25 юни 2022г.

Ден на моряка. Ден на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС)

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ЕВРОАТЛАНТИЗМА

 

Ukraine като висш и последен стадии на атлантизма

 

През последнице седмици историята – световната, историята изобщо, а и тази, която е в нашата част на света, да я наречем локална, се разбърза и видимо изпревари теорията. Разбира се, да се наблюдава историята отдалече, откъм академичната тишина на кабинета на учения, е приятно занимание. Но когато тя ускори своя ход и се опита да увлече със себе си изследователя, е трудно да се запази дистанция.

Ние знаем, че голямото се вижда от разстояние. А моментът е такъв, че днес то се вижда като голямо и съвсем отблизо. Събитията, които започнаха в Украйна, и пред очите ни набират скорост, представляват именно този ход на историята, който ние напипвахме в своите теоретични прогнози и който ход е на път да промени живота на много хора, да промени епохата.

Днес академичната дистанция е трудно да се спази. Налага се да наблюдаваме предмета си съвсем отблизо, а това ни вкарва в противоречие с изискванията на академичния подход – дистанцираност, безстрастност, обективизъм. Първото, което действителността ни показа през последните седмици e, че въпросът, който ни събира на тази конференция подлeжи на коригиране. „Източното разширение на ЕС – неправилен замисъл или грешка в реализацията” включва скрит въпрос на който може да се отговори не с “или”, а с и-и. С други думи налице е и едното и другото.

Наистина, авторите на този проект допуснаха множество очевидни грешки и недоработки. Грешен беше мизансцена, сбъркан е сюжета, небрежно до недопустимост бяха избрани действащите лица и ходовете им бяха ръководени некадърно. Може просто да се каже – целият сценарен замисъл би могъл да работи великолепно през 60-те и 70-те години в централна Америка – в Сан Салвадор, в Коста Рика или в Гватемала. Сюжетът беше замислен и бездарно реализиран в стил „Хондураска класика”. Действия и стилистика, които биха били уместни в задния двор на САЩ през 60-те, беше направен опит да се разгърнат на прага на Русия – и то не на задния вход, а на европейското парадно стълбище на Руската федерация.

Да, недоработките в мизансцена са очевидни. Бездарни постановчици, зле подготвени актьори и всичко това залято с богат финансов сос за сметка на американския данъкоплатец. Каквото и да стане оттук нататък стилистиката на замисъла ще издава неотстранима анахроничност, ще поражда неизбежни въпроси – защо тук, защо сега и главно защо с този бездарен актьорски екип, който отдалече изглежда откровено неталантлив, а отблизко се добавя и впечатлението за едно нацистко дежа-вю?

Това е ефект, на който американския потребител не би обърнал внимание, но който силно обърква европейските култивирани политически сетива. Работата е там, че нито в Германия, нито във Франция, не могат да се зарадват на богато стилизираната нацистка символика на украинската майданна революция. Това, което би зарадвало публиката в, да кажем, Финикс-Аризона или в Атланта-Джорджия, когато се разиграва в Киев буди опасения както в Берлин, така и в Париж. Ясно е защо е така – Атланта (Джорджия) и Финикс (Аризона) са далече, а Киев е близко да Европа. Киев – всъщност, това вече е Европа. Разбира се, старата госпожа Европа е лицемерна. Но в своята достолепна напреднала културно-политическа възраст тя не обича да й се напомня нейната собствена бурна нацистка и фашистка младост. Всяка мадам, когато навлезе в своето достолепие се обижда от спомени.

Така че, без съмнение, реализацията на централната идея беше некадърна. Но между идеята и нейната реализация има благородна хармония – реализацията е некадърна, защото самата идея е некадърна.

А идеята заслужава по-голямо внимание. Всъщност сценаристите не глезят публиката с разнообразие. Това е просто нова разновидност на вечнозелената и неувяхваща англосаксонска мечта между Русия и стара Европа (по американска терминология) да се засади защитен пояс от русофобски държавно-политически режими, които да предпазват сърцето на „високата европейска цивилизация” от азиатските пълчища – тук един мой любим поет би казал „да се пази Европа от скитите”, едновременно с това да се предпазва достолепната госпожа от газпромовския разврат и, което е особено важно – на територията на този предпазен пояс прострял се от Прибалтика до Одеса – а защо не до Симферопол и Севастопол – да бъдат разположени американски ракетни инсталации, които да охраняват Европа от ракетите на различни античовешки режими в Южното полукълбо.

Общото впечатление от замисъла и от неговата реализация е за някакъв много дълбок и непоправим анахронизъм. Този тип мислене, заедно със съответните действия, които го въплъщават, говори за историческо объркване на сценаристите. Преди около 20 години този тип англосаксонски тампони, с други думи един такъв цветущ евроатлантизъм вероятно би могъл да бъде реализиран, макар и за малко. Днес, в началото на 21 век това е невъзможно.

И затова, като оставим настрана изключително важния въпрос, който обяснимо защо вълнува твърде много хора – а това е въпроса какво ще стане в Крим, и като оставим настрана въпроса за съдбата на това, което претендира да бъде „Киевска легитимна власт”, и което черпи своята призрачна легитимност само от фантазиите на Държавния департамент на САЩ, можем да поставим все пак главния геополитически въпрос - въпросът за бъдещето и шансовете на много странното явление „евроатлантизъм” и разбира се за бъдещето на тази материална разгърната структура, която осигуряваше неговата историческа стабилност – а това е НАТО.

У нас в България държавните ръководства през последните десетилетия никога не са се чувствали принудени да лицемерят особено с народа си. Напротив, на българите им беше съобщено твърдо, с барска откровеност и яснота: вие може да искате Европа без НАТО, но Европа, сиреч Евросъюза, е всъщност евроатлантизъм в действие, а неговия опорен стълб, носеща конструкция и разкрита тайна – това е НАТО. И затова България трябва да влезе в НАТО, а еврочленството на България ще бъде просто следствие от новия български „атлантически цивилизационен избор”. Тук не е съвсем уместно да се правят конспирологически наблюдения, а вероятно и сензационните разкрития няма да са добре дошли. Но аз съм убеден, че идеята за НАТО като единствен път към Европа беше споделяна не само от българския нов политически елит, но и от неговите руски приятели – също така атлантисти. Ето това е нивото на големите проблеми, които трябва да ни занимават.

Всеки път, когато се разграничават епохите е налице една календарна условност . Тя е неизбежна. Забавно е, например, да се твърди, нещо от рода на „на тази дата преди 600 години в 3 часа след обяд започна Европейското възраждане”. Но аз съм убеден, че датата 1 март 2014 год. е точен смислоразличителен рубеж, че е исторически момент, който в бъдеще ще бъде разглеждан като момент, който разделя епохи. На тази дата не руското ръководство изобщо, а именно това руско ръководство намери в себе си сили и смелост да прекрати бесовското горбачовистко хоро и да заяви публично, че ще употреби всички средства – включително, а не с изключение на военна сила – за да съхрани Руския цивилизационен дом. Без да си позволявам фалшив патос и без неуместен висок стил, аз лично изпитах вътрешно облекчение и, нека си призная, просто радост – нямаше съмнение, че този момент все някога щеше да настъпи, но едно е да знаеш, че ще настъпи, друго е да доживееш до него.

Решението на Съвета на Федерацията, по смисъла на което въоръжените сили могат да бъдат геополитически аргумент, бележи края на една дълга епоха, започнала много отдавна, според мен в началото на 80-те години, епоха на доминация на евроатлантизма в политическото съзнание не просто на Русия, а на една цяла славяно-православна цивилизация.

Едновременно с това ние видяхме ясно и предела на хегемонисткия потенциал на англосаксонския свят. Нека си спомним – хегемон е не този, който има най-много и най-мощно оръжие, а този, който може да определя смисъла на думите. С други думи хегемонът е този, който определя кое е легитимно, кой е суверенен, кой е прав, кой е изключителен и къде е Царството на злото. Хегемонът е силата, която умее да мълчи гръмогласно, и чието мълчание подлежи на тълкувание. Днес хегемонът не мълчи гръмогласно, а нервно и задъхано говори без да млъква, а на гнева му все по-малко фактори в света обръщат внимание.

Загубата на хегемонни позиции винаги е практическо събитие, то се разкрива като фактическо състояние на нещата. Днес Държавния департамент на САЩ, фактически не разполага с потенциала да даде легитимност с указ на своите избранници в Киев. Действие, което беше безпроблемно в Хондурас, се оказа невъзможно в Украйна.

Във формулировката на нашата тема, обаче има и още едно неудобство – и това е обективната двусмисленост на идеята за разширение на Евросъюза. Теоретически би било възможно ЕС да засилва своите културни, икономически и политически контакти с Русия, да развива и усъвършенства своите технологични контакти на Изток и това би било не просто разширение, а източно партньорство. Аз не твърдя, че това е принципно невъзможно, напротив, възможността за такова развитие съществува и сега. На практика обаче, под названието Източно разширяване на ЕС днес се разгръща съвсем друг проект – на Изток се движи не просто ЕС, а именно евроатлантизма, с други думи ние сме свидетели на победния досега ход на Изток, този път не на тевтонските рицари, а на англосаксонския добре въоръжен „здрав разум”. Това, което се движи на Изток е не европеизма, а просто атлантическото разгръщане, движи се и се развива практически и намира своето предметно въплъщение старата англосаксонска мечта за раздробяване, задушаване и унищожаване на Русия. Свидетели сме за пореден път на безцеремонния опит да се постави под контрол Хартленда, с други думи чрез реализацията на политическия проект „Ukraine” да се постави в геополитически мат Русия, т.е. да се осъществи идеалът на сър Хелфорд Макиндер, патриархът на англосаксонската геополитическа доктрина - т.нар. атлантизъм.

Наистина, между идейната класика на атлантизма, провъзгласена с имперска британска прямота от Макиндер в края на 19-ти век и днешните му форми има стилистични разлики. Макиндер е бил напълно ясен, а днес неговите идеи могат да се лансират само облечени в предпазни и заблуждаващи обвивки. Днес в името на атлантизма държавни секретари на САЩ говорят с ласкави гласове, не крият своята загриженост за съдбата на демокрацията в Киев – и то точно когато техните политически наемници пишат разстрелни нацистки списъци, други държавни секретари пренасят от Вашингтон чак до Москва бутафорни червени копчета, които следва тържествено да се натискат с цел изобразяване на нов подход в отношенията, а Ню Йорк таймс – вестник „Правда” на западното полукълбо – тревожно разсъждава на тема как Америка трябва да съхрани суверенитета на всички държави, заплашени от руската опасност. В електронната епоха стилистиката е променена и никой днес не може да си позволи джентълменската прямота на изказа, присъща на патриарха на атлантизма сър Макиндер.

В същността, обаче, промени няма. Единствената истинска грижа на обобщения Запад си остава предвижването на Изток на огнения рубеж, който разделя атлантическия от континенталисткия свят. Терминологията днес е друга, но съдържанието е запазено. Новият световен ред – глобалното правителство на света – срещу Евразийската проектност.

Ето затова твърдото желание на руското ръководство да не разреши превръщането на Украйна в атлантически плацдарм, т.е. волята на новия руски политически елит означава просто поредния сблъсък, между атлантизма и континентализма, но този път на прага на Русия.

Всъщност, не за първи път славяно-православната цивилизация – а тя днес е ядро на Евразийския проект – е принудена да се отбранява срещу цивилизаторските напъни на обединения Запад. Историята помни как са завършвали тези поредни разширявания на Запада в Източна посока. През 19-ти век един подобен цивилизатор се наложи да бъде спрян на Бородино, през 20-ти век един друг тотален европеист достигна до Сталинград, но му се наложи да се връща. А днес обединена Европа е на път отново да стане заложник на цивилизаторските си амбиции и да бъде употребена в поредната битка - този път в Украйна - под знака на поредния антируски политически проект, който днес се нарича Ukraine.

