Те останаха

Асен Ангелов Крумов
Асен Ангелов Крумов
Снимка: Васил Колев
Селската духова музика
Селската духова музика
Снимка: семеен албум

Седемдесетте години на ХХ век. От ляво на дясно на първия ред: Асен Крумов, Мехмед Мусов, от Пушките, Славчо Семков, Пано Бозов. На втория ред: Минчо Едрев, Мойно Добрев, Мустафа (Чилко) Асанов и Вълчо Танчев. На третия ред: Добри Кардаша - барабанчик и Мустафа (Мильо) Асанов - топанджия.

Асен Крумов
Асен Крумов
Снимка: Васил Колев

Асен Крумав с жена си Рамизе Салиева и внучката Анелия

още в галерията...

Васил Колев
 
                                                         *   *  *

Бях дете, когато присядах на прага и гледах как Дурката, седнал на дъска до йорса, поставен близко до вратата,  вади с клещи нагрятото желязо от огнището, маха с ръба на чука жежката корица от него и започва много сръчно да го чука с различна сила и, под сноп от разхвърчали се искри, то постепенно придобиваше формата на биволско петало, нож или конска подкова. Някой път брат му Метката заставаше прав отстрани до него, повтаряше ударите му на същото място върху желязото с по-голям чук. Това се случваше рядко, само когато се ковеше някое по-дебело желязо. По някаква непозната за мен команда Метката оставяше чука до наковалнята и заставаше зад двата гюрука за разгаряне на огъня, а Дурката завираше желязото, което чукаха, в огнището, загръщаше го с кюмюр с помощта на киска, направена от беловина,  после топваше киската в кюпа с вода до него и напръскваше въглищата отгоре, а те, вместо да загаснат, се разгаряха  повече. По някой път това, което е направил, го изстудяваше във водата, където желязото цвърчеше и се вдигаше пара, а друг път го оставяше да си изстине само. Когато Метката умря и Дурката още не се беше оженил, по някой път му помагах, като заставах зад гюруците или въртях точилото да наточи някой нов изкован нож.* 

Ковачите мохамедани в Радювене са дошли през турско и са приети добре от местното население, като една необходимост за  селото от изработването на железарски изделия – ралници, чирясла, брадви, мотики, саджаци, огрибки, маши, скари, ръжени, ножове, канджи, тесли, букагии, капистри, ланци за спъване на кола и каруци по надолнище, ченгели. Хлопки и клопарници, изработени от ковачите, окачени по вратовете на добитъка, огласяли селските пасища и гори.

Във времето между 1930 г. и 1951 г. ковашки работилници в село са имали: Мустафа и синът му Асан (в къщата на Бочо Джамов в Ненювската махала), Ибо и синовете му Дурката и Метката (на Средното поле до чешмата), Аско от с. Лисец (в Бункера), Ахмед Стойковски със сина си Мутето (при Агушовата чешма), Мехмед Асанов и брат му Усо (срещу Ненювската чешма в дола), Алил и синовете му Меко и Дурко (при мелницата), Усо и синът му Унко (в Бранковец), Асан Мутов Дурков. През 30-те години на ХХ век с увеличаване броя на населението се появяват и работилниците на Петко и Дано Киркови (учили занаята при Мехмед Асанов, по думите на сина на Дано Кирков – Петко), Стойко Стефанов (учил занаята при Алил, казва синът му Стефан), Мойно Минчев (учил занаята при Петко Кирков). Като ковачи са работили още Стойко Аджов и Петко Пуйката в работилницата на Стойко Стефанов.

Селските ковачи не само изработваха, но и поддържаха инструментите на селяните да бъдат годни за работа като ги клепеха и точеха. Тяхна грижа бяха и впрегатните животни, като биволи, волове, крави, коне и магарета, да не ходят „боси”, за да не окуцеят по каменистите и заледени пътища. В миналото, след всяко ходене до Плевен с волската кола, карайки мартаци на пазара по преките чакълести пътища зад Иванова могила, петалата са се износвали и падали и е трябвало да се ходи при ковач. 

 

_________


* Един следобед през лятото, когато бях завършил трето отделение, Дурката  дойде с жена си Селима в дола при Ламбово търне, където пасях биволицата, и започнаха да копаят с мотики пръст до локвата, в която на пладне почиваше Брезуна. Като накопаха известно количество пръст, заляха я с вода и си отидоха. На заранта той заби 4 кола и прикова над тях една широка дъска. През това време жена му тешеше по-големите треви наоколо. После той запретна крачоли, а тя заголи крака, придържайки роклята си да не се окаля, и започнаха да газят накиснатата пръст с боси крака. Към обяд, когато биволицата отиде да легне в локвата, аз отидох при тях да гледам как правят тухли за новата си къща, която щяха да построят в края на лятото. Това, което правеха, страхотно ми хареса, че чак се мераклидисах да правя кирпич за  помещението на Брезуна, което татко щеше да построи за зимата. Преди да се приберях, всяка вечер накопавах пръст, заливах я с вода и отгоре я посипвах с плява. На другата сутрин правех „голяма калилка”, според думите на Дурко.


 Всяко семейство си имало свой ковач. Отношенията помежду им били на взаимна почит и уважение. За изделията, които занаятчията изработвал, му се плащало в пари, а за поддържането им – в натура /основно храна/. „От дядо си Петко Дончев Дзунов знам, разказва Петко Петков /р. 1940 г./, че, когато се оженили майка ми Пена и баща ми Христо, вторият човек след кръстника, когото са дарили на сватбата си, е бил майсторът чукач дядо Алил, който живееше при мелницата. От своя страна, майсторът подарил на младоженците кобилица с два бели котела и кипча, която още ползвам. Дядо е имал за поддържане кола, каруца, 10 – 12 коня за вършитба, 5 – 6 крави, мотики, ралници, брадви и други. Затова всяка есен, след прибиране на житото, първо заделял от него за семе, после отделял за ковача и каквото остане – за семейството си. Ако за нас няма, ядяхме просеник.”

Всяка есен селяните от нашата махала докарваха някои от животните си, които бяха „обосели”, при ковача Мехмед Асанов, който живееше срещу Ненювската чешма. С помощника си Дано Кирков връзваха със сдвоено въже предния крак на биволицата или вола на прегъвката над копитото, като единият край на въжето се прекарваше напреки към задния крак, за да се причоса, след което същият край на въжето минаваше под корема на животното, прехвърляше се през гърба му, и  се поемаше от майстора, който не само трябваше да дърпа въжето към себе си, за да събори животното, но и трябваше да подпира последното, за да не падне изведнъж върху корема си. В същото време другият край на въжето се придърпваше от помощника му. После прекарваха между предните и задните крака на животното едно дърво с дупки в двата края, към което ги привързваха. За да коват по-лесно, повдигаха краката на шейна. С нещо подобно на косер почистваха копитата, след което майсторът наместваше петалото и с клинци го приковаваше.

На цялото това трудово ежедневие в Радювене обаче беше сложен край, когато комунистите дойдоха на власт и по насилствен начин ликвидираха частната собственост.

На 9 април 1951 г. селото въстана, от което е останал следния спомен: „От всички пътища, излизащи на полето, вървеше народ. Пред стопанския двор ни чакаха униформени милиционери с автомати, не дават да влезем и си вземем животните. Но ние сме много и те отстъпиха…Взех си биволицата. Вечерта я издоих, накърмих, телна я закарах…Още не седнал, дойдоха от общината и казаха: „Бивола ще връщаш, че тегло те чака, кринчета, въжа, чували”. Що народ биха и караха в Ловеч…Нивите взеха, овцете взеха, бивола с каруцата, а трудодена с години – няколко стотинки. Едни ръгнаха връмого по Балкана, други – по Добруджа, тука – пари няма, от нищо – нищо”.

И съдбата на ковачите не се оказва по-добра от тази на селските стопани.  Вместо да държат чука, а жените им да се грижат за децата и домакинството, както е било векове наред, те са поставени между чука и наковалнята. Властниците оставиха част от тях да коват взетите от селяните животни в ТКЗС, а други хванаха пътя за Делиормана – да правят тухли, и Балкана – да секат гора. След време някои от децата им станаха трактористи, шофьори на село, а други гонеха рейсовете, за да отидат на работа в града, като леяри, ковачи, фрезисти, електроженисти, бояджии, общи работници, метачи.

За това гонене на автобусите разказва Милена Джамбазка: „Още не бяхме решили въпроса с квартирата в града и всяка заран и вечер пътувах. Работех в мелницата „23 декември”. За да не изпусна рейса, ме пускаха от работа 15-20 минути по-рано. Една вечер през м. ноември 1972 г. виждам, че автобусът тръгва, а аз съм на 10 метра от него, махам на шофьора да ме изчака, че не мога да изтичам бързо, защото бях в напреднала бременност с първото дете, но той не спря. Тогава колкото можа хукнах на отсрещния тротоар, защото автобусът трябваше да направи маневра. Отново му направих знак да спре, но той пак не спря. Чудех се какво ще правя, къде да ида, когато автобусът ме подмина. Не измина и 15 метра, той спря и почна да се движи назад към мен.

