25 май 2022г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Ердоган и голямата игра

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2012/07/06/1861199_erdogan_i_goliamata_igra/?sp=0#storystart


Ердоган и голямата игра. Кризата в Сирия показа границите на турските външнополитически амбиции.

 

"Те са част от семейния ни кръг." Думите са на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и се отнасят за фамилията Асад, която управлява Сирия от десетилетия. Произнесени са преди по-малко от две години, но звучат като от друга епоха. В 15-те месеца от началото на бунтовете в Сирия тя се превърна от най-добрия приятел на Турция в съсед от ада. А президентът Башар ал Асад е не само най-голямото главоболие за Ердоган, но и най-голямото предизвикателство за амбициозната му външна политика.

До съвсем скоро първият дипломат на Турция Ахмед Давутоглу твърдеше уверено, че благодарение на "общото османско минало и общата религия" страната му притежава някакво изключително и едва ли не предопределено познание за Близкия изток. Но сирийската криза показа, че докато Западът страда от липса на идеи какво да се прави, и Турция не се ориентира по-добре. Претендентът за регионален лидер бе принуден да мине в ситуация на изчакване и недоумение как да реагира на следващия "неприятен инцидент" от типа на свалянето на турски самолет от Сирия, стрелба на сирийски войници по хора на турска територия или поредната вълна бежанци през общата граница.

Така Арабската пролет показа границите на амбициите на Анкара. Турската дипломация, която до неотдавна сякаш помиташе всичко по пътя си, сега изглежда неефективна, а на моменти дори наивна. Или както се изрази Стивън Лараби от RAND Corporation пред "Капитал":  "Настъпи краят на романтичния период в турската външна политика."

Pax Ottomanica

Рестартът на турската дипломация започна с идването на власт на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (АКП) на Ердоган през 2003 г. Новото управление се еманципира от САЩ и Европа и черпи вдъхновение от славното минало на Османската империя и исляма. Централната идея на архитекта на новата турска дипломация Давутоглу е политиката на "нулеви проблеми" със съседите. Която от самото начало звучи трудно изпълнима предвид факта, че непосредственото и близко обкръжение на Турция включва страни като Иран, Сирия, Ирак и Русия.

В същността си доктрината на Давутоглу влиза в сблъсък с основите на кемализма, при който религията се явява заплаха за светския характер на държавата, а на османското минало се гледа най вече през призмата на упадъка на империята. Тръгват доскоро немислими процеси. "Множество табута на кемалистката държава бяха разчупени. Започна разговор за арменския геноцид и проблема с кюрдите", посочва пред "Капитал" анализаторът от International Crisis Group Хю Поуп. И това при положение че само десетилетие преди това за официална Турция кюрди просто не са съществували.

Във външната политика курсът на сближаване доведе до значително подобряване на отношенията с всички съседи. Най-силно бе отварянето към Близкия изток и особено Сирия, като Ердоган демонстрира приятелски връзки с Башар ал Асад, семействата им прекарват заедно прекарват ваканциите си, а те двамата публично се обръщат един към друг с "братко".

Тази политика бързо придоби популярност като неоосманизъм. "Трябва да се подчертае, че самите турци се дистанцират от този термин", казва пред "Капитал" Марина Воротнюк, научен сътрудник в Центъра за международни изследвания към университета в Одеса "И. Мечников". Според нея турската страна не харесва това определение, защото то предполага неравнопоставеност.

Воротнюк добавя, че в момента в Турция има нещо уникално – управляващата партия на Ердоган и опозицията имат принципно съгласие за воденето на външната политика. Според Фади Хакура от британския аналитичен център Chatham House това е нормално, тъй като отварянето на Турция към Близкия изток е естествено следствие от края на студената война. "Всяко правителство би действало по сходен начин при такива обстоятелства", казва Хакура пред "Капитал". И прави сравнение с поведението на Франция спрямо либийския диктатор Муамар Кадафи преди Арабската пролет.

"Грешката на Турция беше прекаленото сближаване със съответните режими. Не беше спазена здравословна дистанция", отбелязва анализаторът от Chatham House. Същевременно според него самата идея за специфично познание на региона е била по-скоро пожелателна, тъй като от 20-те години на миналия век страната по същество е била изолирана от събитията там.

Доказателство е ситуацията, в която Турция изпадна с избухването на Арабската пролет. Тогава тя подобно на Европа и САЩ не бе наясно на чия страна да застане. Показателен е случаят със Сирия, където половин година след началото на протестите Ердоган безрезервно подкрепяше Асад и безуспешно се опитваше да му внуши нуждата от реформи. После рязко обяви, че "времето на потисниците е отминало" и Анкара се превърна в най-твърдия поддръжник на бунтовниците.

