25 май 2022г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Богдана Ираскова-Хитова

СПОМЕНИ НА НАЙ-СТАРАТА ЧЕХКИНЯ В БЪЛГАРИЯ[1]

В София умря на 11 септември 1929 год. г-жа Богдана Ираскова –Хитова. Тя беше най-възрастната чехкиня в България, преживяла в нея 62 години. Тя беше също първата чехкиня, която е работила за българското просвещение. Познаваше живата българска реч и ужасите на турското робство. Беше преживяла ужасите от въстанието от 1876 година и от войната за освобождение на България.

В свободна България беше пионер при изграждането на средни девически училища. Нейната просветна дейност познаваха много български градове. Преподавала е през годините 1867-1870 в Карлово, 1870-1877 в Калофер. След това една година в Цариград в австрийския пансион на г-жа Хиршова, където се е грижила за 25 сирачета от клането в Батак. След края на Руско-турската война се завръща в България и учителства в средните девически училища, както следва: две години  В Татар–Пазарджик /1878-1880/, четири години във Видин /1880-1884/ и две години в Самоков /1884-1886/. Почива две години и от 1886 г. е назначена като директор в  девическия държавен пансион в Търново /1888-1891/. Оттук се премества в същата роля в Стара Загора /1891-1893/. След това била директор на девическа гимназия в Пловдив /1894-1896/ Две години преподава в девическата гимназия във Варна /1896-1898/ и една година в София.

От 1899 до 1903 година е директор на пловдивското сиропиталище, след което се пенсионира. Това е нейният учителски път.

Богдана Ираскова-Хитова е била и литературно надарена. Голямо вълнение предизвикват нейните писма, изпращани до Пражкия вестник „Напредък“, в които се описват ужасите от башибозушките наказателни експедиции и преживяното от българите.

Историкът Константин Иречек пише в писмо от 3 октомври 1876 година до своя приятел Марин Дринов: “Напредък“ от известно време помества писмата на една чехкиня, която учителства в Калофер. Градът много не е пострадал, но живите цветове, с които описва ужасите от пролетното възстание, неописуеми с думи, разтърсват до дъно душата. Писмата на Ираскова в „Напредък“ и на инж. Иржи Прошка в „Народни листи“ са най-достоверните сведения и преките новини за осведомяване на чешкото общество за България, напълно изолирана от света.“

Много заслужена е нейната преводаческа дейност, на която Ираскова се е отдала с необикновено старание. Превеждала е от чешки на български и от български на чешки. Българските преводи помествала в списание „Искра“, „Извор“, „Българска сбирка“, „Женски свят“, “Мир“, „Дневник“, „Ученически другар“, „Зора“, „Мода“ и други.

Чешките четатели запознава предимно с Иван Вазов. С неин превод излиза през 1889 год. в „Народни листи“ разказът на българския държавник Ив. Гешов „Четирилистна детелина“.

 С това не свършва просветната дейност на Ираскова. Навсякъде, където е учителствала, тя основава женски културни и хуманни дружества, организирала е домакински курсове, изнасяла е лекции, основавала е местни дружества на „Червен кръст“. В Самоков е била и председател на тази организация. Където и да я отвеждала просветителската ѝ работа, тя оставя благодарствен спомен. Събрала е много богат опит в живота, особено преди освобождението, когато е особено дейна. За съжаление напразно съм я придумвала да напише и издаде спомените си. Все пак с радост си спомняше за първите си години в още неосвободена България. От нейните разкази ми се отдаде да доловя обърканата страница на новата история, на зараждащата се в страшни мъки и кръв свобода на българския народ. Предавам тук простичко и малко объркан разказ на старата чехкиня, такъв, какъвто успях да запиша.

 

„Родила съм се през 1847 година в Храдец Кралове. През 1867 година завърших в Прага висшето девическо училище.” - Така започна да разказва за своя живот възрастната госпожа.

“Моята най-близка приятелка в училище беше българката Ека Караминкова. Тя беше много красива и страдаха по нея няколко млади поети, особено Челаковски. Ека често говореше за своя нещастен народ, страдащ под жестокия турски ярем. Говореше за дивната красота на българската природа, за патриархалния живот в България, все още запазен. Това ме привличаше към земята, поена с кръвта на невинни жертви, към земята, където слънцето грее по-топло и в която небето, луната и звездите са по-ярки и по-весели от другаде.