С отварянето на вратата, чувам гласовете на Кадрието – жената на Асан ковача, на Рамизе – жената на Асан кларнетиста, на Акман и жена му Атка, как викат на шофьора: ”Ти глух ли си? Ако не виждаш в какво състояние е жената, не разбра ли какво ти казваме, че няма къде да замръкне в тоя град”. Рейсът беше пълен, там беше и мъжът ми, но си мълчаха.”

През всичките години на комунизма ковачите и синовете им не напуснаха селото си, както направиха много от техните съселяни. Закупуваха изоставените къщи на забягналите, стягаха ги и всеки ден се връщаха при децата си – младостта на селото. Връщаха се при животните, които имаха – някое магаре, прасе, кози и кокошки. Връщаха се при засятата градина с лук, картоф, домат и пипер. Връщаха се да замръкнат в селските си подредени и чисти  къщи.

Връщат се и днес наследниците им от гурбет…

Те останаха и, по всяка вероятност, бъдещето на Радювене ще бъде тяхно…


27 декември 2010 г.

 _______


** Надка Киркова си спомня:  „Един път отиваме с мъжа ми на гости в Уската, моят свекър много се имаше с баща му. Уската и жена му Рабиша ни посрещнаха на вратата, но Уската като рече: „Петко, къде си ходил, я си отръскай дрехата и тогава влизай.” Имаше някаква сламка на палтото му. Жена му, дето речено, когато и да отида на Ненювската чешма, все пере. Тогава чешмата имаше много вода, а сега в долчината само воня и чучурката пресъхнала”.

  * * *

 

СПОМЕНИ НА РОМИ ОТ СЕЛО РАДЮВЕНЕ, ЛОВЕШКО, ЗАПИСАНИ ОТ ВАСИЛ КОЛЕВ ПРЕЗ ЕСЕНТА И ЗИМАТА НА 2010-2011 г.

 

 

 Спомен на Доко Давидов Одрински

(Ахмед Мехмедов Алиев)

 

От баща си знам, че моите деди са дошли тук от Одринско. На баба баща й е бил заселен в с. Сопот. Дошли са да бъдат одворени с български земи. Дядо ми е имал земя в Бальов дол, Главошката круша, Стоките. Дядо умрял 1930 г., а баба – на 1 май 1944 г. 

В Руско-турската война баба е била на 12 г. и бягала от руснаците. Отишли си в Турция. Живели са известно време и пак се върнали в Радювене. Дядо се занимавал с правене на тюленбеци /звънци/ и синджири. Хлопки и клопарници правеше и чичо ми Асан. През Българо-турската война 1912 г. ги подгонили да напуснат България. Баща ми е бил малко дете и додето стигнат границата, дошла заповед, че който иска може да остане да живее в българско. Семейството на дядо се върнало на село, но останали на гола поляна, тъй като дядо  всичко бил продал, когато заминавал: нивите на Стоките – на Тъпчоците, а в Бальов дол – на Главоците и на бащата на Минко Кунчов. От Нецовци е бил кмета, когато са ги заселили до Стоян Ланджоски в Карамановия дол. Дядо и баба са имали 3 момичета и 5 момчета, раждани през две години. Едната е женена в с. Орлене, другата – в с. Микре, а третата – за дядо Байрям ковача.

Те купиха къщата на Сава Петров, дето свиреше на кларнет. Най-голям е бил чичо Мустафа, бръснар. В началото живееше в циганския ни дол, а после купи къща при Агушите. Чичо Асан, на Мильо топанджията баща му, и той в дола, умря на 3 март 1940 г., а синът му купи къщата на Цанко Кьосов. Баща ми Мехмеданко в началото е живял в дядовата къщурка в дола – една дълга с четири стаички, на земята. Тук остава до 1943 г., а после – под наем в къщата на Митьо Ланджата. Аз тогава съм вече чирак. В дядовата къща останали да живеят четвъртият син – чичо Аметчо – и най-малкият –  чичо Иско – когато, като войник в Севлиевските  казарми, паднал от коня, уволнили го и не след дълго умрял. В циганския дол живяхме до 1948 г., когато ни оземлиха с по 300 квадратни метра до Пукалския кладенец, където създадохме Циганската махала от семействата на баща ми, сина на чичо Асан и чичо Аметчо, Амида с втория си мъж Ибраим Мутов Дурчев – ковач, нейният син Джато от първия й мъж /негова дъщеря е Амида, кръстена на баба си Амида, женена за Чико от Сомовит. Те купиха къщата на баба Дамяна/, брата на Ибраим – Асан със Софка от с. Пресяка и бащата на Мантев – Асан Мутов. В дола останаха само семействата на дядо Аско Елезов Асанов. Родът му също е от Турция, Кискиновите – две къщи и срещу Ненювската чешма – една къща на Алиловите.  Цигани в село имаше още при Агушовата чешма – Ахмед ковача. Той имаше трима сина: Махмуд, Емин и Литата, който отиде в София и се ожени за българка. Днес наследник на дядо Ахмед ковача е Айша /Шуна/. Сега тя живее в Гурзовата къща. Нейният баща беше Аско Мечев от с. Лисец. До Орешките живееха Мехмед Аджев и Усо Франкин. От тях в село няма наследници. Дядо Ибо – на полето до казаните и чешмата – също са пришълци и са били оземлени. От тях няма наследници. През войната от 1912 г. Бърдарите са искали да ги колят.

Баща ми се е женил 4 пъти. Първата е била на дядо Кискин дъщеря. Умряла при раждане, заедно с детето. Дядо Кискин Мутов е родом от Угърчин и говореше цигански. Негова наследничка сега е Емина, къде е купила на Малчика къщата.  Втората е Дерманченка. Дядо я изгонил, защото била мързелива. Третата е моята майка. Казвала се Мирема Касъмова, родом от с. Катунец. Тя е умряла по Богородица, когато съм бил на 5 месеца. После се оженил за жена-вдовица с дете – брат ми Асан  зурладжията, току-що роден баща му умрял, и преражда Гариб, Тефик и Димир. Преди това ражда още няколко, но все мряха. Гариб се ожени за една говедарка в село, родом от с. Търнава. Тя го заведе там, роди му двама близнака и едно момиче, и там той умря. Тефик купи къщата на бай Петко Мирчовски, а Димир се ожени за една от Белене и там отиде. Под Амида е къщата на кака ми Личковица – вдовица, с дъщеря Асебе и син Мехмед, който живее в Габрово, и прероди  от Ахмед Думов /Пачероза/ от с. Дебнево  Сали, който сега живее в къщата на Марин Чокойски. Под тях живее Румен, братов син на Мантев. Преселници след 1930 г. до 1950 г. са две семейства от с. Голец – родителите на Йосеин Асанов /Мантев/ и бащата на Асан ковача, а след това –  Пушковите и Марковските /след 1950 г./ от Угърчин. Пушковите се занимават повече с търговия, музиканти, а някои работеха и на стопанския двор, като хубавата Цонка, де бе взела акъла на всичко мъжко в село, сега женена в Катунец за българин.

От тоя род е и Павлинка – жената на един от внуците ми. Преди да дойдат тук, моят джинс се е сродил с тях още по време на баба ми.

Аз съм роден на 3. 02. 1929 г. в циганския дол и съм първия син на баща си.  Отгледан съм от чичо Аметчо и майката на баща ми. Чичо ме гледа като собствен син, докато се ожених. Десетина  години са ме главявали  за чирак по 6 месеца, най-много в Гето Генчев Колев – Келеша. Тук, като пастирче, се научих да свиря на кавал от Ахмед Ашаров, който бе слуга на Цъклиската колиба. Като поотраснах, засвирих и на кларнет по празненства. С Тодор /Ганди/ – тромпетист, чичовия син Мильо – тъпанджия, Шариф Мутов от Кискините – барабанчик и аз на кларнет създадохме оркестър. Бай Гето ме изпрати войник.

Когато започна войната на Съветския съюз и фашистка Германия срещу Полша, аз бях главен у Асен Капаня да му пася кравите. Викаше ми Мечо вместо Ахмед. Три години бях в трудовите войски в мина „Бориева”, Кърджалийско /Конския дол/. Тук през 1952 г. с три учебника завършихме 5, 6 и 7 клас за няколко месеца от 1 август до 27 декември. По тези учебници ни учи Шабан Мехмедов от Варна и той даде дипломите за 7 клас. С това свидетелство записах и завърших комбайнерството през 1964 г.

Ожених се на едни избори през 1953 г. за Атиджа. Тя е от с. Каленик и от нея имам двама сина. Единият – Ахмед – купи къщата на Митьо Късондрака. От него имам една внучка, завършила икономическо образование и женена за гозничанин – музикант. В Холандия са от 4 години. Сега има бебе там.

Другият ми син е Христо. Той си построи собствена къща в мястото, дето го купих през 1969 г. от Йото Гешовски за 2400 лева, с две дворни места. Тогава имах 5000 лева в пощата. Заработката ми като тракторист бе 530 лева. Като жътвар вземах и по 1000 лева. В ТКЗС работих до 1970 г. На 20 януари направих трудова злополука на Егинината ливада и се пенсионирах от тогава.