Близкоизточната шахматна дъска

Неуспехът на Ердоган да повлияе на събитията бе прикрит с обиколка на столиците на революциите и произнасяне на пламенни речи, в които с изтъкване на ислямската солидарност и общото минало започна да прокарва тезата за Турция като модел за бъдещето на арабския свят. Според Хакура: "Турция не би могла да бъде пример за подражание, тъй като самата тя страда от твърде тежки проблеми и е далеч от състояние на стабилност." Одед Енан, изследовател в Института за изследване на националната сигурност в Тел Авив, се съмнява и в смисъла от наблягането на исляма и историята. Но казва пред "Капитал", че макар "към момента обстоятелствата да не са в полза на Анкара, все още е твърде рано да се даде окончателна оценка".

Според Енан основното е, че нещата съвсем не зависят от Турция, а по-скоро от развитията вътре в самите арабски държави, където Иран и Саудитска арабия имат повече влияние. Или както обобщава Хакура: "Сега не може да се говори за стратегия, а по-скоро за реагиране на обстоятелствата. Турската външна политика вече не е проактивна." И добавя, че голямата игра в региона е по оста Иран – САЩ – Израел, а ролята на Турция е на второстепенен актьор.

Като част от политиката си на "нулеви проблеми" Ердоган затопли отношенията с Техеран. Анкара си осигури енергийни доставки и увеличаване на стокообмена и същевременно се прояви като посредник - успешен или по-скоро не -  в опитите за разрешаване на проблемите с иранската ядрена програма. За да докаже своята искреност в идеите за "братството между мюсюлманите", Ердоган наскоро дори стана първия лидер на сунитска страна, молил се в шиитски храм.

Всичко това няма как да промени факта, че естественото състояние на отношенията между Турция и Иран е по-скоро противопоставяне или съревнование. Затова и според Одед Енан "засиленото партньорство от последните години е по-скоро за пред публиката". Поуп очаква "раздалечаване между Турция и Иран в бъдеще", а според Хакура то вече е започнало, защото в Сирия Анкара открито е срещу действията на Техеран. До какво обаче би довело това е трудно да се предвиди, тъй като, от една страна, двете държави имат взаимен интерес от търговията и освен това се различават по инструментите, с които разполагат. Иран например има дълъг опит в използването на тероризъм, а Турция - по-скоро в несправянето с подобни заплахи, но за сметка на това разполага с по-модерна армия. Но както казва Лараби: "Не може да се очаква Турция да предприеме действия срещу Иран. Поне не и сама. Обратното е още по-малко вероятно."

В близкоизточния пъзел и особено в Сирия важна роля играе и Русия, която последователно подкрепя режима на Асад, като блокира инициативи в ООН и му доставя оборудване. "Отношенията на Турция с Русия изживяват упадък и все повече ще наподобяват тези с Иран. Демонстрираните доскоро близост и топли чувства между Владимир Путин и Ердоган се заменят с недоверие", отбелязва Хакура.

"На пръв поглед лидерите на двете държави се опитват да показват колко добре върви всичко между тях", казва Воротнюк. Но има немалко различия – търговски проблеми, разнопосочни мнения по сирийската криза, разполагането на елементи от американската ПРО на турска територия. Според украинската анализаторка двете страни правят опити да изглаждат различията си, защото и Анкара и Москва имат полза една от друга. За Русия Турция в по-далечен план може да е нещо като троянски кон в НАТО. А Турция предвид замръзналите преговори с ЕС вижда Русия като алтернатива за партньорство и развитие.

Стари и нови приятели

Покачването на напрежението между Турция и Сирия покрай инцидента със сваления самолет в края на юни донесе на Ердоган похвали от Запада за неговата "сдържаност и изключително разумно поведение". То е породено до немалка степен от осъзнаването, че ситуацията в Близкия изток значително надхвърля силите на Турция. Освен това за пръв път от доста време насам интересите на Анкара в региона съвпадат до голяма степен с тези на Вашингтон. Във време, когато американският президент Барак Обама търси активен съюзник в района, Ердоган избра да се превърне в новия стар най-добър приятел на САЩ.

От всичко това е логично да се заключи, че "цялата история с неоосманизма беше грешка", както казва Хю Поуп. Защото Турция се опита да постигне нещо, което далеч надхвърля възможностите й. Същевременно макар очакваните резултати да не са постигнати, все пак страната проникна в региони, в които доскоро отсъстваше, и започна да набира "мека сила".

А и макар опитът за консолидация на бившето османско пространство да се оказа неуспешен, самото говорене за подобна политика в известен смисъл промени средата, посочва Николай Слатински, съветник по националната сигурност на бившия президент Георги Първанов. Според Фади Хакура, ако Турция се справи със сериозните си вътрешни предизвикателства – забавянето на икономиката, която доскоро растеше с китайски темпове, все още крехката демокрация в страната след усмиряването на военните и все така взривоопасния кюрдски проблем, маршът на Ердоган може да продължи.

По темата работи и Красимир Янков