът не спира, за да видят главите ни, подобно портрети в изящни рамки на картинни галерии.
Постепенно купетата се изпълваха с посрещачи и изпращачи, два вида гости, които бяха вече загубили представа на коя станция трябва да слязат и когато се показваше нова гара, те първи даваха знак, че трябва да се вика.

Поклоните и ръкостисканията продължиха чак до Варна, като че сме се отдавна напълно разбрали по държавните въпроси, като че ли сме една душа.

Вместо да прорежем като мълния малкото пространство до града, в който щяхме да дирим решение на въпроса за бъдещата обществена сила, която ще крепи управлението, ние усвоихме познатите игри, свличащи достойнството на министъра, да “проучваме лично въпросите, свързани с нуждите на народа”, което правеше работата ни несериозна.

Варна беше решила да възвърне по свой начин, вярата в дейците от деветоюнската управа и да заличи първите ни огорчения от раздорите, които бяха почнали да се чувствуват в столицата. Широка, единодушна в своя бляскав, като светналите вълни на морето прием, тя сега неволно ми напомни един друг, много по-трагичен и тъжен ден, незабравим за мене, когато след Бунархисар и Одрин се прехвърлихме през Мидия и Варна, за да бъдем хвърлени да продължаваме войните към Зайчар!

Днес Варна не е така тъжна, както тогава. Тя е обладана от рядко ликуване, а ние сме предмет на славословие, носещо следите на старите византийски обичаи.

Ще оправдаем ли тези тромпети, Радамес?

Във Варна не се говори нищо сериозно и министър-председателт не взема никакво решение. Ние се върнахме след няколко загубени дни, с възбудени надежди и с първите разочарования.

Характер на новата власт

Коалиционната управа, която след войната трябваше да подпише мирния договор в Ньой, показа големите поражения в нашия политически живот, дължащи се между другото и на себелюбието и безотговорността на политическите централи. Само за една година управлението, което искаше да носи голямото име ­ на народното спасение ­ трябваше да дири три пъти, в три различни партии своя министър-председател. Министерствата се разместваха като шахматни пионки, докато се роди най-после управлението на Стамболийски.

Възпитани в пълното отричане на положителните качества на другите партийни групи, политическите водачи живееха само с вдигане на собствените си достойнства. Тия затворени лонджи (Събрание на майстори от един еснаф в турско време.) излъчиха само един убеден апостол на обединението. Неговите разумни думи ­ че трябва да се премахнат изкуствените прегради между хората от един и същ обществен състав, оставаха обаче безрезултатни. Всяка политическа партия подклаждаше непрестанно котела на злобата и оставаше впечатлението в своите послушници, че дребната им група е извънредно нужна за спасението на страната. Ние говорим за отделните партии, доколкото те се явяват като единни сили, даже когато ги нападаше бедствието ­ съдбата да им отнеме вътрешното министерство. Защото това е време на безкрайно партийно раздробление, този човешки прах, който привидно се сгъстява и разпилява в зависимост от броя на политическите хайти, които се появяват заедно с властта и изчезват незабелязано през политическите пости.

Ако Найчо Цанов не угасваше и следователно не беше безопасен за тези нови каноници, той пръв би почувствувал стръвните удари на тия, които грозеше със своите последни проповеди.

Погромите създадоха за управляващите партии само една грижа: да прехвърлят другиму голямата отговорност. Никаква обнова, никакво усилие за внасяне на известно просветление в партийното съзнание. Постепенното възшествие на Стамболийски, на когото нашите партии погледнаха отначало с любопитство, не създаде повече разум в техните управления. Едва когато този своеобразен Ивайло издигна юмрук срещу им, неспособни за отбрана, водачите почнаха да хвърлят умоляващи погледи във всички посоки.

Спасител на давещите се се оказа професор Александър Цанков. Той произхожда от съвсем друга среда. На младини е водил борба за подобряване на живота на цялото човечество. След като се убеждава, че нуждите на нашата държава налагат по-непредубедени отношения към нашата обществена и стопанска действителност, професор Цанков си поставя по-скромни задачи. Тяхното решение може да стане и без помощта на други, а само на наша местна основа. За тази цел трябва да се стремим, без излишно доктринерство, към създаването на една обществена сила, в която ще преобладават привържениците на по-големите разумни промени.
Как от този проповедник на пълната демокрация, която полека трябваше да се издига до идеалната държава, се създаде министър-председателят на един военен преврат, който застави масите да стоят известно време безгласни? Това може да се обясни само с нашите политически условия след загубените войни.

Средата, в която се произнесе за първи път ереста, че съществуващите обществени групи трябва да изчезнат и с техния подбран ценен кадър да се създаде голяма обществена сила, беше Радикалната партия.

Раните на България са прекалено големи, за да имаме дързостта и да мислим, че можем да ги лекуваме сами. Нещастията дойдоха от нашата раздробеност, която не създаде нито един държавник, способен да овладее съзнанието и сърцето на народа и да унищожи самовластието на Фердинанд.

Духовете на масите се овладяват от разбиранията на Москва и всяка една от нашите партии е принудена да изразходва силата си за запазването на своите малко хора. Никой не може да очаква свежа кръв в своя организъм.

Като не могат да откъснат привърженици от двете големи движения ­ комунистическото и земеделското ­ старите партии се топят постепенно, водят взаимна борба и се доразрушават една друга. Ще продължаваме ли да доубиваме своето влияние на водачи, което и без това е намаляло вече извънредно много? Нека скъсаме веригите на партийното и личното себелюбие, да погледнем Родината, която простира ръце към всички!

Найчо Цанов проповядваше нещо подобно. Човекът, който води дълги борби за насаждане на хубави начала в политическия живот и вярваше, че това ще се постигне само чрез създаването на една нова партия ­ разсадница за тия начала, идва до убеждението, че е отминало вече времето на ограничените партийни рамки.

Настъпилото време иска жертви и себеотрицание. Стига самоизмама, че сме родени само да направляваме. Животът иска подбор на най-достойното, което за съжаление не е много. Партийното безсилие би създало само кураж у новия монарх да тръгне по съдбоносните стъпки на своя баща.

Години преди 9 юни Александър Греков и Александър Цанков се връщат към проповедите на Найчо Цанов за обществено-политическата групировка и дирят начини за сломяването на партийното господство в нашата родина.

Обвиняват ни в диктаторски замисли. Нашата почит към основните закони. Скоро ще дадем възможност на народа да се произнесе за нашето управление. Но ако искаме да изчезнат тревогите в политическия живот, да стихнат гражданските борби в изтощената ни страна, необходимо е съединението на нашата разпокъсана буржоазия. Ако разумът не надделее, властта ще помогне. Ако вредните политически навици и злата воля на отречените излязат насреща ни, те ще бъдат отстранени от решението да възродим България ­ нещо подобно каза новият министър-председател, който изпъква сега като смел проповедник на очакваните големи преобразования.

Ние си спомняме огромното възхищение и в препълнения театър. Слушателите не бяха още изпитали човека, подценяваха и препятствията, които той ще срещне. Събитието, което го изнесе на височините показа, че новият държавник не е сам, не ще остане сам, че той е проява на голяма воля, която смени за няколко часа една управа, за да смете и една политическа система, която се считаше за вредна.

Първото впечатление от бойния език на правителството бе, че сме пред унищожаването на съществуващите партии и образуването на нова политическа сила. Изземването на ценния състав и приобщаването му към едно политическо разбиране, което се посреща въодушевено и от военните, ­ ето кое хвърли в голяма тревога хората от партийните управления, които се чувствуваха, осиротели от енергични люде.

Партийните камбани гръмнаха тревога, че настъпва края на свободата и възвестиха сбор на верните мамелюци (Така се наричали гвардейците на последните султани от династията на Еюбите (XIII в).). Не можем да кажем, че позивите на “старците” останаха безрезултатни. Около свещеното партийно огнище клекнаха най-първо тия, които бяха убедени, че не ще бъдат подирени от хората на новото движение. Пред очите на всички се очерта една борба, не на идеи ­ срещу такива старото поколение не можеше да излезе, но на отчаяни удавници, които едва се крепяха над вълните. Зад деветоюнците стояха народният подем и войската ­ двете най-големи сили, най-здравият меч срещу всички отживели предразсъдъци.

От смелостта и неотменното решение да се създаде новата обществена сила зависеше единствено и бъдещето на новия министър-председател, обкръжен с всичкия блясък на една възходяща личност.

Професор Александър Цанков не прояви докрай тази воля. Страхът от подготвяната от нас директория във Варна беше напразен. Всички допускаха у него по-голяма смелост и по-голямо прозрение, но през тези дни на морски блясъци и ласкания, почти нищо не се каза за силата, която ще стане направляваща в държавата. Софийското желание на министър-председателя да се направи нещо сериозно във Варна, изчезна, удави се във вълните на българското безгрижие и в нашето Хамлетово раздвоение.
Какво ново ще извърши една управа

 това е практическа политика, която ще се види по-късно. Но каква ще бъде силата, която ще крепи властта, това трябваше да се определи веднага. А именно това не стана.

След промяната военната група се прибра в казармата, като се интересуваше само от един въпрос: състава на обществената сила. Военните не препоръчваха диктатурата, която биха могли да наложат. Те искаха живота на страната да бъде по-възможност най-спокоен и като не виждаха може би новите лица, военният център настояваше за основно прочистване на партийния живот. Предоставил това на отговорната власт, той беше готов да даде съдействието си.

Министър-председателят беше внимателен към искането на военните, открит и рязък срещу противодействието, изглеждаше че и той готви голяма изненада на старите. В това отношение той беше подпомаган от военната среда. Висши военни посещават по свой почин виновните стари общественици и ги съветват да се покажат скромни и да не спъват правилния политически живот на страната.

Правителството знаеше за тази намеса на военните и не се противеше.

Да бъде или не? ­ това раздвоение на отговорните люде е създавало световни катастрофи, то именно определи и съдбата на Девети юни.
Въпросът за новата обществена сила беше поставен повелително и от голямата част от народа между ръководните политически и военни среди. Те имаха пълната увереност, че ще бъде разрешен благоприятно. Тогава именно настъпи едно съдбовно колебание.

Оказа се, че героят, поставен да сломи окончателно разнебитената стара политическа България и да открие нови бъднини на своята Родина, не беше годен за това дело. Решителността на министър-председателя се намалява и съвсем неочаквано дойде отстъплението му пред политическите олимпийци.

Последният двубой, който си дадоха двете разбирания, завърши с поражението на новите хора. Военните счетоха за нужно да направят още един път предупреждение на министър-председателя, и като не бяха послушани, напуснаха съвсем политическия живот.

В Министерския съвет стана историческата среща между представителите на войската и министър-председателя. Среща пълна с голям драматизъм.