След ужасната война с Пруско, Чешкият край беше завладян от угнетеност и държавна беда. Изживявах тези настроения, от които не беше запазено и нашето семейство, по това време вече осиротяло. Придумах най-голямия си брат Йозеф да ми разреши да замина с приятелката си Ека Караминова и да си намеря в България нов дом. Пътят до България продължи 20 дни. Малкото полутатарско селце Меджина, което се намира недалеч от Русе, стана първата по–продължителна спирка на българска земя. Настаних се в семейството на приятелката си Ека. Бях горчиво разочарована в своите очаквания и се чувствах в Меджина като на изгнание. Може би поради мъката ми по дома се разболях, но успях да се съвзема. В това време пристигна от Карлово в Меджина и търговецът Хитов от фамилията на революционера и войводата Панайот Хитов. Влюбих се и се ожених и заминах със съпруга си за Карлово, където станах учителка в девическото училище, основано от женското дружество „Благовещение“. В училище се преподаваше примитивно. Главен предмет беше закон божи. Заплащаха ми добре - 800 гроша годишно (1600 крони по това време). Скоро за мен научиха в Калофер, където имаше редовно девическо училище, което отговаряше на класното училище в Чехия. Предложиха ми двойно по-голямо заплащане и място за директорка. Приех предложението. В Калофер имах училищна програма значително модернизирана. Повечето предмети преподавах сама. Мъжът ми дълго се съпротивяваше на това да бъда учителка, защото както казваше, ставам обществена слугиня. Поради настояването на приятелите си размисли и се преместихме от Карлово да живеем в Калофер. Прекарахме в Калофер седем години, които бяха най-щастливите в моя живот. Руско-турската война сложи край на моята калоферска идилия. Русите бързо напредваха, превзеха цяла Северна България, а генерал Гурко проникна чак до Казанлък. Отстъпващите турци грабеха, пожареха селата и избиваха населението. Напуснахме набързо Калофер, който два дни след нашето напускане беше разграбен от черкезите, и се върнахме в Карлово. В това време трябваше да родя третото си дете.

Когато карловци научиха, че генерал Гурко е превзел Казанлък, решиха да изпратят при него делегация. За тази цел бяха подбрани двадесет известни граждани. По това време мъжете в България носеха фесове. – „Не можеме пред генерал Гурко да се явим с фесове“ - отбеляза някой. Тогава как? В целия град не можеше да се намери шапка. Тогава един съсед се сети, че в дома на Евлоги Георгиев има скрити няколко червени шапки. Членовете на делегацията си ги поделиха, а на тези, за които не стигнаха, уших нови. Делегацията замина за Казанлък. След дълги колебания генерал Гурко ги приел и ги посъветвал да не се връщат в Карлово, защото знаел, че ще му се наложи да отстъпи от Казанлък и турците ще се разправят с тях. Точно така стана. Руснаците отново минаха зад Балкана и разюзданите башибозуци нахлуха в доскоро освободения край. Някои членове от делегацията последваха генерал Гурко в Търново. Повечето обаче се върнаха, бяха заловени и осъдени на смърт. Само д-р Киро Попов оставиха за известно време жив, защото се нуждаеха от него в лазарета в Пловдив, но след известно време и него обесиха.

