25 май 2022г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Фамилната история, разказана от Ружена Колева

ИСТОРИЯТА НА МОЯ РОД

СЪБРАНО ОТТУК-ОТТАМ, ВЕРНО-НЕВЕРНО, НЕ ЗНАМ. РАЗКАЗАНО И ПРЕРАЗКАЗАНО И ОТ ПОКОЛЕНИЯ ПРЕДАДЕНО.

 

Историята на един род е историята на личностите, които го съставляват, бащи, дядовци, баби и тъй нататък, докъдето стига родовата памет. Някога името се забравяq а се говори за прабаба, защото повето жени от рода губят имената си в родовата памет, а остават имената на мъжете. Жените са били невидимата родова сила, която продължава рода и се грижи за нормалния живот на всички без показност и шум. Остават само някакви красиви шевици, рецепти за сладки или ястия, разкази за забележителни случки и името се размива, но живее в имената на внучки и правнучки, само че вече не се знае, кое от кого е. Така от рода на баща ми, известната история започва с чорбаджийската дъщеря, залюбила бедняка Добри, дошъл от Балкана в Габрово и заселил се в опустяла колиба в края на градчето. Как се е казвала тази чорбаджийска дъщеря, баща ми не знаеше, но знаеше, че се е борила за правото си да се омъжи за този, когото е обикнала, а не за определения от баща ѝ попски син. Как се е казвал и чорбаджията, също не се знае. Знае се, че другарувал с попа и когато му се родила щерка, я обещал за невеста на попския син. Щерката, когато пораснала, се влюбила в бедняка Добри и му пристанала. Ядосаният баща се оплакал на кадията. Изправеният пред кадията Добри бил съден, че отвлякал чорбаджийската дъщеря. Тя също се явила пред кадията и го помолила да доведат в конака и попския син. Когато всички застанали пред кадията, чорбаджийската щерка попитала кадията, ако той е мома, за кого би се омъжил, за красивия, строен момък, излъчващ сила и смелост, или за невзрачния попски син? Кадията одобрил избора на момата и тя се венчала за своя любим. Това било някъде в осемнадесетия век, може би в неговото начало. Тази кой знае колко прабаба получила от майка си наниз жълтици и ги дала на любимия, да закупи стока и да я продаде на печалба. Така започнало забогатяването. Колко деца са имали, не се знае.

Известно е, че бащата на дядо ми Никола се казвал Кольо (от Никола) Стоянов Добрев. Неговият баща Стоян Добрев бил голям скъперник. За него се разказва, че веднъж дал на даскала известна сума пари назаем и малко след това го видял, че носи един сом. Извикал той даскала да му покаже сома. Взел го и започнал да го разглежда и да хвали покупката. След като попитал за цената, прибрал сома с думите: „Халал да са ти 10–те гроша, които са ти останали. Човек, що взема пари назаем, за да купува сом, няма намерение да ги връща.“

Стоян Добрев е имал трима сина и две щерки. Най-малкият му син бил моят прадядо. Знае се за другия му син Цанко Добрев, че се оженил за Пия. Тя била образована и умна жена, с голям авторитет в Габрово. Имали дъщеря Боянка и още трима сина. Единият от тях се казвал Добри. Той бил търговец, и то не от най-почтените, и затова забогатял. Този Добри се оженил за добра жена, която му родила син и дъщеря Мара. Синът му, възмутен от непочтения живот на баща си, напуснал дома, като оставил писмо, че сам ще се грижи за себе си и че не може повече да яде хляб от баща си, спечелен с толкова безчестия. Повече не се чул и видял. За другите двама сина баща ми не е споменавал.

Боянка се омъжила за Захари Корнаджиев, който бил най-малкият брат на майката на бащата на сегашната президентка на Бразилия [Дилма Русев]. Та този племеник на Захари имал жена и син още бебе. Работел като негов съдружник в магазин за дрехи и един ден изпразнил касата и заминал за Париж, като зарязал семейството си. Оттам се прехвърлил в Бразилия и създал ново семейство с четири деца. Една от дъщерите му е сегашната[1] президентка на Бразилия. Българският му син останал рано сирак. Завършил инженерство. Надявал се да намери баща си и починал сравнително млад, без да създаде семейство.

Захари и Боянка имали двама сина Петър и Цонко Корнаджиеви. Петър[2], вече покойник, беше адвокат и стана министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Цонко[3] беше инженер и заклет седесар. Наближава 90, но още е с разума си и можеше доскоро да се прочете по някоя негова статия в свободните вестници, каквито за жалост вече няма. И двамата имат деца, но не поддържаме връзки и не знам нито какви са, нито как се казват.

Най-малкият син на Стоян Добрев се казвал Никола. Това е дядото на баща ми. Той бил търговец като баща си. Оженил се за Аника (Анна), която била дъщеря на сестрата на Васил Априлов – Кина, и Петко Хаджиманафов от Трявна. Тази Аника била хубавица, образована за времето си и голяма певица. Като тъкала и пеела, пред прозорците ѝ се спирали хората да я слушат. Кольо бил добър търговец и патриот. Подпомагал Габровското училище и строежа на черква. Баща му след като разделил имота си на децата си, оставил малкия си син при себе си, за да води търговията. Обещавал, че след смъртта му всичко, което останало, ще бъде за неговото семейство. При едно пътуване за Румъния, още в началото на пътя, Никола бил спрян от циганка, която настоявала да му гледа. Тя го предупредила да заделя пари за семейството си, защото малко време му остава да живее. Той се вслушал в думите ѝ. Парите от търговия с бащината стока давал на баща си, а своите пари отделял в дървено сандъче, което стояло в стаята му зад вратата, покрито с везана кърпа. За тези пари знаели братята му. Баща ми си спомня от детството си, за едно гостуване в семейството на братовчед на баща му, богатия търговец Добри Цанков син на брата на дядо му Цанко Добрев. Той разказвал как баща му го карал да краде пари от сандъчето с парите на чичо му и за всяка открадната жълтица му дявал по петак. Смятал, че с това го подготвя да забогатее и да стане добър търговец. Действително станал много богат, но не и щастлив.

Станало така, че предсказанието на циганката се сбъднало. След едно пътуване Никола се простудил и легнал тежко болен. В това време започнал строежът на черквата, за което той издействал разрешение от Пловдив и Одрин, и то с много пари, но от Цариград спрели строежа. Никола всеки ден питал докъде е стигнал строежът на черквата. Много се страхувал, че ще умре преди да сложат камбаната, която той бил купил. Майсторите сложили камбаната преди още да е станала църквата и като разбрали, че Никола е много зле, започнали да я бият като за литургия. Щастлив, че е дочакал да се завърши успешно неговото начинание, той издъхнал. Тази версия знам от леля Анче, сестра на баща ми. В своите спомени татко пише, че след като престанал да чува ударите на чуковете, попитал жена си дали не е спрян строежът. Тя го излъгала, че продължава. Той извикал майстора, който изработвал стоката, с която търгувал. Майсторът, който бил изключително честен човек, също го излъгал, за да се успокои. Много трудно било на майстора да излъже приятеля си, но така отчаяно го молила Аника да го стори, че той се съгласил. Тогава Никола извикал жена си, дал ѝ наставления какво да прави след смъртта му, и на другия ден умрял. Възможно е и двете версии да са верни, а просто да са в различно време. Първо са го убедили, че строежът продължава, а след това са били на другия ден и камбаната, за да не остане съмнение в умиращия.

Още било топло тялото му, когато етървите на Аника влезли в дома ѝ и започнали да гребат жълтиците, спестени от Никола, за да може да не бедства семейството му, и ги слагали в престилките си. Безмълвна, Аника, съкрушена от скръб, стояла до леглото на починалия си съпруг. Дъщеря ѝ, която била около петгодишна, събирала изпуснатите от етървите жълтици и ги криела в джобчето си. После ги дала на майка си и така за първо време имало с какво да живеят. Скоро след погребението на Никола му се родило третото дете, което кръстили на негово име Никола. Аника почнала да преде и да тъче на чужди хора и така изхранвала трите си деца: Стефан, Велика и Никола. Работела и пеела да задуши мъката си. Свекърва ѝ често се карала, че гори много борина, защото работела и през нощите, но децата ѝ никога не останали гладни. Дядо ми Никола раснал свито и скромно момче. Имал дарбата на майка си. Пеел в църковния хор и всички обичали да го слушат. Чул го и генерал Гурко, който бил с щаба си в Габрово. Това било по време на Освободителната война. Гурко се възхитил от гласа на Никола и отишъл в дома му да говори с майка му, да го пратят в Русия да учи музика.

 След като завършил Габровската гимназия, дядо му го завел в Петербург и го записал в университета да учи за минен инженер. Там се е учил и брат му Стефан. В университета пеел в хора и отново му предлагали да се занимава с музика, където щяла да го очаква голяма слава. На него обаче му се струвало, че музиката е несериозно нещо и пак отказал. Бил пред завършване, когато другари го поканили да пее на тяхна сбирка, посветена на паметта на Чернишевски. Дядо пял, но нахлула полиция и тъй като бил чужденец, го върнали в България, а приятелите му отпратили в Сибир. С връщането му, още на Софийската гара го посрещнал представител на министерството на образованието и го поканил да стане учител по математика в Първа мъжка гимназия. Така дядо ми станал софийски учител и виден ерген. Ергенувал почти до четиридесетгодишна възраст.

Неговият брат Стефан бил учител по литература и директор на девическата гимназия в Търново. Съпругата му се казвала Райна, те имали син Николай, който починал от туберкулоза, и син Стоян. Той завършил медицина в Петербург и се преселил в САЩ, където направил успешна кариера.

Сестра му Величка имала две дъщери - Недка и Мика. Недка се омъжила за учителя по история Георгиев и не е имала деца. Мика имала две дъщери.За техните семейства по-нататък нищо не зная. След смъртта на леля Недка престанахме всякякви връзки с тях. Те не бяха много добри към нея, когато се разболя така тежко и остана до смъртта си на легло.

Когато Стоян Добрев оставил сина си при себе си, без да му отдели наследството, заявил, че след смъртта му всичко ще остане за него, защото той си го е изработил. Никола починал преди баща си. Братята му взели всичко спестено, а след смъртта на баща им Стоян, те отново ограбили осиротялото семейство. Взели всичко, като им оставили само дома, в който живеели. Тъкала Аника и пеела такива тъжни песни, че хората, като я слушали, се разплаквали. Новият губернатор на Търново веднъж минал край тяхната къща и чул тъжната ѝ песен. Попитал кой така тъжно пее. Разказали му за съдбата на семейството на Никола Стоянов. Прабаба Аника била извикана в общината и губернаторът ѝ припомнил, че вече не е турско и такива неправди не се допускат и тя трябва да напише прошение да ѝ се върне имотът на мъжа ѝ . Не минало много време и тя си получила всичко, та успяла да помогне на синовете си да се изучат и да задоми дъщеря си.

 

НИКОПА КОЛЕВ СТОЯНОВ – баща на баща ми

За неговото раждане и възмъжаване вече писах. Та станал той виден ерген и бохем. Пръв приятел на Алеко Константинов, член на групата „Весела България” един от разказвачите на подвизите на всеизвестния бай Ганьо под прякора Марк Аврелий, голям турист, пушач. Изплашил се, че може да стане и картоиграч.. Съпругата на негов колега го помолила за помощ, защото съпругът ѝ се заиграл на карти и можел да се провали финансово. Той трябвало просто да отиде и да го изведе от игралната зала. Успял да го отпрати, но сам се увлякъл в играта и разбрал как човек може да се пристрасти. След като загубил голяма сума и играл 24 часа без прекъсване, докато си върнал и последната стотинка, той вече бил върл противник на комара и картите въобще..След това отишъл на училище. Като го видял на какво прилича, директорът го пратил вкъщи да се лекува. Спал до другия ден непробудно и повече не пипнал карти.