Девети юни премахна едно управление, което се считаше за вредно за държавата. Военните среди обаче намират, че възкресяването на управленията, които създадоха погромите, е още по-гибелно от сваления режим. Тия управления бяха проява на една крайно лоша система. А тя ще изчезне само когато нейните създатели нямат възможност да влияят. Ето ги, те отново изплуват на повърхността. Ако те не бъдат незабавно отстранени, народът ще погледне на Девети юни с голямо недоверие. Не само че старите грешници са освободени от справедливите наказания, но че ги въвеждат отново на върховните ръководни постове на държавата. Ако народът сега види и безсилието на войската да създаде ред в политическото безредие, много мъчно би се укротило неговото недоволство. Нека не възбуждаме гнева му.

Думата на войската, изказана чрез някои от нейните най-авторитетни представители, бе подкрепена и от военния министър. Той също се бори за създаването на една нова политическа сила, от която да се отстрани всичко, което носеше отговорност за положението, премахнато от преврата на 9 юни.

Изчезна ли увереността в собствените му сили, други влияния ли измениха първоначалното становище на министър-председателя и на неговия първи сътрудник министър Калфов, или водачът се оказа по-колеблив и от нас ­ партийците в управлението, които бяхме престанали да се люшкаме между дълга на държавници и печални партийни останки?

Министър Цанков беше уверен, че нито един от партийните люде в управата, които бяха преживели заедно с него съдбовните дни, не биха го оставили, ако той беше тръгнал смело по пътя, посочен от войската. Младите политици искат да обновят нашата общественост. Само спокойните, разяснителни проповеди и увещания, на които разчиташе Цанков, не бяха достатъчни за деветоюнците.

На българската буржоазия липсваше школа, замах и благородство. Нейното надмощие в Народното събрание е било винаги осигурявано с грубия цинизъм на простия жандарин. Тази класа, доколкото съществуваше у нас, е политически ленива, не проявява поне труда да се осъзнае като такава.

Девети юни искаше да противопостави на сектантите общността на интересите на всички класи, без каквато общност съвременният политически и стопански строй би бил невъзможен. Усилията, които се правеха отначало в тази насока, оправдаха очакванията. Желанието да се създаде един волев, надпартиен център, освободен от схоластиката на многото партии, да се създаде една по-голяма загриженост за обществото, с по-голям полет в светогледа, биде подкрепено впоследствие обаче само от една скромна група от военни и интелектуалци.

Проповедниците на политическото прераждане на България обаче имаха много време да се убедят, че няма да бъдат подкрепени от тия, които с познатото безсрамие отричаха своята историческа отговорност за появата на земеделското движение, за небивалото засилване на Комунистическата партия и за народните погроми.

Промяната, извършена от войската, не беше насърчена с нищо от старата политическа България. Със своята упоритост да пази непокътнати своите лонджи, тя убиваше вярата у възторжените нови дейци.

Това, което настъпи след премахването на управата на Стамболийски, не можеше да бъде изненада за новия министър-председател Цанков. Лицата, които се върнаха от Шумен и Сливен заявиха веднага, че преди заминаването им на временна квартира в двата затвора, те, неограничените български политически властелини, не бяха жертвували нищо. Усилията на Цанков в тази насока не дадоха резултати. Убедени от безплодността на увещанията, хората на преврата решиха да отстранят злокачествените властолюбци.

Ако при мъртвите обществени движения след войните, с техния буен страстен ритъм, големият човек може да създаде в една закъсняла селска страна един строй, който се очакваше само в най-напредналите капиталистически държави, то в една малка страна като нашата, свлякла старите партийни жреци от техните тронове, дейността на новите хора би била значително улеснена.

Новият министър-председател трябваше да съзре това изключително благоприятно настроение, да оцени веднага особено изгодните условия, при които съдбата го извежда на широката обществена сцена.

Когато червените пламъци, разбити войски и разложени тилове, обхващаха от всички страни голямата славянска страна, управниците на Николай II прахосваха времето си над въпроса: трябва ли да се даде на мужика земя, по колко и в какъв срок да бъде заплатена?
Да спечели големите обществени маси, да ги поведе сама ­ това трябваше да бъде задачата на новата управа на България. В началото тя създаде впечатлението, че старият ред изцяло ще бъде премахнат, но когато в момента се започна вече овладяването на обществените среди, последваха нареждания от София да се преустанови дейността “понеже” ще се постигне споразумение с големите обществени водачи и ще се върви към примирително решение.

На какво се дължи този неочакван обрат във възгледите на министър-председателя, обрат, който предреши възстановяването на политическото минало? На липсата на ясно поставена задача, на недостатъчна воля, на разногласия с военните среди, които извършиха преврата?

Още от самото начало министър-председателят сам не се почувствува като такъв. Не беше решил окончателно въпроса: политиката или Университета? Професор Цанков изпитваше неприятно чувство към некрасивите похвати на обществения живот. Той не вярваше сам, че ще внесе съществени промени и желаеше да се върне към своите академични занимания. Цанков често заявяваше:

"Шуменските затворници трябва да поемат управлението. Сега аз искам само да услужа на страната."

Искреността на това изявление идваше от връзките, които той имаше с някои от тях. Това се обясняваше още и с непороденото желание да управлява. Той считаше полезно едно съчетание на опитността на старите с въодушевлението на новото поколение. Този възглед не се промени и след откритото пренебрежение, което показаха освободените към току-що образуваната деветоюнска управа.

Под влияние на военната среда, което се чувствуваше още извънредно живо, министър-председателят трябваше обаче още веднъж да се сепне. Той се появи пред софийските граждани с едно голямо обвинение срещу старата политическа България.

 Девети юни е изключителен ден в нашата нова история, изпълнена с голям трагизъм. Промяната е със задача да закрепи разлюлените основи на държавата, да внесе бодрост в народа. Някъде се свалят главите на провинените министри, у нас ще бъдем доволни, ако свършим с тяхното политическо съществуване. Ние им даряваме живота и свободата, но ние ще им отнемем възможността да вредят по-нататък на страната. Ще им осигурим спокойствието да обяснят на народа причините, заради които той ги счита толкова грешни. Аз приканвам младите надеждни синове на България, вярвам, че те ще се съберат около нейното знаме. Честни и способни граждани има във всички среди. Да сложим край на политическото раздробление.
Скоро обаче той отново забрави дадената насока и неговото колебание го сломи. Като не съзираше в себе си енергията и смелостта, потребна да мине през трупа на цяла епоха и създаде свой свят, свят на бъдещето, свят по-щастлив, професор Цанков отстъпи. Липсваше му вярата в неговото голямо предопределение.
За състоянието на управителното тяло на новата обществена сила се разви голяма борба. При все че неговото безсилие бе предварително известно, отделните партийни течения искаха все пак да подчертаят тяхното значение. Деветоюнците искат съставът на новото централно управление да се образува предимно от млади, сериозни общественици, не от наложени партизани. Старите обаче се групираха и заявиха, че няма да допуснат премахването на лица, които считат за стълбове на досегашния политически живот. Несвикнали на този род борби, новите хора свиха презрително рамене и допуснаха една върховна управа, която обхвана всички партийни развалини и верните придворни. По почти всички по-важни въпроси се размениха остри реплики между демократи, обединисти, радикали и др. След една остра атака срещу Тодор Влайков, който цял още трепереше от възмущение, пред всички аз се обръщам към стария обществен деец:

-­ Стари проповеднико на обединението, не виждаш ли отново зиналата уста на котерията?

Шум, възмущение! Как може да се говори така?

Властта на професор Цанков беше поставена над мина. Министерският съвет се свиква на заседание. Поканени са видни представители на отделните среди. Ще се изработва програма!

Министър-председателят говори за изключителното време, за новият период от политическо съществувание на страната, за големите очаквания на народа от най видните представители на нашата обществена мисъл, които са събрани тук. Той препоръчва откровеност и яснота при предстоящите разисквания.

Представителите на племената схванаха веднага чистосърдечието и простодушието на новите хора. Като направиха широки изявления за безкористното служене на народа, те дадоха съгласието си програмата да съдържа най-напредничави положения и препоръчаха да се изработи от хората с крайни радикални настроения. Те, старите, ще останат само скромни проповедници между народа. След войните политиката престава да бъде занятие само на избранници, а трябва да се работи за широко политическо прераждане. Така говореха представителите на “банкерско-индустриалното” съсловие, доколкото беше очертано в нашата още овчарска страна.

Други буржоазни представители изтъкнаха, че ние сме с демократична конституция и нямаме човек за диктатор. Страната впрочем беше убедена, че хората които извършиха преврата не само не замислят диктатура, но създаваха политическа сила на най-голямото разноезичие.

Когато говореше представителят на Радикалната партия си спомних как години наред, натоварен с две торби програми с най-разнообразни големини, от ситни библии ­ до цели чаршафи, които покриваха вратите на селските кръчми, печатани на турски и еврейски, даже и на румънски, обикалях селата и как селската “демокрация” лепеше с тях счупени стъкла, постилаше масите, изцапани от вино. Как животът се надсмива! Ние не само не дойдохме на власт чрез народа, но взехме властта против волята на всички узаконени сили!

Лицата, натоварени да напишат програмата се спират върху името ­ Демократически сговор, върху програмата на радикалите и върху цвета на прогресистите.

При един доклад при Царя след свършването на въпросите, за които бях отишъл при него, той заговори за новата обществена сила.

-­ Трябва да има в управлението на моя приятел професор Цанков и представители на Земеделския съюз!

Аз го изгледах учудено.

-­ Да, аз говорих в този смисъл навремето и на Стамболийски, но той не ме послуша. Не правете неговата грешка. Вземете един представител на съюза ­ някой от Драгиевите хора например. Нека селото се убеди, че нямате нищо против него! Ако комунистите са сила, то не е защото са влиятелни между работничеството, а защото са нахълтали между селяните. Освободете селата от тяхното въздействие, разделете тези две среди! Укротете по този начин и яростта на съюза, която вече почна да се проявява.

Разговарях с министър-председателя по този въпрос и той беше склонен към разумни отстъпки. Казах му, че мисълта на Царя е тактически вярна и може да се осъществи. Цанков не я отхвърли по начало, но не се стигна до никакво решение. Може би той се побоя от подигане самочувствието на селото, може би попречиха и настъпващите събития.

Гражданската война

Професор Александър Цанков пое управлението с искреното желание да твори в спокойствие и съгласие с всички: с Държавния глава, когото освободи от угрозата на Стамболийски; с народа ­ на когото обеща спокойствие и загриженост за неговото материално положение; със старите общественици, на които върна свободата; с военните ­ които го издигнаха на власт; с младежта ­ която той искаше да издига. Той искрено потърси допир с всчки политически противници.

