19 август 2019г.

Празник на Бялото братство. Празник на мюсюлманите "Рамазан Байрам". Ден на фотографията. Хуманитарен ден

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Кой кой е : Т

отец Благой Топузлиев

Благой Василев Топузлиев. Син на свещеник, брат на владиката Дометиан.

Заради открито несъгласие с режима и заради проповедите му (в храма в Кърджали, където служи), е арестуван и лежи близо шест години в Старозагорския затвор, а след това в продължение на 10 години е лишен от правото да служи в църква.

През 1984-85 г. заедно с Илия Минев, Едуард Генов и техни приятели започва дейност за създаване на организация за защита на човешките права. Той е сред учредителите на Дружеството за защита правата на човека през 1988 г.

През 1989 г. заедно с Христофор Събев, отец Амбарев и др. създава  Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Същата година е екстрадиран. От Комитета е обявен за пълномощник в Западна Европа. Това, както сам споделяше в Париж през юни 1989 година, го задоволяваше, защото основният му мотив за участие в неформалните структури е било желанието да напусне България.

От 1994 г. е в Торонто, служи и в православната църква “Св. Ив. Рилски” в Монреал.

Починал на 20 август 2010.

* Тук ще прибавя, че в края на осемдесетте години един от основните мотиви за шумно противопоставяне на системата беше „осигуряване на благоприятни условия за емиграция на Запад“. Затова повечето от експулсираните не се върнаха в България след 10 ноември. Личните ми наблюдения са, че мотивът за членство в неформална организация с цел  да се потърси „политическо убежище” на Запад се задълбочи след тази дата. Идваха, записваха се и веднага напускаха страната. В България нямало политическа свобода... С много уговорки  ще кажа, че за края на 1989 и началото на 1990 това беше вярно. /П. Симеонов/

 

 ...............................

 

Открито писмо, изпратено от отец Топузлиев през януари 1989 г. до комунистическия официоз “Работническо дело” в отговор на пропагандната кампания от режима на БКП, подета срещу него и членове на Независимото дружество за правата на човека. Писмото не е публикувано, но на 22 януари  с. г. то звучи от ефира на радио “Свободна Европа”.

До в. “Работническо дело”

Имало едно време рицари, за които било закон на честта да отговорят на предизвикателството дори когато то изхождало от мерзавец. Пиша този неприятен и нежелан за някои отговор не за да браня своето име, а честта на Независимото дружество за правата на човека в България, чието унищожение се цели с постоянните репресии от страна на органите на МВР, подкрепяни от нестихваща напоследък вестникарска канонада. Вестта за арестуването на група активисти от Независимото дружество мобилизира демократичните сили в света, които издигнаха мощен глас в защита на задържаните и незабавното им освобождаване. Този безпрецедентен акт на солидарност с радетелите за човешките права в нашата страна получи нечуван отглас в средствата за масова информация на Запад.

Да се крие истината за случая повече не можеше. Произволът трябваше някак си да се оправдае. Наемни драскачи винаги се намират. Съобщението на МВР, в което се споменава и моето име, даде възможност на някои т. нар. журналисти да покажат своите способности. Непридирчив към зловонията, Марин Христозов разравя авгиевите обори на творческата си мисъл, за да се въоръжи с нужните му за победна атака далекобойни средства.

Като добър стратег, сигурен в успеха си, той хвърля доволен поглед върху цялата страница на „Антени” отпреди 18 години, търпеливо понесла товара на вестникарския му триумф, и решава да нанесе съкрушителен удар с една малка извадка от писаното тогава. Боб Бимън би му завидял на лекотата, с която прескача четири пети от страницата, за да се прелисти на последната колонка. Авторът на пасквили се устремява направо към последното, третото превъплъщение, защото не иска по никакъв начин да се узнае истината за него и за едно съдебно престъпление.