Роднините му все го карали да си намери булка и създаде семейство. Накрая решили да го сватосат за дъщерята на габровски фабрикант, която била около 30-годишна и малко понакуцваща, но била добра, кротка, образована. Така Никола през зимната ваканция тръгнал с шейна, теглена от два коня, за Габрово през Търново. Снежна буря го спряля в Търново. Там директор на девическата гимназия бил брат му Стефан. Учителят от мъжката гимназия Никола Семов - Комитата имал пет дъщери. Най-голямата Богдана била учителка в близко до Търново село. Точно нея бил харесал брат му Стефан за него. Той бил неин учител по литература четири години и прекрасно я познавал. Така пътуването на дядо ми стигнало до Търново и не продължило. Успели да го запознаят с Богдана, като поканили семейството на Комитата на вечеря в ресторанта на града и „случайно“ дядо ми Никола седнал до нея. Останал той за Коледния бал. Танцувал с Богданка. Смял се с веселите и закачливи нейни сестрички. Хапвал си от вкусните гозби на майка им - Събка Драгостинова, която била най-малката сестричка на сливенския апостол Иларион Драгостинов. Чувствал се щастлив. Върнал се към задълженията си в София, но вече мисълта му била при Богданка и тръгнали писма от София до Търново и обратно. През лятната ваканция отново се видели, вече без да се разделят. Разказва се, че прадядо ми, след като получил писмо от дядо ми, с което той искал позволението и благословията му да се ожени за дъщеря му, заминал за селото, в което тя учителствала. Пристигнал там той и тръгнал с нея към Търново и в гората ѝ казал: „Кажи “да”, Богданке, или хващам гората.” Като разбрала за какво да каже “да”, тя извикала няколко пъти “да”. Когато баща ѝ казал, че женихът е с двадесет години по-стар от нея и почти негов връстник, тя отговорила, че това няма значение, защото тя го обича такъв, какъвто е, а и годините не му личат. Така дядо ми престанал да е ерген.

Трябва да разкажа и още, че дядо ми не се решил да създаде семейство, докато не се сдобие с къща. Изграждането на къщата си има своя интересна история.

Дядо ми една утрин в понеделник с приятел вървял по улица “Леге” към училището. Рукнал дъжд и от едно магазинче търговецът се смеел на мокрите даскали и те решили да направят така, че и той да се намокри. Видели, че на витрината има лотариен билет, който за да се извади, търговецът трябва да излезе пред витрината, където от водосточната тръба се стичала струя вода. Поискали да купят точно билета от витрината и след като продавачът се измокрил, те му се присмели. Билетът останал при приятепя му и след десетина дни той изсипал купчина наполеони пред него в сладкарница “Батенберг”, където "Весела България" се събирала на чай и смехории. С тези пари дядо купил земя и построил къща край София, недалече от Перловската река, откъдето почвали ниви и градини. Сега там е улица “Гургулят”, в близост е Френската гимназия и НДК. Сега това е баш центърът на София. Скоро след сватбата на Богданка цялото ѝ семейство се преместило в София, където възможностите да се намерят женихи на останалите четири сестри били по-големи.

 

НИКОЛА СЕМОВ – КОМИТАТА

(баща на Богдана – майка на баща ми)

Никола се родил в селско семейство от Враждебна. Ето какво пише моят баща: „Към 1830 година в село Враждебна край София живее голяма селска задруга, основана от моя прапрадядо. Към 1827 година се ражда Христо Семов, баща на моя дядо Никола. Когато той възмъжава, го оженват за девойката Ката. Христо се премества да живее със семейството си в София. Нивите на Христо и къщата на дядови е била непосредствено на юг от Черната джамия. Тук през 1860 год. се ражда моят любим дядо Никола.“

Никола бил още бебе, когато майка му починала. Баща му се принудил бързо да се ожени за вдовица с две деца, която го отгледала като родна майка с много обич. Баща му умрял, когато Никола бил на пет години. Майка му, която имала вече с него и природеното бебе четири деца, го дала да носи вода за пиене на италианските работници на строежа на трасето на линията за Цариград. Там той понаучил италиански. Хранили го добре и той закрепнал и станал самостоятелен, пъргав и общителен. Когато майка му го завела в хана срещу конака и попитала дали ще се намери някаква работа за него, ханджията го харесал и го взел да помага в конюшнята и да извършва всякяква работа, където трябва. Той бързо се справял с възложените му задачи и посетителите го харесвали и хвалели. Веднъж в хана дошъл специален човек. Това, че е специален, личало от уважението, което му засвидетелствал ханджията. Този човек изпратил Никола да предаде няколко писма на видни софийски граждани. Бързо малкият ратай върнал отговорите. Тогава този човек го заприказвал и като разбрал, че е неграмотен, се учудил, как така правилно се е справил с писмата. От този момент започнал да го учи да пише и чете. С клечка на пясъка изписвал букви и думи. При всяко следващо гостуване го запознавал с нови букви и за кратко време той ги научил, защото при всяко свободно време се упражнявал. Този човек бил Васил Левски. Най-големият подарък, който получил от него, бил Рибният буквар. По него научил цифрите и да смята. Бил страшно упорит. От Рибния буквар се пробудил интересът му към природните науки. Нямал и 13 години, когато разбрал, че неговият любим учител е заловен и го съдят в конака срещу хана. Когато го извели да изпълнят смъртната присъда, там стоял и малкият Никола, да се прости с него. В Никола вече горял пламъкът, запален от Апостола, да служи на отечеството си и да отдаде всички сили за освобождаването му. На другата пролет двама землемери го взели от ханджията да им помага при измерванията, за проектиране на трасето на бъдещата линия за Белград. Когато се чуло за започналата война на Сърбия с Турция, той напуска землемерите и минал границата. Записл се в българската част. Правят го тръбач. Научава се да стреля и освен тръбата имал и пушка, с която участвал в тежките сражения срещу турците. Сърбите пращали българите в най-опасните участъци на бойната линия и много често не идвали на помощ, когато било необходимо, а гледали отстрани как гинат българските воини. След като сключили мир с турците, разоръжили българите, взели им униформите и ги изгонили за благодарност от Сърбия. Сръбски селяни им помагали с дрехи и храна и така, дрипави, премръзнали и гладни, групата с която бил Никола, се добрала до Унгария. Там Никола бил прибран от един дърводелец. Още с първите неща, които възложил на момчето, той останал много доволен. Много бързо Никола схващал. Научил се на дърворезба и от ръцете му излизали чудно красиви предмети. Поръчките на майстора му се увеличили. Майсторът нямал деца и много му се искало да осинови това смело и даровито момче. Съпругата му също много го обикнала. Минала година и те започнали с него разговор за осиновяване, но в това време дошла вест, че Русия подготвя война с Турция и събира българско опълчение. Никола се простил с тези добри хора. Майсторът му дал няколко чифта опинци. Жена му приготвила торба сухари за из път, сложила му на шията емайлирана иконка на Богородица, да го пази, и малка библия в торбата. Прекръстила го и със сълзи на очите го изпратила. Докато стигне до Плоещ, към него се присъединявали по пътя и други българи. Стигнал с изранени крака, гладен, но с висок дух. Посрещнали ги и веднага започнали да питат за възрастта му. Той излъгал, че е навършил 20, а е бил на 17 години. Казал, че има боен опит и още при първата стрелба получил похвала. Започнал тежкият живот на войник. Постоянни сражения. Участвал във всички големи битки. Куршумите не го ловяли. В боевете на Шипка бил улучен с куршум в сърдечната област, но оловото се сплескало върху малката иконка. Богородица го спасила. За боевете разказвал на любимия си внук – моя баща, че не са хвърляли трупове, както драматично описва боя Иван Вазов, а само камъни. Пушките им били много стари и некачествени. След няколко изстрела цевите им се разширявали от загряване до червено и плюели куршумите на няколко крачки. Когато някой почвал да пикае, в струята урина другарите му си изстудявали дулата на пушките. Веднъж пред прадядо ми изскочил много красив черкез от турската армия на кон, с вдигната сабя да го посече. Той бил с офицерска униформа, цялата му фигура излъчвала мъжество, смелост и красота. Миг се поколебал прадядо ми. Не му се искало да го погуби, но всеки миг сабята му щяла да се вреже в него и той натиснал спусъка. Рухнал черкезът, а един от опълченците извадил нож, хвърлил встрани пушката си и се надвесил да реже пръста му, на който имало пръстен с великолепна изработка. Тогава прадядо ми вдигнал своята пушка и прогонил мародера да се сражава. Било го обзел такъв гняв, че едва се стърпял да не го застреля. Мародерът държал в ръката си отрязания пръст, а с другата ръка показал среден пръст на дядо ми. Не след дълго крадецът бил повален от вражески коршум.  Дядо ми бил обхванат от омерзение към войната, където непознати хора се избиват един друг, вместо да другаруват. Други се превръщат в жалки крадци. Замислил се за това, че някой дава право на един народ да господства над друг и хората да се избиват взаимно.

След отблъскването на турците от Шипка, българското опълчение останало да пази прохода. Главните руски сили се сражавали при Плевен. Зимата била ужасна и при тези условия прадядо ми, като доброволец, преминал планината с писмо до руското командване и обратно до върха. По пътя едва не загинал. Планинци го намерили полумъртав пред прага на колибата си и го спасили. Буйният вятър и силният студ не могли да го спрат. Изпълнил успешно задачата. За проявеното геройство той получил кръст за храброст и позлатена сребърна чаша, дар от императора, с изписано името му на чашата. Сребърният Георгиевски кръст за храброст и по-късно през двайсетте години – позлатена чаша, при отбелязване на годишнина на боевете, той получил за участието си при превеждане на българските опълченци към Шейново в гръб на турската армия на Шекер паша. Поради внезапното нападение, турската армия била разбита и се предала и войната добила друг ход с победен марш към Цариград.

Войната свършила. Никола бил здрав и невредим. Мащехата му дала неговия дял от бащиното наследство, нивите край джамията. Той ги продал и отишъл в Петро-Павловския манастир, където било открито училище за подготовка на учители. Преподаватели били руски професори и учители. Приели го, защото знаел да чете и да пише. Имал основни понятия от математика и огромна жажда за знания. Възпитатели в манастира били монаси. Веднъж Никола си направил шега, като вързал на гредата на тавана в коридора голям кош за плодове така, че да захлупи с него някой от съучениците си. Да, ама вместо ученик хванал самия игумен.

„Ех, Никола, Никола, голям комита си!“ – възкликнал дядо Игумен и се засмял.

От този ден на Никола започнали всички да викат Никола Комитата и така до края на живота му.

През тови период направил за смях учителя си по биология. Щели да излязат на излет в планината на поляна, където расъл голям дъб и на сянка под дъба щели да имат урок по биология. Предния ден били набрали кош череши, които щели да вземат за похапване по време на излета. Призори прадядо взел кошница череши и ги изпозакачил по клонките на дъба. Когато се събрали под дъба, учителят започнал да обяснява, че вероятно прашец от цветовете на череша попаднал в цветчетата на дъба и ги опрашил и затова дъбът родил череши. Всички се смели, когато Никола обяснил как на дъба се появили черешите и после той обяснил за невъзможността дъб да ражда череши. В манастира била създадена богата библиотека и Никола по цял ден четял в нея.

 С името Комита  са го запомнили  търновци. Когато бях на летна практика през 1958 година в градската болница и споменах, че съм правнучка на Никола Семов, се намери един старец да каже: „Ама на Комитата ли?“ – и го произнесе с голямо уважение, като добави: „Голямо нещо беше.“

В спомените за дядо си Никола баща ми описва случка, станала, когато той бил учител и баща на пет щерки. Дошъл инспектор от София и присъствал на неговите часове. Харесал часовете му, но не одобрил, че в неговите часове не се отделя време за молитвата „Отче наш“, с която трябвало да започва и да свършва часът.

„Не мога да губя толкова време, което ми е нужно за по-полезна работа за усвояване на материала и за опити“ – казал учителят и в резултат бил наказан с преместване в горнооряховската гимназия, която била обикновена, а не като търновската – образцова. Шепнели някои нови колеги, че бил нихилист и затова бил наказан. На колегите си, разпространяващи клюки, отвърнал тъпкано, като използвал техни слабости и ги направил за смях. Имал колега, който най-много разпространявал слухове за него, че е опасен субект. Този учител си имал навик да влиза в класната стая, да отива до катедрата и да я забърсва с ръка, след това да удари с дневника и да отиде да отвори прозореца да се проветри стаята. Прадядо ми приготвил силно гърмящо вещество (азотист йод), с което намазал пътя до катедрата, самата катедра и пътя до прозореца, както и дръжката му. Веществото започвало да пука като изсъхне и някой го допре или натисне. С влизането си в класната стая, учителят започнал да прави това, което правел всеки ден, но щом почнало да трещи и да пука, извършил всичко с огромна скорост, придружен от буйния смях на своите ученици, които предварително били вербувани от новия учител. След това излетял в коридора, където го посрещнал усмихнат Комитата. „Нали все разпространяваше, че съм нахилист, ето ти и доказателство.“

 След няколко месеца бил върнат отново в Търново, защото търновци не спрели да изпращат прошения до министерството да им бъде върнат най-добрият учител.