Чрез двамата свои министри ­ на вътрешните работи и на финансите, той предупреди представителите на Комунистическата партия и Земеделския съюз, че властта е достатъчно силна да смаже всякаква съпротива и че ще им окаже пълно съдействие, ако и те помогнат за повдигане на благосъстоянието на народа.
Професор Цанков вярваше известно време, че ще бъде послушан, за да осъществи с общи усилия обществения мир в страната и икономическата справедливост.

За жалост, не стана нито едното, нито другото!

Васил Коларов и Георги Димитров потънаха в тайнствена нелегалност и почнаха да разпращат своите подвижни групи да будят верните, които след преврата бяха малко позадрямали.

Над столицата и над цяла България летят слухове като огнени езици: революцията в Южна България е обявена, над Пловдив се веят червените знамена, правителствените сили се оттеглят към Бургас, за да бъдат издавени; София също се огъва и ще бъде ударена от четири краища.

Тези, които тълкуваха свещените завети на Маркса, едва ли намират, че концентрацията на капиталите в нашата страна дава основание за развихрящите се събития. Коларов също не би дигнал пролетарските маси на някогашната Кутловица (Голяма Кутловица, преименувана на гр. Фердинанд (1891), Михайловград (1945), днес Монтана.), ако силно възбудените духове след войната, не се нуждаеха от много малко за да пламнат.

Би било излишно да се спори кой пръв е започнал. Вярвали ли са водачите на революцията в Северозападна България, че със скромните, разпилени и обезоръжени синове на полето, ще издържат дълго време борбата с редовната войска на държавата?

Като се избира за огнище на бунта границата с Югославия, на тази малка балканска империя, допущали ли ли са, че ще се запали и съседната страна, пияна от своите военни и политически успехи?
Ние не вярваме на това.

По-сериозното обяснение би трябвало да се търси другаде.

Ако нашият комунизъм, при куража, който му даваше бунтарството, разляно из цяла Европа, не предприемаше нищо, за да възстанови името си след изненадата и удара на 9 юни, той би загубил влиянието си върху работните маси. Ето защо трябваше да се направи нещо срещу възхода на “милитаристичната буржоазна реакция”, както се изразяваха неговите теоретици. Комунистите не предвиждаха, че противоударът ще бъде толкова решителен.

Може би те са преувеличавали и някои свои надежди: новата обществена сила още не бе създадена; буржоазните партии, още напълно разпокъсани, водещи борба помежду си; наказанието на виновниците от войните беше изоставено; след преврата съюзът между комунисти и земеделци беше станал открит, братски, свещен. Този съюз се спояваше и от водачите на двете течения, които омайваха селяните, защото живееха почти същия живот, говореха същия език, чувствуваха същите нужди. Между селяните се носеха и различни слухове. Говореше се, че ще им вземат обратно земите, които Стамболийски им бе раздал, че след пускането на лицата, които са свързани с войните, ще избухне война. Не бе потребно много, за да се подкладе борбата. Настроенията след войните още не бяха изчезнали. С мълчаливо спокойствие и безразсъдна смелост, масите се раздвижиха към градовете.

­ Хайде ­ каза някой, ­ ще видим!

Не ни липсва смелост ­ отговаряха други. ­ Доказахме го през войната!
Навред нравите станаха отново сурови, диви.

Казаха, че насреща идва артилерия.

Те продължаваха спокойно, като че ли завършваха задачата си на фронта, прекъсната за малко.

Толкова години се движихме безстрашно, та днес ли?

Нали ги учеха толкова години, че властта е изключително тяхна, защо вместо с пушки и бомби, да не излязат само с кураж и коси от полето?

Нещастният изход на войните погуби доверието на народа към повечето общественици. Пред бойното поколение, което се завърна от полето на смъртта, те не можеха да се явяват с нова морална и политическа задача.

През войните духовете на по-младите бяха обхванати от желанието за по-сериозно обществено преустройство. Най-живият и безпокоен дух от селото попадна под влияние на тези, чиито думи се срещаха като вълшебни упования. Хората с раните по тялото, гневни и озлобени, нямаха основание да благодарят на старата политическа система, която изостави народа пред многочисления неприятел.

След толкова страдания, завършилата със срам и поражения система тегнеше над общественото съзнание. Голямата обществена сила, създаваща своя творческа и идейна система, трябваше да победи старите капризи и себелюбиви домогвания. Личната и политическата безотговорност, раздробеността да изчезнат от нашия обществен живот. Само с повече човечност можеше да се постави край на революционните класови проповеди.

Новата власт не бе гледана с особено доверие от чужбина, а и военните, недоволни, че не се създаде надежна опора на властта, се оттеглиха бързо.

Опитът на нашия комунизъм да повдигне трудова България пропадна не защото не съществуваха психологически предпоставки за един сериозен бунт, но поради международната обстановка, поради липса на вътрешна сила, план, а главно поради липсата на сериозни икономически противоречия.

Знакът за въстание се даде най-първо в най-малко очаквания окръг, в една от най-плодоносните области, където белият пшеничен хляб не беше само “буржоазна привилегия”.

В друг окръг, опитът на един запасен генерал да застане начело на революционните отряди, също завърши неуспешно със завземането на един участък и размирици в няколко казанлъшки села. И ако там не паднаха жертви, то се дължи единствено на окръжния управител, запасния полковник Ставри Андреев, които след подвига си в Солун през Балканската война, показа как се умиряват вътрешни размирици без злоба и увлечения.

В другите страни революциите избухват главно в градовете. Прекъсват се съобщения, вземат се пари и злато, за да се поддържа движението в критични минути, щурмуват се военните складове, чертаят се общи планове за цялата страна. У нас се усвои обратната линия. Отначало не се знаеше дали марксистите на Енина, Мъглиж, Шипка и другите козарски области са решили да подражават на въстаниците преди Освобождението, или са излезли да изхранят стоката си в планините.

Гражданските борби съвпаднаха със забележителен стопански подем. Пазарите в Европа бяха празни и тютюните стигаха до 120 лева килограма. Износът надминаваше седем милиарда лева. Високите цени на земеделските произведения, които се изнасяха, повишаваха потребителската способност, развиваха индустрията, разгръщаха нови сили. Всички получаваха по нещо от високите цени и участвуваха в Бакхусовата софра, която не се вдигна дълго време след войната. Ако беше истина, че битието определя мисленето, управата на професор Цанков би била пощадена от броженията и въстанията в някои краища на страната.

Дълги години учителите от Берковско и Фердинандско са тълкували основно марксизма на своите срещи. За тях капиталът е бил едно отношение; конституцията също отношение, революцията ново отношение на сили. Когато дойдоха дните на борбата обаче силите се оказаха несравнено по-скромни. Не се изпълниха също така и надеждите за пристигането на донските казаци, които вече поят конете си на Дунава.

Безспорно никой не може да отрече, че имаме и факти, на които правителството не обърна внимание. Появиха се спекулантите на тютюна, яйцата и другите земеделски произведения, които започнаха да живеят в небивал шумен разкош, неприсъщ на нашата овчарска страна. Това възмущаваше всички.

Увереността на двете страни в успеха е бил извънредно голям. Почват да падат много хора. Комунисти и остатъци от Оранжевата гвардия, от една страна, и така наречените “шпицкоманди” от друга, поставят началото на изтъпления при сравнително първоначално равнодушие на властта.

Защо се пролива кръв в тази област? За по-справедливо разпределение на едрата собственост? За национализиране на няколко затворени тухларници, които там са единствените индустриални предприятия? Дали революционната атмосфера на парижките комунари не е покрила тези широки поля? Дали се е свършило чистото краве масло, с което сегашните бойци са свикнали от по-рано да си запражват яйцата за закуска?

Трябва да се признае, че устремът на дунавската единнофронтовска група бе доста голям и те настъпваха на големи маси, почти без оръжие. Зловещият вълчи пламък в очите на двете борещи се страни се дължеше почти изцяло на голямо недоразумение.

Както всякога в подобни братски борби, ожесточението е извънредно голямо.

В София лазят най-противоречиви слухове, които никой не може да провери, нито да отстрани. В Лом ­ казармите обградени; в Костенец спрени тренове, убити офицери; в София открит комитет на революцията; кабелите в столицата прерязани, гнездата на бунта са чести като яребични гнезда.

Внезапно се понесе зловещата вест:

 Враца гори!

Никой не обясняваше, нито знаеше положително кой е запалил града. Щом цял град гори ­ опасността трябва да е наистина голяма. Гражданството на горящия град е настръхнало едно спрямо друго. Властта едва успява да раздели враждуващите групи.

Аз заминах незабавно за Враца.

Ние сме наистина във война. Всяка гара шуми от войници. Товарни вагони пълни с граждани се разпращат по разни посоки.

Шум, проверки, нареждания.

-­ Стойте, отсреща свирят!

-­ Там долу чувам стрелба!

Всички се оглеждат, чакат ненадейна експлозия може би.

-­ Не спирайте, на кого ще ни предавате? ­ чуват се тревожни гласове от товарните вагони.

Смутно време!

Едва три месеца са изминали, откак новата власт е поела управлението на страната. Милиарди се отделиха за подобряване на положението на дребните съществувания. Намаляват се данъци, въвеждат се наистина разумни реформи. Що за дяволи бяха налетели в тези населени краища, та сме полудели?

На някои гари виждам задържани хора от разни възрасти ­ младежи, жени, старци. Те гледат с изплашени зловещи очи, боят се за живота си или мислят да отмъщават?

Бързам да съобщя в София.

-­ Всички ще бъдат освободени!

Още от Мездра, небосклонът се разкри като огнен облак. Кървавото сияние се бореше с мрачните завеси и се разстилаше по цялото протежение. Колкото повече се приближавах към града, толкова по-ярко се очертаваше вихрушката на една стихия, с която можем да се борим само по един начин ­ като се признаем за напълно безпомощни ­ безсилни.

Далеч пред града ме посрещнаха граждани с няколко представители на властта. Аз бях вперил поглед в зловещата картина, която поглъщаше труда на цели поколения. Частта, която догаряше, беше обърната на жарава, даваше едно бледовиолетово отражение, което се преливаше в ярко кипналите огнени шадравани на съседните постройки.

Когато халосията на този ужас престана и се спряхме на практически въпроси във връзка с моето пътуване, оказа се, че те могли да се разрешат много лесно: да се отпуснат около сто милиона лева за възстановяването на загубите и да се изловят комунистите от града и околностите, които били виновни за бедствието.

По първото искане, колкото и да е тежко, ще се намерят средства. Но за второто ­ касае се за човешки живот ­ казах аз. ­ Установи ли се, че някой е предизвикал съзнателно пожара?

-­ Не трябва да се вземат бързи решения ­ каза един скромен гражданин. ­ Аз не принадлежа нито към едните, нито към другите, но знам, че на мястото на първия пожар преди години укривахме запалителни материали... Нали знаете, след загубването на войната...