Беше горещ ден и над Карлово и околността царуваше зловеща тишина. Хората просто се страхуваха да дишат. Дори изплашените кучета се криеха в дворовете. В далечината се чуха пушки. Глъчка се приближаваше по улицата. Лежах с току-що роденото момче. Събуди ме ужасяващ вик. Погледнах през отворения прозорец вън. Улицата беше препълнена с жени и деца, бягащи от лозята и полето. Покрай зида залиташе девойка с окървавена глава. По петите на бягащите препускаха черкези. Двама се врязаха в тълпата и започнаха да секат с ятаганите си ужасените жени. Сабята на единия се хлъзна по главата на раненото момиче и му отнесе кожата на главата. Скалпираното момиче се свлече в прахта до отсрещната къща. Не можех повече да гледам и се върнах в леглото. В стаята ми нахлуха плачещи жени. Мъжете им или бяха избягали в планината, или се криеха в мазетата и таваните. Една съседка ми пъхна в леглото торбичка със жълтици. Преди да мога да кажа нещо, в стаята влезнаха трима турци. Когато видяха в ръцете ми новороденото, напуснаха стаята и отидоха да ровичкат в съседните стаи. Мъжат ми беше скрит в специално скривалище на тавана, където прекара всичките тези ужасни дни. По-късно с още други десетина мъже, преоблечени като жени, се скриха в планината и щастливо се добраха до Търново. Останах самичка с малките си дечица в ограбения дом. За щастие се намери една старица – баба попадия, вдовица на поп, която единствена се осмеляваше да излиза на улицата. Донесе ми пелени и храна, за да се погрижа за децата си и сама да не умра от глад. Беше непоносимо. Всеки ден идваше с нови ужаси. От прозорците виждах как тираните гонеха вързани и окървавени хора, а често и малолетни момчета и как пред очите на майки, съпруги, сестри ги бесеха на площада. Друг път измъчваха старци, бодяха ги с ножове, горяха им очите, връзваха ги над огън, за да кажат къде се крият синовете и внуците им и къде има пари. В близко съседство запалиха къща, в която бил се крил московец, и изгориха всички живеещи в нея хора. В нашия дом черкезите, арабите и турците устройваха диви оргии, докато аз умирах от страх на горния етаж. Въпреки че коранът забранява на мохамеданите да влизат в стаята на родилка, по всяко време идваха някои от карловските турци, за да призная къде се крие мъжът ми.

- Къде е Иванчо ефенди?

-  Не се ли е върнал от село Арапово?

- Лъжеш, не е ли скрит в дома?

- Ако не кажеш, ще убием някое от децата ти!

Имаше само един турчин в Карлово, някой си Шериф, който помагаше на българите. Някога си бил потурчен от един хаджия – Кесер, и не помнеше своя произход. Останалите турци, дори и тези, с които бяхме добри приятели, се измениха неузнаваемо. Хвърляха се в хищно грабене без всякаква милост. Много жертви на тяхната жестокост съм видяла. Престанах да вярвам, че ще преживея всички тези ужаси и ще оцелея. Но Бог не ме забрави. Един ден в Карлово се появи делегация на Балканския благотворителен комитет от Англия, изпратен в България по възможност да смекчи бедите в опустошените от турците райони. Австрийският посланик в Пловдив знаел, че съм в Карлово, и разказал за мен на англичаните. Откриха ме и ми предадоха, че след няколко дни ще дойде от Пловдив кола, да ме откара с децата на безопасно място. Питаха също за съпруга ми. Заведох ги на тавана, където в едно скривалище беше скрит мъжът ми. Отначало англичаните искаха да го вземат със себе си, но аз ги разубедих, защото всеки карловски турчин би го познал. Тогава го посъветваха, облечен като жена, същата нощ да се скрие в планината, защото имали данни за нов лов на българи от страна на турците. Възложиха ми да предупредя и другите мъже, останали в Карлово за опасността, която ги грози. Чрез баба попадия успях да го сторя.

Англичаните заминаха, но скоро пред дома ни спря кола, изпратена от австрийския консул в Пловдив. Кочияшът беше съпроводен от гавазина на консулството и един турски офицер. Пред дома ни беше поставена военна стража и това даде смелост на съседите ми да дойдат да се простят с мен. Плачеха всички, кой знае дали някога ще можем отново да се видим. Със себе си взех само шестнадесетгодишната ни прислужница. Беше ужасно пътуване. Срещахме само войска, башибозуци, черкези, араби, кюрди. По дърветата край пътя се люлееха обесени и гарвани кълвяха почернелите им глави. Вечерта спряхме в Каратопракския хан. Наоколо се шляеха пияни турци. Изплашените деца не искаха да напуснат колата. Дойде турският интендант, арменец инженер, както ми каза по-късно, и се погрижи за нас, да можем да пренощуваме в хана. Много рано отново потеглихме на път. Пътувахме може би половин час, когато нашият кочияш се обърна и извика: „Водят комити.“ Срещу нас идваше конен турски отряд. Лъщяха сабли и щитове. Прах закриваше ездачите. Чакахме, докато преминат. Изведнъж сякаш нож се заби в гърдите ми.  Видях десет навързани карловци, всички от казанлъшката делегация. Всеки имаше на гърдите си табелка на турски и български написано „Осъдени на смърт“. Боси, прашни, окървавени, безсилни, едвам се влачеха, подкарвани от ударите на прикладите. Това дрънчене на оковите никога няма да се изтръгне от паметта ми. Казаха ми, че ги водят в Карлово, за да ги обесят на площада пред очите на близките им. Познах Пенчо Божинов, Иван Перентеев, Енчо Тодоров и др. Те също ме познаха и с тъжен поглед  ме изпратиха. Видях ги за последен път.

