23 август 2019г.

Ден за почитане на паметта на жертвите на тоталитарните режими. Ден в памет на жертвите на робството.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Кой кой е : К

Трайчо Костов

Трайчо Костов Джунев е български политик от Българската комунистическа партия (БКП). Една от водещите фигури в БКП и вицепремиер в няколко поредни правителства (1946-1949), той е осъден на смърт при чистка в партията след показен политически процес през 1949. Трайчо Костов е народен представител в XXVI Обикновено народно събрание (1945-1946) и в VI Велико народно събрание (1946-1949).

Трайчо Костов е роден в София през 1897, завършва гимназия и след 1916 участва в Първата световна война като взводен командир. След войната работи като стенограф в Народното събрание и започва да учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

От 1920 участва в дейността на БКП, като през 1924 е арестуван и осъден на 8 години затвор за участие в издаването на „Работнически вестник“.

През 1929 Трайчо Костов е амнистиран и заминава за Съветския съюз, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи в номенклатурата на Коминтерна. Завръща се в България за кратко през 1931-1932 и 1935-1936, а през 1938 - окончателно.

През 1942 е арестуван и осъден на доживотен затвор като един от ръководителите на БКП. Според секретаря на цар Борис ІІІ - Станислав Балан (съученик на Трайчо Костов), той не получил смъртна присъда заради застъпничеството на монарха.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 е освободен и оглавява БКП до завръщането в България на Георги Димитров и Васил Коларов. Трайчо Костов ръководи политическите убийства в първите месеци след преврата и организирането на т.нар. Народен съд.

В началото на 1945 той пише до Георги Димитров: Готов е Законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използувано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки.

Трайчо Костов влиза в конфликт със съветското правителство във връзка с предаването на информация, която е държавна тайна. Въпреки заявленията му, че „от някои държави ние нямаме тайни“, съветските власти и лично Йосиф Сталин смятат, че той укрива от тях информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни. Поради това на международна среща в Москва Сталин му казва в лицето: "Жулик!" . С това съдбата му е предрешена

През март 1949 Трайчо Костов е отстранен от правителството и е назначен за директор на Народната библиотека „Свети Кирил и Методий“. Обвинен в антипартийна дейност, той е осъден на смърт и екзекутиран през декември същата година. 

Георги Данаилов разказва интересна история основавайки се на своите спомени.Това е история, която не е публикувана в политическите книги.За да запазя автентичността, ще го цитирам:

„За Трайчо Костов и неговата трагична история бих могъл да разкажа неща, които не се срещат в книгите, знам ги благодарение на сина на стария дядо Балан - Станислав Балан, секретар на цар Борис III.

Той беше един от най-изящните хора, които съм имал щастието да познавам. "Да познавам" не е достатъчно добре казано. Да обичам, да се лаская от неговото благоразположение. Общуването с него беше радост.Славко Балан се отличаваше от ония, които го заобикаляха, говореше по-другояче, гледаше по-другояче, ходеше по-другояче.

Той не носеше елегантни дрехи - дрехите ставаха елегантни, щом ги облечеше. През последните двадесетина години от живота му се виждахме много често и от него научих важни факти за много обсъждани и горещо оспорвани събития, свързани и с Борис III, и с Трайчо Костов.

Тези случаи сме разисквали многократно и аз никога не открих противоречие в думите му. Балан бил съученик на Трайчо Костов. - В нашия клас той беше най-силният ученик. Сигурно беше и най-силният в гимназията. Имаше отлични бележки по всички предмети, само веднъж учителят по история му писа много добър, Трайчо Костов пожела да бъде изпитан от комисия и отново получи отличен. Ходил съм у тях... те живееха съвсем бедно, баща му бе железничар и къщичката им бе с пръстен под. Всяка сутрин Трайчо идваше половин час по-рано на училище, за да разкаже на тия, които не бяха учили, а те винаги са много, най-важното от уроците. Всяка сутрин.

По-късно пътищата им се разделили, а когато през 1942 година Трайчо Костов бил даден под съд по прословутото дело срещу ЦК на партията, Антон Иванов, Романов, Вапцаров... при Балан, дошли близки и го молили да се застъпи пред царя.

Протоколът в двореца, обаче, не допускал да се разговаря с царя просто така. Инициативата за всеки разговор можела да дойде само отгоре! За щастие наближавал краят на седмицата и Борис III поканил Балан да го придружи на екскурзия до Мусала. - Тия моите хора не обичат да ходят из планината - оплакал се царят. Балан обичал, а това било и сгоден случай да се спомене по някакъв начин Трайчо Костов.

Сутринта тръгнали с автомобил за Чамкория. По пътя Борис мълчал, не бил в добро настроение. - Ваше величество - казал Балан - Нещо сте угрижен. - Има защо - отвърнал царят - Война из целия свят. И у нас всеки ден нещо... Ето сега и това дело срещу комунистите... искат се много смъртни присъди... Докога бе, Балан, ние българите ще се избиваме помежду си? И Борис и синът му обичат този израз: "Ние българите". Както и да е, по-важното било, че Балан използвал момента и казал, че познава един от подсъдимите. - Кой? - Трайчо Костов. - Разкажи ми всичко, което знаеш за него - настоял царят. Станислав Балан разказвал, Борис трети мълчал, само веднъж го погледнал с усмивка, когато чул думите: - Още от гимназията Трайчо Костов знаеше превъзходно руски език и четеше руска литература. Прекалено много руска литература. На това, на нея, се дължат и политическите му увлечения. - Ваше величество - продължил Балан - този човек не бива да загине, той може да бъде полезен за България. Борис трети нищо не отвърнал и променил темата на разговора. Изкачили се на Мусала. Постояли на върха, царят се обърнал към Балан и му наредил: - Тръгвайте! Аз ще ви настигна. - Знам защо искаше да тръгна преди него. И друг път го е правил. Когато свитата се спускаше надолу, той се изправяше на върха и поздравяваше планината, като сваляше шапката си в четирите посоки на света.

Върнахме се в Чамкория, качихме се на автомобила, беше вече късен следобед и когато пътувахме към София, Борис трети неочаквано каза: - Кажи ми още нещо за твоя приятел! Това означаваше, че той не е забравил сутрешния ни разговор, че мисълта за Трайчо Костов присъства в главата му. Обнадеждих се и продължих да разказвам... В понеделник по обяд царят влезе в канцеларията, прегледа бюлетините и по едно време рече: - Между другото, човекът няма да бъде осъден на смърт. Ще получи присъда, но войната скоро ще свърши и той ще излезе...

Така и стана. Това е свидетелството на Станислав Балан. Имам и логични основания да му вярвам. Като всички царедворци, след девети септември той беше съден от Народния съд и осъден на доживотен затвор. Режимът му обаче като затворник е бил съвсем лек, едва ли не курортен - съставяли са топографска карта на Златни пясъци! И много скоро Балан бе пуснат на свобода, нещо което не се случи с колегите му. Всичките царски съветници бяха избити. Когато Балан излиза от затвора, той бил повикан от Трайчо Костов, който все още е на върха. - Иди да си починеш, защото в Министерството на външните работи ни чака много работа! - казал съученикът му.

Съдбата на Балан, пощадяването му, лекият режим, бързото излизане от затвора, много трудно могат да се обяснят без намесата на човек като Трайчо Костов, а той пък явно е имал за какво да се отблагодарява. След това събитията се развиват мълниеносно, Трайчо Костов е низвергнат, назначен директор на Народната Библиотека, по-късно арестуван и съден по сглобен набързо процес.

Едно от обвиненията срещу него е, че през 1942 година, като провокатор и агент на полицията е избегнал смъртната присъда. На въпроса, как така е бил пощаден от фашисткия съд, след като е бил секретар на ЦК, Трайчо Костов отговаря: Аз не знам, но може би Станислав Балан нещо знае. Близките на Трайчо Костов веднага отишли при Балан и го помолили да се яви в съда като свидетел. - Разбира се, стига да ме призоват - бил отговорът.

Съдът обаче изобщо не призовал Балан. Нямало нужда от излишно усложняване на нещата. Смъртната присъда е била вече произнесена в Москва.

Няколко години по-късно на вратата на таванското жилище на Станислав Балан на улица "Св. Климент" звънят продължително някакви субекти. Канят го да ги съпроводи, отвеждат го с кола, спират пред голяма сграда, която той в смущението си не могъл точно да определи. Повели го от етаж на етаж, предавали го от страж на страж. Накрая го въвели в зала, където около голяма маса седели сериозни, свъсени хора. "Още като ги видях - разбрах, че ги познавам отнякъде, виждал ги бях... Но откъде, боже господи! Да, разбира се, виждал бях портретите им във вестниците."

Това били членовете на Политбюро! Пред тях Станислав Балан дал обстойни показания за случая Трайчо Костов. Дал показанията седем години по-късно, почти пред същите хора, които някога обявиха Трайчо Костов за най-злия враг на комунистическата партия, а сега прилежно се грижили за неговата реабилитация. - И знаеш ли, може би си въобразявам, но дори през годините, когато Трайчо Костове се смяташе за предател, имах чувството, че някой тайно ме закриля. Нищо лошо не ни се случи и винаги когато искаха по някакъв начин да ми навредят, някой неизвестен се намесваше и ни помагаше. Сигурен съм, че това са били хора на Трайчо, които са останали неразкрити и незасегнати от гоненията.Доста романтично изглеждаше това предположение, но Станислав Балан му вярваше.