Цанков имаше голямо доверие в своите другари. Аз мисля, че докладите, които получаваше и които гласяха: усмиряването на страната върви непрестанно и с малко жертви, не са възбуждали у него голямо подозрение.

Когато обаче един стар приятел от Фердинандско, промъкнал се в София, ми описа същинското положение в този край и аз ужасен, заедно с впечатленията от моето пътуване, ги предадох в Министерския съвет, Цанков лично веднага даде нареждане да се спре наказанието без присъди.

Бе впрочем вече много късно.

Реформите

Почти никога не се говори за съществените реформи, които правителството на професор Александър Цанков проведе в различни области на нашето държавно устройство. То завари една напълно разбита и дезорганизирана държавна машина и трябваше да се пристъпи мъжки към работата.

Известни указания на борсата показваха, че спрямо долара, както и спрямо другите първокласни валути, българският лев падаше постоянно, равномерно без тенденция за подобрение. След нещастния изход на войните имаше сериозни основания от стопански и политически характер за обезценката на нашата пара. Беше ясно обаче, че това се дължи и на бясната спекулация. Въпреки задачите, които поставях на отговорните специалисти във връзка със закрепването на лева, резултати не се забелязваха. Всички заявяваха ­ в страната липсва чужда валута, хората я търсят и се принуждават да я купуват все по-скъпо и по-скъпо.

Трябваше да се покорим на закона за търсене и предлагане. Аз направих съвещание с представителите на всички банкови и стопански институти, но никой не сподели моето опасение, че се прави спекулация с лева. Предупредих все пак финансовите жреци, че ако спадането продължава, ще взема сериозни мерки, защото съм убеден, че спадането на нашата пара се дължи на действията с нечисти ръце. Предупредих ги, че следя тяхната игра.

Тези съвещания като че ли бяха сигнал за още по-голямо спадане на лева. Той стремително полетя надолу.

От моите служби поисках да ми се направи една проста сметка:

1) от 1918 до 1923 г. какъв е бил нашият износ ­ главно на тютюн и яйца.

2) В същия период какво сме платили в девизи ­ главно репарации, дипломатически служби, студенти.

От тази малка сметка аз се убедих, че в страната се намира най-малко около един милиард лева в чужда валута, която чакаше спокойно доларът да стане 300 лева, за да излезе на пазара. Това, което е за продан, още не иска да излезе на борсата.

Внезапно внесох в Министерския съвет следното предложение:

1) Веднага да се затвори борсата.

2) Всички количества на чужда валута да се декларират в много къс срок. Износът на валута се забранява.

3) Декларираната валута да се внесе със срок в Народната банка, която от този ден става монополист на търговията с чужда валута.

4) Тежки наказания за нарушителите.

Така се създаде камбиалният монопол (От камбио ­ платежни средства в чужда валута.). Още в първите дни, той имаше голям успех. Властта беше силна ­ тя се наложи.

Постановлението предизвика небивало раздвижване във финансовите среди. Съветът на банките излезе с изложение: нарежданията на новия доморасъл финансов министър, които не са познати никъде в света, ще опропастят българския лев! В печата реформата бе осъдена. В Народното събрание големите финансисти на мнозинството я нарекоха “момчешка работа”.

Когато се явих след няколко дена в събранието и казах, че вече над един милиард лева в чужди девизи са постъпили в касата на банката, овациите задушиха всички зли предсказания. А един приятел, който следеше чуждата преса, като ме поздравяваше, добави:

-­ Преди няколко дена във френския парламент при дебатите по спадането на франка някой е цитирал българския пример!

Друг болезнен въпрос беше бедственото състояние на българските чиновници и пенсионери. Селското стопанство беше във възход, разчистиха се стари задължения, почна едно голямо подновяване на инвентара. Надниците на работничеството също се вдигнаха. Най-окаяни бяха пролетаризиращите се чиновници и пенсионери. Тогава се постави и въпросът за щатовете. Със смели съкращения аз намалих службите почти с 30%, а същевременно дадох един и половина милиарда повече за заплати на тези, които бяха останали на служба. Поставиха се началата на чиновническия стабилитет.

В 1924 г. изненадах народното представителство, като за първи път предвидих в държавния бюджет една крупна сума от сто милиона лева за занаятчийското образование.

В същото време се поставиха и основите на трудовата закрила. Още в 1923 г. се дадоха извънредни сто и двадесет милиона лева допълнително за целта. Една щедрост, която никога не е достатъчно голяма, когато се касае за трудещите се.

С няколко реформи на митниците се спря вносът на редица изделия, като се покровителствуваше нашата индустрия, до този момент затънала в дългове и неплатени акцизи.

Основите на модерната полиция също се поставиха тогава. Основаха се много семеновъдни станции и други специални учебни заведения.
Много спорове предизвика в Министерския съвет моето предложение да се отпуснат наведнъж сто и няколко милиона лева за възстановяването на изгорелия Народен театър.

-­ Абе, Петре, нас главата ни се е запалила, до театър ли ни е сега?

-­ Ако не дадете, ще накарам Дюлфер (М. Дюлфер ­ дрезденски архитект, комуто е възложено възстановяването на театъра.) да събори и предните колони, за да увеличи залата с тридесет метра! Дайте по-добре сега, за да не дадете повече!

Пред тези Самсонови проекти съветът, усмихнат, отстъпи.

Грозна олелия се беше вдигнала в квартала около Руския паметник. Казват ми: затварят сиропиталището на сираците от войните. Отивам там. Влизам в нечистия коридор. В една стая сънлив писар рисува кончета върху разтворен тефтер.

-­ Защо плачат тези деца?

-­ Като останеш гладен, и ти ще плачеш ­ спокойно, без да си вдигне очите, отговаря ревностният служител.

След обед, преди да изпратя бюджета за подпис на Царя, тъй като избори за Народно събрание още не бяха правени, вписвам няколко процента върху преките данъци за отделен фонд.

Когато Народното събрание трябваше постфактум да одобри бюджета, няколко тънки юристи, мои партийни приятели и професори в Правния факултет, ми заявиха от трибуната, че съм извършил беззаконие.

-­ Вие водихте войната ­ отвърнах аз с озлобление, ­ вие я загубихте! Дойдохте след това по парламентарен ред на власт, защо не се сетихте за тези деца? Вие ли, които се явихте първи да защитавате нарушителите по закона за камбиалния монопол, сега ме обвинявате в беззакония?

Народното събрание с бурни аплодисменти показа човешко сърце и одобри създаването на фонда.

Моят добър приятел Паскал Паскалев от дълго време разнасяше една голяма карта на Рила и убеждаваше членовете на всички възможни комисии, че в “Искровете” е най-ледената и приятна вода на България. Изсъхналите от много приказки и тютюн гърла на народните избранници безспорно предвкусваха благодатната влага, но всички вдигнаха безпомощно рамене:

-­ Няма пари!

Малкият витошки водопровод не беше достатъчен за разразсналия се град. Крайните квартали, които зиме се давят в кал, лете горяха от жажда. В редица срещи с Паскалев, ние внесохме за първи път ред в обърканите финанси на Столичната община. Оттогава насам се тръгна към уравновесяването на нейните бюджети.

Когато казах на енергичния кмет, че му отпускам първата сума за водопровода, той се зарадва като дете и после каза шеговито:

-­ Ще видиш ­ ще намалее и пиянството!

Страшното покушение в църквата “Свети Крал” (Става дума за атентата в храма “Света Неделя” (1925).) отне живота и на този достоен и упорит човек. Той не можа да види голямото дело осъществено.

Водоснабдяването на столицата постави за разрешение още един по-парлив въпрос ­ водоснабдяването на Делиорман.

-­ Една част от създадения фонд да се отдели за водоснабдяването на Делиорман ­ предложих аз.

След дълги препирни това се прие.

Мините Перник създаваха грижи на правителството. Те бяха под чиновническо управление, което тънеше в недостатъци. Мините получиха тогава своята гъвкава и самостоятелна управа, освободена от настойничеството на централната власт. Разбира се, разните партийни групи използвуваха този случай да изпратят по някой свой виден представител на скъпоплатена синекура. Не можах да предотвратя тази недостойна политическа търговия.

В това време се създадоха така наречените арбитражни съдилища. Народните представители от мнозинството ­ адвокати се нахвърлиха върху тях. Трябваше в къс срок да се ликвидират всичките дела между държавата и нашите строители на железници и пристанища.
Всички си писаха грамадни възнагражения. С този неочакван скандал те не само изложиха своя престиж на народни представители, но и мене, който създаде тези съдилища. Сребролюбието на служителите на богинята с превързаните очи беше безкрайно.

Това са само няколко момента от нашата дейност. Не съм водил подробни бележки, обаче те очертават лика на деветоюнския кабинет.

Конфликтите в кабинета

Министър-председателят Александър Цанков беше изложен на известни подозрения поради произхода на управата му; поради подкрепата, която имаше в средите, които организираха войните и тласкаха България към разширение на Балканите; поради подкрепата, която му дадоха тези, които бяха решили да се борят с най-крайните мерки срещу сърбизма; поради премахването на Стамболийски. След неговото решение да създаде доверие със съседите, Стамболийски започна война с незаконните организации, в която борба падна един от неговите първи министри (Димитров, Александър (1878-1921) ­ министър на вътрешните работи). Професор Цанков обаче търпи тази организация (ВМРО.). При тия условия, трябваше ли министър-председателят да заминава за Белград? Целият кабинет беше на мнение, че трябва да се отиде. Само един министър намираше, че не трябва да се бърза с посещението ­ това беше именно министърът на външните работи.

Калфов беше изучавал внимателно оценките, които дават различните югославянски среди на новата управа, настроенията им против различните министри поотделно. Той чувсвуваше тяхната въздържаност и намираше, че посрещането на шефа на българското правителство в Белград не ще бъде много сърдечно.

-­ Нека поставим най-първо ред в собствената си къща ­ обичаше да казва министърът на външните работи. ­ Чергите и без това са много разхвърляни от ветрищата, които я блъскат по различни посоки.

Като чувствуваше най-добре резултатите от глупостите на неотговорните сили в страната, които от ден на ден придобиваха старата слободия, министърът на външните работи да подготви най-първо условията за деликатната среща с югославянските велможи.

Стамболийски подписа един договор за мир, срещнат с негодувание от цялата страна. Той почна да плаща обезщетенията по този договор и въпреки крайно неблагоприятните условия, наложени на победения, реши да води политика на споразумение с Югославия. С тази политика, за която не чакаше разрешение от Двореца, той искаше да покаже, че освен един тънък непримирим слой, зад него стои широката душа на българския народ. Стамболийски беше изпратил в чужбина някои военни, които в миналото бяха влезли в големи спорове с Фердинанд и които изпълняваха само неговите (на Стамболийски) нареждания. Той не чакаше бързи резултати, той допущаше поне смекчаване на съществуващите невъзможни съседски отношения. Оставаше бъдещето да определи по-ясно исканията на България от съседните държави.