Веднъж голямата ми сестра Богдана влязла с леля Катя, сестра на баба ни, в една месарница в Търново да купят месо. Били слезли от Арбанаси да разгледат Търново и на връщане решили да напазаруват. Купили месото, платили и понечели да си тръгнат, когато месарят ги попитал какви са и откъде са. Леля Катя му казала, че е дошла с внучката на сестра си, а тя е щерка на Никола Семов.

„Това месо не е за вас!“ – извикал месарят и взел пакета. След това влязъл в задното помещение и донесъл едно голямо парче съвсем прясно месо. „На дъщерята и правнучката на Никола Комитата се полага най-хубавото.“ И без да го мери им го завил.

Младежите от манастира често слизали в празничен ден в Търново, където девойките от девическата гимназия се разхождали по главната улица. Там прадядо Никола срещнал и хубавата сестра на Иларион Драгостинов - Събка. Тя завършвала гимназия, а той завършвал обучението си за учител по химия и физика. Срещите им станали редовни. И двамата с нетърпение очаквали неделята, за да бъдат заедно. След завършване на курса и дипломирането си Никола Семов получил назначение в Търновската мъжка гимназия като учител по физика, химия и биология и отишъл в Арбанаси да иска ръката на своята любима. Така сирачето Никола създал семейство, в което една след друга се раждали дъщери, докато стигнал броят им броя на пръстите на едната ръка и спрял производството на деца, защото се уплашил как ще задоми петте, ами ако станат повече? След всяко раждане акушерката бързала да пресрещне връщащия се от училище баща, за да получи полагащата се по обичая пара на известилия за събитието. С известно неудобство му съобщавала, че пак се е родило момиче. Даскалът със смях ѝ се скарвал, че пак е счупила „бърдучето“ на бебето. На разплаканата си съпруга пък казвал да не се кахъри, че пак е момиче: “Я виж какво бадемлийче“ си ми родила, каква красавица!“ Искал да каже че щерките му имат красиви бадемови очи.

В Търново след Освобождението се разразила епидемия на иманярството. Някой бил открил гърне с жълтици, като копал някъде си. След това започнало да се копае и денем и нощем по Царевец и по Трапезица. Хълмовете заприличали на лунен пайзаж, дупка до дупка. Не само това била белята, ама мечтаещите за лесно и бързо забогатяване зарязвали семейство и работа. И децата им оголели и гладували. Имал в своя клас едно такова дете. Майка му със сълзи разказала защо така бедстват и че ще трябва синът ѝ да напусне училище. Извикал прадядо този баща и му рекъл, че може да му каже дали ще намери имане и дали си струва да търси такова, ако няма шанс да го открие. Взел той една ваничка с вода, в която бил разтворил сол. Поставил батерия и пуснал двата електрода във ваничката, като сложил и прекъсвач. След това пуснал на дъното един златен напалеон и рекъл: „Ако успееш да извадиш парата, ще намериш имане. Не успееш ли, хич не го търси.“ Пъхнал си иманярът ръката и ха да хване парата, даскалът затворил веригата и протекъл ток. Дръпнал си човекът ръката в ужас. Такова нещо никога не му се било случвало. Отишъл си у дома и забравил за иманярството. Така били излекувани много иманяри, които след това се захващали с труд да печелят пари за семействата си. В наше време хазартът замества иманярството, но и в двата случаи най-често хората не забогатяват, а обедняват.

Прадядо бил неповторим разказвач. Всеки го търсел в компанията си. Където и да спре на приказка, все ехтял смях. Той бил и отличен градинар. Каквото посади, все се хващало. Познавал билки и растения. Бил отличен резбар. Баща ми бил първият му внук. С много любов той му направил дървено конче, ама като истинско, с грива и опашка от жив кон взети. Седло и юзди, изработени като истински. От кожа направил и уши. Просто гледаш го и то аха да изцвили и хукне. Това конче след години яхаше моят брат, а сега се пази от неговия син, като с него си е играл и внукът му, също Николай като моя брат. Този Николай също следва химия. Химията се предава с името, ама по руски образец, променено на Николай. Руският поп, който кръщавал баща ми в черквата “Свети Никола” изпял Николай вместо Никола и отказал да го поправи на Никола, защото името вече било отишло при Господа. Та оттогава в рода ни се заредиха Николаевци. Само аз, като кръстих своя малък син, поправих попската грешка. Дали по-нататък в поколенията това име ще се запази, зависи от неговите синове Виктор и Петър. Моят син Никола стана лекар, а не химик, и се пресели в Америка.

Когато се премества в София, моят прадядо става учител в Първа мъжка гимназия по химия, физика и биология. Учител по химия на брат ми беше Кандиларов, бивш ученик на прадядо ми. Не знам какво е станало, може би брат ми му е заприличал на неговия учител, но той направо го попитал дали не му е роднина. Когато разбрал, че е негов правнук, разказал на целия клас за своя учител. Разказал как като влизал в клас, след него вървяло трикрако петле, което кацвало на рамото му, докато преподава. От вътрешния си джоб вадел отровни змии, да ги видят и запомнят, и ги учил да не убиват всяка срещната змия и как да се пазят от отровните и да оказват първа помощ при ухапване.

Веднъж трябвало да занесе някакво писмо в дома на учителя си. Намерил го в градината, коленичил пред една разцъфнала черна роза. Когато повдигнал глава да види кой го търси, ученикът видял сълзи в очите му.

„Успях – казал той. – Успях да създам черна роза.“

Когато живеехме на Гара Искър, там имаше един възрастен градинар, който отглеждаше чудни цветя. Татко отишъл при него да купи цветя за маминия рожден ден. Не харесвал градинаря, защото смятал, че е сводник. Поне така се говорело. Не го поздравявал при среща. Като отишъл при него, похвалил цветята му. Тогава той, поласкан, се похвалил, че притежава черна роза, каквато никъде няма и не може да се види. Тогава баща ми казал, че неговият дядо отглеждал такива в задния им двор. Когато разбрал кой е дядо му, градинарят се зарадвал. Набрал прекрасен букет, без да иска да му се плати. Черните рози имал от дядо Никола. Преди работел в озеленяването на София и в създаването на Борисовата градина. Тогава прадядо ми се запознал с градинарите. Научил ги как да изписват рози и декоративни дървета от други страни. Завел ги на Витоша и ги запознал с красотата на витошките цветя. Създаването на алпинеума в парка била негова идея и ги запалил да го създадат. Помагал им да събират цветята. Всичко правел от чисто сърце, с желание тези, които не могат да се качат на планината, да видят красотата ѝ в парка. Градинарите го имали за свой и много го обикнали. След като разказал това, той казал на баща ми, че не прилича на дядо си, че е горделив и не отговаря на поздравите. Тогава баща ми казал какво се говори за него и защо се държи така. В градината му имало бунгала за любовни двойки. Той се разсмял и му казал, че децата му идвали от време на време, при усилената работа да му помагат и живеели в тези бунгала. От този ден купувахме зарзават само от него.

Чудно е как едно сираче, което от 5 годинки започнало да се грижи за себе си, участвало в две войни, успяло да събере толкова много умения и знания, които раздавал и на другите. В отглеждането и възпитанието на петте дъщери най-голям дял имала съпругата му Събка Драгостинова, изключителна майка и съпруга.

Никола Семов умира през 1928 година на 68-годишна възраст от бронхопневмония. След смъртта на съпругата си остава да живее при семейството на дъщеря си Екатерина.

Никола Семов с внуците си

 

СЪБКА ДРАГОСТИНОВА

(майка на Богдана - майката на баща ми)

Тя е родена на 28 април 1866 год в Арбанаси в дома на богатия търговец Иван Драгостинов. Умира на 1 юни през 1917 година от рак на гърдата. Иван Драгостинов е родом от Елена и дошъл в Арбанаси да си търси работа. Баща му Димитър Драгостинов бил занаятчия. Сам научил децата си на писмо и четмо. Изпратил сина си Иван в Трявна и там той завършил образованието си в килийното училище. В Арбанаси Иван почукал на вратата на видния търговец хаджи Панайот Атанасоглу. В това време в Арбанаси по-видните граждани се гърчеели. Започнал работа при него и спечелил доверието му. Скоро му станал дясната ръка. Когато дъщерята на хаджията Елена, навършила 13 години, той я дал за съпруга на своя ратай, когото бил оценил високо и обикнал като син. На 14-годишна възраст малката булка родила първата си рожба Зоя. Родила всичко шест дъщери и четири сина. Пораснали пет дъщери: Зоя, Ламбрина, Киряки, Евгения и най-малката Севасти, която си променила името на Събка по настояване на брат си Иларион, единственото останало момче. Иларион завършил гръцкото училище в Арбанаси и след това Търновската гимназия, където се запознал и обикнал своя съученик Стефан Стамболов. Този му съученик организирал съучениците си да отиват в турската махала и да бият турчетата. Иларион бил против тези занимания и предпочитал да учи упорито. Баща му държал да научи повече езици, защото добрият търговец трябва да има повече контакти с чужди страни и сам да води кореспонденцията си, ако иска да успее. Бил на 16 години, когато отива да работи в Русе, в кантората на виден арбанаски търговец, за да усвои тънкостите на професията. Тук развива просветна дейност в русенското читалище. В това читалище взима на работа като чистач Захари Стоянов. Той много го харесал, особено му допаднали неговият стремеж към знания и огромната му упоритост. Помагал му да се образова. Бил е чест гост и на семейството на баба Тонка и тайно влюбен в една от дъщерите ѝ, както и близък приятел със синовете ѝ. В Русе се появил и Стефан Стамболов. Тримата приятели си направили обща снимка, която от време на време се появява във вестниците при определени поводи. Иларион открил самостоятелна кантора, когато става на 18 години. Влиза в революционната организация в Русе. Всичко, което печели, отивало за организиране на въстанието. Закрива кантората си и постъпва като телеграфист в железницата на Хиршов. Така имал информация за турските намерения и можел да използва железницата за пренос на оръжие. След време отишъл в Букурещ със сестра си Зоя, която там се омъжила за лекар. Животът на Зоя не е бил щастлив. Ревнивият ѝ съпруг я държал под кпюч. Разболяла се от туберкулоза и умряла преди да създаде деца. Иларион записал в Букурещ курс за оказване на бърза помощ към медицинското училище. Участвал в работата на революциония комитет. Закупувал оръжие и го изпращал в България чрез чужди кораби и железницата, под носа на турските власти. Бил избран за апостол на Сливенски окръг. До последния момент преди въстанието довършвал подготвителните работи. С чувство, че това са последните му дни, той заминал за Арбанаси, да се сбогува с близките си. Когато пристигнал, си облякъл четническите дрехи, с които се бил снимал в Букурещ, и отишъл първо при чичо си хаджи Русевич, който изпаднал в паника, като видял премяната му, и го изгонил, за да не „подпали“ дома му. След това отишъл в училището, да се сбогува със сестричката си Събка, която много обичал. Слугата на училището хукнал да съобщи на турците за появата на бунтовник. Турският управник изпратил човек да предупреди бащата на Иларион да го укрие, защото е длъжен да изпрати заптиета да го хванат. Иларион се укрил в домашното укритие и в ранни зори, още по тъмно напуснал Арбанаси. Майка му му дала моминския си наниз от жълтици. В Сливен Иларион пристигнал с фалшив паспорт като сърбин и под чуждо име; Там вече работел неговият помощник, най-малкият син на баба Тонка, Георги Обретенов. Иларион се представил като търговец на храни. Започнали трескави приготовления за въстанието. В последния момент сливненският комитет решил да не въстава, а да участва само с чета. В уречения ден се събрали предимно най-младите четници, почти деца. В планината се слели с четата на Стоил войвода. Скоро почнали боеве с потерята. Към тях се присъединила и четата на ямболския войвода Георги Дражев. Паднал дълбок сняг и по следите в снега турците ги настигнали. Загинал синът на баба Тонка. Иларион превързвал ранените. Грижата за тях забавяла четата. Иларион също бил убит. Това става край прохода Вратник в Твърдишкия балкан. Войводата с шепа деца-четници се предал. В Търново дошла вест, че турците разнасят набита на кол главата на Иларион. Сестра му Ламбрина се преоблякла като мъж и тръгнала да научи нещо за брат си. Повече ни са я видели, нито са чули нещо за нея. Баща ми твърди, че намерил в арбанаската къща тетрадка с нейни стихове, които били много хубави.

Киряки създала семейство в Русе, за което нищо не знам. Евгения се омъжва за кръчмар и има три деца – синове Богомил и Ламбрин, и дъщеря Марийка. Богомил бил  адвокат и живял в Русе. Той нямал деца. Ламбрин загинал в боевете за освобождаване на Македония през Балканската война. Марийка станала начална учителка и останала да живее в Арбанаси. Тя получила лявото крило на къщата, а Събка дясното.