Туй ТКЗС, според мене, пропадна, защото станаха много крадците, защото си нямаше стопанин. Свършвам жътвата и вечерта последният бункер отива на председателя на ТКЗС в амбаря. Без да му рече някой фафла. Бригадирът правеше същото. Крадяха с гъза си.

Жъна на Стольово дърво – 60 декара. Зърното минава през кантара на стопанския двор. Отивам вечерта при бай Гето Чимпиля и виждам, че ми се губят две товарителници за 5 тона зърно. Питам го къде са, а той ми вика: „Като не е  докарано зърното, как да ти ги дам?”. На сутринта отивам и питам  бай Стойко Мундака – бригадир, а той: „Като не са дошли, какво да ти направя?”.

На другия ден отивам пак да жъна и минавам в западния край, горе на Чернат, и в трапа, дето са вадили камъни до източната част на Динчова чука, пълно с жито. Връщам се веднага на стопанския двор и казвам на бригадира, а той: „Тъй ли?”

Прави са днешните народни представители дето викат: ”Дайте да си направим едно малко те-ке-зе-сен-це, за да има от къде да крадем”. Кандидат-член съм на БКП от 1946 г. Поръчители ми бяха Минко Бъръма, Вълчо Кисьов и на Пламен, дето му викат циганчето, дядо му, а от 1952 г. съм редовен член на партията. Лидер на БКП в село и региона станах след 1989 г. 

Когато сменяха имената ни в село, аз бях в болницата. Като ме изписаха, отивам на автогарата за билет, за да се прибера на село, ме присрещат Петко Гърнето и Вълчо Кисьов: „Доко, /името ми е Ахмед, но от малък ми викат така/ само ти си останал и трябва да си смениш името, това е нареждане на ЦК на БКП”.

Когато се жених, Петко Гърнето беше кмет и той ми прави гражданския брак, а Вълчо Кисьов ми беше поръчител, когато трябваше да стана партиен член. На другия ден ме вика кмета Пело, при него беше Бонка Чалъмката: „Или ще се прекръстиш, или ще те изселя от село”, ми казва той. Аз му отказах. Дадоха ме на съд, че не ща да се преименувам. Съдия беше Иван Тотев. Той ми каза да кандисам и аз кандисах. Много от нашите доброволно се прекръстиха. Когато Пело ми даде паспорта, ме попита какво бих си пожелал с новото име.

Отговорът ми беше такъв: „Като умра, да ме заровят до тебе”. „Ах, каа, дееба циганина дееба, туй ли ти беше лафа”.

Ако има някаква разлика между нас – първите заселници в село и някои от придошлите след 1944 г. – тя е, че те са повече по пиенето и повече деца имат. Нашите са като при българите – по две-три.



Спомен на Асен Митев Маринов

(Асан Мустафов Мехмедов)

 

Роден съм в с. Голец на 4. 04. 1929 г., където завърших 7 клас и после работих при баща си. Дошли сме в с. Радювене през пролетта на 1944 г. с баща ми и брат ми Мехмед, който през 1969 г. почина и остави две деца близначета, които не са в село, а жена му се ожени в с. Ъглен. Баща ми дойде тук след 7 г., откакто майка ми беше починала, заради майката на Мильо топанджията, която беше останала вдовица, пък и тук имаше повече работа, защото Радювене е голямо село.

Те нямат природено. Тогава той беше 55-60-годишен. Най-напред живеехме в къщата на Станьо Гечов, а ишлика ни беше в къщата на Бочо Джамов. Там работехме и тримата – аз, той и брат ми.

Майсторлъкът на ковачеството е горещото заваряване и закаляването на сечивата. Заваряването става, когато желязото ври. Тогава се слагат на наковалнята едно върху друго, където са загряти до бяло, двете части, които искаме да заваряваме и започват да се чукат с чука, като се хвърля пясък. После пак се нагряват до кипване и пак се чука.

При закаляването първо трябва да се разбере каква е стоманата и после се прави закаляването в зависимос от това каква твърдост искаме да получим.

Майсторлък се иска и при подковаването на животните. Не е достатъчно само да вържеш повода на коня в дървото и стопанина да му вдигне крака, и ти със сантрача да подготвиш копитото, а как ще приковеш подковата така, че да не нараниш животното. Тук се иска усет, когато чукаш с чука по клинеца, а не да чакаш коня да трепне или от болка да ритне.

След време купихме къщата на Байрям Мехмедов Аджев, който я беше взел от баба Йордана – на Спас Костов сестра му.

От 1955 г. до 1969 г. съм работил в Троян, женен с децата, а  баща ми продължи да работи като ковач в новозакупената къща. Жена ми е родом от с. Драгана. Баща й беше също ковач и освен в Драгана имаше и клиентела – махала от 20 къщи в Угърчин. До там ходеше на кон, а се връщаше пеша, защото конят беше пренатоварен с храна, която му даваха клиентите за работата, която им вършеше. Тогава беше така. Всеки майстор си имаше постоянни клиенти, на които им се правеха услуги. За точене, клепане и коване се плащаше в натура, а за грубата работа, когато се изработваше, даваха пари.

Деветнадесет годишен бях, когато се ожених за Кадрие Салиева Мехмедова, която ми роди две деца – Айша и Мустафа, който живее в Горна Митрополия. Айша, след като се ожени, купиха имота на учителя по математика Илия Минчев Таратонски, където си направиха голяма къща.

От Троян през 1969 г. отидох на работа в завод „Балкан” като фрезист и работих като такъв до пенсионирането си, а после в ковачницата на татко. Работата ми е малко, даже и не стига и за мен, нищо че съм останал единствения ковач на селото и съм минал 80 г.

От време на време наклепвам мотика или права лопата, наточа брадва или подкова някои от конете, доколкото ги има сега в село. Като майстор завъдих приятели, а се имаме и като роднини с близките на мащехата, затова останахме тука. Празниците не делим и мюсюлмански, и християнски празнуваме. Даже християнските по-празнуваме.

 

Спомен на Асен Ангелов Крумов

(Асан Алиев Усов)

 

Името, което са ми дали баща ми и майка ми е Асан Алиев Усов.

А името ми в паспорта, което ми дадоха комунистите, го знаеше само началникът на цеха в завода, където работех.

Даже и тези, които ме натискаха в село да се прекръстя, си ми викаха Асан, докато бяха живи. За смяна на името ме вика да ме уговаря секретарят на кметството Вълчо Вълчев, но аз му отказах. На другия ден кмета Пело Петков. След него ходих при секретаря на БКП в село Велин Йочовски и накрая ме извикаха в окръжния комитет на БКП в Ловеч да ме агитират, на които им рекох, че не могат да ме накарат зорлем.

Но те хванаха другата страна. Където и да отида, искат нов паспорт с българско име. Отивам да тегля пари – „Можело, ама само с нов паспорт”. Отивам в материалното за строителен материал – „Дай си паспорта да ти издадем документ”, давам, а те: „Този не важи”. По това време бях наел майстори да си направя кухничка. Дойдоха от кметството, намериха ми кусур по отношение на някои документи и прогониха майсторите. Велко Митев работеше в партията и ми рече: „Не мога да ти помогна, иди си смени паспорта”. Бях си вземал отпуска, така си пропилях времето с разправии с властта, а и моята започна да ми вика и аз няма накъде, кандисах.

Баща ми е калениченин, музикант тромпетист. Починал, когато съм бил на 2 месеца. Ходил да свири и изстинал. Плевмония и край.

Майка ми е от Г. Желязна и се оженва за Мехмедан Алиев, бащата на Доко Одрински, който е бил от 3 години сирак. Майка ми преражда трима сина – Гариб, Тефик и Димир. До 1948 г. бяхме комшии в Караманския дол със Стоян Ланджата, дядо Кискин, дядо Кокю и Алиловите от другата страна на дола срещу Ненювската чешма, която има над 100 години, където се перяхме и вземахме вода. Аз съм на 80 години, но така както е сега никога не е било, да не може да се премине покрай нея от смрад, а и вода няма за пиене. На кого ли не се оплаквахме, но явно някой дава пари, за да е тъй.

Докато си купих къща, живеех при нашите. Като дете пасях два бивола, а те работеха на изполица нивите на д-р Еврев в Изворджика. Бяха 10-12 дек. царевица и жито. На кларнет в къщи свиреше баща ми. На него свирех и аз, но сериозно засвирих, когато станах 15-годишен и ми купиха кларнет от Муса Пушков – угърчинец. Синът му после свиреше на тромпет.

Чуя ли кларнет, умирам. Един път Сава Петров – кларнетист ме вика у тях да си поприказваме и ми казва: ”Асанчо, ти трябва да отидеш в музикалното  в Ловеч. Записах се в читалището и ходех всеки ден след обяд в продължение на половин година. Когато завърших курса, започнах да свиря в селската музика.

Там заварих: Сава Петров, Славчо Семков, Тодор /Ганди/, Банчо Йончев – баратонист, Стойко Кардаша – басист, Вълчо Метудовчинина /родом от с. Метудово, днес с. Скобелево, бел. В. К./. После дойдоха Мильо /Мустафа Асанов/, братовчед – топанджия, Мехмед Мусов – тромпетист, Добри Кардаша – барабанчик, Пано Бозов. На акордеон свиреше Мехмед Шарифов.

Свирехме по сватби, кръщенета, празници. Музиканти имаше и от угърчинските цигани – Пушковите.  Пушка Байрямов – топанджия, Муто Сумин – кларнетист. Те живееха в Гърколската къща, като тяхна, а останалите пушки – в къщата на Борис Ненчов. В Угърчин са живели на Забития камък. Тук ходеха да работят по стопанския двор, където е млякото. От всички пушки сега в село е семейството на Салко и брат му – синове на Пушка Байрям.

Ако ние местните имаме по едно-две деца, колкото при българите, то угърчинските – колкото пръстите на едната ръка, че и нагоре. Асен Илиев – акордеонист, от Марковските има 4 сестри, а чичо му Бочо – тъпанджия – шест деца.

Като навърших години ме взеха в казармата в Сливен за 3 години. С уволнението се ожених за Рамизе Салиева от с. Драгана. Дядо ми, бащата на жена ми, беше голям майстор ковач. Да ти направи калилка на брадва все едно, че е правена в термичното на завода.

Преди нея си имах приятелка от с. Градина, Плевенско. Един път й ходих на гости с приспиване в тях. Родителите й ме харесваха. Пишехме си писма, но баща ми каза, че трябва да взема Рамизе, която също познавах, защото сестра й беше женена за Асан ковача. Той също е придошъл, но много по-рано от Пушковите и Марковските. Баща му научил, че моята стринка – на Мильо топанджията майката – е вдовица и дошъл на село с двете си момчета, но единият умрял неженен. Имах едно дете – Метката, което почина преди няколко години и ми остави едно внуче – Анелия.

Като се ожених започнах да работя в циглената фабрика в Ловеч през 1954 г. и работех някъде около три години. След туй отидох на курсове за тракторист, които бяха 6 месеца в МТУ гр. Луковит. От там работих като тракторист в строителната в Ловеч – 4 години, но партията ме върна да работя в ТКЗС в тракторната бригада и да свиря в селската музика.

През седемдесетте години жена ми отиде да работи в завод „Балкан” и работи, докато се пенсионира, като пътуваше сутрин и вечер с рейса. В село бях тракторист 8 години, но отидох при жена си за повече пари, дето се правеха вилките на велосипеда. Там вземах добри пари – по 600 лева на месец и работех докато се пенсионирах. В село си купих къщата през 1958 г. от Петър Пашата – тракторист, забягнал от ТКЗС много преди мене. После купих и дела на сестра му Хица – учителката, като цялата работа излезе 5000 лв. През всичките си години не съм се откъсвал от земята. И сега си работя лозето, градината. 

 

Спомен на Асен Иванов Игнев – Мантев

(Йосеин Асанов Исов)

 

Роден съм през 1935 г. в с. Радювене. Баща ми е от с. Голец, а майка ми е от тук. Баща ми е дошъл през 1931-32 г. Имах брат, който почина преди 3-4 години. Той има едно момче Румен, което живее в село и работи в града.

Баща ми беше майстор ковач и правеше синджири за капистри, ланци за кучките при спъване на волски кола и каруци,  букагии за спъване на коне и магарета, ченгели, но и ходеше по хорските къщи като мен да върши разни работи – зидане, цепене на дърва. Други майстори ковачи, освен баща ми, бяха: Дурко при мелницата, на Уската баща му, Дурко на полето до чешмата срещу Тотю Сороленя, бащата на Асан в къщата на Бочо Джамов, там дето сега е Димо Горанов имаше ишлик на Емин брат му. Говедар през комунизма беше на Рамадан баща му – дядо Асанко. На Доко Одрински баща му и един от чичовците му бяха козари. Те правеха и лъжици. Майка ми врачуваше на боб.

Не помня тез, които бяха в Ланджовския дол и после в циганската махала, да ходят да просят, крадат или някакво престъпление да са извършили. Тия работи започнаха да се правят по-късно, когато в близките години дойдоха преселниците с лошия си табиет.  

В село не знам някой да знае друг език освен български. Смътно си спомням за някой обичай, като човек от милетта. От тогава е останало при някое погребение в село да идва и оджата, но какво говори никой не му разбира. Днес всички се погребваме както българите – в ковчези, с костюми, в присъствието на всички от семейството, роднини и приятели, а не както някога е било – мъртвецът да се обвива в бял плат и да се носи до гробищата с носилка. Гробът представляваше подмол и мъртвецът се поставяше в него, а отгоре се нареждаха дъски, за да не пада пръстта по него, и жени не присъстваха.

Като завърших 7 клас и позаякнах ходих бригадир да правя язовира „Ал. Стамболийски”. Велко Митев, дето работеше в партията, ме накара. Преди това работех в пощата със Стефан Гърколя. Бях сбъркал името на началника си от Ловеч, като го бях нарекъл Мантев, и това име го лепнаха на мене.

Като се върнах от Росица прислугвах в село на д-р Киров в къщата на Гошо Вятъра, метях читалищния салон, който беше в училище „Васил Левски”, докато отидох трудовак пак на язовира. Като се уволних си дойдох на село и се ожених за Анка от с. Смочан.

С жена си се запознах с помощта на приятел от с. Пресяка. Пристана ми, не съм я крал. После, две-три лета ходихме да правим тухли срещу храна и пари в с. Икономово и в едно друго село до Каолиново. Докарвахме жито и спечелихме добри пари, с които купихме къщата на Иван Мелезиня, където се родиха и децата ми – Асибе и Юри.

Известно време работех в ТКЗС като общ работник, а жена ми гледаше децата и две кози за мляко. Ходих и на работа в Ловеч – 5 години хамалин на гарата, 2 години стрелочник и 2 години в „Тръбна мебел”. Работата в ТКЗС на село съвсем закъса. Всичко избяга.

Тогава властта докара другоселски цигани, а на тез, които се върнат, им даваха допълнително пари. Аз станах овчарин на Панковата колиба. После, до пенсионирането гледах шилета на Долния стопански двор. От тук ми дадоха 220 лева пенсия. Сега преживявам като поработвам на някого и си гледам градината, кози, прасе. Дъщеря ми го купи на заминаване за Белгия.
 


Спомен на Пею Димитров Балевски

(Байрям Димиров Балиев)

 

Дядо ми Балия е българо-мохамеданин от с. Лесидрен и беше ковач. Баба ми е от Бяла Слатина. Имало е нужда от майстор в с. Славовица, Плевенско, и затова са отишли там. Имаше и други ковачи в това село, които са наши роднини. Баща ми  намразил ковачеството, защото беше тежък и мръсен занаят и се захванал с печкарство. Чичовците ми Кадрие и Уско продължиха занаята на дядо.

Там нямаше българи ковачи. Те работеха земеделие. В селото ми имаше богати хора, но комунистите с метла ометоха амбарите и ни направиха равни. Пръснаха народа. От село избягаха най-много в Плевен и Габрово. Моите роднини отидоха в с. Ясен, къде гарата. Имахме земя 5 декара, къща, и заминахме.

В с. Радювене дойдохме на 3 март 1951 г. Най-напред седяхме в Ловеч при брата на майка ми. Той беше заможен, занимаваше се с търговия, тенекеджийство и се готвехме да ходим в Турция.

По това време тука върлуваше туберкулозата. Направихме паспорти, всичко, но вуйна страдаше от тази болест и беше в болницата. Удариха ни савака, вземаха ни паспортите, и тогава дойдохме в Радювене. В Турция щяхме да учим език.  В родното ми село Славовица никой не знае турски, нито майка ми Гюла, нито баща ми Димир. Ние не може да се пишем турци, защото не знаем турски. Какъв турчин е на Асан бръснаря баща му? С него сме ходили да правим тухли в Делиормана и тамошните турци му се смееха на неговия турски. Каквото правят българите, това правим и ние. Каква вяра!

Кога да ни сменят имената, най-напред у нас дойде Петко /Малчика/ с началника на пощата Стефан, приятели и ми викат: ”Ще въриш да се прекръстиш в общината при Пело кмета”. Аз питам Стефан и Малчика: „Добре де, насила ли е тая работа”, а Стефан ми вика: ”Не е, ама е доброзорна”.

Понеже бях в завода, излизам рано от къщи в 5.30 ч., за да хвана рейса в 6 часа, и не мога да отида до селския кмет, то началникът на цеха Лальо Мандов ме освободи, за да си сменя името. Отивам при Пело и си казвам измисленото от мен име Пейо Димитров Балевски, тъй като тези имена се схождат с мойто, на баща ми и дядо ми , който е от Балиевия род.

Тук, в Радювене, в началото живеехме на кирия, а после купихме къщата на бай Вълчо Гюров. В началото живеехме цялото семейство – татко ми Димир, майка ми Гюла, двете ми сестри – Роза, р.1932 г., женена за абланченин и Магболе,  р. 1945 г., и брат ми Исмаил, р.1939 г.

Брат ми беше много ученолюбив. Като порасна много пушеше и умря на 53 год., докато аз не съм пушил никога и съм на 75 г. сега. Той ходи в Плевен да учи. После работи в Ловеч, МТС в с. Абланица, в Мелта. Навсякъде го ценяха  като много добър специалист. 

Баща ми се занимаваше с печкарство; туй което правя аз сега. Основно образование до 7 клас завърших в Славовица, а после – печкарство при баща ми. Като дойдохме в Радювене, дето влезеш мирише на пушек.  Печкарин на селото беше Цано Фотника. Иде да прави печки, но първо се напие.

От село ходих в строителната като общ работник и спях в общежитието като женен. Карах два-три месеца и напуснах. Жена ми е от с. Каленик. Моми радювенки имаше, но не ми харесваха. Ходех хубаво облечен – костюм, вратовръзка, червено шалче. Тукашните бяха диви, живееха в дола. Сестрите и брат ми си другарувахме с българчетата. За мен приятели бяха Малчика, Надко Костов, Дишко Цанов. В Гормалянската махала имаше най-много младежи. Лових се на работа в яйцекопа, а напоследък, преди да се пенсионирам, с жена ми Шефка изкарах в завод „Балкан”, към инстроменталния, като ковач на въздушен чук.

Дълго време нямахме дете. Затова решихме да си осиновим българче, но Матроза, адвокат от село, правеше всичко възможно да не стане, защото сме били друговерци, та ходих при Велко Митев, който оправи работата. Като отидохме да вземем Иво, така се казва синът ми, от дома в Тетевен, той вдигнал температура и не ми го дават. После като се оправи, брат ми отиде с колата си да го докара. Иво завърши 8 клас в село, а после СПТУ по строителство в Ловеч.

 

Спомен на Антоанета Андреева Александрова

(Атизе Ахмедова Алиева)

 

Мъжът ми е от Ловеч. Бяхме още там, когато ни извикаха за смяна на имената, и ние се съгласихме.

Като живеем в таз България, какво да правим. Като смениха името на свекъра, той от време на време току ме попита: „Булка, как ми беше името?”.

Дядо не помня, а баба си я спомням съвсем мъгляво, като лежеше на едно легло. Като малка живеех в дола с родителите си и брат ми. Баща ми работеше чужди земи на изполица, тъй като си нямахме своя земя.

В ТКЗС не е работил, защото се поболя. Правиха му операция и се принуди да стане селски козар. Майка ми е от с. Абланица. В миналото бяхме малко и все роднини. Затова търсихме да се оженим от друго място. Моят мъж е от гр. Ловеч. На брат ми Байрям жената е от гр. Тетевен.

Майка ми работеше в полевъдната бригада на ТКЗС. Като малка дойдохме тук в махалата. В село учих до 5 клас и се поболях. Като станах по-голяма домакинствах, докато се ожених.

Бях 19-годишна, когато отидох на панаир със семейството си и там на люлката със синджирите се запознах с мъжа си. В началото на таз люлка беше страшно, но после свикнах. Той ме попита от къде съм. После ходихме из панаира, взема ми адреса и започна да ми пише писма, на които аз му отговарях няколко месеца. Наближаваше да ходи войник и ми предложи да се оженим. Неговите хора дойдоха да ме искат и се сватосахме. Един месец след годежа отидох да живея в тях.

Мислихме да правим сватба, но свекървата не даде, а нашите тук се стягаха. Тя имаше доведени и за тях се грижеше. Живяхме няколко месеца и той отиде войник, и аз се върнах на село, докато той след две години се уволни.

Като се върна от казармата, известно време отново живяхме в Ловеч, но родителите му постоянно се караха и ние си дойдохме пак на село, като излязохме на квартира у баба Йонка до читалището.

Той беше се хванал на гарата стрелочник, а аз в завод „Балкан”, където се пенсионирах. Преди това работихме 7 години в държавната мелница. Дадоха ни квартира, а детето ходеше на седмична градина.

Имам само едно дете, момиче, което е женено с едно дете и в момента дъщеря ми работи в Гърция, а момчето й е покрай нас. Всичко си сеем из градината, както вие българите, правим си зимнина.

Къщата, в която живеем, е останала от баща ми и е правена, когато са ни оземлили тук през 1947 година. Тя е от две стаи, коридорче и кухня. Легла, гардероб, шкафове, печки, хладилник сме си ги купували ние, когато работехме в града. Татко и майка, докато работеха в ТКЗС-то, нищо не изкарваха и какво да купят, като нямаше пари. Пристройките в двора си ги правихме ние за дърва и за животните, които си гледахме. В махалата почти сме си роднини. Тук никога не е имало скандали, пиянски истории и каквито и да е било гюрултии. С комшиите българи бяхме си близки, особено с бай Дончо и жена му кака Пена, както и с брат му Марин. Всеки Гергьовден си печахме агнето в пещта на бай Дончо и, докато се опече, кака Пена ни черпеше, а когато някой в къщи имаше рожден ден, те ни бяха едни от поканените гости.

Когато почина на Сали племенникът, бяхме го облекли с костюм. Оджата искаше да бъде погребан, както са погребвали дядо ми, но Сали му вика:” Тая няма да стане”. Мъжът ми знае турски и казва на оджата:”Кой век сме сега и къде живеем, та ни караш по старому да се погребваме” и си го погребахме, както си го бяхме облекли.

Оджата не даваше да му запалим свещ, но ние си запалихме, като си замина. Хората от село турски не знаят и викат повече да не канят оджите, като не разбират какво им говорят. Нито аз, нито родителите ми имаха или ходеха с някакви други специални дрехи.

Обличали сме се с това, което се е носело в село, както е сега.

Снимката на ансамбъла е правена, когато съм била двадесет годишна, това ще рече 1957 г. Властта го беше измислила да има към читалището в село ансамбъл на малцинството, който да изпълнява турски и български песни. Текстовете на турските песни бяха написани на български, тъй като не знаехме турски. Носията от шалвари, блуза, елече, това на главата ешмак му казваха, нямахме, та търсихме от възрастни хора или се шиеха нови. Малчика ни беше ръководител, а Уската ни дирижираше. Почти всички млади мъже и жени участваха. Ходихме да пеем по селата Бъркач, Катунец, Каленик.

 
Спомен на Асие Личкова Асанова


 
Комунистите ми дадоха ново име през……., но след 1989 г. аз си взех моето. Младите не искат нашите имена, защото, където отидат, не им обръщат внимание и работа не им дават. Интересът ги кара. Аз ще умра и няма да знам коя съм.

Дядо Асан, дядо Момеданко, дядо Ахмед и дядо Мустафа браснарят са братя. Не помня да са имали други братя или сестри. Ако са имали, сигурно са оженени по други краища или са умрели млади и затова не ги знам. Дядо Асан е умрял, когато съм била на 1 година. Той има двама сина – моят баща Личко и Мильо топанджията. Чичо ми Мильо има двама сина – Личко, кръстен на моя баща, почина в Бежаново, от там му е булката, и Асан /Цако/, който от първия брак с мед. сестра Рахма има две деца Милко и Албена, а сега е женен за гозничанка. Майка ми Айша е каленичанка. Аз съм най- голямата и двама братя имам – Мехмед в Габрово и природеният Сали.

Чичо Момеданко има от първата си жена един син Доко. Втората му е довела Асан и е природила Гариб, Тефик и Димир.

Чичо Мустафа бръснарят беше женен за Пата от с. Юглав и имат три деца –  Тишка в Турция, Шана в с. Петърница и Асан бръснарят.

Чичо Ахмед и жена му Емина от Абланица имат две деца – Байрям /Бако/ и Атка.

Като малка живеех най-долу в дола, в сламена къща. Там съм се родила. Комшии ми бяха дядо Асанко и дядо Аско бивларят. После, майка ми, баща ми беше умрял, направи една стаичка в махалата до Пукалския кладенец. След време тя прибра Пачероза от Дебнево уж да ни гледа, но той излезе долен и тя го изгони. Той не пиеше, не беше комарджия, изживяваше се като търговец, но беше скръндза.

Почина в с. Каленик. От чужди срам Сали го докара тук. Майка ми работеше в ТКЗС. Всяка неделя имаше музика на центъра на селото и ходехме да гледаме хоро. Там, в дола, правехме сбор на Петковден.

Нашите празници са си и празници на селото и то не от сега, а от както се помня. В българските гробища е не само на майка ми гроба, където я зарови природеният ми брат Сали, но още и на Софка, Асан, Шериф, неговата бабичка Сула, Бано от с. Абланица, майка му, баща му. Много са. И сами пожелаха да ги ровят там. Щяло да им бъде по-хубаво. Баба Айша, 88-годишна, ми вика:”Искам българските гробища” и там поръчала на сина си да я заровят, защото било по-хубаво, отколкото оттатъшните.

За мен има лоши и добри хора, а не дали е българин или циганин. Който  е добър с мене и аз съм добра с него, и не ме интересува вярата му. Аз самичка се ожених, като пристанах. Бях 13-годишна, когато отидохме на панаир в Ловеч и го срещнах случайно.

Той беше 17-годишен и ме пита: „Искаш ли ма?” И аз се съгласих, и тръгнахме с него пеша за с. Вълчи трън. Пренощувахме в Слатина при негови роднини, че Вълчи трън е далече. И като ме заведе, понеже съм много малка, баща му вика:”Къде си повел на ората детето, и я върни откъдето си я взел, че е малка”. А той вика:”Аз не съм я довел да я върна, а съм я довел за жена”.

И аз останах, но майка ми научила къде съм и идва да ме прибере, ама аз не щях да се върна. Той отиде войник и ме остави бременна с момчето. Като се върна от казармата работи в ТКЗС, а аз си гледах детето. Живеехме в две стаи заедно със свекъра и свекървата и двамата му братя. След четири години се роди и момичето, но там продължаваше да е тясно и си дойдохме на село, като купихме къщата на Стефан шивача.

Докато бяха малки децата, работих в ТКЗС. След като изкараха 8 клас отидоха да учат в града. Дъщерята – в Плевен, в хранително- вкусовия техникум, а синът – в Угърчин. Дъщерята след бала се ожени и отиде по чужбина да работи. Сега е в Гърция. 

С моя мъж работихме 14 години в града, като си живеехме на село. Той – в леярната „Цачо Сяров”, а аз – в „Балкан” като чистачка, защото съм саката от нелегален аборт. На Банцика жена му правеше в село аборти. Да слушам хората, отрови ми се кръвта, бях на мране. Получи се суха гангрена.

Когато бяхме в махалата, си живеехме добре. Ние не сме злобни хора да се заяждаме с тоя или оня.


Спомен на Михаил Александров Карагенчев

(Мустафа Асанов Елезов)

 

Дядо ми Елез Асанов Байрямов /Котю/ е роден на 17 май 1876 г. в с. Радювене.

Най-напред неговите родители са живели в с. Скобелево и тогава са дошли тука. Жена му се е казвала Фереди. Дядо Котю е бил биволарин, в Румъния е водил бригада жътвари. Моят баща Асан Елезов Асанов е роден през м. април на 1904 г. и умря през 1989 г. Майка ми се казваше Айше Ибраимова Исмаилова, от с. Българене. Майка й се е казвала Гюла.

Била дошла с родителите си от Измир, заселили са се в Малиново /Турски Острец/ и се е оженила в с. Българене. Баща ми беше земеделец и пасеше селските биволи. От Караманския дол, дето живеех като малък, отидохме до читалището, като купихме къща от Иван Сълев Стоянов за 4000 и нещо лева. После я продадохме и купихме от Дончо, забравих второто му име, в долния край на село, където отидохме цялото семейство през 1964 г.

Брат ми Елез, като се ожени, си купи къща и се отдели. Сестра ми Гюла си купи къща от Стоян Цочов, а малката ми сестра Рахма е женена в с.  Тодоричене, Луковитско. На баща ми и майка ми аз им бях гледача. При мене те умряха и ги погребах по християнски.

Завърших 7 клас в село и УТР в Етрополе.  Ожених се през 1964 г. Жена ми е от Български Извор, има средно образование и е работила като бригадирка в СССР преди да се вземем. Заедно работехме в завод „Балкан” – тя като бояджия, а аз 40 години като заварчик първа степен и 6 разряд. Почина от диабет през 2005 г.

Имаме двама сина. Големият – Алюша – завърши Механотехникума и работи във военна полиция Плевен, а малкият – Алексей – завърши кожарския техникум и работи по специалността си. И двамата имат семейства, апартаменти в Ловеч, децата им ходят на училище. Родителите съм ги погребал в селските гробища, както всеки селянин. Сватбите на децата ги правих по българския обичай. Какво ми е циганското на мен? Върша ли непорядъчни неща? От къде на къде ще бъда сравняван с дошли от не знам къде си!

  
Спомен на Тефик Мехмедов Алиев

 

Роден съм на 14. 02. 1946 г. в с. Радювене.  Възстанових си името не че съм вярващ, а защото името ми е дадено от баща ми и не се срамувам, че съм от милета.

Дойде разсилният от кметството и ми казва: „Кметът Пело Петков те вика”. Отивам, а той: ”Иди си и облечи една бяла риза, и с джипа ще те закараме в Ловеч да си направиш снимка за паспорт”. Придружител ми беше Стоян Багера, заведущ военно-отчетно бюро в кметството.

Не упреквам тези, които се съгласиха да си останат с новите имена. Разбирам ги – интересът клати феса. След като повтарях няколко пъти, завърших 7 клас и чаках да порасна, за да стана тракторист. Помагах на баща си и майка си да пасем говедата на Нецовската колиба и да ги гледаме на Горния стопански двор през зимата, докато отида войник. После завърших курсове за тракторист и  електроженист първа степен. В ТКЗС работех на ДТ – 75 и ЮМЗ заедно с братята си Доко, Гариб и Димир. Брат ми Гариб с Димо Горанов поправяше агрегатите за доене на кравите, а после остана само тракторист. Първата му жена е катунчанка и от нея има момче и момиче. Момче на дъщеря му е женено в село за момичето на Митьо Кучето. Втората му жена е от с. Търнава, Врачанско. По-малкият ми брат Димир, след като завърши в село, ходи да учи с Недко Бонински и Ненчо Диловски селскостопанско училище в с. Голям Желязна. След казармата се ожени за Анка Мехмедова и живееше в къщата на баща ми. Татко при него умря. В ТКЗС караше верижни трактори, кранове.

Разведе се и отиде в Ловеч да кара курсове в строителната за Съветския съюз. Там се запозна с българката Атанаска от Белене и вместо за Съюза замина с нея за Белене, за да й помага в отглеждането на трите й деца. Сега са пенсионери и живеят в Свищов. 

Преди тракторлъка работих две години към пощата в Ловеч, като бях на квартира в града. Работата ни беше в района на с. Дълбок дол и Борима, дето опъвахме телефонни жици по стълбовете. Най-голямата ми файда беше, че тук се запознах с жена си и се оженихме през 1968 г. През 1969 г. се роди първата ми дъщеря, сега омъжена в с. Бежаново. През 1970 г. за 7000 лева купих къщата на Самичко Петков. Маса пари похарчих, за да я направя по-добра за живеене. Тук се роди втората ми дъщеря, омъжена в Горна Митрополия. Жена ми преди седем години получи удър на малкия мозък, но сега е добре, за да ми помага да обработваме градината, засята с картоф, домат, боб и тикви.

Не бях навършил пенсионна възраст, когато се разболях на нервна основа и се пенсионирах по болест с право на работа. Въпреки неприятностите, които ме сполетяха, никога не съм се оплаквал, както непрекъснато някои го правят днес, че все някой им е крив. В началото работех в „Миролюбец” в Ловеч, като пътувах с рейса сутрин и вечер, но след време започнаха да ми докарват работата в къщи на село. Така успях да помогна на дъщерите да завършат средно образование.

 

Спомен на Фанка Асенова Асенова

(Фатме Асанова Мустафова)

 

Родена съм в 1951 г. и съм била кръстена на баба, а новото ми име даде партийният секретар на БКП в общината на с. Хлевене. Беше някаква Тотка.

Дядо ми се казваше Мустафа. Той не пиеше, не пушеше и много редовен старец беше. Дядо беше бръснар. Баба стоеше в къщи и беше родом от с. Йоглав. Дядо и баба имаха три деца –  леля, женена в с. Петърница, Плевенско, татко и друга леля в Турция, която почина преди баща ми.

Татко, и той като дядо, беше цял живот бръснар. Майка е родом от Петърница. Аз имам двама братя. Единият – Мустафа /Милко/ – свиреше в духовата музика и пееше в читалищния хор, роден е през 1943 г. и учи само в село до 7 клас. Работи в Занкопа на машините. Преди това работи в горското. Женен е с две деца. Дъщеря му е в Ловеч, а Асанчо е в село в бащината си къща. Брат ми я купи на старо и после я приправя. Другият ми брат Нури е роден през1946 г. Основно образование завърши в село. Работи в Съюза 10 години като електроженист и си купи жилище в Ловеч. Жена му е от с. Голяма Желязна. Имат две момчета близнаци, женени и сега работят в Испания, но са си накупили апартаменти в Ловеч и вили в село и Голяма Желязна.

Когато завърших 8 клас карах техникум в с. Дойренци. После се ожених в с. Хлевене. Направихме вила и там родих три дъщери, но не можахме да живеем с мъжа ми добре. Оставих го и се прибрах с децата на село. Малката тогава беше за 7 клас, а другите – 8 и 9 клас. Аз си ги гледах с помощта на баща ми. Изпожениха се рано и не завършиха средно образование, но внук ми Мартин започна да чете на 5 години, на 6 години тръгна на училище, а тази година е в 12 клас. Децата ми имат собствени къщи в село и работа си имат. 

Единствен баща ми знаеше да чете и пише на турски. Аз всичко разбирам, но не мога да говоря. В село няма някой да чете и говори турски. Аз не вярвам в Господ, а в човека. Дядо и баба са погребани по обичая, както са погребвани техните родители, а татко, майка и брат ми Мустафа в ковчези с капаци, облечени с костюми, майка в рокля, в присъствието на мъже и жени ги закарахме на гробищата.
   


Спомен на Асен Михайлов Асенов 

(Асан Мехмедов Асанов)

 

Татко ми е роден в с. Скобелево, а майка ми е от Малиново. Родил съм се в село в къщата на Митьо Ланджев през 1949 г. Като малък татко е бил главяван в с. Радювене  в Казанджиите и Маневите.

Най-напред сме били на квартира в къщата на Дочо Павлов. Майка ми и баща ми са дошли женени. Татко през зимата работеше на гарата като хамалин, а през лятото ходехме да правим тухли в Дулово, Исперих, с. Варненци. Осем години ходехме така, а после, до пенсионирането, беше на гарата – в началото с кривата лопата, а после сапанджия с крановете.

Майка работеше в ТКЗС, докато се разболя и се пенсионира по болест. Преди промените 1989 г. се разделиха с баща ми и тя се върна в Малиново на къщата си и заживя с друг мъж.

Имам брат и сестра по-малки от мен. Брат ми е женен в Малиново и живее при жена си, а сестра ми сега е в Испания на работа. Мъжът й, който е от село, почина. Имат две момчета, работещи в Ловеч.

Учих в село до 8 клас. После – МТУ в с. Дойренци. Като го закриха ни прехвърлиха в Луковит. От там излязох с няколко специалности: комбайнер, тракторист и шлосер-монтьор. Почнах работа още като ученик в ТКЗС, докато отидох войник в София на 4 км., после в Плевен.

След казармата бях 5 години тракторист на село. През 1976 г. изкарах курс от три месеца за зидаро-мазач за Съветския съюз. На 11 април 1976 г. заминах за Волгоград. Там изкарах три години, а след това година и половина в Соргут, Тюменска област. Там работех с булдозер. Тази специалност придобих, докато бях в казармата.

В Съюза си бяхме самостоятелни бригади от България, настанени в общежитие, с началник на групата от Плевен. По строителните обекти работихме съвместно с руснаците. Във Волгоград строяхме жилища, а в Соргут – газопровод. Във Волгоград изкарах курс за шофьор категория Б и С.

През 1980 г. се завърнах в село и станах шофьор в ТКЗС. Тук постоянно се крадеше. То е направено да се краде и лъже. Това е факт.

Честни хора там да работят нямаше. Крадеше се всичко и затова на много от село им е мъчно за него. Много зоб се крадеше, защото селяните гледаха животни за продан.

В местността „Топлика” всяка седмица се продаваха животни на „Родопа”. На третата година, откакто се бях завърнал в село, изкарах курс за шофьори категория Д и Е в Угърчин. След 5 години се прехвърлих в МТС с. Абланица пак като шофьор до 8 март 1993 г., когато закриха МТС и до ден днешен се водя безработен, но не останал без работа.

Имам си крава и юница с теленце, две кози, кокошки, пуйки. На магазина ходя май само за олио, захар и сол. По някой път помагам на Недко Бонински с трактора да орем, сеем или косим, а той ме снабдява с храна за животните за през зимата.

Ожених се през 1975 г. Намерих я в курса за СССР. Като заминах за Съветския съюз я оставих бремена в третия месец. Близки ни запознаха. На баба Джена и дядо Мехмед внука и снаха й познаваха жената и те я доведоха на село и тя взе, че ми хареса. Преди да взема сегашната си жена бях се женил за една от с. Славяново, която познавах преди да я доведе майка ми. С нея живях 5 години и тя си отишла, докато бях в казармата и се оженила за друг.

Семо Маринов и Велин Йочев, като секретари на БКП в село, ни бяха кръстници за смяна на имената. Кметът Пело ми вика:”Ти какво искаш? С баница и бъклица ли искаш да идвам?” В кметството бяха още кварталният милиционер Стойчо, Кольо Неньов, Борис Семков и още няколко. Карат ме да пиша молба: „Пишеш или отиваш в Белене”. Семо ми написа молбата, а Стойчо ми измисли името. Не подписах молбата, но те я подписаха вместо мене. Питам ги защо на Ферко не му смените името, а те ми викат: „Та той е турчин и не може да го прекръщаваме”.

Тогава им казвам, че тоя Ферко и моят баща са първи братовчеди. Те ми казват:” Не се обяснявай много, иначе в Белене”. Минаха няколко години и на „турчина” Ферко му смениха името. Като малък не знаех български, защото 5 години живеехме в Малиново. Там и сега погребват без ковчег, но тук на село сме по-големи българи от българите.

 

Спомен на Стефан Алексеев Личев

(Сали Мехмедов Алиев)

 

Роден съм на 20 април 1952 г. Баща ми се казва Мехмед Ахмедов Думов от с. Дебнево. Като малък на баща ми са викали Пачо, а като голям – Пачароза.

Майка ми Айша Асанова, родом от с. Каленик, преди да вземе баща ми е била женена за брата на Мильо топанджията, който починал.

Имам заварена сестра – Ася и брат – Мехмед, който след завършване на 7 клас в село кара школа за шофьори. Като войник служи като шофьор.

После се ожени и сега живее в Габрово. Сестра ми и брат ми си възстановиха имената, а аз си останах с новото, което сам си избрах, като член на управляващата комунистическа партия преди 1989 г., която ни смени имената.

Никога не съм чувствал, че съм пренебрегнат от болшинството. Нито съм пияница. Тъй са и децата ми.

В село никой не знае друг език, освен български. Е, има някои  днес, откакто сме в Европейския съюз, да разбират испански или гръцки. Не помня да имаме някакви си наши обреди и обичаи.

Погребваме се в ковчези, с костюми. Майка цял живот работи в ТКЗС и е погребана в българските гробища, както всяка селянка от село. Ако нещо ме дразни в този живот, то е, че хората в родината ми все още се ценят не по това какво е учил и какво може, а по това от кои е.

Отивам на работа в завода и една жена иска да влезе да пита за работа. На портала я питат какво иска. Тя обяснява и портиерът пита началника на цеха. А той началникът вместо да разговаря с нея, да види какви документи носи, пита портиера дали е мургава или не.

Основно образование завърших в село, после – МТУ за тракторист. Работих като тракторист на верижни и колесни машини в ТКЗС и шофьор в съвета. Като войник в трудови войски бях багерист /1971 -1973 г./ с чин ефрейтор в София.

След казармата се ожених. Жена ми е от Вълчи трън,  Плевенско. Запознах се с нея като ходих на гости при сестра си Ася. Имаме двама сина и една дъщеря, които завършиха средното си образование в Ловеч.

Дитко работи при Бешков като шофьор и живее в къщата на майка ми. Големият купи къщата на Цано Гечов и от няколко месеца е на работа в Испания, а дъщерята е женена в с. Бежаново. Докато работех в ТКЗС, бях първенец и многократно съм награждаван. След промените основах фирма, закупих трактор от МТС с. Абланица и започнах да обработвам земя на собственици  в село, Горно Павликене, Хлевене, Прелом, до 2001 г.

Бях първия, който на частно започна да обработва чужда земя. После бяха Бонински с Милко Цанков, Стефан Стоянов, Румен Шопа, Шекеря. Аз само обработвах земеделските площи без да се занимавам със съхранението и продажбата на продукцията. С появата на по-голяма техника от моята, а и земите намаляха, беше по-добре да спра, отколкото да губя, и закрих фирмата, като разпродадох техниката, която десетина години ми служи, и отидох на работа в ЗВЧ ”Осъм” гр. Ловеч.


Спомен на Елена Асенова Михайлова

(Алиме Рамаданова Алиева)

 

 Името ми го даде Семчо /Семо Маринов Ганев, бел. В. К./ и съм родена в Угърчин. Майка ми е от с. Голяма Желязна, а баща ми е от Угърчин. Имам сестра, женена в Гозница, и брат Мехмед /Милен/, по-малък от мен, който е тук на село. В началото купи къщата на дядо Дурко до мелницата, а после до черквата „Св. Параскева”. Работи с жена си в Занкопа на рендосвачката и като техник-осеменител на овцете на Динковската колиба. Има две дъщери, женени в Долна Митрополия.

Преди да дойда на село, през 1975 г. като момиче бях в Ловеч при сестра ми, която беше женена. Осми клас завърших в Угърчин. Девети записах пак там, но се размомях и отидох при сестра си в Ловеч, където почнах работа в „Сладост”.

Близки хора ме запознаха с първия ми мъж. Преди първия ми мъж, около две години имах друг любовник, но неговата майка не беше съгласна с нашата дружба, за което бе виновна свекървата на сестра ми.

Първият ми съпруг е от с. Николаево. Беше сирак и баба му замина при дъщеря си в Истамбул.Той имаше къща в Николаево, но ние си живеехме в Ловеч на квартира в „Обществено хранене”. С него живях 5 години и от него имам син. Когато се роди синът ми, мъжът ми се разболя при сбиване. Беше ударен в главата и отиде на лечение в Троян. Леля ми ме взе с детето, което беше на 40 дена и ни отведе в с. Голяма Желязна. След това родителите ни прибраха.

На Угърчин стоях 8 месеца и отидох при мъжа си в Ловеч. Работих със Стефка от село на павилион за сладолед и в кухнята в ресторанта на гарата, където мъжът ми беше сервитьор.

Той се залюби с една българка от с. Лисец и подаде молба за развод. Като ме остави, аз си прибрах детето от родителите си и си заживях с него в общежитието на строителната, където бях отишла да работя като чистачка. След известно време се запознах със сегашния си мъж, който искаше да го осинови, но баща му не се съгласи.

Той още не беше разведен, когато родих голямото си момиче и стоях с двете деца при родителите му. Когато дъщеря ми беше на 1 година, заминах при него в Съюза с малкото дете, а голямото пратих на Угърчин при родителите ми. Но детето не понесе климата, разболя се, по болници ходихме и в крайна сметка се прибрах с детето в Угърчин, докато той си дойде от Съюза със спестени пари, мотор Ява и кола Жигули.

Всичко това продадохме и за 8000 лева закупихме място, построихме къща със седем стаи, баня и тоалетна. Сега се ширим само с него, защото синът, женен с две деца, е в Испания, голямата дъщеря е женена за българче от село, синът на Цано Митев Мирчев, имат две деца – момиче и момче – и сега живеят в София при свекърва си във Враждебна, а малката ми дъщеря Юлия се запозна с един англичанин, на когото родителите живеят в с. Катунец и замина с него. Когато моят се върна, аз работех в Занкопа на шлайфа.

Моята майка е ходженска дъщеря и знаеше турски. Майка ми, когато е била млада, даже и като булка е носила шалвари, кенарени блузи и ешмак /бяла забрадка/, а баба си ходеше така с фереджето през целия си живот и кракът й не се е виждал. Постоянно ни се караше , че ни се виждат краката над коленете. Защо да ги крием като са хубави! Когато брат й на майка умря, го погребаха както той си е наредил, по начина,  който са ровени неговите деди, а не както тука в село по български.

Моя свекър го облякохме в костюм с вратовръзка, обувки, шапка, прибори и т.н., както при българите, в ковчег и закаран с трактора на Бонински до гробищата, изпратен от роднини и приятели, мъже и жени.

 

Спомен на Методи Юлиянов Хаджиев

(Мохамед Юнусов Мехмедов)

 

Бяхме в Съветския съюз, когато извикаха цялото ни семейство от България, за да си сменим имената при Семо Маринов – партиен секретар на БКП. Той ни даде именник, от който аз, татко, майка и брат ми си избрахме имена. Всичко беше подготвено.

От нас се искаше да си напишем новите имена и да се подпишем, че сме съгласни, което направихме и се върнахме в Съветския съюз, където руснаците ни се подиграваха няколко месеца.

Бях завършил 5 клас, когато отидохме в Коми ССР в селището Посюлък, нещо средно между село и град, с тухлени жилища, строени от български строители за пристигащите от България работници в дърводобива. Селището беше почти българско. Само някои чиновници, учителите, магазинерите бяха руснаци.

Живеехме на квартира, състояща се от две стаи, кухня, баня и тоалетна. Бяхме на парно отопление. Училищата ни бяха построени също от българи, но учителите ни бяха руснаци и ни учеха по тяхната система. Български учехме два часа месечно.

Моят клас се състоеше от 25 българчета и пет русначета – 3 момчета и 2 момичета. В градчето имаше четири училища, като всеки клас имаше по три паралелки до десети клас.

В свободното време се спортуваше много. Имаше пет футболни отбора, а аз освен футбол тренирах и свободна борба. По тази причина ме взеха като доброволец към българската милиция в селището и на ревера, когато излизахме вечер на проверка, закачах червена лента, на която пишеше: ”Млад приятел на милицията”.

Живеехме си като в България, при много по-добри условия. Магазините бяха заредени с много българска стока. Но това беше само при нас, докато в селата около нас руснаците живееха все едно в друг свят – дървени къщи, без улици, кал, ботуши и водка.

След осми клас отидох в столицата на Коми – Сиктивкар да уча във ветеринарен техникум. Мечтата ми беше да работя в резерват и затова се записах в това училище. Живеех на общежитие в една стая с още едно момче. В моя курс от 45 човека само двама бяхме българи, а за цялото училище от България бяхме общо 70 човека. Имахме си наше ДКМС дружество, а на  моя клас бях комсомолски секретар за много кратко време, защото не исках да се подстрижа, но ме оставиха да отговарям за културно - масовата дейност, защото бях отличен ученик. Дипломирах се трети по успех в училището.

Като завърших ме извикаха от България да си отбия военната служба в трудовите войски, като ветеринарен в животновъдните стопанства. Уволних се през 1990 г., но не щяха да ме назначат като ветеринар в село, защото се бяха обадили от там, че съм бил циганин.

Думите на доктор Миразов, който беше главен лекар на Ловешката ветеринарна медицинска служба, бяха: „Предпочитам да назнача една жена, която още не е завършила, и смятам, че тя ще върши по-голяма работа, отколкото един циганин.”

Тогава все още имаше текезесарски животни и ветеринарен лекар в село беше д-р Маринов от с. Казачево с помощници Ненчо Игнев, който имаше грижата за стопанските овце /докато аз лекувах неговите и магаричката му/, Мошко Шарето, Митко от с. Хлевене, Неца /жената на Стефан, началника на пощата/. Д-р Маринов и Митко ме насърчаваха да ходя да лекувам при нужда, даже ми помагаха и със съвети. Това ме подтикна да си имам и свое стадо кози, освен това на баща ми, и започнах да си купувам повече лекарства. Не можех да стоя със скръстени ръце, бях вече и женен за Росица Ценкова, българка от гр. Етрополе.

Селските животни страдаха от пневмония, мастит, копитен гнилец. За да намаля заболеваемостта, започнах да правя профилактика в началото на нашите, а после и на други животни в село.

Когато виждах, че ще умре някое животно, но е годно за храна на човека, казвах на стопанина, че е по-добре да го заколи, отколкото да го тъпчем с лекарства и да го изхвърли. В началото на 90-те години на ХХ век селските управници разграбиха ТКЗС-то и останаха животни само в селските дворове.

Д-р Маринов се пенсионира, а помощниците му се пръснаха. Митко си отиде на Хлевене, Мошко при жена си в Угърчин, Ненчо – пенсионер, Неца направи голямо стадо от кози. След д-р Маринов за няколко месеца ветеринарен лекар в село беше д-р Мария Тодорова, която ми каза: ”Селото е голямо, с много животни и има работа за двама.”

С нейното напускане имаше възможност да ме назначат, но докараха от Угърчин Кольо Мустакерски, ветеринарен техник, учил след гимназия две години ветеринарния техникум в Ловеч. След него дойде Цецо от Ловеч. После пак Кольо, защото Цецо замина за Англия и след това д-р Мария Митева, току що завършила в Стара Загора, и 6 месеца работеха с Мустакерски, след което го изгони и взема мене на устна уговорка за възнаграждението, което трябваше да ми дава.

Проблемът на селяните е, че нямат лекар, който да замръква в селото. Всички, още не дошли, гледаха към града, което принуждаваше селяните да ме търсят, което доведе до конфликт с докторите. Спомням си следния случай, когато ветеринарен лекар беше д-р Мария Митева. Човек от кметството ме извика да отида при кмета Йордан Мирчев. Отивам и заварвам при него д-р Гечев, шефа на ветеринарния надзор в Ловеч, неговия заместник д-р Хинков, д-р Митева и трима съселяни – Мариета, секретар на читалището, бай Дачо и още една жена, на която не си спомням името.

Поводът беше писмено оплакване на д-р Митева, че практикувам специалността си без разрешение и затова беше довела моите съселяни за свидетели пред нейното началство. Но какви свидетели можеха да бъдат двете жени, които нямаха животни, за които говореха, че съм ги бил лекувал. Лъжесвидетелстваха.

А бай Дачо каза: „Бях повел козата си при Методи, защото беше й разпрано вимето. Срещна ме д-р Митева и отидохме с нея в лечебницата да зашие на козата вимето. Как го ши, какво го прави, но след няколко дена млякото вместо от една дупка излизаше от седем. И пак Методи излекува козата.” След като докторите от Ловеч чуха бай Дачо и той напусна кабинета на кмета, д-р Гечев, шегувайки се, ми каза: „Методи, купи си една диплома за 300 лева и ела да те назнача”, и хвърли акта на д-р Митева в кошчето.

С политика се занимавах веднага след промените през 1989 г. Бях председател на СДС в с. Радювене от 1994 до 2000 г. След това бях председател на клуба на ДПС в село и член на партийния общински съвет в Ловеч. Участвах в два избора за кмет на село Радювене, като на последния избор от 8 кандидати на края останахме двамата с Йордан Мирчев. Сега партии в село няма. Има само няколко бабички и старци – носталгици по миналото от преди 20 години.