От всички наши общественици само Стамболийски можеше да бъде срещнат в съседните страни с известно доверие, поради неговото държание преди Голямата война. Животът му бе прекъснат веднага и той не ни даде впечатленията си от срещите с чуждите ръководни лица, с които говореше от името на българското село, на българския народ, на българската държава.

Управата на професор Цанков имаше желание да въплътява всички среди, на първо място родолюбиво настроените слоеве, които обичаха да казват:

-­ Ние не сме виновни!

Той беше изложен обаче на подозрения.

Когато професор Цанков диреше в Белград начин за подобрение на отношенията между двете държави, депутатската “македонска” група, която той допусна в Народното събрание, следваше всяка негова крачка и в техните листове, които се издаваха на площад “Александър”, се пишеха най-неполитични неща. Мнозина почнаха да шушнат безотговорно, че се тръгва по пътя на Стамболийски, а старите политици издигаха македонската група до политически център, който може да бъде използван срещу Цанковата управа.

Родолюбие и политически гешефт, петричките дейци и погромаджиите ­ тръгнаха успоредно, в крак.

До подаване на ръка оставаше много малко.

Рядко една външна политика е изпадала в по-странно положение: нападана най-силно от тия, които трябваше най-първо да бъдат отстранени от политическия ни живот, за да успее самата политика; минирана от възкръсналите духове чрез политическата интрига, за да се бие едно искрено усилие; спряна на половината път чрез нервничене и полумерки, вместо да се изкара докрай с всички опасности за тия, които я проповядваха, прокарваха, вярваха в нея и я считаха за разумна и полезна за страната.

В други държави държавникът, който предприема нещо и не успява или който иска да почне нещо и не вижда в себе си потребните сили за провеждането на тая политика, си отива.

У нас ­ или агонизира с години, или прехвърля отговорността на други.

Стамболийски тръгна по пътя, който считаше единствен, решително и смело. С вярата на селянина, той бе убеден, че ще постигне резултати.

Цанков беше искрен като своя предшественик, но той допущаше и други ходове, които времето можеше да посочи. За Стамболийски югославянската ориентация беше откровение, за Цанков ­ политика.

Стамболийски я прекъсна, защото Цанков го заподозря в жертвите, които може би ще направи ­ беше по-силен и го отстрани.

Цанков изостави тази политика, защото други, по-силни от него, не му позволиха да върви по-напред.

Военният министър в кабинета на Цанков поддържаше най-енергично идеята да се направи посещение на югославянския министър-председател. Той не определяше ясно какво очаква от тази среща, но повтаряше често:

-­ Да се опита!

При тръгването на министър-председателя за Белград, той увисна за няколко секунди на вагона му, като че имаше нещо важно да му казва, да му повери изключителна тайна от свое име, от името на войската или може би от името на още по-висша сила. Дължеше ли се това само на вярата му в някакви успехи или бе само оправдание за това, което ще последва?

В Белград се получи само това, което повечето от нас очакваха: четите не могат да ползуват вече България. Те само разстройват отношенията между двете държави. Нямаше нужда да ни го казват, нито дори да го подсказват. Старият Пашич не се е спрял нито на разоренията, които е претърпяла Сърбия през войната, нито на загубите на България. Могло е да бъде съвсем друго, особено през Световната война, но не е станало. Но, нека се надяваме, че двете държави ще станат отново приятели, като най-първо внесат спокойствие на границите си.

Повече крачки в тази насока не се направиха, понеже управлението не беше достатъчно силно да се справи с най-голямото препятствие.
Министър-председателят Цанков беше принуден да се среща често с по-важните водачи на македонската организация. Той ги убеждаваше, че не трябва да предизвикват съседите и чрез това да създават затруднение на държавата ни. Неговото положение бе крайно неудобно, защото като върховен представител на властта той би могъл да се справи с всекиго, който й вреди, а всъщност трябваше да моли разни разпасани и съмнителни сили, които можеха да бъдат премахнати само за една секунда. Когато Цанков се убеди, че не се обръща внимание на неговите думи и убийствата в страната продължават с още по-голяма настървеност и че предизвикателствата към чужбина стават още по-големи, той почна да заплашва.

Бил съм на разговори, когато министър-председателят се е разделял като явен неприятел с водачите на македонската организация. Разбирал съм неговия трагизъм.Той не можеше да заповядва в собствената си страна. Сили, много по-големи от неговата като представител на властта, стояха зад безотговорните организации, укрепваха техния кураж, който при други условия не би създавал у никого тревога.

За да премерят открито силите си с представителя на властта и държавата, македонската парламентарна група, разбира се, по нареждане изказваше от време на време недоверие на правителството, посрещаше с овации Андрей Ляпчев и с това подчертаваше на кой покровител слага своите упования. Тия хора без никаква мярка в думите, халосани около няколко натрапени мисли, почнаха да вдигат невъобразим шум, за да подчертаят своето родолюбие. Много от тях забравиха обичайното си нагаждане към силите на управлението, към министър-председателя Цанков, особено когато разбраха, че той е изоставен от Царя и войската. С гласуване срещу него, те се стараеха да заслужат благословията на възходящите, събрани около Андрей Ляпчев.

Уреждаше се нова трапеза, на която бързаха да се подредят. Всички те служеха само на своя интерес. Големите македонци, с името на които сега само се спекулираше, бяха отдавна оставили костите си по македонските голи планини.

Като трябваше да се бори с най-големите обществени движения в страната ­ комунисти и Земеделския съюз ­ главно чрез материалната сила на държавата, както и със старите партии, професор Цанков укрепи управата си и с представител на Социалдемократическата партия.

Това не беше някаква сериозна обществена сила, някакво стройно издържано учение за обществото в рамките на нашата политическа и стопанска действителност. Социализмът се яви у нас във време, когато свободните граници на младата държава позволиха на чуждата конкуренция да разстрои нашите занаяти и земеделие.

Предсказанията на социализма обаче не се сбъднаха. Нито занаятите изчезнаха, нито земята премина в ръцете само на няколко едри стопани. Няколко по-добри жътви и подобрението на цените на международните пазари измениха основно положението. Оказа се, че големите социолози, които слагаха обществено-икономическото устройство на България на европейска основа, не са друго освен закъснели проповедници на учението на Чернишевски. Нашият социализъм създаде едно поколение подготвени сили, които изнесоха научно борбата срещу болшевишкото движение. Те доказваха, че проповядваната ненавист не е единствената двигателна сила в историята на обществото. Те отхвърляха опростяването на толкова сложния живот на нашето поколение. Нека предпочетем сътрудничество и обща съвместна работа, която води към облекчаване на човешката съдба, пред бездействието и догматизма.

Последователни в своите разсъждения, българските социалисти искаха да бъдат практици и при сътрудничеството, като в съглашенията си за участие в управлението се домогваха до министерства, чрез които се втълпяваше на масите по-лесно социалистическо съзнание. Лявото наклонение на професор Цанков в миналото даде на Социалистическата партия много места в Народното събрание. Заради подвижния му ум и критичен усет, който винаги се стреми да мисли самостоятелно, Казасов не бе обичан от големите в неговата партия.

Казасов чувствуваше тяхната неискреност още от първата сутрин на преврата и като се преструваха,че одобряват премахването на Стамболийски, като че ли им се искаше да запитат веднага: с какво право си в управата? Това ставаше, разбира се, като излязоха от мишите си дупки, дето ги беше сврял диктаторът на селото, и отдето не смееха преди и очите си да покажат.

Чрез своята оставка Казасов предпочете да се върне в средата на най-големите политически раздори, вместо да остане при Цанков, с когото се уверяваха в приятелство и братство, родено чрез един съвместен подвиг. Оставката на Казасов раздвижи разните течения на правителствената комбинация, които поискаха да влязат в управлението чрез повече представители. Раздвижиха се всички кандидати, всеки искаше по своя маниер да спре вниманието върху себе си: едни бяха непрекъснато на своите места; други ­ постоянно седяха в комисиите с пълни чанти законопроекти и проучвания; трети ­ не слизаха от трибуната и държаха нескончаеми речи; четвърти ­ споделяха тайни сведения с всички, като се представяха за най-доверените съветници на големците. Въпреки различията помежду им и личните борби за бързото издигане до разни желани места, те често сключваха временни споразумения, за подялба на голямата част от облагите. Всички тия изразители на народното върховенство се стремяха да намерят силни покровители, на които донасяха събраните сведения за противника.

Най-важното беше да се узнае кой любимец има най-сигурните изгледи, за да бъде насочен незабелязано удар срещу него. Ако отделно нападение няма изгледи за успех, прави се общ и частичен сбор на силите, та всеки да допринесе своето за провалянето на щастливеца. Не сполучва може би никой, но поне промяната се отлага за по-удобно време.

Тази непрекъсната вътрешна тревога съсипа нервите на много млади хора, изсуши човещината в доста даровите лица. Подпомагаше се усилено политическата подлост да класи по два пъти в годината.
В последната година на управлението на Цанков, очакващите раздвижването на капернаумските* води се разпръснаха като епидемия по страната. Те предчувствуваха края и искаха народът да вижда лицето им постоянно.

В Народното събрание има и много тихи същества, които живеят с единственото желание да бъдат преизбрани. Защо стават промените, дали те са необходими? За тези народни представители е безразлично. Те знаят старата философия, че всичко, което става, е разумно. Те стоят мирно и тихо, мълчат, когато не им е заповядано да заглушават някой противник и с разгънати законопроекти, наредени според внасянето им за разглеждане, те следят всеки член, който чете докладчикът.

Така Народното събрание очакваше всеки ден откриването на министерската криза.

Стълкновението в кабинета на професор Цанков дойде първо между военните, които трябваше да бъдат неговата най-здрава опора. Министърът на външните работи Калфов, със своя неспокоен дух, продължава да се среща с висшите офицери, които посвещава в по-важните намерения на правителството. Той засяга и положението във войската, отдавна настоява за разрешаването на един останал още от преврата въпрос ­ уволнението на редица висши офицери.

Военният министър, по причини които не бяха още ясни, но се подозираха, упорствуваше. Сянката на Държавния глава се мяркаше зад неговото бавене. Към настояванията на външния министър, се прибавяха и настояванията на министър-председателя, и на няколко висши военни. Оттук началото на отпочналата борба, която не престана, докато двамата рицари от Девети юни не си откъснаха главите.