Събка се омъжила за Никола Семов и му родила пет дъщери [Богдана, Екатерина, Живка, Божана и Елена].

Най-голямата е Богдана, която е моята баба. Следва Екатерина, която се омъжва за военен – Илия Сирманов. Той стига до чин полковник. През Първата световна война бива тежко ранен в гърдите. След войната, с намалението на българската войска според Ньойския договор, го съкращават. Опитал се да започне търговия, но не му се удало. Умрял сравнително млад от последици от раняването. Имат три деца: Събка, Сава и Божана. Събка се омъжва за Дружелюб Райнов, красив и образован адвокат от Казанлък. Той бил съден от Народния съд, защото по време на войната бил офицер. Оправдават го и го пускат, но при излизането от съда го арестуват и пращат на лагер. От лагера излиза с разрушено здраве. Имат двама сина, Димитър и Веселин. Събка е завършила стопанското училище „Мария Луиза“ и работила като учителка по трудово обучение. От рано издържала сама децата си с помощта на майка си и малката си сестра Божана, която завършила медицина и отишла на работа в село Ковачевци, Поповско. Дружелюб бил въдворен в концентрационен лагер отново, защото се подписал под протестно писмо против ареста на Пастухов. Когато излиза от лагера, той е тежко болен. Никъде не му дават работа. Отнемат му адвокатските права. Получава мозъчен кръвоизлив и умира съвсем млад. Децата му са малки. Събка напуска Казанлък и се връща в София при майка си.

Сестра ѝ Божана се омъжва за колегата си Стоян Михайлов, който специализира физикална терапия и рехабилитация, започва научна работа и накрая става професор и шеф на катедра. Божана специализира кардиология. Работи към санаториума на ЦК в Банкя, където се лекуват предимно майките на големците. Благодарение на това сестра ѝ получава учителско място. Божана работи и в санаториума за долекуване на сърдечно оперирани и подготовка за операция на сърдечноболни към Трета градска болница. Семейството им има две дъщери. Голямата е Екатерина, а малката Ася. Екатерина се омъжва за икономист и завършва архитектура. Има двама сина, Стоян и Филип. След промените в Главпроект, където работи, стават големи съкращения. Тя остава без работа. Мъжът ѝ е на минималната работна заплата, която не се изплаща редовно. Катя може да преподава английски в подготвителния клас на английската гимназия, която преди години е завършила с отличен. Трябва само да вземе изпит по педагогика, за което трябва да плати известна сума, с която не разполага. Майка ѝ в това време се разболява от рак на гърдата и има вече метастази. Баща ѝ е пенсионер и разполага с пари, но ѝ отказва подкрепа. Тогава тя се хвърля от четвъртия етаж и след няколко дни умира. Оставя двамата си сина на грижите на зълва си и съпруга си. Стоян следва инженерство и в трети курс се самоубива, като се блъсва с колата си в крайпътното ограждение при кулата на радиото. С голяма скорост се насочил към стената. Близо 6 месеца беше в кома и си отиде от пневмония. След няколко години брат му Филип се разболя от грип и за двадесет и четири часа почина с масивна пневмония. Ася остана без деца. Завърши икономика и се омъжи за икономист Любомир.. Тя се грижеше всеотдайно за баща си, който почина след деветдесетгодишна възраст.

Синовете на Събка, Димитър и Веселин, също си създадоха семейства. Димитър, когото наричаме още Диди, се ожени за дъщерята на приятелка на майка му Румяна, Имат  дъщеря Мария, която скоро го направи дядо със син и дъщеря: Димитър и Димяна.

 Веселин се ожени за мексиканка, Адрияна Гонзалес, още като студент в Полша. Оттам замина за Мексико, за да се спаси от военна служба. Той и жена му са финансисти. Имат син Веселин и  дъщеря Адрияна. Пристигнаха след промените в България с намерение да развива бизнес. Децата му записаха да следват в България. Купиха си жилище и като се сблъскаха с нашето беззаконие и престъпна икономика, продадоха всичко и се върнаха в Мексико. Сега вече и той е дядо. Синът му стана баща, спед като се оженил за Татяна Поблете. Дъщеря му се казва София.

Савата станал строителен техник и работил в трудови войски. С него не сме подържали връзка. Съпругата му се казваше Мария Вондричек. Знам, че има син, когото кръстили Илия на името на дядо си. Неговата съпруга се казва Весела. Имат дъщеря Марина, която завърши медицина и работи в АГ болница “Шейново”. Вече е майка на поредния Илия.

Савата катастрофира със съпругата си на път към Видин, където му върнаха земите на баща му. Починаха на място.

Третата дъщеря на Н. Семов е Живка. Тя също се омъжва за офицер – Антикаров. Имат три деца – Надежда, Никола и Сашка. Сашка умира от дифтерит на тригодишна възраст. Баща ѝ бил на гуляй, когато тя се влошила. Майката извикала съпруга си и го пращала да доведе лекар. Той направил скандал и отказал. Сутринта детето се задушило от възпалението в гърлото и починало Това била причината Живка да се разведе с него. След време се омъжила за руснак, болен от туберкулоза. Надежда се разболяла от туберкулоза на гръбначния стълб, което довело до развитие на гърбица. Руснакът починал. Последвали го Никола и майка му. Надежда остава сама. Плела дантели. Живеела в дома на Владигерови, като се е грижила за старата Владигерова. След смъртта ѝ станала монтажистка в киното. Като такава се и пенсионира. Почина след промените в старчески дом на 84-годишна възраст. Остана без семейство, но беше много мила към нас и всички ние я чувствахме като член на нашето семейство.

Следващата дъщеря на Никола Семов, Божана, се омъжила за военен лекар. Имала дъщеря Вела и син Йордан. Съпругът ѝ умира от холера през Първата световна война. Тя самата пострадва при инцидент – прала в бензин риза ня съпруга си и като я пренасяла над печката да я изнесе от кухнята, станал пожар. Умира от изгарянията си. Йордан се разболял от туберкулоза. Жени се за голямата си любов с името Надежда и умира твърде млад, без да има деца. Съпругата му остана сама до края на живота си. Вела още ученичка дошла да живее при леля си Богданка. Баща ми винаги я чувстваше като своя сестра. Завършила икономика и се омъжила за икономист. Имаше една дъщеря, Валентина, която завърши медицина и стана лабораторен лекар. Съпругът ѝ Николай е землемер или геодезист. Нямат деца. Вече е пенсионерка. Леля Вела почина от рак на гърдата сравнително млада, преди да се пенсионра.

Най-малката от сестрите е Елена. Тя също се жени за военен. Живеела с него в Лом. Той не искал да има дете и с ритници в корема на бременната си съпруга, предизвикал помятане. Това я накарало да се разведе с него. Този офицер бил написал до нея толкова много любовни писма, че цял ден печката горяла, докато изгори и последното. Иди че вярвай на мъжете. Върнала се при родителите си. Разболява се от рак на гърдата и умряла на 32-годишна възраст .

Най-голямата сестра, моята баба Богдана, имала син – моя баща, и дъщеря Анна.

Анна се омъжва за свой колега от Математическия факултет Костантин Найденов. Той по настояване на майка си, която е офицерска вдовица, се прехвърля във Военното училище и стигна до чин полковник. Те имат двама сина. Големият, Светослав, който от два брака има две дъщери с името Анна, и Богдан, който завърши Художествената академия в Прага и се ожени за чехкиня, която беше балерина и не му роди деца. Двамата братя починаха от рак един след друг скоро след смъртта на майка си. Светослав от първата си дъщеря има внук и внучка, а от втората – внучка Юлия. Богдан остана без деца.

Като се направи сметка на потомството на Събка Драгостинова и Никола Семов, се получава, че те са имали пет дъщери, 10 внуци, 15 правнуци, 21 праправнуци и 23 прапраправнуци. Общо 73 потомци, за които знам.

 

РОДИТЕЛИТЕ НА МОЯТА МАЙКА

ЕВСТАТИЙ КИРЯКОВ СТЕФАНОВ и РУЖЕНА ТОПКА

Това е история на една необикновена любов и един живот в няколко страни с много превратности на съдбата. Родителите на моя дядо също са от различни крайща. Неговият баща Киряк Стефанов е родом от Панагюрище. Като малко момче е събирал с лопатка кучешки лайна от улицата, които били използвани за обработване на кожите, с какъвто занаят се занимавал бяща му. За тази му дейност съседските хлапета му викали фашкията. Учил в местното училище, след което баща му го изпратил да учи в Пловдив в Търговската гимназия с преподавател Найден Геров. Там се подготвяли търговци, които се славели с голям успех в работата си. Получавали богата езикова култура. Научавали освен гръцки и турски, но и руски и френски езици. Отворил своя кантора за търговия с Русия за доставка на кедрово масло за турската войска и кожи от Сибир. Имал клон на кантората си и в Цариград. Той и баща му участвали в борбите срещу търновския владика. Тази борба била свързана с много жертви. Гърците се славели със своите интриги и доноси до Високата порта и местната турска власт. Истанбул, като голям град, бил много подходящ за семейството на Стефан и Киряк, да не бият на очи и да се избавят от местните гонения. Преместили се да живеят там. Търговията на Киряк се развивала успешно. Станал един от най-заможните българи. При един прием в английското посолство се запознал с осиновената дъщеря на консула, Анастасия. Не след дълго я поискал за съпруга и създал свое семейство.

Майката на Анастасия била много бедна жена. Работела като перачка и навсякъде мъкнела своето момиченце, което гладувало и мръзнело. Леля ми Славка разказваше, че бащата на Анастасия бил български беглец от Диарбекир, намерил временен подслон при перачката. Акушерката, която лекувала съпругата на консула, за да може да роди, но без успех, често срещала перачката с малкото момиченце. Прибирала в своя дом да го стопли и нахрани. Подпомагала с пари бедната майка и дете. Самата акушерка, която мама наричаше баба Яя, имала също сложен и доста труден живот. Тя била дъщеря, доколкото си спомням, на руския консул. Майка ѝ била италианка. Запознала се със секретаря на консулството и лудо се влюбила в него. Той бил авантюрист и мошеник. Подлъгал младото момиче да избяга с него, като вземе скъпите украшения на майка си, за да може да се устроят и започнат нов живот. На едно корабче в Босфора разиграл сватбен ритуал с фалшив свещеник и заминали в Александрия. Тя забременяла. Живеели в някакъв хотел и когато парите свършили, той изчезнал, като я оставил болна с висока температура, сама без пари. Тя пометнала и получила кръвоизлив. Собственикът на хотела извикал много известната в Александрия акушерка. Тя започнала да се грижи за бедното момиче. Успяла да я спаси и я взела да ѝ помага в работата и .същевременно я обучавала. Тя се окопитила и бързо научила необходимото и станала отлична акушерка. Разбрала, че родителите ѝ са напуснали Цариград и не са я търсили, защото не са могли да ѝ простят или са смятали, че не е между живите. Тогава се върнала в родния си град. В Цариград се утвърдила като най-добрата акушерка и била търсена от елита в града. Чувствала Анастасия като своя дъщеря, но знаела, че бъдещето ѝ ще бъде по-добро като дъщеря на английския консул. Тя била осиновена и получила добро образование и възпитание в дома на консула..

Анастасия родила девет деца. Останали живи пет –  три дъщери и двама сина. Павел бил на 14 години, когато умрял от туберкулоза. Сестрите били Елена, Богдана и Марийка. Те получили отлично образование в женския отдел на Роберт колеж. Разликата между най-малкия Евстатий и най-голямата дъщеря била приблизително 20 години. За последното си дете нямала кърма и Киряк купил робиня, кърмачка, загубила скоро своето дете. Дойката била приета като член на семейството и тя се привързала към своето хранениче и след като я освободили от всякакви задължения, тя помолила да остане в семейството.

Сестрата на Киряк, Цвета Шопова имала син Атанас, който учил в Роберт колеж, живял при Киряк и бил издържан от него. Той активно участвал в борбата за църковна независимост. Гърците направили доноси и интриги, в които били майстори. Имало решение българите от тази улица да бъдат масово изклани. Приятели турци предупредили Киряк за подготовяното клане. Всички навреме се изселили. Бързо, с голяма загуба продали всичко. Киряк изпратил семейството си в Александрия. Сам заминал в Германия за стока. Закупил гърнета вместо грънци, поради грешен превод на немски, направен от негов приятел. Цялата стока се наложило да изхвърлят в морето, поради липса на търсене. Дъщерите организирали училище за децата на българските търговци и семейството постепенно се замогнало, но вече не било както преди. След освобождението се завърнали в България и се установили във Варна, където Киряк постъпил в пощата като телеграфист.

