Хитиновата обвивка на шопа III

Шопи са българите от Софийско, Западните покрайнини и Дупнишко. 

Честно казано, българите от останалите краища обичат своите шопи и дори когато ги ругаят, го правят по-скоро с отбранителна, отколкото с нападателна цел. Работата е там, че "нормалният българин"  е човек достъпен, склонен към общуване и готов да сподели с непознати даже твърде интимни подробности. Той  трудно възприема хитиновата обвивка на шопа - почти винаги нелюдим, неотстъпчив и прикриващ с жлъчен хумор истинските си чувства. Шопът не сяда на масата в кръчмата "по български" ,за да си пийне, за раздумка и за да си побъбри с останалите. Той присяда, за да ги издебне, да ги види пияни и въобще да прецени колко им струва акълът. И да се самоубеди, че той е повече от тях, че той е "истинския българин".

Външно погледнато, въпреки селския си корен, който е свързан с колективизма, шопът винаги е изглеждал непоправим индивидуалист: дори песните му, изгладени до съвършенство от вековете, са белязани с духа на дисхармонията; дори когато играе своите хора, групови поначало, той го прави сякаш без връзка с другите, в някаква вътрешна самовглъбеност. Отгоре на всичко същият този шоп умее да наблюдава света около себе си и да го изненадва с хапливи, понякога унищожителни афоризми. А много ли са хората на тази земя, които понасят да се шегуват за тяхна сметка?

От родителите си шопът е научил една универсална житейска истина: човек се ражда, зрее, работи, създава потомство, старее и умира. Така е и в бедняшката колиба, така е и в царските палати - всичко останало е само нюанси. Опрян на този скрижал, той трудно може да бъде изваден от равновесие. Каквото и да става, шопът си знае своето: "Защо да се ядосвам, като ще ми мине". На работа, в трамвая или в магазина, в приятелска компания и едва ли не насън - шопът е винаги подготвен да се измъкне от всяка ситуация с шега, която е често толкова дълбока, че преобръща логиката и света наопаки.

Дървен шоп, изненадан да копае на нивата си в седнало положение, се измъква с репликата: "Абе аз опитах и легнал, ама не става".
Шоп войник, охраняващ някаква гара, е набеден от минаващи шегаджии, че не знае дори името й. "Та аз пазя гарата, а не името" - не се предава младежът.

Млада жена, която меси хляб, е навирила задницата си така, че надзираващият я свекър не издържа и я предупреждава със съмнителна непреднамереност: "Немой така, снахо, че оная ти работа ще изяде тестото!" Невестата обаче е невъзмутима: "Не го взимай навътре, тате, тя си пада само по месото!"

Така, заедно с тези светкавични проблясъци на мисълта, с които шопът обсипва толкова щедро околните, човек започва да се пита: дали пък зад неговата външна грубост и хитинена непробиваемост не се крие всъщност чувствителна, а защо не и дори ранима душа, която се радва и страда като всички останали?