При едни дипломатически назначения военният министър се намеси грубо, като нарече един от кандидатите “крайно неспособен човек”. Това беше достатъчно, за да реагира министър Калфов. Двете страни се наежиха, чуха се отново думите: “неуволнените офицери”, но вече бурята започна ­ “пречупените гръбнаци”..., “изневярата на делото” и т. н. Намесата на министър-председателя внесе малко успокоение:

-­ Господа, аз вярвам, че всеки ще изпълни своя дълг добре, съответно... Военният министър не може да не признае, че всички министри без изключение, са се предали на работата си. Вълненията в страната, вече изглеждат напълно утихнали, старите обществени групировки не дават съществени признаци на живот, за да може отново да им се повери държавното управление... Какво впрочем ще ни донесат тези господа, ако им позволим отново да разстройват нашата държава?...

Военният министър прошепна нещо спокойно. Той искал само да се обсъдят въпросите с назначенията, нищо повече не казал. Ясно беше, че се чувствува дързък и предизвикателен.

Професор Цанков допусна, че не само партийни лица, но и военният министър иска да прави пробив в управата. От този ден старата искреност и единодушието в кабинета изчезнаха. Нескривана подозрителност почна да цари в Министерския съвет. Военният министър печелеше все повече влияние. Той беше станал довереното лице на Царя, всички почнаха да се домогват до него. Скоро почна едно недостойно наддаване за неговото благоволение. По силата на положението си той е в най-близък допир с неотговорните организации, от него зависят, или поне без него не могат да се вземат най-важните решения.

След първото бурно заседание министър-председателят чувствуваше, че става дума за няколко министерски места, ако не вече и за неговото собствено място. Военният минисър не се яви на едно частно заседание, където беше поканен да се поставят въпросите, под предлог, че не е подготвен. Той се яви обаче на частен разговор с министър-председателя.

Генерал Вълков иска да се направят промени в кабинета по няколко причини. Главната е, че Народното събрание не се води от министрите, а от обществениците Андрей Ляпчев и Атанас Буров.

-­ Но ти сам не ги искаше в Народното събрание, защото казваше, че носят отговорност за погромите, ­ нервно му възрази Цанков. ­ Ти сам казваше, че те не са искрени и не са способни за нищо!

Генералът мълчи. Той наистина е говорил това пред мнозина. След малко добавя:

-­ Депутатите са неспокойни, могат да направят нещо.

-­ Като знаят, че сме единни, не ще смеят да направят нищо. Те ще работят, а и пред нас има толкова работа! Та, ние още нищо не сме започнали...

-­ Но и в нашата страна има раздвоение...

-­ Калфов и ти сте военни и двамата. Нищо не ви дели. Разберете се!

Военният министър не е отговорил нищо.

Разговорът е завършил. Раздвоението продължава.

Многото опити за посредничество и помирение пропадат един след друг. За да се внесе въодушевление, почнаха да се правят областни събрания, на които професор Цанков, без да иска, преставяше на народа хората, които щяха да го заместят. От проповядваната надпартийност не остана нито тънка следа, всичко затъна в партизанщина.

Неизвестно по чии указания, военният министър беше почнал да посещава непрекъснато войсковите части, да държи речи и да убеждава войската и останалия свят, че едва ли не изключително нему се дължи Девети юни. Създаде се впечатлението, че Демократичният сговор ­ това е военният министър.

Заседанията в частните сбирки на мнозинството бяха безинтересни. Обикновено депутатите пиеха долу кафета. Сега всичко се раздвижи. Андрей Ляпчев се разхожда неспокойно, и ето че прозвучава кресливия му глас;

­ Всички на заседание! Да дойдат и министрите!

-­ Колко години ще му трябват още, за да научи български? ­ промърмори тихо Цанков.

­ Да дойде и военният министър ­ непременно! ­ разпорежда се Ляпчев.

-­ Кавгата между вашите партизани не са от областта на народната отбрана ­ отвръща нервно министър-председателят.

За първи път Андрей Ляпчев излезе наяве.

А политическите убийства продължават безнаказано. Убийците винаги “изчезваха безследно”. Всички власти се оказаха “безсилни” да ги заловят. Нямаше никаква надежда за тяхното намаляване и прекратяване. Много пъти съм се запитвал:

-­ Толкова сподвижници ли имат убийците, такава ловкост ли притежават те, за да се укриват и през деня, или нашата полиция е съвсем неспособна, за да остави неразкрити редица най-тежки престъпления?

Един случай повдигна тайнствената завеса, спускана при подобни злодеяния. В Народното събрание младият водач на земеделската парламентарна група Петко Д. Петков, се проявяваше извънредно нападателно срещу правителството и често изпращаше стрели направо срещу някой министър. Ставаха най-остри спорове, невъобразими крясъци и застрашителни закани един спрямо друг.

Петков се беше проявил не само на бойното поле, но се отличаваше и с граждански кураж. Той притежаваше много от своя баща. Димитър Петков беше познат със своята ударност, огън, устрем. Когато повечето от противниците на правителството считаха за възможно да понижат тона, защото може би признаваха за себе си, че и задачата на правителството не е лека, Петко Петков намираше, че само то е отговорно за настъпилото в страната взаимно изтребление и следователно то трябва да бъде осъждано най-жестоко.

Така Петко Д. Петков събираше върху себе си ненавистта на много виновни и невинни управляващи среди. Особено той засегна военния министър и опасната група около него. Не ще разглеждаме тук доколко обвиненията на Петков бяха основателни или измислени, но начинът, по който ги изказваше, принуди веднъж и един от най-кротките хора ­ професор Фаденхехт (Фаденхехт, Йосиф (1873-1953) ­ професор по гражданско право, общественик.), да каже:

-­ Ако продължава така, не ще умре спокойно на леглото си!

Наистина, смъртта не го завари на постеля. След два дена той бе прострелян зад Военния клуб. Впечатлението от това убийство бе изключително в обществото и дипломатическите среди. Петков не е само син на един голям родолюбец, загубил ръката си при Освобождението, не е само видният водач на осиротелия от водачи Земеделски съюз, но той е и с широки връзки в странство.

Когато се връщам у дома си, намирам на едно канапе министър-председателя Цанков в истеричен припадък. Той едва може да ми каже:

-­ Какво искаха от човека? По такъв начин ли се затварят устата на един политически противник?

Нареждаме веднага да се свика Министерския съвет. В съвета всички министри обсъждат новото безумие. Стори ми се, че убийството не бе направило на всички такова силно впечатление.

-­ Граждански борби! ­ се задоволяваха да кажат някои.

Затрупан с толкова много работа ­ министър-председател, министър на просветата, водач на партията, шеф на мнозинството, укротител на племената ­ Цанков не можеше да следи отблизо докъде стигат разследванията по различните убийства. Министрите мислеха, че и сега ще остане така.

-­ Господа, ­ каза нервно Цанков ­ искам убиецът да бъде заловен веднага!

Направиха се опити да се омаловажи станалото.

-­ Ще ме подирите само тогава, когато ще ми съобщите, че сте изпълнили това, което заповядах!

Министър-председателят се оттегли в кабинета си. До три часа през нощта няма никакви известия, освен обикновени полицейски сведения.

Цанков се явява в заседателната зала:

-­ Господа, да не се храним с басни! Ако осъмнем с неразкрит убиец, утре нито един от нас няма да бъде тук! Познавате ме, не ще се поколебая нито една минута!

След един час настъпва раздвижване. Убиецът е намерен: някой си Каркалашев.

Извършил убийството по “патриотични задължения”, чест клиент на затворите, много пъти залавян, много пъти “изпращан”, много пъти, натоварван с мисия да изпрати някого в небесните селения. До по-дълбоки разследвания не се стигна.

Какъв интерес е имал този убиец по занятие да отстрани един непознат нему човек? Коя среда е заповядала убийството, щом той произлиза от македонските организации, в чиито борби Петко Д. Петков не се беше месил?

Центърът, който е заповядал убийството, не схваща ли веднага тежестта на задълженията, които поема към македонските екзекутори, които безнаказано ще вършат своите убийства, щом самата власт използува техните професионални убийци? Ако би се стигнало до по-дълбоко разследване, сигурно щеше да се види колко голямо е злото и министър-председателят щеше да остане при своите изявления ­ да си подаде оставката.

Но министър-председателят, професор Александър Цанков, не беше достатъчно силен, за да се справи именно с тия централи, които заповядваха изтребленията. За обществото и за повечето членове на Министерски съвет бе достатъчно негласното оправдание:

-­ Единният фронт предизвиква, връща му се със същата мярка.

По-голямата част от изстъпленията през управлението на това смутно време се дължат на липсата на една власт, която да вземе в енергичните си ръце усмирението. Като наказва, да носи пред всички тежката отговорност, като има план ­ да се избегне безначалието.

Министър-председателят Цанков не знаеше дълго време, не знам дали му е известно и днес напълно, какво е вършено в някои градове, където са били избивани без съд десетки видни граждани с леви убеждения, без да са проявили най-малкото желание да вдигат бунт, или да подклаждат граждански борби.

В този чисто източен садизъм са излизали начело шпицкомандите с декласирани мамини синове, за които беззаконията значат възстановяването на правовия ред и проявена доблест от възходящата хероична буржоазия.

Министър-председателят нямаше свой личен, доверен човек, който да му донесе веднага, безпристрастно това, което се разразяваше над българските глави.

Или всички ние бяхме обхванати от вълните на безумието? Не беше важна средата, образованието, занятието ­ за някои важеше неизбежният брой жертви ­ годишният кървав данък.

Политическата гробница е била винаги отворена, но нима е вече толкова стеснена, че не може да побере още една душа?

Оправдание?

-­ Спасяваме Родината!

Идеала?

-­ Браним честта на народа!

Винаги ултима рацио, винаги върховни съображения! Понеже благородните задачи не всякога могат да се разрешават с единични убийства, за да не се закъснее, почват се убийствата на по-едри маси. Един странен, кървав хероизъм, проявяван даже с известна гордост, защото няма наказание.

За ограничаването на конспирацията се приготви отделен закон. Законопроектът занимава дълго време Министерския съвет. Той беше предоставен от министъра на правосъдието, защищаван от него и от неговия началник на отделение Митаков. На няколко пъти Държавният глава съветва министър-председателя да не внасят такива строги постановления. Двамата министри не отстъпиха. Малцина от колегите им се колебаеха. След неколкоседмични спорове по законопроекта, съвсем неочаквано по друг повод, Царят се обърна към мене:

-­ Щом времето е изключително, то е преходно. Да се надяваме, че скоро ще мине и да се задоволим със сегашните закони, някои от които са също много строги.

Аз замълчах. Винаги съм чувствувал, че и най-страшните закони са нищо за този, който е решил да мре за убежденията си.

-­ Повечето от тях са млади увлечени хора ­ продължи Царят. ­ Вярвайте, увлечението скоро ще премине! Затова оставете, за Бога, този закон. Вие сте общественик и разбирате тези работи по-добре от моя приятел Цанков! Тук... хората са малко... мечки! Близнем ли малко кръвчица, ставаме грозни стръвници!

Признавам, че в този момент Борис ми се понрави много.