Сетне дойде времето, когато започнаха да възвеличават Трайчо Костов - първо беше шпионин, после жертва, най-сетне герой. Ако беше останал жив, комунизмът щеше да бъде съвсем друг, цивилизован - така въздишаха мнозина.

Аз се съмнявам. И той като Троцки, твърде много е вярвал в революцията, в кръвопролитието като целебно средство. Жалко за цялата му интелигентност, за дарбите му, но нали той беше един от тия, които наложиха Народния съд, той беше един от тия, който участваха в погрома над опозицията и съдебната разправа с Никола Петков.

През 1944 година те двамата подписаха документи, които предопределиха собствената им съдба и им подготвиха една и съща участ. Бяха убити в името на революцията! Дума отдавна загубила своята мрачна привлекателност и означаваща само подла борба за власт.

И днес има твърде много интелигентни хора, които продължават да мислят, че чрез смъртта на едни, може да се постигне щастие за други.

Аз помня тълпите, които ревяха "Смърт!" по площадите: Смърт! Смърт! Смърт! Смърт за подсъдимите от Народния съд, Смърт и за Никола Петков, Смърт и за Трайчо Костов. Могат да бъдат назовани учители, които караха пионерчета да пишат писма с настояване за смъртно наказание на народните предатели.

Тогава какво се е променило от времето на Пилат Понтийски? Тълпата си е тълпа, която продължава въодушевено да скандира: "Разпни го! Разпни го!" Винаги се намират и съдници, които да подпишат присъдата.

Мнозинството от хората и днес са за смъртно наказание. Въпросът е, кога не бива да се слуша гласа на мнозинството. Гоненията между комунистите не отстъпваха по свирепост на разправите с опозиционери, кулаци, фашисти и подобната им сган. В това отношение равенството бе спазвано. Някогашните братя в борбата доказваха предаността си към партията, чрез жестокостта, с която се преследваха един друг. Така още веднъж българите бяха поставени на системи, за да се влее във вените им поредната доза страх.

Вторият в обвинителния акт от подсъдимите в процеса срещу Трайчо Костов и неговата банда, се наричаше Иван Стефанов Хаджиматеев, професор по икономика в Свищовската академия. Бе получил солидно образование на запад, беше се повлиял от левичарски настроени студентски среди и станал комунист още преди войната. Това не се харесва на Министерството на просвещението и от там настояли за уволнение. Тогава ректорът на Академията Димитър Бъров и дядо ми Данаилов се дигнали, отишли при министъра и успели да отменят намеренията. Когато се върнали, дядо повикал младия професор и му казал: - Господин Стефанов, чуйте ме, вие сте способен човек, гледайте си науката, оставете политиката. Послушайте ме, препатил съм от тази политика.

Десетилетия по-късно баща ми събра по-младите колеги на Георги Данаилов по случай сто години от раждането му. Иван Стефанов, лежал в затвора, инквизиран, реабилитиран, но завинаги отдръпнал се от политическия живот, каза следните думи: - От всички присъстващи, може би аз дължа най-много на професор Георги Данаилов и ако съжалявам дълбоко за нещо това е, че навремето не послушах неговия съвет.

След девети септември Стефанов стана големец, министър на финансите, един от първите хора в държавата... По това време баба ми го бе срещнала в Свищов и в нейния си стил беше заявила: - Внимавайте, господин Стефанов, колелото се върти... И то се завъртя. Иван Стефанов не само че бе съден и осъден на доживотен затвор, но го принудиха на делото да се обяви и против самия Трайчо Костов, да свидетелства против него. Сигурен съм, че това най-много му тежеше до края на дните му. Освободиха го, реабилитираха го, направиха го академик, предлагали му дори и министерски пост, който той категорично отказал, но цялата тази лицемерна признателност не успяла да го утеши. Когато се събирал с млади хора, той пиел червено вино и понякога задавал драматичния въпрос: - Кажете ми, смятате ли ме за предател?

Знам и още една показателна история от онова време. Историята за професора по психиатрия Пенчев и неговия асистент Узунов. През войната полицията предупредила, че Узунов е комунист и че би следвало да бъде уволнен.Отговорът на Пенчев бил: доктор Узунов е способен лекар и добър мой асистент и мен изобщо не ме интересува с какво се занимава, след като излезе от клиниката. Забележителното в цялата тази история е не толкова достойното поведение на един професор, а фактът, че същият този професор в публикация, в която изброявал видовете психопати, е отбелязал една от разновидностите с кратката характеристика - комунист! Естествено, когато съответните психопати завзеха властта в България, те побързали да уволнят Пенчев и на негово място дошъл техният човек Узунов. И все пак заради едната справедливост, трябва да се каже, че Узунов гарантирал за бившия си професор и той успял да замине за Англия. И това не било малко, защото той наверно е знаел, че и професор Пенчев не бил чак толкова луд, та да се завърне в България.”