Евстатий знаел перфектно арабски, турски и гръцки. Научил и немски. Бил на 14 години, когато заминал с дойката си в Николаевск, близо до Одеса, където в гимназията се учили много български ученици. Живеел в пансиона на Мънков. В училище седял на един чин с Георги Кирков, с когото го свързвало истинско приятелство. Получил стипендия, без която не би могъл да учи. Атанас Шопов по това време работел в Министерството на образованието. Даже мама мислеше, че е бил министър. Дойката му се омъжила за един обущар в Одеса. Вече завършвал последния клас. когато го изключили, защото отказал да отиде на репетиция на хора. Славел се с чудесния си глас. Бил солист на хора. Царят щял да посети гимназията и хорът се подготвял за посрещането му. Зачел се в книгата на Майн Рид „Жилище в пустинята“ и отказал да отиде на репетиция, като заявил, че гласът му не е държавен и не го интересуват някакви короновани личности и да го остават на мира. Незабвно бил изгонен и стипендията му отнета.

Отишъл в Одеса при дойката си и се заловил да се готви за матура като външен ученик. Разрешили му да се яви. Всички изпити взел с отличен. Върнал се в България и заминал за Прага да учи машинно инженерство. Издържал се, като давал уроци по математика и руски език. По това време имало голям интерес към руския език. Работело се за единение на славянството, като противопоставяне на Австро-унгарската империя. На студентски бал приятелят му довел своята 17-годишна сестра Ружена, която била голяма хубавица и с особен чар. Евстатий пръв взел нейното тефтерче и се подписал на всички танци. Какво е пламнало помежду им, може да се съди от това, че Ружена пожелала да учи руски език и неин учител станал красивият снажен българин с вълнуващия топъл глас. Ружена бързо напредвала в езика, докато в едно домашно признала за своята любов към учетеля си, а той в допълнение на отличната оценка написал своето признание. Така след известно време, когато имали урок и на семейство Топка били дошли гости, баща ѝ отворил вратата, за да я покани да се представи на гостите, я заварил в прегръдките на красивия българин. Заявил му, че няма да позволят на своята скъпа Руженка да отиде в дива Тантария. Евстатий бил изгонен и оттогава започнали мъките на влюбените млади. Срещите им били много затруднени. Понякога братът предавал писмата, но и той се страхувал от бащиния гняв. Работниците в парка помагали, когато могли, в срещите на младите. Отчаяният влюбен писал писмо на сестрите си. Сестра му Богдана пристигнала в Прага. Облечена по последна парижка мода, с файтон спряла пред дома на Йозеф Топка. Изненадани от това посещение, я поканили. Тя приела и попитала на какъв език ще се чувстват удобно да разговарят, на немски, английски или може би френски. В разговора с тази изискана дама те били убедени, че България е страна с бъдеще и високообразована интелегенция. Разговорът довел до решение да оставят младите сами да решат своето бъдеще.

След две години, когато Евстатий се дипломирал, заминал с Ружена за родината си, като отишъл във Видин като учител по математика и главен учител на гимназията. Машиностроителни предприятия в България нямало. Във Видин се раждат първите две деца, Неделчо и Мария Магдалена. На всеки две години се появявало ново дете. Ружена давала уроци по пиано, тъй като учителските заплати не се изплащали навреме. Училището взимало дейно участие в културния живот на града. Евстатий подготвял представление, като предложил да се представи „Веселата вдовица“. Една вечер се върнал много потиснат в къщи и признал причината. Нито една учителка не искала да играе слугинята, роля, която превъзхожда тази на господарката, но за тях това било обидно. Баба Ружа го спасила от затруднението, като предложила тя да вземе тази роля. Вече и българският ѝ език бил достатъчно добър. На представлението обаятелната Ружена събрала най-много овации. На другата сутрин учителките заявили, че нямат вече нищо против това, да играят и такива роли.

Евстатий се върнал в Прага да следва допълнително специалността водопроводи и канализации. За този период се раждат още Богдан и Павел. Връщат се в България и се установяват в София, където се намират неговите близки. Открива кантора и започва самостоятелна работа по проекти за благоустрояване на София. Според приходите си наема по-голямо или по-малко жилище. Правилото, на всеки две години ново дете, продължило до 1907 година, когато се ражда осмото му дете Борис. Преди това е Анастасия – моята майка, Йосиф и Православа.

Евстатий Стефанов със синовете си

Най-голямата сестра на Евстатий, Елена се омъжва за полковник Атанас Беров. Беров бил собственик на фабрика за платове в Подуене. Имат пет дъщери и двама сина. Най-голямата се казвала Анастасия, наричали са я Сия. Тя се омъжва за богатия рентиер Цанков и създават семейство в Русе. Неин син е известен композитор на български естрадни песни Йосиф Цанков. Майка ми, която се пада да е първа братовчедка на майка му, си спомня, как по празниците си играела с него. Те са били почти връстници. Така всъщност аз се падам негова втора братовчедка. Йосиф Цанков има дъщеря Анастасия. Нея видях на екрана на телевизора при едно честване на баща ѝ, имаха доста общо с майка ми не само с името. Нейният син също е музикант. Името му забравих. Знам само, че при едно интервю обяснил, че богатството на неговия дядо Атанас се стопило от това, че бил разорен от кражбите на роднина и споменал името на вуйчо ми Неделчо. Това ще ме накара подробно да се занимая с делото на Берови, които са загубили действително милиони, за да се измъкнат от затвор за безчестните си далавери. Това показва как една лъжа, разобличена в съда, може да се съхрани в родовата памет като истина и виновникът да се представи като жертва. Вуйчо ми Неделчо се бил измъкнал от затвор с богатствата си. Разбирам, защо мама не е имала желание да поддържа връзка с тази част на рода. Дядо ми сам е защитавал в съда сина си, не само че нямали пари за адвокати, но и корупцията е била доста развита и не се знаело адвокатът кого ще защитава.

Следващата дъщеря Жана следвала право. Сестра ѝ Мими станала архитет. Четвъртата сестра Павлина завършила химия и била старши научен сътрудник. Омъжила се за лекар. Най-малката Янтричка, връстничка на мама и нейна любима братовчедка, загинала в детска възраст при катастрофа с автомобил при гостуването на семейството ѝ при семейство Цанкови в Русе. Излезли с колата на разходка в крайбрежния парк и колата се преобърнала. Никой не пострадал освен Янтричка, която починала на място. Била смазана при преобръщането на колата.

Синът им Борис бил връстник на вуйчо Неделчо. Точно той бил причина за нещастията в семейството на майка ми. Той имал двама сина Любен и Васил. Любен стана професор по икономика и известно време министър-председател с мандата на ДПС. Неговото управление се слави със сливане на мафията с държавата. Васил бил картоиграч и мошеник. Натопил роднините си Хоринек пред ДС и сам се отървал, като станал доносник. За съдбата му не знам нищо. Тези материали се появиха в пресата след демократичните промени.

Богдана Кирякова се омъжила за търговеца Павел Икономов. Той бил добър и почтен човек. Семейството нямали деца и си осиновили и отгледали едно момиченце, Катя. Тя имала три деца: Павел, Михаил и Стоянка. Стоянка била на възрастта на мама и много се обичали. Тя се омъжила за Георги Славомиров (Хибаум). Имали две деца. Живеят в Княжево в красива, уютна къща всред голям, обраснал в зелинина двор. Заведох мама и татко през 1984 година у тях на гости. Мама беше много щастлива. Двете старици не можеха да се наприказват. После поддържаха пак само телефонна връзка. Стоянка изглеждаше по-млада и енергична от мама. Живееше в приказно място и всеки ден ходеше с километри. След последните си счупвания мама беше трудно подвижна. Редко напускаше апартамента.

Другата сестра на дядо Евстатий, Марийка, се омъжила за Васил Василев, който бил учител по математика във Военното училище. Тя имала трима сина. Синовете Неделчо и Коста били студенти по право. Много обичали вуйчо си Евстатий и особено гозбите на моята баба. Като отивали към университета, често се отбивали да видят какво ще готви за обед и си запазвали правото да седнат на масата с братовчедите. Били весели, много умни. Киряк имал дарба на артист и умеел да забавлява братовчедите си и те ги очаквали с радост да им гостуват. Баба Ружа също много ги обичала. През Балканската война отиват като доброволци на фронта и загиват задно в едно сражение. Мъката по тях била неописуема  Освен тези синове Марийка имала още един син Димитър, който бил писател, както и три дъщери Мили, Цвета и Богданка. Мили била женена за доктор Мулешков. Имала син, който умрял като дете. Цвета нямала деца.

Богдана се омъжила за Папазов, фабрикант на розово масло в Казанлък. Имали три деца – Ботьо, Васил и Мария. Ботьо е баща на Дончо Папазов, мореплавател, писател и депутат от листат на СДС в едно от първите народни събрания. Сестра му Лили Ботева, беше съученичка на сестра ми Богдана. Семейството им жевееше в Казичене, където бяха изселени. Дончо имаше два брака. От първия си брак имаше дъщеря. С нея и съпругата си Юлия направиха с яхта  обиколка на земята. Двата му брака приключиха с развод. Аз харесвах първата му съпруга Юлия, с която се разделиха след приключване на пътешествието. Явно ѝ е дошло в повече. Тя го напусна. Рискът за детето не е бил малък.

Семейството на майка ми престанало да поддържа връзка с дядовата рода. След изкуствения фалит на Борис Беров и обвинението, че е предизвикан от злоупотреби на вуйчо ми Неделчо, който бил деловодител на фирмата, всички роднини на дядо Евстатий се отдръпнали от него и семейството му. Повечето празници преди това са посрещали със семейството на голямата сестра на дядо – Елена. Берови били също голямо семейство и прабаба Анастасия живеела при тях. След случилото се забранили на дядо Евстатий да се вижда с майка си. Вуйчо ми прекарал в затвора цяла година, докато се гледало делото. Дядо Евстатий сам се заел с защитата на сина си, поради продажността на адвокатите и липса на средства. В платените вестници се публикували лъжи срещу цялото семейство. Тяхна братовчедка била привлечена като свидетел срещу осигуряване на издръжка да учи за аптекар в Австрия. У нас се подготвяли само помощник-аптекари в двугодишен курс в Александрова болница. Това момиче живеело при семейството на майка ми, като към нея са се отнасяли като член на семейството. Посещавала курсовете за помощник-аптекар. Тя дала показания как Неделчо напълнил куфар със златни наполеони, грабнал го и бързо излязал и с файтон отишъл на гарата и заминал. Действително Неделчо трябвало да замине, защото ако не замине, Борис Беров го заплашил с убийство. Той се явил в дома му с платен убиец и под заплахата на пистолет изискал всички документи за състоянието на фирмата. За да избегнат данъци, се водело двойно счетоводство. След това му наредил незабавно да напусне страната, защото на другия ден ще бъде убит, ако остане. Дядо ми, след показанията на свидетелката за големината на куфара и докъде бил напълнен, изчислил, че теглото му би било около 250 кг. Освен това Неделчо, който имал удивителна памет, възстановил номерата на сметките и големината на сумите, които прехвърлял в  белгийски банки по искане на Борис, който в това време бил там. Дядо ми получил от българската банка документ с преводите. Това били липсващите пари. Съдът изцяло оневинил Неделчо и подвел Борис Беров за фалшив фалит с цел ограбване на кредиторите. Само големи суми спасили Борис Беров от затвора. Неделчо бил поканен да работи в криминалния отдел на полицията. Отношенията с роднините останали хладни. Настъпило отчуждение. Баба Анастасия скоро умряла от рак, без да позволят на сина ѝ да се прости с нея. След време загива и Неделчо и през 1929 година умира и дядо Евстатий от рак на стомаха. Така роднините се отчуждили съвсем.