След потушаването на бунтовете и създаването на Закона за защита на държавата, Комунистическата партия бе разбита и поставена извън законите. Отпадъците на старите управляващи партии бяха безсилни да увредят сериозно на новата управа. Борец срещу нея сега искаше да стане българският социализъм.

Като се настани единствено чрез камшика на министъра на вътрешните работи генерал Русев в парламента, Социалистическата партия, която десетки години живя чрез другите наши обществени сили, повярва, че най-сетне е настъпил празникът в клуба и на улица “Нишка”. Чрез речи и писания те започнаха настъпление, което трябваше да зашемети властта. Като знаеше, че никой не се тревожи от него и следователно и никой не ще го гони, социализмът започна да разпространява най-непроверени слухове за жертвите на гражданските борби.

Мнението на чужденците за нашата управа било ужасно: другарят Вандервелд казал това, приятелят Алберт Тома повторил друго, събратята Шайдеман, Еберт говорили непрестанно срещу българския “фашизъм”. Тези червеношийки, закачили на човките си по една торбичка интриги, летяха постоянно в чужбина и се връщаха само след като я изпразнят. Те “уреждаха” без стотинка нашите задължения, “убеждаваха” да ни се даде нов заем, “разчистваха” сметките от войните, “защищаваха”... Все нещо намираха да защищават. Някои от тях обикаляха цели континенти, преди да намерят града, в който ще заседава интерпарламентарната конференция. Те успявали на самото място, в най-големите европейски центрове, да научат какви лоши работи се говорели за управата на професор Цанков. И разбира се техният вестник беше винаги пълен с ... “международни впечатления”.

Целият свят се тресеше. Той бе в началото на основно преустройство: болшевизъм, парламентаризъм, фашизъм, кемализъм, кралски диктатури, слаби и силни министерски управления ­ всичко това изпъкваше и се загубваше всекидневно, прекрояваше се, изчезваше безследно или се налагаше ­ щото малката люспа на Балканите е оставала сигурно незабелязана и от най-силните далекогледи. Но нашите валоризирани скитници постоянно тръбяха, че в разговор с председателя на Френската република и даже с приближени на английския крал, им било казано, че Цанков трябвало да си отиде. Разбира се, по тия причини и управителят на Банк ъв Ингланд не искал да даде... заем на България.

След дълги усилия ­ съзаклятието бе не само уморено, но и унищожено. Неговите канали ­ разстроени. Единният фронт беше разкъсан, от няколко месеца той вече нямаше никакво проявление. Селяни и работници се бяха отдали на спокоен труд. Няколко по-големи реформи, като поземления данък например даде добро отражение. За две години наистина не могат да се преместят планини, но добре е, че все пак творчеството започна.

Какво ли би станало наистина, ако правителството бе оставено поне една година спокойно?

От всички краища на страната започват да идват добри известия. Под разтурените шатри на противника настъпва известно затишие. Престават и усмиряванията и наказанията.

Положението на правителството на Цанков все повече се заздравяваше.

Само водачите на сговористките племена не бяха спокойни. Ако на кабинета се даде възможност да се отдаде изцяло на работата си, ако властта не се изхабява от наказания върху нелегални, колко трябва да чакат те до тяхното възшествие?

Никой не можеше да укори правителството в леност, нито в страх да поеме отговорност. Никой не може да произнесе слово срещу стопанските, финансовите и просветните законопроекти.

Но докога българският народен представител, който не е египетски роб, трябва да стои настрана и да не бъде чуван от министрите? Министър-председателят трябва да разбере и да махне някои от министрите!

Що се отнася до кървавите мерки...

Нека се знае, че отговорността си остава, че народът не е виновен...
Защо правителството не успя да предотврати въстанията?

Към многото средства за борба се прибавя и вкусният дивеч, който се сервираше в малкия дворец на Атанас Буров. Бляскавата обстановка, която прави неотразимо впечатление на случайно попадналите в Народното събрание скромни хора, даваше възможност за широки политически въздействия. Омагьосани от домакините, гостите забравяха, че само преди две години искаха главата за минали политически прегрешения.

И там се разтопиха няколко “чисти сговористи”, които добре знаеха и го повтаряха на Цанков, че сега, след усмиряването на страната, са потребни малко усилия за една наистина реформаторска дейност.

В тези, и в други салони се тълкуваше най-детайлно самочувствието на министър-председателя след дългия му разговор с Царя в Рилския манастир, станал само преди няколко дена.

След обичайните възторзи за красотата на нашата Родина, Царят пристъпва направо към целта на своята поклонническа разходка до Светата обител ­ сериозно преустройство на управата. Причините са известни, съображения са изтъкнати от различни среди и той, който стои над политическия кипеж на страната, може да даде само един искрен съвет: министър-председателят да отговори възможно по-скоро на единодушното проявено желание.

От няколко месеца в страната владее пълно спокойствие. Министър-председателят, който не очаква от Царя такава упоритост, е готов да приеме сражението.

­ Съзнавам, че промяна се налага. Щом Вие повдигате въпроса, ако обичате, да го обсъдим веднага...!

Радост светва в очите на величайшия събеседник. Той е готов. След известно мълчание, министър-председателят казва:

-­ Да започнем от Генерала...

Дълго мълчание. Очите на двамата събеседници се носят по Еленин връх.

-­ И друг път съм Ви споменувал името на този човек ­ продължава Цанков ­ и съм казвал, че той трябва пръв да си отиде. Не го оценявам чисто като човек развратник и деморализатор. Като държавник е опасен. Вие знаете неговото отношение към безотговорните сили. За всичко съм Ви представил документи.

Отново дълга пауза.

-­ Аз познавам Генерала като страхлив човек и не знам откъде има куража да върши всичко това ­ завършва с една голяма гримаса своето обвинение министър-председателят.

Следва дълъг спор кой има право да назначава и уволнява военния министър.

-­ Нима всичко това е установено? ­ гневно пита Царят.

Цанков поднася нови данни за безотговорните действия на генерал Иван Вълков. Той настоява за неговото незабавно сменяване. Разбира се, преустройството на управата след това може да бъде много по-широко.

Голяма сянка пада в манастирската долина. Слънцето лази едва по високите чалове. Тежка сянка започва да се спуска и върху управата на Александър Цанков.

-­ Чужденците не вярват на правителството ­ атакува Царят. ­ Вие не сте в състояние да отпуснете достатъчно пари за посрещане на бежанците. Не сте в състояние да сключите външен заем.

-­ Заем не е нужен. Разходите по бежанците ще се посрещнат от текущия бюджет!

-­ Несериозни доводи!

Цанков е раздразнен. Наистина кой не желае лесно да прахоса няколко нови милиарда?

Съобщават на Царя, че колата му е готова за отпътуване.

Сбогуване при звън на манастирските камбани.

Краят

Чуждото злато, което щяло да се раздава на кюлчета, купи душите още на неколцина от Народното събрание.

Военният министър е на същото мнение ­ почва да се шушука от разни страни. След срещата в манастира, настъпва неочаквано преклонение пред генерала.

-­ Че какво разбира той от финанси? ­ възразяват други раздразнено.

-­ Заемът си е заем ­ е отговорът, ­ но военният министър мисли, че Цанков и хората му не могат да го сключат.

Министърът на войната престана да се явява в Министерския съвет. Отначало той се извиняваше, че е болен, след това ­ че е зает в министерството, по-после ­ че посещавал гарнизоните. Най-сетне той заяви, че има недоразумения между него и някои колеги в кабинета и престана да дава каквито и да е обяснения за това пренебрежително поведение към министър-председателя и Министерския съвет. На военния министър започнаха да подражават и някои други министри в знак на солидарност. Нали трябва да ги помене и тях в своите молитви?

Генерал Иван Вълков започна открито да общува с политическите противници на Цанков в Демократическия сговор. От чисто военно съзаклятието се пренесе и в политическите среди.

Военният министър пожела да ме види. Най първо ми се оплака от така наречената “четворка”, която според него се състояла от Цанков, Русев, Калфов и мене. Обясних му, че подобна четворка не съществува и че е най-нормално министър-председателят да се среща по-често с хората, които го информират по вътрешното и външното положение, а така също и с човека, от когото иска постоянно пари.

-­ Не си ли спомняте ­ прекъсна ме той, ­ че във Вашия дом ме викаха, за да ме съдят като малък непослушник?

-­ Но това се отнасяше за няколко офицери, тогава и аз останах с впечатление, че Вие сте се разбрали.

 Не се отнасяше само за офицери...

-­ Генерале, ­ прекъснах го аз, ­ спорът между така наречената четворка и Вас, макар че четворка не съществува, е на съвсем друга основа. Вие знаете това добре!

­ ?

­ Неотговорните сили ­ отговорих твърдо.

Настъпи дълго мълчание.

-­ Да говорим открито ­ поде пак разговора Иван Вълков. ­ В какво собствено съм виновен? Да изловя тези луди глави? Защо не ги излови министърът на вътрешните работи? Деликатно и крайно опасно е намесването на войската...

-­ Не се касае до намесване на войската, касае се за поддръжката...
Генералът скочи.

-­ Няма поддръжка. Нека Министерският съвет вземе решение, нека ми се даде и нареждане от по-горе и войската ще се намеси.

­ -Нареждане от по-горе?

-­ Право или криво, Вие знаете как се гледа на тези хора у нас! ­ ме прекъсна генералът. ­ Ние ги признахме за малка държава. Кажете ми, господин Тодоров, кой ги подкрепи в Народното събрание? Аз ли?

Генералът се бранеше добре. Той продължи:

-­ Когато допускате известни хора да правят организации, разрешавате им вестници, събрания, не можете да ги затворите само в един или два града...

-­ Но не можете да им позволите да издават “присъди”...

-­ Струва ми се, че едното е свързано с другото. Влезте, моля Ви се, в положението на военния министър на България: патриотизъм, идеали и т.н.

-­ Генерале, Вие като представител на войската можете да бъдете много полезен на правителството...

-­ Правителството, да именно по този въпрос съм Ви поканил днес при мене. Този въпрос стои на разрешение!

-­ Но защо не дойдете да разгледаме този въпрос в съвета?

-­ Министър Цанков не ме иска. При все това аз продължавам да твърдя, че той трябва да остане и за в бъдеще министър-председател.

-­ Касае се именно за неговото място...

-­ Този въпрос, разбира се, ще решават съвсем други хора. Царят и тези, който Цанков пусна отново в политиката преди две години. Тогава ­ подчерта Вълков, ­ Цанков не ме послуша, той не послуша и военните. Тогава той на своя глава ги пусна в политическия живот.

-­ Аз разбирам всичко това, но знайте и Вие, че ако днес изпуснем от ръцете си Демократическия сговор, ако изпуснем председателството, вътрешното министерство... жалко ще бъде за толкова жертви, които се дадоха след Девети юни. Познавам по-добре от Вас нашия политически живот!

