Съюзническата схема на историята

Съвременните възгледи за Европа са силно повлияни от емоциите и опита от двете световни войни и особено от победата на "Великия съюз". Благодарение на техните триумфи през 1918 г. и 1945 г., както и в края на Студената война през 1989 г., Западните сили получиха възможност да изнесат своята интерпретация на събитията по целия свят.

Те бяха особено успешни в това отношение в Германия, чиято възприемчивост бе засилена от комбинацията между вродено чувство за вина и съюзническата образователна политика.

Приоритетите и постулатите, произлизащи от съюзническите становища след победата във войната, са много обичайни във версиите на XX век и понякога се проектират назад, в по-далечни периоди. Те могат да бъдат резюмирани условно по следния начин:

-Вярата в уникалната, светска версия на западната цивилизация, в която "Атлантическата общност" се представя като връх на човешкия прогрес. Англосаксонската демокрация, буквата и законът в традицията на Магна Харта, и капиталистическата, свободна пазарна икономика се приемат за най-висша форма на Доброто. Крайъгълните камъни в схемата са Уилсъновият принцип за национално самоопределение (1917) и Атлантическата харта (1941).

-Идеологията на "антифашизма", в която Втората световна война от 1939-1945 г. се възприема като "Войната срещу фашизма" и е определящо събитие в триумфа на Доброто срещу Злото. Противопоставянето на фашизма или на страданията, причинени от него, е първостепенна мярка за заслуги. Противниците или жертвите на фашизма заслужават най-голямото възхищение и съчувствие.

-Демонологичното обаяние на Германия, два пъти победения враг. Германия е прокълната като първостепенен източник както на злостния империализъм, който доведе до Първата световна война, така и на отровния бацил фашизма, който провокира Втората световна война. Индивидите и нациите, които са се били на немска страна, особено през 1939-1945 г., носят стигмата на "колаборационизма". (N. В. Немската култура не трябва да се бърка с немската политика.) Тук са България, Румъния, Унгария, Финландия, Италия.

-Снизходителният, романтичен възглед за Царската Руска империя и за Съветския съюз, стратегическия съюзник на изток, обичайно наричан "Русия". Демонстрираните от Русия дефекти никога не бива да се поставят наравно с тези на врага. Защото Русия твърдо се съюзи със Запада. Големите заслуги на Русия като партньор в "антифашисткия" съюз, чиито огромни жертви принудиха фашизма да падне на колене, превъзхождат всички нейни негативни аспекти.

-Негласното приемане на разделянето на Европа на Източна и Западна сфера на влияние. Докато се очаква "Атлантическите ценности" да доминират в по-напредналия Запад, разбираемото желание на Русия за сигурност оправдава нейната доминация над изостаналия Изток. За Западните сили е естествено да се защитават срещу заплахата от по-нататъшна руска експанзия, но те не трябва да се месят в законната сфера на влияние на Русия.

-Преднамереното пренебрежение на всички факти, които не доказват казаното по-горе.

Съюзническата схема на историята израства естествено от политиката и симпатиите през двете световни войни и никога не е била формулирана съзнателно и точно. В бъркотията на свободните общества тя никога не може да бъде установена като монопол; нито пък някога е била оспорена систематично. Но половин век след Втората световна война тя се среща навсякъде в академичните дискусии и може би несъзнателно, в концептуалната рамка, която формира политическите решения на правителствата. Тя е естественият остатък от положението на нещата, когато съюзническите войници е можело да бъдат арестувани, ако кажат, че Хитлер и Сталин са "равностойни злини".

В академичната сфера Съюзническата схема може да се види в действие в приоритети и структури при дебатите по конкретни проблеми. Това помага да се обясни защо анализът на източноевропейските дела продължава да бъде организиран в отделни институти "съветски" или "славянски" изследвания и защо съветолозите са толкова известни с неохотата си да разкрият реалностите на съветския живот. Тя носи отговорността за прекалено голямото ударение върху руснаците в съветския и славянския свят както и за честото пълно изключване на неруските култури. Тя е представена преди всичко в предположенията и илюзиите, свързани с възгледите за Втората световна война. Половин век след като тази война завърши, главната част от епизодите, противоречащи на съюзническия мит, продължават да бъдат омаловажавани и пренебрегвани...

Недостатъците на Съюзническата схема най-очевидно се разкриха в реакциите след сгромолясването на комунизма след 1989 г.  В един бавен процес на пренагласа западното обществено мнение научи, че "Русия" и "Съветският съюз" не са едно и също нещо; че Горбачов оглавява един дълбоко ненавиждан режим; че Югославската федерация е изкуствено съэдадена фасада на една комунистическа организация; че най-крайният национализъм се излъчва от комунистическото (и не само) ръководство на Сърбия; или че Литва, Словения, Украйна, Хърватска или Черна гора са отделни европейски нации, законно търсещи своята държавност. Осъзнаването, че "Западът" е бил подведен по толкова много основни проблеми, е свързано с повишеното изискване за ревизия на европейската история.

(Със съкращения от "Европа, история" на Норман Дейвис.)