Неделчо си отишъл без да остави поколение. Бил убит на улицата от анархокомунист, търсен от полицията за палежи и грабежи. Когато съобщили на баба ми, че са убили убиеца, тя въздъхнала и рекла: „Защо е нужно всичко това? Още една майка ще страда.“

Вуйчо ми Павел се влюбил безумно в светска дама, на която възрастта не ѝ личала. Тя успешно му завъртяла главата. Била прототипът на Вазовата Казаларска царица. Предполагам, че това тогава не му е било известно. Той бил музикант, военен, красив, много млад, с обещаващо бъдаще. Сключва брак и огромно разочарование – в леглото му се оказала бабичка, която не би могла изобщо да му роди деца. Започнало дълго бракоразводно дело. В съдилищата се среща със своя далечна братовчедка Ветка, която се развеждала със съпруга си проф. Георги Янков, негов трети братовчед. Тя имала три деца, две момчета и едно 4-годишно момиченце Христина. Професорът се влюбил в много млада и красива колежка и искал да смени вече застаряващата си съпруга. Павел с Ветка от пръв поглед се харесали. Павел бил изпратен в Бургас като капелмайстор на военната музика. Ветка пристигнала с малкото си момиче при него. Синовете ѝ Георги и Костадин били изпратени във военното училище. Мечтата на вуйчо Павел се сбъднала. Ражда му се син Евстатий, който подновява името на любимия му баща. Евстатий или Ашо, както го наричахме, се оказа изключително музикален. Завърши инженерство и музикална академия едновременно. Известно време работеше като научен сътрудник и след смъртта на баща си изцяло се отдаде на музиката. Стана корепетитор на хор “Христина Морфова” и се ожени за хористка от хора, която му роди две дъщери. След време замина в Германия със семейството си. Върна се в България след пенсионирането си. Ремонтира къщата си в Овча купел и когато мислеше, че ще се отдаде на заслужена почивка, умря внезапно на седемдесет години.

От децата на леля Ветка остана само Христина, която вече направи 80 години и има една дъщеря и внучка Еми, която е пианистка, и внук, пишман студент в техниката, Павел.

Последният брат на майка ми, Йосиф или Бебко, както му викат всички, бил много даровит, но и безотговорен. Правел това, което в момента му харесвало. Следвал и не завършил нищо. Пишел от време на време статии за културни събития, които понякога публикувал. Хващал се от време на време за някаква работа, но винаги за малко. Оженил се за студентка от Пражката консерватория, когато и той бил студент в Прага. Съпругата му Евгения била дъщеря на българин лекар и французойка. Родили му се двама сина, Борис и Павел. Не бил пригоден да се грижи за семейството си. Помагал му брат му Павел. Взимал пенсията на баба Ружа. Накрая семейството му се разпаднало. Евгения отгледала синовете си. Борис завърши музикалната академия и работеше в радиото като музикален редактор. Ожени се за по-възрастна колежка, с която не можаха да имат деца и си осиновиха момченце на име Борис. Павел беше балетист. След войниклъка излезе от форма и завърши техникум. Стана телевизионен техник. Имаше един брак, който завърши със смърт на бременната му съпруга от сърдечна слабост. Вторият му брак беше също още като балетист в операта. Главата му замота доста по-възрастна мадама, директорка на ЦУМ, която се забърка с далавери и той се разведе с нея малко преди тя да влезе в затвора. Третият му брак беше много сполучлив. Замина със съпругата си Надя в нейното село Драганово. Работеше като телевизионен техник и ръководеше балетния състав във селското читалище. Родиха му се син и дъщеря. С помощта на майка си купи двустаен апартамент в кв. Люлин. Започна работа като стругар в машиностроителния завод „Воршилов“. Жена му работеше като тъкачка във фабрика „България“. Синът му Илия (15.06.1967 год.) завърши право и работи като адвокат. Ожени се като войник в Сливен и се разведе още като студент. Вторият му брак беше с жена с дете – Марина Грозданова (10.12.1976 год.) и тя му роди син Капоян-Павел (13 03 2008 год.). Нейният пръв син живее ту с тях, ту с баща си, който също създал второ семейство. Дъщерята на Павел,  Евгения (18.06. 1974 год.) завърши икономика и се омъжи за съученик Ивайло Радев (19.02.1975 год.). Имат семеен ресторант, в който работи цялото семейство. Роди ѝ се дъщеря Ива (02.05.2006 год.), която вече е ученичка.

 

ЧЕШКИЯТ РОД

Сведенията съм взела от писмо на леля Славка, писано до мама през осемдесете години на миналия век.

Родът Топка възниква в началото на 19 век или края на 18 век. Бежанец от Франция, Франсоа Топие се превръща във Франтишек Топка. Защо се е появил в Прага, не се знае. Дали е бил някакъв благородник, който се е спасявал от революцията, или Наполеонов войник, дезертирал, защото не е искал да убива или да мре, не се знае. Известно е, че се оженил за красива чехкиня и постъпил на работа при пражки граф, който имал имение на Смихов. Той станал управител на това имение. Получил къща до самата врата на имението и я изпълнил с деца. Държал на образованието и обичал музиката. Бил отличен градинар и познанията си успял да предаде на сина си Йозеф. Паркът на Смихов е тяхно дело.

Другият син се казвал Войта. Войта бил изключително музикален. Нямало инструмент, на който да не може да свири. Имал абсолютен слух.

Двамата братя се оженили за две сестри, Питрови. Йозеф се оженил за Йозефина. Това са майката и бащата на баба ми Ружена. Моята баба била най-малката и любима дъщеря. Имала прекрасни гарвановочерни лъскави коси. Големи черни с особен блясък очи. Леля Славка не споменава името на сестрата на своята баба. Явно не я е долюбвала много.

Най-голямият брат на баба се казвал Йозеф. Той завършил университет и станал гимназиален учител. Оженил се за своя братовчедка Еми Питрова. Живеели в град Писк. Имал дъщеря Ружена.

Другият брат се казвал Ян. Той имал черни коси и сини очи. Завършил висше градинарско училище. Станал лесничей. Имал куче и ловна пушка. Родили му се двама сина – Янек, който станал лесничей, и Франтик, станал офицер.

Най-малкият от братята, Франтик, станал лекар. Развил медицинска практика в с. Кнежевес в Раковник. Оженил се за богата жена, която му родила три деца и умряла много млада. Малката им дъщеря бипа на две години, когато останала сираче. Докторският дом бил голям, с голямо стопанство към него. При сирачетата веднага дошла сестрата на Франтик, Мари (Мария Магдалена). Тя имала шапкарски магазин в Прага и много приятели. Магазинът се развивал много добре. Още не била създала свое семейство. Изоставила големия бляскав град и работата си и се отдала изцяло на дома и децата на брат си. Родителите им след пенсионирането на бащата също се преселили в Кнежевес. Старият Йозеф и тук не спрял да създава градини и да сади дървета. Озенелил селото. Създал парк на земя, закупена от доктора. В този парк бил построен културен дом с библиотека и сцена. Докторът бил и артист, и режисьор. Алеята към гробищата се превърнала в красива алея с рози и брези. Организирането на Соколската организация в Кнежевес също била дело на Франтик Топка. Нямало по-обичан и уважаван от него човек в селото. В неговия дом по празниците се събирала цялата рода. Леля ми Славка живяла три години в неговия дом, защото често боледувала и била много слаба, а в Бългрия по това време изхранвнето било трудно. След Втората световна война при стария доктор се отглеждат внучките му, останали кръгли сирачета. Синът му, който станал лекар, се омъжил за учителка. Тя била изпратена на бригада в каменовъглена мина и съпругът ѝ я придружил. Станала авария и те загинали. През 1948 година баба Ружа ме заведе на гости в Кнежевес. Останахме за два-три дни. Запознах се с двете ми братовчедки, които горе-долу бяха мои връстнички. Докторът ни подари по едно малко туристическо бастунче. На внучките си –

 бастунчета с конски глави, а на мен с ръка, свита в юмрук. Много ми се искаше и на мен с конска главичка, но не се издадох. След време научих, че такива тояги като моята се давали на справедливи и много уважавани хора. За съжаление тояжката ми изчезна, когато бях на стаж в Търново. Казаха ми, че се счупила и са я изхвърлили. Много държах на нея, но какво можех да сторя. Да разследвам случая и да създам лошо настроение у всички? Тя остана със своя символ в спомените ми. Да бъда справедлива и да се боря за повече справедливост около нас.

Леля Маня (Мария Магдалена) по време на войните станала медицинска сестра и работила във военната болница, където лекували ранените войници с медицински екип от Чехия, тогава още част от Австро-унгарската империя. Там се запознала с военния кореспондент Владимир Сис, който преди да получи документите си като кореспондент на вестник „Народни листи“, работил в болницата като санитар. Когато заминавал като кореспондент към бойното поле и  влакът потеглял и леля ми Маня го изпращала, той извикал от потеглящия влак: „Свирката на влака ме подсеща да ти кажа колко много те обичам.“ След края на войната и създаване на независима държава Чехословакия, те се женят и установяват в Прага, където той става редактор на вестник „Народни листи“.

Леля ми Славка, след като завършила гимназия, заминала в Прага при сестра си Маня и започнала да следва живопис в Пражката художествена академия. Влюбила се лудо в професора си Якуб Обронски. Ражда му две прекрасни деца, Богдан и Яна. Нямала брак с него, защото католическите бракове не позволават развод, а той бил женен от доста години и нямал деца, за каквито копнеел. Богдан завършил художествената академия, като преди това прекарва три години във фашистки концлагер. Ожени се за Анешка, словашката прислужничка на негов приятел. Тя му роди две дъщери и син, който се оказа, че не е от него а от майстора, който оправяше покрива на замъка, в който живееха, и Богдан му беше управител, а Анешка екскурзоводка. Дъщерите им се казваха Богдана и Хелена. Синът – Юри. Заради този син се разделиха и Анешка се омъжи за майстора. Богдан ѝ стана кум и тя замина за Словашко. Дъщеря му Богдана се омъжи за свой съученик, преди да завърши гимназия. Роди му три дъщери и след това се разделиха. След това имаше още два брака с още две деца и вече нищо не зная за нея. Двете ѝ по-големи дъщери едно лято гостуваха на сестра ми. Видя зор да ги озаптява и много се радваше, като си заминаха. Хелена се омъжи в Словашко и там остана. Чух, че имала добро семейство.

Яна също се омъжи доста млада за един влюбен във всичко индийско младеж. Роди му дъщеря и син. Дъщеря ѝ Яна получи музикално образование, преподава китара. Не беше създала семейство, докато имах връзка с тях. Синът ѝ Сергей завърши градинарство, но стана акордьор на пиана. Оказа се, че има абсолютен слух. Създаде семейство и има деца, но нищо не знам повече за него. Яна се омъжи повторно за музикант, известен китарист, с когото имаше щастлив живот. Роди син Юрий, който учеше художествена обработка на метал. Беше още ученик, когато Яна почина от рак на пикочния мехур през пролетта на 1987 година.

За Богдан не знам дали е жив, или не.

Леля Славка почина от рак на стомаха през 1986 година, леля Маня – през 1978 година от мозъчен кръвоизлив. Говореше се, че Богдана я е бутнала, като тичала надолу по стълбите, а тя оправяла пътеката и се търкурила и лошо си ударила главата. Със смъртта на лелите изчезна всякаква връзка с чешките роднини.

 

ЛЕЛЯ АНЧЕ – сестра на татко

Хубава, весела и много общителна, доста ревнива и много амбициозна. Мисля, че беше с две години по-малка от баща ми. Детството ѝ с баща ми протичало безметежно. Баба Богдана и дядо Кольо обгръщали с голяма любов двете си деца. Записала да следва математика в Софийския университет. Там се запознала с Костадин Найденов, който бил сирак от войната. Влюбили се. Той трябвало да се прехвърли във Военната академия. След завършването ѝ се женят. Това било в края на 1931 година. В това време баща ми и майка ми вече си били дали дума също да създадат семейство и се женят през лятото на следващата година. Лепя Анче става майка на 30 юли 1932 година. Синът ѝ Светослав се ражда седмаче и срещала големи трудностии при отглеждането му. На 27 юли 1937 година се ражда малкият ѝ син Богдан, който не ѝ създава никакви трудности. Обича го безкрайно и доста го глези, като пренебрегва баткото. Това довежда до доста промени в характера на Светослав, който лудо обича майка си и след всяка детска пакост се измъчва, че я е ядосал, и героично понасял наказнията. Леля Анче била много горда, че нейният Богдан е роден в същата година с царския син Симеон. Много се ядосвала, че се е родил през юли, а не през юни.

Братовчед ми Светослав бил оставен на грижите на баба си в най-трудния за момчетата период на пубертета. Родителите му се местели там, където бил изпращан като офицер свако ми. Оставеното на баба си момче започва да се учи лошо, посяга на алкохола и цигарите. Повтаря класа. Накрая, като навършва 18 години, се оженва за едно малкообразовано бедно момиче. Ражда му се дъщеря, която нарича Анна. Баща му издейства да отиде да служи надалече от София, и то повече от три години. Прави всичко възможно да го раздели със съпругата му, която не може да понася и не признава. Леля Анче взима да отглежда бебето, но скоро майка му си го взима. Братовчед ми се развежда под родителския натиск. Тази му дъщеря става медицинска сестра и създава хубаво семейство с две деца. Светослав завършва Полиграфския техникум и започва да работи в печтницата за пощенски марки. Слави се с много добро име като професионалист. Запознава се със студентка по зоотехника и се оженва за нея. Има пак дъщеря и тя пак се казва Анна. Лошото е, че все по-често пие и става хроничен пияница. Юлия не е много щастлива с него и предполагам и с родителите му, които смятат, че от големия син нищо добро не може да произлезе. Тя работи в научен институт, грижи се за момиченцето си и за съпруга си. Остана докрай негова вярна опора, като на пиянството му гледаше като на болест.

Втората Анна се омъжи за приятел на чичо си Богдан. Той беше доста безотговорно и мързеливо момче. Роди им се дъщеря Юлия Григорова, която сега учи магистратура в Холандия. Родителите ѝ се разделиха. Баща ѝ замина за САЩ, а майка ѝ с нея в Нова Зеландия. Там тя работеше като треньор по художествена гимнастика. Била е състезателка в отбора на България и носителка на медал. Нейният отбор излезе на първо място в страната. Всичко вървеше добре, беше обградена с любовта на хората. Пишеше си с майка ми, която я посъветва да замине за САЩ при съпруга си. Тя я послуша. Там тя работеше усилено и нощем, а съпругът ѝ харчеше спестените от нея пари. Дъщеря ѝ завърши гимназия и влезе в колеж. Тя напусна Америка и се върна в България. В това време почина чичо ѝ Богдан и тя получи голямо наследство и от баща си, и от чичо си. Сега рядко работи и доста пие. Дано да не тръгне по пътя на баща си. Запозна се и се сдобри със сестра си и сега има в нея опора. Майка ѝ също почина преди две години.

Богдан беше дипломатичен. Знаеше как да прави мили очи и да се харесва на всички. Като гимназист прекара в най-опасните години у нас. Ходехме заедно на училище и бързо си подобри успеха. Рисуваше много хубаво и беше много сръчен. Всичко леко му се отдаваше. Сам направи каручка на магарето, което купи с парите от продаден заек. След това я продаде с магарето с голяма печалба. Имаше развит търговски дух. Няколко години кандидатстваше в художествената академия. Баща му вече беше уволнен без да получава пенсия. Майка му работеше в селското училище като учителка по математика и френски език. Нямаха пари за уроци, а никой не можеше да влезе в академията преди да е взимал уроци по рисуване от определен професор от академията. Цената на урок беше не по силите на семейството. Богдан направи няколко статуи от глина. Снимаха ги и с някои негови картини бяха изпратени в Прага. Леля Славка ги занесе на нейни познати професори от Пражката художествена академия. Там беше приет за студент. Лелите му дадоха подслон и често – храна, когато закъсваше. Звърши с висок успех. Специализира реставрация. Проявил се като голям любовник. Накрая беше покорен от балерината Дагмар. Тя беше красива, мила и умееше да омагьосва. С нея нямаше деца. Тя не искаше да си разваля фигурата, защото много държеше на професията си.

 Двамата братя умряха един след друг от рак, скоро след смъртта на майка си. Малко след като оперираха Славчо от рак на дебелото черво, се откри рак на белия дроб на Богдан. Той рано направи метастази в мозъка. Претърпя няколко операции. Дагмар бързо си намери приятел и стана богата вдовица. Така продължител на Найденовия род стана недолюбваният син, който за жалост не можа да се радва на внуци, защото си отиде сравнително млад, а дъщеря му не си беше в България.

 

МОИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ

С тях ви запознах в моя „Миг между две безкрайности“. Сега вече е краят на 2013 година. В момента големият ми брат Николай е пенсионер с над 50 години трудов стаж. Пенсионира се като професор, шеф на отдел в БАН с много изобретения. Прекара два инсулта едно след друго и сега трудно се възстановява.

Синът му Димитър стана също доктор на науките. Неговата съпруга Жанет е архитект. Синът им Николай е бакалвър по химия и кара магистратура в Швейцария. Професорът му го попитал дали всички химици в България се казват Николай Колев. Той се засмял и казал, че освен себе си, баща си и дядо си не познава други с това име.

Дъщерята на брат ми Николай, която се казва Настя, така наричаха майка ми, накратко от Анастасия, завърши машинно инженерство. Омъжи се за Валери Филипов от Петрич. Той също е инженер. Имат фирма за търговия с шевни машини и материали за шиене. Синът им Иван завърши информатика и работи във фирма за компютърни игри. Дъщеря им Елена завърши бакалавърска степен по мебелостроене в Лесотехническия институт и магистратура по вътрешна архитектура и дизайн в Нов български университет. Също работи по специалността си.

Сестра ми Богдана има син Методи и дъщеря Савена.

Методи се ожени за Нина от Павликени. Тя го сдоби с двама сина – Иван и Богдан. Методи завърши Минно-геоложкия институт, землемерство. По време на връщане на земята имаше много работа и печелеше мого добре. Жилищният му въпрос беше решен с лихвоточки, събирани от баща му и от него, с които си купи тристаен апартамент в кв. Слатина. След това майка му прехвърли своето наследство на “Гургулят” и там направи хубав апартамент и си купи на по-евтини цени магазин и допълнителна квадратура. Така, че семейството му се премести в центъра на София. Иван завърши френската гимназия, а Богдан – търговската. В това време баща им замина за повече пари в Либия на работа Остави достатъчно пари на майка им. Децата бяха оставени на самотек. Изглежда, че Нина е станала наркозависима. Бързо изхарчила парите и заминала в Холандия да става муле за пренос на кокаин в Бразилия. На третото пътуване я спипали и осъдили на 15 години. Методи беше намерил причини да се сърди на родителите си. Причини, повечето измислени от болното му ревниво съзнние. Семейството му, след като се преместиха да живеят самостоятелно, започна да настройва децата срещу баба им и дядо им. Веднага щом дядо и баба разбрха, че децата са сами и без средства, се разтичаха. Сестра ми готвеше, ходеше да им чисти. Дядото плащаше сметки, пазаруваше и носеше храна. Методи се върна от Либия без печлба. Беше отчаян от станалото. Влезе в конфликт с големия си син и го изгони от къщи. Иван се приюти при дядо и баба, като сестра ми се прехвърли да спи на кушетката в хола, а дядо и внук останаха заедно. Подкокоросван от павликенската баба, той се държеше особено зле с леля си и братовчедката си Теодора. Не спестяваше грубости и към баба си. Четири години те се грижеха за него и го търпяха. Накрая Методи му нае квартира и той се изнесе, сърдит на всички. Умен, интелигентен, даровит, но с тежка психопатия, завърши Стопанската академия с отличен и замина в Оксфорд да учи магистратура, като се прехранвал като свирел на орган в католическата църква. Получавал и стипендия. Доколкото брат му успял да научи, е завършил успешно и е постъпил някъде на работа. Майка му била предварително освободена. Дали живее с нея и къде е тя, така и не се разбра. От него няма вест повече от година. Методи започна да живее с различни жени. От Либия дойде някаква украинка, която яко си попийваше, след което се заредиха други, които му харчеха парите. Най-после се спря на едно симпатично момиче, което искрено го обичаше. Грижеше се за сина му Богдан и за дома. Недостатък беше, че искаше да има от него дете. Когато забременя, той я изгони. Тя роди чудесно момче Стефан, който е вече на три години и прилича удивително на Методи като малък. Понякога майка му отива с него при сестра ми и я прави щастлива за дълго време. Какво му трябва на възрастния човек в залеза на живота – малко обич и уважение.

Савена се влюби в пожарникаря на института, в който работеше. Той беше разведен, с дъщеря. Стана милиционер и със Савена се преместиха да живеят при сестра ми. Роди им се дъщеря Теодора, кръстена на баща си Тодор. Той си намери млада любовница. Вече бяха отишли да живеят в свой апартмент и изгони Савена. Тя се върна при родителите си и отгледа чудесна дъщеря. Теодора завърши с отличие Софийска математическа гимназия. Тя вече е студентка по ветеринарна медицина и е отдадена изцяло на работата си във ветиринарната лечебница и в учението. Савена, след като обиколи много различни работни места, най-после започна да работи по инженерната си специалност по поддръжка на отоплителните инсталации в президенството в Бояна. Все още я държат на мизерна заплата, въпреки големите ѝ отговорности и въпреки че я използват и като икономист. Тя завърши междувременно и второ висше, само и само да си намери работа.

Сестра ми Маня се омъжи като студентка за свой състудент и комшия Венелин Кръстев. Тя роди две деца. Дъщеря ѝ Боряна завърши анимация и се омъжи за художник. Няма деца. Синът ѝ Горан завърши екология, ожени се за много интелигентно момиче с еврейски произход и свръхсвободни рзбирания за семейство. Смяташе, че децата са само тежест. Разделиха се и Горан се ожени за лекарка – българка, която работи в Белгия във фармацевтичен институт. Той премна към търговия на коли, нещо което не е свързано с екологията, и от втория брак има три чудесни хлапета, Борис, Емил и малката Теа. Борис проявява музикални способности. Живеят в Белгия и всяка година за десетина дни посещават България.

Владимир, най-малкият ми брат, замина да учи електроника в Москва. Там се ожени за Жана, медичка, половин рускиня и половин арменка. Баща ѝ Перча беше музикант. Живееха в Нагорни Карабах. В началото на войната там, родителите ѝ се изселиха в село край Ростов на Дон. Жана си роди дъщерята в Москва. Дойдоха си след дипломирането си в София и живяха при родителите ми. Жана взе специалност акушерство и гинекология, защити докторска работа. Стана завеждащ отделение. Дъщеря ѝ Марта също стана лекар и взе спецалността на майка си. Владимир почина на 42 години и не можа да види дъщеря си лекарка. Марта се омъжи и има две момчета, Димитър и Владимир. И двете момчета са умни и хубави.

Това е в общи линии, което знам за рода си. Оставям внуците да продължат моето дело. Човек трябва да знае корените си и да се чувства отговорен пред предците си, да запази всичко хубаво и положително, останало след тях. Моите деца са три и внуците шест. Нека те напишат това, което аз не смогнах, и това, което ще се случи след мен. Все някой ще се реши да продължи. Това ще да е много по-истинска история за по новото време на България.

 

РОДЪТ НА СЪПРУГА МИ ПЕТЪР СТОЯНОВ КОЧЕВ

Съпругът ми Петър е роден в град Пазарджик на 29 декември 1932 година и записан в регистрите на общината на 3 януари 1933 година, така, че има нещо като рождена седмица. Негови родители са Стоян Кочев Иванов /1885-1944/ и Василка Петрова Вълнарова /1898-1972/.

 Тъй като съпругът ми Петър е от особените хора, които са винаги „не съвсем тъй“, обявих за празнуване рождена седмица. По традиция, създадена от мен, се прави любимата му баклава на 29-и и на 3 януари, а през другите дни се поздравява и в деня на регистрирането му се събира семейството. Внуците особено се забавляват с неговата рождена седмица и всеки ден от нея му честитят рождения ден. Той е най-малкият в семейството си. Щели да го дадат на семейството на вуйчо му, който нямал деца, ама баща му, като го видял, отсекал, че той пък няма деца за подарявне. Така си останал Кочев. Кръстила го майка му Петьо, ама като поотрасъл малко, си променил сам името, подправил кръщелното на Петър и си узаконил това име при получаване на паспорт.

Петър има три по-големи сестри - Кръстанка (23 юли 1921 г., починала през 1994 година), Елена (1923–1947 г.), Виолета (1931 г./  - и брат Никола (1925-1943 г.). Елена и Никола починали от туберкулоза. Брат му бил в последен клас на Пловдивската класическа гимназия, а сестра му на 24 години. След брат му внезапно починал и баща му от преплитане на червата. По време на Първата световна война бил ранен в корема и имал много сраствания, които предразполагали за това. Годината била 1944, месец август. Бомбардировки, градът евакуран. Няма доктори. Преди това починала бабата и дядото и големият му брат Николай. Смъртните случаи в семейството така се заредили, че оставили дълбока рана в чувствителното сърце на малкия Петър. Бащата, преди да умре, заръчал: „Василке, гледай, пази Петър!“

През 1947 година почива и сестра му Елена, след продължително лечение на туберкулозното ѝ заболяване. Елена била любимата му сестра. Голямата му сестра Кръстанка вече била завършила френска филология и била заминала да учителства в град Петрич. Виолета била с две години по-голяма от него. Майка му останала да се грижи сама за всичко в семейството. След смъртта на съпруга си тя изпаднала в тежка депресия. Състояние на пълно отчаяние. Две невръстни деца и тежко болна дъщеря. Тогава в дома ѝ дошъл техният кумец и я накарал да излезе от вцепенението, в което била изподнала. Съпругът ѝ я бил регистрирал като търговка и тя можела да започне да продава обувки в магазина. Арменците, които били много благодарни на Стоян Кочев, защото когато пристигнали като бежанци в Пазарджик, той им помогнал да получат прехрана, като те шиели чехли за неговия магазин и той им ги продавал, като почти цялата стойност на продаденото им давал, сега те заредили мгазина със стока. Тя успяла да стъпи на краката си. През 1947 година магазинът ѝ бил конфискуван от държавата и ѝ била предоставена барака, в която да продва. За стока ходела в Пловдив, като за помощник взимала малкия си син.

Когато баща му бил още жив, с приятели решили да направят предприятие за гумени обувки. Взели голям заем, закупили терен, но приятелите му се оттеглили. Притискали го кредиторите и той трябвало да се откаже. До смъртта си връщал дълговете. Пращал всеки месец малкия си син при евреина лихвар, да му предаде поредната вноска пари и той трябвало да изслушва приказките му всеки път. Лихварят все му казвал, че ще им вземе къщата, защото все някой ден няма да могат да се издължат. Това така силно се набило в мозъка му, че никога не си служеше със заеми или кредити, откъдето и да е и за каквото и да е. За него станало закон да има спестени пари за нужда. Да спестява въпреки всичко.

Виолета завършила стоматология и се пенсионира като училищен зъболекар. Съпругът ѝ Петър Мирчев беше очен лекар. Те имат две деца, Мирчо, който завърши в Москва автотехника, и след като върнаха магазина на баща му, стана търговец на детски храни. Ожени се за момиче от Пазарджик и има двама сина – Петър и Петко. Сестра му Кристинка, която е по-голяма от него с 3 години, завърши химия. Омъжи се за техник, разведе се с него и сама отгледа дъщеря си Йорданка. Кристина работи в Пазарджик към ХЕИ, контрол на замърсяване на околната среда. Дъщеря ѝ е вече студентка по право и започна допълнително Международни отношения. През 2016 г. спечели конкурс за юрист към МВР.

Кръстанка се омъжила сравнително късно за свой съученик от гимназията, Иван Костурков, който работел към българските консулства. Бил е в Москва, преди да се ожени, в Етиопия заедно със съпругата си. Осиновиха си едно вече поотраснало момче на 6 години от Панагюрище, което се казва Стоян. Това момче завърши медицина и се ожени за колежка, докато родителите му бяха в Ирак. Тогава той беше още студент. Родиха им се три момчета, които също вече са мъже. Най-големият е Иван, следван от Красимир и накрая Радослав.

Основател на Кочевия род бил Кочо Иванов (1850-1947 г.). И това, че е Иванов, също не е съвсем сигурно. Кланета в Тракия е имало няколко. За съвсем малко се пише. Това изглежда ще да е след някоя от поредните руско-турски войни около 1855-56 година, тъй наречената Кримска война. Турска войска започнала да избива българското население, за да го сплаши, да не помага на руснаците. Селото, което се намирало някъде към Дарданелите, между Кашан и Малкара, също било разорено, подложено на клане. Хората изоставали дом и бягали панически. Всичко било така внезапно, че всеки гледал да се спаси. При бягството забирали и чужди деца, да не ги погуби турчинът, с надежда, че някой пък ще спаси техните деца, които са били с добитъка или по нивите и градините или някъде на игра. Така малкият Кочо, който бил роден през 1850 година, бил забран от съселяни. Те се настанили в Калугерово, Пазарджишко. Гледали го като свое дете, ама като станал на 15 години го отпратили сам да се грижи за себе си, щото трудно се изхранвало голямо семейство. Отишло момчето в Пазарджик и си намерило полуразрушена барака накрай града, в която се настанило, постегнало я колкото може и почнало срещу храна да търси работа. Ще нацепи дърва, ще прекопае градината, ще помага на строеж. Колко пъти си лягал гладен, не се знае.

Един зимен ден, като се прибирал, видял на улицата плачещо момиче, което било изгонено от стопанката си, при която слугувало. Поканил я в своята колиба и заживели заедно. Това момиче било избягало от Одрин от господаря си, който я държал като робиня, и си нямала никого. Казвала се Кръстанка (1866-1939 г.). Оженили се. Първото си оживяло дете кръстили Иван. Последвала дъщеря Фанка, син Стоян и пак дъщеря Славка. Колибата станала съвсем тясна за семейството. Даже се разказва, че краката на бащата стърчали през вртата, като лягали да спят, щото нямало вече място. В това време започнал строежът на търговската чаршия, която се състояла от дървени дюкянчета. Разказва се, че кметът издал заповед всички търговци да изпразнят магазините си и да ги заменят с тухлени. Никой не изпълнил заповедта и кметът с пожрната команда изгорил чаршията, като се предпазвали околните къщи да не пламнат. Евреинът предприемач възложил на Кочо да направи тухли за строежите. Цялото семейство се заловило да прави тухли. След като се построила новата чаршия, на Кочо дали магазин на два ката, малко неправилен като трапец, като плата за извършената работа. Вече семейството имало къде да живее и той се заловил да прави цървули, отначало от нещавена кожа, след това от щавена, след това някакви дървени обувки и постепенно се съвзел. Дал синовете си да учат обущарския занаят. Купил си къща крй канала от някакъв свещеник. След време купил втори магазин. В горната част се правели обуща, а долу се продвали.

В новия магазин работел Иван. Той се оженил и имал четири деца. Те били две момчета и две момичета. По реда на раждане са Мара, Кочо, Стоян и Любка. Мара имала двама сина. Единият заминал в Америка, отначало към Невада. Станал бръснар. Замогнал се и отворил бръснарница в Ню Йорк. Другият станал инженер.

Кочо и Стоян станали аптекари, завършили фармация в Грац Австрия. Кочо умря като ерген. Разви психоза. Стана много набожен и зпочна да води вярващи от Пазарджик по манастирите. При един религиозен поход към Рилския манастир взел, че умрял. Иван работеше като аптекар в Пазарджик. Жена му била учителка по физкултура. Той страшно я ревнувал и веднъж, като я видял, че играе с ученичките по шорти, прескочил оградата на училищния двор, и набил съпругата си пред ученичките. Последвало най-логичното нещо – развод. Той имал две дъщери. След време съпругата му отишла с децата в Гърция и сега работи там. След развода той се превърна в пълен нещастник. Водеше у нас различни колежки – Петьо да одобри, и след това им намираше кусури и се разделяше с тях, без да се жени повторно. Направи опит за самоубийство и стигна до лудницата, където умря.

Любка се омъжила в Пловдив. Има дъщеря, Тодора Папазова, която е адвокатка в София. И тя има една дъщеря.

Фанка се омъжила за фелшера Асен Гюлеметов. Имали три деца – Васил, който станал агроном и имал две деца. Кочо станал лесовъд и също имал две деца. Борислав станал лекар, оженил се за сестрата на Михаил Китов приятел и колега на съпруга ми Петър. С нея създал син и дъщеря. На тези роднини имената и подробности са се изтрили от паметта на съпруга ми. Той винаги говори с обобщаващото „предците ми“. Според мен е важно да се знаят и имената на хората в рода ни, които вече ги няма, техните способности, успехи и грешки. Да се чувстваме като брънка от верига от личности и да се чувстваме отговорни пред тези, които ще дойдат след нас, за да имат те съмочуствие, че са имали достойни предци. Да бъдат достойни продължители на рода.

Най–малката сестра на Стоян, Славка се омъжила след брат си и живяла доста дълго с родителите си и неговото семейство. Тя придружавала Василка, когато занасяла дъската с питите хляб за печене на фурната и при взимането на хляба. Ревнивият Стоян никъде не пускал съпругата си да ходи сама. Славка имала дъщеря Кръстанка и син Стоян. Дъщеря ѝ станала учителка по френски и се омъжила в Русе. За нея нищо не можах да науча. Синът ѝ Стоян се убил с мотор в деня на сватбата си.

 

РОДИТЕЛИТЕ И СЕМЕЙСТВОТО НА МАЙКАТА НА ПЕТЪР - ВАСИЛКА ПЕТРОВА ВЪЛНАРОВА

Василка е родена в село Виноградец (Кара Мусал) през 1898 година. Нейните родители Петър и Елена са потомци от бежанци от Македония. Селото им се намирало между Охрид и Битоля. Кланетата, от които бягли, било към края на 17 век. Възможно е това да е отзвук на Чипровското въстание от 1688 год. Тогава от този район са дошли доста панагюрски родове. Ех, това „османско присъствие“, изглежда не е било толкова безобидно, както искат да го изкарат някои съвременни политици, ама настоящите български турци вина за това нямат. Все пак, смятам, че няма по-голямо престъпление към народа от това да се фалшифицира неговата история.

Василка е четвъртото дете от петте деца на семейството. Най- голяма е Дока от името Тодорка, следвана от Марийка, Георги и най-малката Иванка.

Василка учила малко. Семейството ѝ обедняло след изгаряне на чаршията. Баща ѝ бил донесъл много вълна от селата и складът му бил прелълнен, когато изгорял. Трябвало да продаде имуществото си, за да се разплати с доставчиците на вълна. Наложило се след това и децата да работят. Не я оставили да завърши и четвърто отделение и я дали да помага на една шивачка, която се славела с умението си в града. През обедната почивка малката Василка с комат хляб и бучица халва, това било обядът ѝ, отивала под прозорците на училището да слуша своите съученички как четат, и гласа на своята учителка. Много сълзи изронила за училището си. Била силна ученичка, но животът бил суров и труден. Тя изучила занаята и когато се омъжила, децата ѝ винаги били хубаво облечени и държала всички да получат солидно образование и тогава, когато останала и без съпруг, не оставила децата си да не постигнат това, което тя мечтала.

Дока се омъжила за каруцар на име Иван. Имала дъщеря Димитринка, която се омъжила за полицая Георги. Имали син и дъщеря. Синът им Иван станал моряк, а дъщеря им Тодорка имала син. Имала два брака и се заселила в Св. Влас. За тези си роднини Петър не знае нищо повече.

Другата сестра Марийка Каленикова останала вдовица с две деца. Синът ѝ Атанас бил много упорит и работлив. Завършил Свободен университет по финанси и държавна администрация. Бил военен аташе във Франция и началник на протокола към Народното събрание. Съпругата му била от Велинград.  Синът му Огнян бил с рижа коса. Дъщеря им Елена имала дъщеря Мария с три деца. Другата ѝ дъщеря Линка се омъжила във Велико Търново. Нямала деца и затова напуснала съпруга си, за да може той да си вземе съпруга, която да го направи баща. Извършила това под натиска на свекърва си. Работела в профсъюзите. И в София също се занимавала с профсъюзна дейност. Не създала повече семейство. Въпреки високите си постове този братовчед на съпруга ми Атанас, не оставил нищо след смъртта си. Нямал даже и собствен дом. Жена му след неговата кончина се върнала да живее в бащиния си дом във Велинград. Съпругът ми не намирал време да поддържа връзки с роднините си и вече на 81 години трудно си спомня нещо повече за тях. Много от имената също са се заличили от паметта му. Това е всичко, което успях да го накарам да ми разкаже и което успя дя си спомни. Доколко е важно, че Огнян имал рижи коси, не знам, но и той, и синовете ми имат по малко риж отенък, особено в слепоочията. Не трябва да се забравя, че по тези места преди векове държава са имали и келтите, а те били рижи. Тракия и пътят към Дарданелите са били кръстосван от много орди, племена, народи. Нашата земя е кръстопът с богат наследствен материал и какви сме ние, знае само Бог, пък и това не е важно, главното е да сме достойни хора и да знаем, че сме потомци на също така достойни хора. Вие които ще продължите това, което са почнали моите родители, да пишете хрониката на рода, която е история истинска и на нашия народ, неподправена и неизкривена, водете си бележки за това което се случва с вас и вашите близки, за да можете по-достоверно да предадете това, когато седнете да пишете. Аз свърших. Продължете вие.

 

[1] Дилма Русеф (Dilma Vana Rousseff), президент на Бразилия  от 1 януари 2011 до 31 август 2016 г.

[2] Проф. Петър Корнажев, български политик и юрист, депутат в Седмото велико народно събрание (1990 – 1991) и министър на правосъдието в правителството на Любен Беров (1993 – 1994).

[3] Цоньо Корнажев, журналист.