Бъдещето на миналото е подобно – загадъчно твърди Аристотел. Философско-историческата идея, според която нещата непрекъснато се повтарят, макар и в нови форми е на път да се потвърди. Тук е интересно не съдържанието, защото то е ясно. Но са важни новите моменти в реализацията на тази стара схема. Наистина ли англосаксонския свят ще може да използва Франция и Германия в своя антируски кръстоносен поход, сама ли е Русия откъм Изток, или разполага със своите могъщи съмишленици и партньори - и, което е особено важно, единен ли е англосаксонския истеблишмент в замисъла си за поредното задушаване на Русия?

За щастие, отговора на всички тези въпроси е “не”. Русия не е изолирана, Германия съвсем очевидно не желае да участва в поредната авантюра срещу Русия, Франция откровено се колебае, в Рим молят да ги оставят на мира, Китай този път не мълчаливо, а на глас демонстрира разбиране и подкрепа за руските геополитически позиции. „Международната демократична общественост” от името на която по традиция говори държавния секретар на САЩ днес се свежда до англосаксонския свят, с неизбежното ято от американски клиенти на които за пореден път нещо е обещано.

Преломният характер на момента се изразява и в още нещо - за да може новият елит на Русия да реализира своята геополитическа мисия по отстояване на Евразийския дом, той ще трябва да проведе един откровен разговор „в къщи”, да изясни някои неща със себе си, със своите критици, със своето обкръжение. И всичко това следва да става не пред света, и не пред камерите на СНН, а в домашни условия. В един тих – но ако трябва и яростен - разговор с носителите на руския атлантизъм, т.е. за да бъдем точни, със своята собствена Пета колона. Защото е ясно, никакви геополитически опасности не могат да бъдат преодоляни, никакви геополитически предизвикателства не могат да бъдат посрещнати и никакви геополитически победи не са възможни при наличието на такава могъща, откровена и самоуверена, и необезпокоявана атлантическа Пета колона в Москва. С други думи първото бойно поле на което новия елит на Русия следва да удържи победа - това е войната срещу своята собствена Пета колона. Няма никакъв смисъл Съвета на Федерацията да дава - при това единодушно – разрешението си на Президента за употреба на въоръжени сили в Украйна, и едновременно с това още същия ден висши руски правозащитници - и при това много добре ситуирани във високите етажи на руската държава - да заявяват официално, че никой не е безпокоил руското население на Украйна.

Докато държавното ръководство на страната мисли как да отвърне на удара, който всеки момент ще връхлети Руската цивилизация, елитарни столични лидери на мнения и публични любимци мечтаят на глас най-после Рашка да бъде разбита – и още много, много други подобни примери. Разбира се, ясно е, че никакви политически победи не могат да се удържат и никакви геополитически рубежи не могат да се отстояват, докато част от държавния елит отново - както през 1917 година - мечтае за поражение на собствената си страна. И затова разговор с Петата колона този път е неизбежен.

По свой начин Русия днес предстои да провъзгласи своята собствена доктрина Монро. Материални ресурси, сили и възможности – макар някой да се съмнява в това – има достатъчно. Това, което не е ясно дали е в достатъчно количество, е степента на консолидираност на елита в руското държавно политическо ръководство.

Но да се удържи последния отчаян напън на атлантизма и да се отхвърли той далече от границите на славяно-православната цивилизация - това е задача със свръхвисока геополитическа сложност, която не може да бъде решавана без предварително проведен морално-политически консолидиращ разговор вътре в руския държавен елит. Защото състоянието на Русия днес просто вече не е проблем, който касае само и единствено Русия, напротив, през очите ни еднополярния свят се разрушава от собствената си тежест, свидетели сме на възникването на новата глобална геополитическа архитектура на света и нищо смислено и полезно не може да се получи в хода на този процес, ако руското ръководство не е готово уверено и консолидирано да поеме своята глобална историческа мисия.

Човечеството наистина е на прага на нов исторически етап. Предстои много скоро светът да разбере дали Русия е успяла досега да се съсредоточи в достатъчна степен.

 

Москва, Март 2014г.