„Доказателствата са по-добри от разсъжденията”, гласи една японска мъдрост. Затова ще се позова на показанията на самия Христозов за процеса: Във в. „Антени” той пише, че след като съм бил ръкоположен за свещеник, съм се преродил в “яростен враг на материализма и ревностен воин на Христовата вяра“. Струва ми се, че тази е най-високата оценка и награда, която може да си пожелае един клирик на църквата. Всеки християнски духовник би се зарадвал на такова признание. Ако религиозният човек е враг на материализма, вината е у Ленин, който ясно и категорично казва: „Марксизмът е материализъм…, като такъв той е безпощаден противник на религията”. Така Ленин предопределя за всички религиозни хора ролята на врагове на материализма. А Христозов стига до извода: „първото превъплъщение на младия отец започнало, когато се убедил, че материализмът води човечеството към гибел! Но самият той ще загине и само вечните истини на Светото писание ще спасят света!”.

Да, убеден съм в това и това е мое право, гарантирано ми от чл. 18 на Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 53 от Конституцията на НРБ. Къде е тук моята вина? Второто превъплъщение на божия служител настъпило, когато се отдал на политическа дейност, продължава М. Христозов, сервирайки съкрушителния аргумент, че отец Благой, вдъхновен от /…/ за бъдещи политически и икономически ексцесии в нашата родина. Това вече е обвинение в терор. Новата икономическа политика – НЕП, на Съветската държава през 20-те и 30-те години също била считана от някои за отстъпление (от латинското ексцесус – отстъпление), но обезпечи бързото възстановяване на народното стопанство и на неговото социалистическо преустройство. Може ли да се смята за престъпление това, че 15-20 години преди Михаил Сергеевич Горбачов предвидих необходимостта от преустройство? Ползвал съм се от правото си, предвидено в чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека и от чл. 54 от Конституцията на България. Къде е тук вината ми?

Друго обвинение беше заради твърдението ми, че на Запад в книжарниците могат да се намерят книги на автори с различни и дори противоположни идеологии. Сега изглежда смешно, но тогава такова твърдение беше квалифицирано като престъпление. М. Христозов преднамерено пропуска всички тези истини по делото и пристъпва направо към третото превъплъщение, което няма нищо общо със съдебния процес, нито с мотивите на съда. Поради това нарекох процеса „съдебно престъпление”. Заради постигането на недостойни цели съдът престъпи чл. 12 от Всеобщата декларация и чл. 50 от Конституцията на България. Потребно е да напомня мнението на Маркс за връзката между целта и средствата: „Цел, за която са необходими неправдиви средства, е неправдива цел.”, т. 1, стр. 63. Това трябва да се помни от всеки съд и от всеки уважаващ себе си човек. На цяла страница в „Антени” и на 200 реда в „Работническо дело” М. Христозов не намери място да посочи, че съм съден по чл. 108 от Наказателния кодекс, а не за криминално престъпление. Позволих си да изтъкна този факт след показанията на Христозов, за да се види ясно, че съм бил осъден неправомерно и с престъпно пренебрежение към чл. 19 от Всеобщата декларация и чл. 54 от Конституцията на НРБ. Което е повод да припомня следната сентенция: „От всички отвратителни престъпления най-отвратителни са тези, които се вършат в името на закона”. Подготвя се същото престъпление към членове на НДЗПЧ, целите на което добре изрази гостувалият у нас френски президент г-н Митеран: национален суверенитет, представителна демокрация, разделение на властта, свобода и уважение към личността. Крайната цел на Дружеството е такава България, която да не дава никому основание да ни пита: „приемливо ли е и до днес един гражданин на Европа да се бои от произвола на установената власт?” (реч на Митеран, София, 18 януари 1989).

Но защо Христозов не пише истината за целите и принципите на Независимото дружество, а се мъчи да го представи като сбирщина от морално и политически пропаднали личности? Моят идеал е Царството божие на земята, преддверие към което е пълното и безусловно зачитане от всички правителства на правата, свободите и достойнството на всички човешки същества, на всички божии чеда. Има много да се прави в това отношение и у нас. Което и оправдава, и налага съществуването на Независимото дружество за защита правата на човека; което е социална гаранция за реалното опазване на човешките права и свободи. Но Христозов и подобните му не искат и да знаят за тези истини. Този, който предава интересите на нашия народ и стремежа му към общочовешките идеали, няма право да се нарича нито българин, нито човек!

Свещеник Благой Топузлиев, Пловдив, 22 януари 1989 год.


http://frognews.bg/news_26419/Izdahna_otets_Topuzliev_%E2%80%93_vragat_na_komunizma_v_raso/