Когато приближихме до Пловдив, заваля дъжд. При влизането ни в първата улица, коларят посочи към стълбовете от двете  страни. Огледах се, отново същите бесилки. Отново висящи обесени.

„Този грамадният е Джинджов - обясни коларят. – Три пъти въжето му се късаше, докато го окачиха накрая.“ Кочияшът караше бавно по пловдивските улици, препълнени с турци и башибозуци, никакъв българин. Много бяха обесени на прозорците на домовете си, за да могат близките им постоянно да ги гледат. Най-после пристигнахме пред австрийското консулство. Консулът ме посрещна сърдечно и ме настани при себе си. На другия ден изпрати по гавазина писмо до затвора, да разбере кои от карловци са живи и да ги спасим. Най-много се тревожех за девера си Димитър Хитов и д-р Киро Попов. Последният рано сутринта бил обесен, а деверът ми окован изпратен другаде. От консулството се преместих у роднина на моя съпруг, г-жа А. Пуйева. Тя беше много изплашена, защото зет ѝ Иван Евлогиев Гешов току-що бил осъден на смърт. Трябваше бързо да се действа за неговото спасяване. Пуйева се сети, че може да се потърси помощ от английското посолство. Гешов беше добре познат в Англия и имаше в Лондон влиятелни приятели. Гешовите приятели в Пловдив ми предадоха някакви негови документи, да ги запазя, защото ако турците ги открият, това може допълнително да му навреди. Австрийският консул ми повери с охрана съпругата на художника Доспевски, също осъден на смърт. Брат ми Йеромил, който работеше в управлението на Хиршовата железница в Одрин като инженер, ми изпрати билети, за да мога по-бързо да пристигна при него. Поверените ми документи от бащата на Гешов, заших в дрехите си. Взех децата и с г-жа Доспевска седнахме във влака. Щастливо пристигнахме в Одрин. Дълго там не се задържахме. Приятелката ми от Прага  Ека Караминкова ми писа, че е в Цариград. Теглеше ме към нея. По молба на брат ми му оставих двете по-големи деца и с най-малкото и г-жа Доспевска заминахме за Цариград. Веднага на другия ден след пристигането ни се представих на немския консул г-н Гилет и му предадох поверените ми писма за Англия, в които имаше молба за помощ за осъдените на смърт Гешов и Доспевски. Г-н Гелет, който представляваше в това време и руските интереси, се погрижи за г-жа Доспевска, която беше руска поданичка, и с английския консул веднага отидоха в Портата за спасяване на осъдените Гешов, Доспевски и някои други, докарани преди седмица в Цариград. Фон Гелет ме заведе при г-жа Хиршова, която беше организирала пансион за български сирачета. Между тях бяха и 25 деца от Батак. Г-жа Хиршова ми предложи мястото за учителка на тези деца. Брат ми Йеромил ми доведе останалите при него две по-големи деца. Там в Цариград преживяхме щастливо до края на войната. След сключването на мира се върнахме в освободена България.

Карлово заварих опустошено и с оредяло население и приех с радост учителското място в Татар Пазарджик в новооткритото девическо училище. След това животът ми протече спокойно, но ужаса, преживян в Карлово, до края на живота си няма да забравя.

Мъжът ми оцеля благодарение помощта на англичаните. Повечето ни карловски приятели не доживяха освобождението на България.”

 

[1] Записани от Мария Стефанова-Сисова и публикувани в чешкия ежедневен вестник “Народни листи“ № 66 от 8 март 1930 година. Този вестник открих в малкото сиво куфарче, в което майка ми пазеше скъпи за нея спомени и писма. Мария Сисова е съпруга на големия приятел на България, чешкия журналист Владимир Сис, и сестра на майка ми Анастасия Колева. – Бел. на Ружена Колева.