Генералът не отговори. С истинска болка завърших:

-­ И Вие, и ние, генерале, ще съжаляваме горчиво за едно: че сме водили войската да се занимава с политика!

-­ Струва ми се, че преувеличавате ­ отговори генералът с известна подчертана умора, за да завърши неприятния разговор. ­ Многото грешки докараха много загуби. Вие, гражданските лица, можете да правите, каквото желаете. Ние, военните, трябва да се подчиняваме. Нали знаете, сега друг командува.

На раздялата, след която вече не съм се виждал с генерал Вълков, той ми каза:

-­ За новия кабинет ще трябват хора. Вие сте...

-­ Аз съм от опасната “четворка”, генерале...

-­ Не, Вие можете да останете.

-­ Благодаря. Когато четворката си отива, тя трябва да си отиде цяла.
Той се усмихна и се разделихме.

Пангалос (Гръцки диктатор, който заповядва на своите войски да окупират Петричко (окт. 1925).) беше решил да накаже България. Като натрупа много войски и материали, той разори няколко погранични села и нахълта във вътрешността.

Правителството на професор Цанков развива изумителна дейност по разни посоки и не позволява на високопоставените безумци да увлекат държавата ни в опасни безразсъдства.

Защо е Обществото на народите, ако не ни помогне? Тези събития станаха в момент, когато и войските на Ляпчев­ Буров бяха готови да настъпят срещу правителството. Те едва не обвиниха Цанков, че сам е създал пограничните смутове, за да изглежда необходим на България. Той беше обвинен в мекушавост, че не отвръща с достойнство на Пангалос, че не слуша енергичните съвети на военния министър.

За да избегне един нов 16 юни, двама министри заминаха при граничните войски.

Европа събираше сведения и мълчеше.

-­ Не казахме ли ние ­ провикнаха се в Народното събрание, ­ че правителството на Цанков няма никакви приятели в чужбина?

В това време се обади Женева. Париж потвърди. Чу се силният глас на Лондон: въпросът се проучва сериозно. Виновният ще бъде наказан!

Противниците на Цанков се сгушиха на топло под шинела на генерал Вълков.

Гърция ­ любимката на Англия и Франция, бе присъдена от Бриан и Чембърлейн.

-­ Това е блестящ успех ­ каза Царят на министър-председателя.

-­ Ако ще и с лавров венец да се върне Калфов, не го щем ­ казаха верните сговористи.

В същото време Дворецът събира заместниците на Цанков. Тия, които не знаеха и не познаваха силното място, което направлява вътрешните борби, се чудеха как след този небивал успех в Женева може да се дойде до блам на правителството. Нали бъдещият министър на външните работи и бъдещият министър-председател бяха на точно обратното мнение на действията в гръцкия конфликт?

Недалеч от София, в една вила в гората, министър-председателят сред приятелска среда наблюдава езичетата, които образуват горящите дървета в камината. Те като че ли вещаеха краят на една политическа съдба, която изгря с такива пурпурни очертания.

-­ Живот ли е това, което мина през нашето, като че ли оставено от небето племе? ­ продължава тихият разговор на един стар приятел на министъра. ­ Какво не се загуби в последните тридесет години? Кой ли не падна под дивашката секира на нашите вътрешни смущения? Да не проучваме кой как е паднал ­ кой по деликатен, и кой по чисто селяшки начин! А само това чорбаджийско коляно, което днес Ви събаря и към което днес се присъединява и нашият Бисмарк ­ д-р Ст. Данев. Само те имат неприкосновенността да умират спокойно в просторните си стаи. Казват, че това било някаква особена династия, сигурно изключителна, защото даже и троновете дават жертви.

Министър-председателят не проявява никакво движение, като, че ли не чува.

-­ С какво изкуство успяват да минат те невредими през нашите чисто български присъди? ­ добавя друг. ­ Защо да са невинни? Ако нямаше първият погром, за който са до гуша виновни, нима щяхме да имаме втората престъпна лудория? И ето пак те отново на сцената ­ те ­ Буров, Ляпчев!

Министър-председателят помоли да поставят още малко дърва в загасващата камина и потъна отново в себе си.

Безкрайното доверие в хората е първата причина на сегашното положение, но той не се чувстваше толкова засегнат от чуждите хора, за които приятелите сега му говорят, отколкото от най-близките. С тези, с които пое пред хората и пред историята, и пред Бога, ако някои вярват ­ такава отговорност и които сега така отвратително му изневеряват.

За какво?

Нима той е бил, който е препоръчал силата и оръжието, като средство за насаждане на доброто? През паметта му преминават един след друг двусмислените доклади, които му се правеха от министъра на войната: усмиряването продължава, жертви ­ сравнително малко. Той научи впоследствие, разбира се, не от съответните служби, че “малкото жертви” е значело гнусен садизъм на много, много места.

Професор Цанков, който след преврата искаше да се върне отново в Университета, та след спокойните уроци да слуша творбите на Шопен. Той, който припадна, като видя на улицата трупа на Петко Д. Петков, той днес трябва да разгръща чуждите списания и да вижда кървавия си портрет, над още по-кървави деяния, вършени от други. Неволно през наведената глава на министър-председателя прекосява малък спомен за дребна наглед случка, на която той не отдаде значение тогава. Борбата за Министерството на правосъдието през нощта на 8 срещу 9 юни. Какво ще се прави с политиците-затворници, имената на които са свързани с двете народни нещастия? Съдени или несъдени ­ виновни ли са те изобщо?

В народното съзнание те са осъдени отдавна. Преценявайки делата им с нравствените мерила на нашето време ­ и едните, и другите погубиха надеждите на племето, вярата на народа в нашата държава.

Втората война ­ купената от чужденците наша намеса. Това е едно престъпление.

Това съзнателно престъпление с чувствата и убежденията на народа през Балканската и Световната война стана не само поради страшното пустословие на Фердинанд, но и от престъпната подлост на тия, които ръководеха страната.

Промяната на Девети юни не идваше в името на една разплата, защото, ако новата власт поставяше тези задачи, още мнозина трябваше да отидат при затворниците в Сливен и Шумен. Необходима бе една забрава и снизхождение и към тези, които поради увлечения или безхарактерност, са пратени да признаят причините, поради които нашите прекрасни бойци, готови да сломят всякакви съпротиви, да се жертват за народни идеали, днес ­ обезверени, се увличат от руския болшевизъм.

Други ще изследват след нас победоносния ход на нашето племе и разразената пред слисания поглед на всички, небивала народна трагедия.

Потъналия в дълбокото кресло министър-председател си припомня, че когато тази малка наша къща беше запалена от четири краища, нейните високомерни държавници се оказаха тъй безнадеждно слепи, че не можаха да съзрат пропастта, в която всичко се сриваше.
За затворените и народа е достатъчно, ако се почувствува, че мечът на наказанието е все така остър и за малки и големи. Може би, ако Стамболийски бе работил в случая без страст и политическо отмъщение, значението на присъдите щеше да бъде много по-голямо.
Скоро тези “невинни страдащи” почнаха да крещят на по-висок тон и техният вик както всеки шум не остана напразен! Те бяха и ще бъдат свободни, ще пристигнат все така царствени със своите политически дарби, като поискат да ни вземат под свое снизходително покровителство. Те не ще се покажат ни най-малко непредпазливи. Не ще хвърлят веднага в недоумение войската, която извърши промяната със съвсем други намерения. Не ще предизвикват народа, който би останал с убеждението, че направихме преврата единствено за тия потъмнели богове.

Те искат да ни докажат, че съвсем други са причините на двете катастрофи, че между едната и другата няма нищо общо. Подобно духовете на хегелианската школа, двата погрома са летели безцелно в пространството и са паднали съвсем случайно в България.

Министър-председателят за секунда е обладан от комизма на тогавашния спор.

-­ Кой можеше тогава от тях да повярва в онази юнска нощ, че само с Министерството на правосъдието ще може да се наложи на войската за съдбата на затворниците?

-­ Никой! Но нека възприемем старата позната тактика ­ да се изчака. Да дълбаем, да ровим. Чрез думи, внушения и интриги да достигаме целта!

Ние сме срещали много пъти тази безсрамна, дръзка врана. Виждали сме я да разперва криле над всяка по-голяма държавна задача и със зловещия си крясък не престава да предсказва гибелта на върховните усилия.

Споменът за нощта на Девети юни премина през унесената памет на министър-председателя.

-­ Господа ­ бе казал той тогава с дълбоко огорчение, ­ помислете само половин минута! За какво сме сега тук? Кой създаде Стамболийски? Аз ли? Тези приятели ли? Войската ли? Защо сме застанали тази нощ над този вулкан, ние всички тук и Вие които спорите така упорито за Министерството на правосъдието? Разбира се, че са виновни! Че там всички.... и в Шумен, и в Сливен са виновни! Не ми възразявайте! Но... по дяволите! Аз не съм ключар на затворите да ги държа вътре, но нека вярваме, че те ще бъдат по-скромни, че ще се оттеглят!

­ Ето нашата политическа действителност ­ промълвява замислено министър-председателят. ­ Действителност с всичките й начални проявления: да отричаме вината си, която е вина пред историята, пред народа, пред нас, пред Бога!
В камината дървата бяха догорели.

След доста дълга агония управата на професор Цанков завърши водевилно. Осъждана остро от земеделци и комунисти, с които води непрестанна борба, изоставена от Короната, която постоянно я подриваше, нападната от властогонци, и упреквана, на нея й изневериха и най-близките й и доскорошни поддръжници, които се преосигуриха към новата управа.

Професор Цанков продължаваше да вярва, че в последните часове ще се яви някоя сила в подкрепа ­ военните, чиито представител той се беше явил преди няколко години.

Военната среда беше също така разстроена от старите партийни жреци, от военния министър, от Двореца. Повечето от тях оправдаха своето бягство с думите:

-­ Не обърна внимание на думите ни, когато ти казвахме да не тръгваш със старите. Създай нова обществена сила! Ти тогава не послуша! Ето резултата!

Така шумно създадената управа се оказа без всякаква подкрепа. Нейният представител поиска от Царя разрешение да разтури Народното събрание. Царят отказа и съобщи това на представителството, което веднага се наежи.

Министър-председателят поиска отлагане на заседанието, депутатите не се съгласиха, поискаха пълна смяна на кабинета.

Отчаяните усилия на професор Цанков доведоха само до голям парламентарен скандал срещу правителството, ръководен от големите любимци на Цанков ­ Тодор Кожухаров и Никола Кямилев.

Жалко погина едно управление, посрещнато с толкова гръмовити фанфари!

 

Все още има бройки от отпечатания вариант на книгата в "Книжици" -http://knigabg.com/index.php?page=book&id=9533

А в PDF може да бъде видяна тук: